Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 16.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV - Д въззивен състав в публично заседание на девети
осемнадесети юни й през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Цветомира Кордоловска
мл.с-я Боряна Петрова
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от
мл. съдия Петрова в.гр.д. № 14115 по
описа на СГС за 2018г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
441220 от 30.06.2018г., постановено по гр.дело № 28487/2017г. по описа на СРС,
ГО, 90-ти състав СРС е уважил частично предявения от Е.П.П. срещу П.на
Р.Б.иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ като е осъдил
ответника да заплати на ищеца сумата от 1000 лв. ведно със законната лихва от
09.03.2016г. до окончателното ѝ изплащане - представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от повдигнато на 13.04.2012г. обвинение за
престъпление по чл.343б, ал.1 от НК, за което ищецът е бил оправдан с влязла на
09.03.2016г, присъда, постановена по НОХД № 10874/2012г. на СРС, 109 състав,
като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 5000 лв., като
неоснователен.
С оглед изхода на спора,
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.78,ал.1 от ГПК
сумата от 118 лв. – разноски по делото пред първоинстанционния съд.
Недоволен от
решението, в частта му, в която искът е бил отхвърлен е останал ищецът – Е.П., който го обжалва с въззивна жалба в срок. Жалбоподателят твърди, че
решението, в обжалваната от него част е неправилно поради противоречие с
материалния закон. Излага доводите си, че размерът на присъдено обезщетение е занижен
в значителна степен, т.к. не съответства на
доказаните и действително претърпени от ищеца вреди. Оплакването
на въззивника, че е имало дълъг период от време, в който той се е чувствал
заплашен от повторно влизане в затвора, защото бил предсрочно условно освободен
от изтърпяване на предишно осъждане и настоящото обвинение му било повдигнато
именно в изпитателния срок. По тези съображения прави искане за отмяна на решението, в обжалваната част
и постановяване на друго, с което размерът на присъденото обезщетение да бъде
завишен като бъде присъден пълният претендиран размер.
Ответникът по
жалбата - П.на Р.Б., в срока и по реда на чл.263, ал.1 от ГПК е подал отговор,
в който е изразил становище, че същата следва да бъде оставена без уважение,
защото размерът на обезщетението, присъден от първоинстанционния съд е напълно
адекватно определен.
Решението, в
частта, с която искът е бил уважен до размера от 1000 лева не е било обжалвано
от ответната страна и е влязло в сила.
Въззивната жалба е подадена в съответния срок, от
легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване и като
процесуално допустима, следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си на въззвивна инстанция
по спора настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Не
е допуснато нарушение на императивни материални норми, за правилното прилагане
на които въззивният съд също следи служебно. По отношение правилността на обжалваното решение, по
наведените от страните доводи настоящият състав на въззвиния съд намира
следното:
Предявен е за
разглеждане иск с правно основание чл.2, ал.1,т.3 , предл.1 от ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата
на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от разследващите органи, Прокуратурата или съда, при обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено, поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или, поради
това че наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. За да е налице основание за ангажиране отговорността
на ответника по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, следва да се установи наличието
на следните предпоставки: 1) повдигнато срещу ищеца обвинение в извършване на
престъпление, което е приключило с влязло в сила оправдателна присъда; и 2)
претърпени неимуществени вреди в претендирания размер, които да се намират в
причинна връзка с проведеното наказателно преследване и наложената в рамките на
досъдебното производство мярка за неотклонение „подписка“.
Отговорността по
ЗОДОВ има обективен характер - възниква при наличие на изрично
предвидените в специалния закон предпоставки и не е обусловена от наличието на
виновно поведение от страна на конкретното длъжностно лице, причинило с
поведението си вредата – чл.4 от ЗОДОВ, докато деликтната отговорност по
чл.45 и сл. от ЗЗД е виновна отговорност - обусловена е от виновно
поведение на причинителя на вредата, вкл. в хипотезата на обезпечителната
отговорност по чл.49 от ЗЗД, като вината се предполага до доказване на
противното, съгл.чл.45,ал.2 от ЗЗД.
При така
очертаната правна рамка и с оглед установената по делото фактическа обстановка,
настоящият състав намира, че първоинстанционният съд правилно е приел, че са
налице предпоставките за ангажиране на отговорността на П.на Р.Б., както и
напълно адекватно и законосъобразно е определил размера на дължимото парично
обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди като е оценил същите на
1000 лв.
Според
установената задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд по
приложението на чл.2 от ЗОДОВ и на чл. 52 от ЗЗД, държавата отговоря
за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като
обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка
между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. При
установена причинна връзка обезщетението по на чл. 52 от ЗЗД, следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта.
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление №
4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС, постановени по
реда на чл.290 от ГПК, понятието "справедливост" не е абстрактно
понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността
обстоятелства. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените
болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият
размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като критерии за
определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в
практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Присъденото обезщетение за неимуществени вреди е адекватно и отговаря на
критерия за справедливост с оглед данните по делото и с оглед конкретните
обществено-икономически условия в страната. В мотивите си съдилищата трябва да
посочват конкретните обстоятелства и значението им за размера на
неимуществените вреди-конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. При определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ съдът следва да
съобрази най - напред каква е тежестта на повдигнатото обвинение, неговата
продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на
неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност е била, какви други
мерки за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност
и с какъв интензитет са извършените действията по разследването с участието на
обвиняемия, ефектът на всички тези действия върху ищеца и средата му. От
значение са продължителността на наказателното преследване, личността на
увредения и притежаваният от него авторитет в обществото, настъпилите промени в
отношенията в семейството, допълнително настъпилите обстоятелства, които са се
отразили на репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото
наказателно производство върху душевното му състояние, дали незаконно обвинение
за умишлено престъпление е в област, която е професионалната реализация на
обвиняемия. Съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения,
начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот,
положението му в обществото, работата му, публичното разгласяване на
обвинението и др. подобни.
В този
смисъл, в доказателствена тежест на ищеца е да установи претърпените болки и
страдания от незаконното му обвинение в извършване на тежко престъпление по см.
на чл. 93, т.7 от НК чрез пълно и главно доказване. Преценката на
съда не може да се основава на предположението, за това, че обвинението, макар
и за тежко по своя характер престъпление обичайно води до стрес, промяна в
начин на живот и влошаване на здравословното състояние.
В
конкретния случай, от събраните по делото доказателства,се установи, че
престъплението, за което е било повдигнато обвинение на ищеца не е тежко по
смисъла на НК. От снетите пред СРС свидетелски показания се установява, че
ищецът е претърпял негативни емоции в следствие на воденото срещу него
наказателно преследване, но по делото не се установи стресът да е бил причинен
единствено от процесното наказателно производство. Напротив, по делото
безспорно се установява, както правилно е приел и първоинстанционният съд, че
същото е приключило в разумен срок. На ищеца е била взета мярка за неотклонение
– „парична гаранция“, но тя е не е най – тежката такава, предвидена в НПК,
поради което правната му сфера не е била необосновано засегната в осезаема и
значителна степен. С оглед изложеното и предвид обстоятелството, че срещу ищеца
преди повдигане на процесното обвинение, са водени и други наказателни
производства - по чл.150,ал.1, т.2 от НК
за блудство и по чл.152, ал.1, т.2, пр.1 и пр.2 от НК – за изнасилване с
употреба на сила и заплашване, които по реда на чл.23 от НК са били групирани и
е било определено за изтърпяване най –тежкото общо наказание от 6 години
лишаване от свобода, което ищецът фактически не е изтърпял напълно, т.к. е бил
предсрочно условно освободен 2г. 1км и 8дни по – рано, настоящият състав приема, че производството
по това процесно обвинение , което единствено за разлика от посочените не се явява „тежко
престъпление“, не е въздействало на психиката на ищеца в твърдяната от него в
исковата молба степен и не му е повлияло със силата, с която би повлияло на
лице, което не е имало досег с правосъдието изобщо. Оплакването на въззивника, че е имало дълъг
период от време, в който той се е чувствал заплашен от повторно влизане в
затвора е неоснователно, доколко ищецът
е бил предсрочно условно освободен от изтърпяване на цялото определено
наказание по предходно осъждане с призната вина на дееца. Извършване на ново
престъпление в срока на предсрочното освобождаване представлява нарушение на
условието, под което осъденият е освободен, което е законовозалегната последица
по арг. от 70, ал.7 от НК, поради което не може да бъде ангажирана
отговорността на държавата за незаконосъобразни действия на нейни обвинителни
органи, в случая. Поради тази причина настоящият състав счита, че в конкретния
случай справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, определен
по правилото на чл.52 от ЗЗД е 1000 лв., а претенцията за сумата над 1000 лв. е
неоснователна.
Поради пълно съвпадение в
изводите на двете съдебни инстанции, решението на СРС в обжалваната му част
следва да бъде потвърдено като правилно.
Така
мотивиран, Софийският градски съд, IV-Д възз.
състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
441220 от 30.06.2018г., постановено по гр.дело № 28487/2017г. по описа на СРС,
ГО, 90-ти състав СРС, в частта с която е бил отхвърлен предявеният от Е.П.П.
срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за сумата
над 1000 лв., ведно със законната лихва от 09.03.2016г. до пълния претендиран
размер от 5000 лева.
РЕШЕНИЕТО в останалата му,
осъдителна част, като необжалвано е влязло в сила.
Решението не подлежи на
обжалване по аргумент от чл. 280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: