Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 23.01.2023
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 9212 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 16.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 37766/ 2013 г.
на Софийски районен съд, І ГО, 50 състав, е отхвърлен предявеният
от Е.Д.М. /ЕГН **********/ срещу А.Д.М. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.538, ал.1 ТЗ за
признаване дължимостта на сумата 22 000 лв., претендирана като „задължение по
запис на заповед, издаден на 14.12.2012 г. в гр. София, с падеж: 15.11.2012 г.“,
за която сума е издадена Заповед от 12.02.2013 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 4785/ 2013 г. на
СРС, 50 състав. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Е.М. е осъден да заплати на
ответника А.М. сумата 905.80 лв.-
разноски за исковото производство, и сумата 515 лв.- разноски за заповедното производство /ч.гр.д. №
4785/ 2013 г. на СРС, 50 състав/.
Постъпила
е въззивна жалба от Е.Д.М. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за признаване дължимостта на горе-посочената сума-
задължение по запис на заповед, евентуално- по договор за заем /въведено в хода
на процеса каузално правоотношение/, с присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна А.Д.М. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявен е
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.538, ал.1 ТЗ.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявения от Е.М. установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.538,
ал.1 ТЗ като неоснователен- чл.272 ГПК.
Записът
на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент
на съдържанието, поради което и не е условие за действителност на ефекта. В
същото време записът на заповед се издава заради конкретни отношения между
издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена
сума.
При
възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея
факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В
случая първоначално /с исковата молба/ от страна на ищеца не е въведено
твърдение за съществуващо между него и ответника каузално правоотношение, за
чието обезпечаване е издаден процесният менителничен ефект. В последствие, след
подадения от ответника писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, в който
е направено възражение за нищожност на менителничния ефект, от страна на ищеца е
въведено твърдение за съществуващо между него и ответника каузално
правоотношение по договор за заем, сключен след прекратяване на трудовото
правоотношение между ответника А.М. и дружеството „Ю.****“ ООД, в което ищецът Е.М.
бил съдружник.
В
хипотезата на предявен иск за вземане /вкл. и установителен иск по чл.422 ГПК/,
основано на запис на заповед, при липсата на своевременно въведени в процеса
твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване изпълнението на която е
издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже само редовността на
записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са даденото в Тълкувателно
решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17, тълкувателно разрешение и
постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна практика на ВКС /Решение
№ 248 от 23.01.2015 г. по т.д.№ 3437/ 2013 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 66 от
30.06.2016 г. по т.д.№ 3803/ 2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, и др., постановени по
реда на чл.290 ГПК/. Ищецът- поемател по запис на заповед, за съществуване на
вземането по който предявява иска по чл.422 ГПК, не е длъжен да сочи основание
на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът
на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в
производството по чл.422 ГПК, подлежи на доказване и каузалното правоотношение,
но само доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154,
ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, обуславящи претендираното, съответно отричаното право. Именно
във връзка с разпределение тежестта на доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и
основанието на вземането на ищеца- абстрактна правна сделка, изрично в мотивите
към т.17 на цитираното ТР № 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК е прието, че ищецът-
кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално
правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект.
Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на
защитата на ответника-
длъжник по записа на заповед. Ако той твърди същата кауза, на
доказване подлежат само релативните му възражения за несъществуване или
погасяване на вземането. Ако твърди различна кауза, съгласно цитираното ТР
всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на
ищеца в този случай, обаче, в съответствие с мотивите на цитираната т.17 от ТР,
се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита
и цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната, каузална
причина за издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това
основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи
възражения.
В
случая при дължимата от съда формална проверка на редовността на процесната
ценна книга се налага приемането на извод, че въз основа на същата менителнично
вземане за сумата 22 000 лева в полза на ищеца не е валидно възникнало.
За
да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа визираните в
разпоредбата на чл.535 от Търговския закон ТЗ/ реквизити, като тяхната
кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект.
В
случая в представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на
заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия. Налице е
безусловна клауза за плащане на определена парична сума. Издателят А.Д.М. се е
задължил безусловно и неотменимо, без протест да заплати на поемателя Е.Д.М. сумата
22 000 лева. Като място на издаване на ценната книга е посочен гр. София.
Менителничният ефект е издаден на 14.11.2012 г., като е положен подпис от
издателя А.М. /автентичността на ценната книга не е оспорена в
първоинстанционното производство/. Падежът му, обаче, е определен в
противоречие с разпоредбата на чл.486, ал.1 ТЗ, като са посочени два различни
падежа на определен ден /с характер на „два последователни падежа“/, поради
което и съгласно чл.537 вр. чл.486, ал.2 ТЗ процесният запис на заповед се
явява нищожен и като такъв не е
породил валидно менителнично задължение. Вземането за претендираната от
заявителя в заповедното производство и ищец в настоящото производство сума,
основано на процесния менителничен ефект, не е валидно възникнало, съответно не
е ликвидно и изискуемо, поради което и искът по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ,
основан на сочената абстрактна сделка, не може да бъде уважен.
В
случаите с нищожен запис на заповед, какъвто е и настоящият, във връзка с провеждането
на доказване на заемно правоотношение е установена практика на ВКС, според
която следва да се изследва има ли документът конкретно значение на разписка,
съответно има ли значението на признание относно задължение по заемно
правоотношение за връщане на парична сума, свидетелства ли за преддоговорни
отношения в тази насока или по друго конкретно правоотношение. Извод за това
дали документът има реквизитите на разписка се прави от конкретното му
съдържание, а дали изявлението в него материализира признание следва да се
изясни във връзка с останалите обстоятелства съгласно чл.175 ГПК. При порок в
издаден запис на заповед, който го прави недействителен, не отпада значението
на документа като частен свидетелстващ, или като съдържащ признание за дълг на
своя издател, но е от значение и какъв е порокът, довел до нищожност на менителницата.
В
настоящия случай издаденият и подписан от ответника документ- "запис на
заповед" от 14.11.2012 г., не е произвел менителничен ефект поради
нарушение на чл.486, ал.1 ТЗ. С оглед съдържанието на представения по делото
документ „запис на заповед“, не може да се приеме и извод за поето от ответника
М. задължение за връщане на парична сума- като елемент от сключен между
страните договор за заем по чл.240 ЗЗД. Приложеният частен документ не съдържа
признание на такова задължение към ищеца, нито обещание за връщане на
процесната сума.
По
въпроса за правната същност на разписката като документ обективиращ предаване,
когато характер на разписка има нередовен или недействителен запис на заповед,
е налице установена практика на ВКС, според която, щом в издадения, но
нередовен "запис на заповед" отсъства изявление за предаване и
получаване на паричната сума, той не е разписка, какъвто ще е тогава, когато
има изявления в тази насока. Нередовният или недействителен запис на заповед
има характер на разписка, доказваща изпълнение, само в определени хипотези и в
зависимост от порока на ценната книга, като не във всички случаи такъв запис на
заповед се конвертира в разписка и се ползва с доказателствена сила за
съществуването на заемно отношение между издателя и поемателя /Решение № 78/
17.07.2009 г. по т.д.№ 29/ 2009 г. на ВКС, ТК, І ТО, Решение № 88/ 2013 г. ВКС,
ТК, ІІ ТО/. Менителницата може да съдържа и други вписвания, отнасящи се до
каузални правоотношения между издателя и поемателя и/или до извършена помежду
им размяна на пари. Запис на заповед би могъл да има доказателствено значение
за съществуването на каузално отношение или на разписка за изпълнение, ако
недействителността произтича от чл.535, т.2 ТЗ, да не се ползва с
доказателствена сила за конкретно изявление на страната, посочена за издател-
чл.535, т.7 ТЗ, или да материализира единствено изявление за плащане- при
наличието на друг порок на съдържанието. Извън цитираните хипотези доказването
на основанието за поетото обещание за плащане или за предоставяне на сумата на
издателя следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън
представения документ. Доказването следва да е пълно и главно /Решение № 22/ 2015
г. по гр.д.№ 2979/ 2014 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 24/ 2013 г. по т.д.№ 998/ 2011
г. на ВКС, ТК/. Същевременно не може да се презюмира, че предаването на суми от
едно лице на друго става на основание договор за заем /Решение № 52/ 22.05.2009
г. по т.д.№ 695/ 2008 г. на ВКС, ТК, І ТО/. В хипотези, при които в записа на
заповед не се съдържат реквизитите по чл.535 ТЗ, като е материализирано
единствено изявление за плащане, но липсва основание за поемане на задължение,
както и признание, че паричната сума е получена, записът на заповед е индиция
за водени преговори, ако е въведено твърдение за определени договорни
отношения. Индицията поначало не подкрепя извод за заемно правотношение със
заемодател- съдружник в дружество, с което издателят е бил в трудово
правоотношение, какъвто е настоящият случай. Установяването на твърденията за
неизпълнен договор за заем следва да се осъществи с други доказателствени
средства, извън представения документ /Решение № 78/ 2009 г. по т.д.№ 29/ 2009
г. на ВКС, І ТО, Решение № 21/ 2010 г. по т.д.№ 1144/ 2010 г. на ВКС, І ТО/.
В
настоящия случай не е налице материализирано извънсъдебно признание за
задължение извън менителничното, което би могло да се изведе от съдържанието на
процесния нередовен /нищожен/ "запис на заповед". Волеизявлението за
плащане в записа има абстрактен характер. Менителничната сделка може да се
сключи във връзка с друга каузална сделка и нейната кауза съществува, но стои
извън съдържанието на документа. Предписаното от закона съдържание на изявеното
в един запис на заповед по правило не свидетелства за конкретно друго
задължение за каузално правоотношение по договор за заем, затова и не е
признание за него. Извинсъдебното признание следва да е недвусмислено, явно и
да се отнася до задължението. Критериите за възприемане на едно изявление като
признание са приложими и в този случай. Когато поради опорочена форма записът
на заповед е нищожен като едностранна сделка, като подписан документ той
удостоверява изявление на лицето, което го е подписало /Решение № 527/ 2012 г.
по гр.д.№ 943/ 2010 г. на ВКС, ІV ГО/. Изявлението, с което се признава
съществуването на дълга е извънсъдебно признание, което съдът преценява
съгласно чл.175 ГПК. В случая признание на задължение по договор за заем не е
налице в съдържанието на нито един частен писмен документ по делото, нито е
направено в друга форма.
Освен
това, независимо дали се удостоверява предаване на твърдяната сума, ищецът
следва пълно и главно да докаже и поето насрещно задължение от получателя към
него за връщане на сумата, което не се презюмира /в този смисъл: Решение № 52/ 2009 г. по т.д.№
695/ 2008 г. на ВКС, ТК; Решение № 390/ 2010 г. по гр.д.№ 134/ 2010 г. ВКС, ГК;
Решение № 219/ 2014 г. по гр.д.№ 1319/ 2014 г. на ВКС, І ГО/. Ищецът не е
провел пълно и главно доказване за възникнало заемно правоотношение с
представените писмени доказателства, което е достатъчно за отхвърляне на иска /Решение
№ 390/ 2010 г. по гр.д.№ 134/ 2010 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 174/ 2010 г. по
гр.д.№ 5002/ 2010 г. на ВКС, ІV ГО/.
Тъй
като заемът за потребление, респ. паричният заем, е от категорията на реалните
договори и се смята сключен от момента на предаване на заемната сума, за да
възникне задължение за заемателя да върне получената в заем сума, следва да е
безспорно установено по делото, че същата му е била предадена от заемодателя,
каквото доказване в случая не е успешно проведено от страна на ищеца /липсват
други релевантни доказателства, освен събрани по искане на ищеца гласни
доказателства, за които е приложимо ограничението по чл.164, ал.1, т.3, изр.2 ГПК/,
поради което и при прилагане неблагоприятните последици от непроведеното
доказване в негова вреда се налага приемането на извод за неоснователност на
иска по чл.422 ГПК вр. чл.588, ал.1 ТЗ и за неговото отхвърляне.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 500 лв.- разноски за въззивното производство
/за платено адв. възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
16.02.2020 г., постановено по гр. дело № 37766/ 2013 г.
на Софийски районен съд, І ГО, 50 състав, с което е отхвърлен предявен от Е.Д.М. /ЕГН **********/
срещу А.Д.М. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК
вр. чл.538, ал.1 ТЗ за признаване дължимостта на сумата 22 000 лв.,
претендирана като задължение по запис на заповед, издаден на 14.11.2012 г. в
гр. София, „с падежи на 15.11.2012 г. и 31.12.2012 г.“, за която сума е
издадена Заповед от 12.02.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 4785/ 2013 г. на СРС, 50 състав,
и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на ответника А.Д.М..
ОСЪЖДА Е.Д.М. /ЕГН **********/
да заплати на А.Д.М. /ЕГН **********/
сумата 500 лв. /петстотин лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.