Р Е
Ш Е Н
И Е
№
387 12.03.2021 година гр.Бургас
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският
административен съд, XIX-ти административен
състав,
На четвърти
март две хиляди и двадесет и първа
година,
В открито
съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧАВДАР
ДИМИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ : 1. ХРИСТО
ХРИСТОВ
2. ЯНА КОЛЕВА
при
секретаря Илияна Георгиева
с участието
на прокурора Андрей Червеняков
като
разгледа докладваното от съдията Колева касационно административнo дело № 163 по описа
за 2021 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.208 от АПК.
Образувано е по касационна жалба на
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника юрисконсулт Т.
Чанев, против решение № 1629 от 23.11.2020г. по адм. дело № 1030/2020г. на Административен
съд – Бургас в частта, в която ГДИН е осъдена да заплати на Г.В.Г. да заплати
обезщетение в размер на 300 лв. за претърпени неимуществени вреди. В
касационната жалба са изложени възражения за неправилност на обжалваното
решение в осъдителната му част поради нарушение на материалния закон и
необоснованост – касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд не е извършил
правилна преценка на събраните по делото доказателства, което е довело до
формулирането на необоснован и неправилен извод, че е осъществен фактическият
състав на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Посочва, че 80% от срока на пребиваването в
ареста е бил в самостоятелна килия на площ 6,38 кв.м., 34 дни е бил с друг задържан,
което е твърде кратък период, за да се направи извод, че са претърпени
неблагоприятни последици, тоалетна е имало на етажа, която е била достъпна по
всяко време. Счита, че недостатъчната площ не е в резултат на бездействие на
служители на ГД „ИН“. Не е установен по делото умишлен отказ да бъде изградена
тоалетна, напротив на ответника по жалбата не му е отказвано да посети
тоалетната, намираща се на етажа. Според жалбоподателя не е настъпила вреда,
тъй като битовите условия в ареста не следва да се квалифицират като нечовешко
или унизително отнасяне. Не са представени доказателства, че ответника по
жалбата е изпитал притеснения и унижения от неблагоприятна жизнена среда.
Оспорва и размерът на присъденото обезщетение. Иска се отмяна на съдебното
решение в обжалваната част, алтернативно да бъде намален размера на присъденото
обезщетение до минимален размер. Претендира се присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция и за първата инстанция.
Счита, че неправилно не е присъдено юрисконсултско възнаграждение в първата
инстанция.
В съдебно заседание касационният
жалбоподател ГД“ИН“, редовно уведомен, не изпраща представител. Не ангажира
допълнително доказателства.
Касационна жалба е подадена и от Г.В.Г.
чрез процесуалния му представител адв. Т.Ш., в която се изразява несъгласие с
размера на присъденото обезщетение, постановено с обжалваното решение. Иска се
отмяна на съдебното решение в обжалваната част и присъждане на обезщетение,
което е справедливо и съобразено с практиката на ЕСПЧ.
В съдебно заседание поддържа
подадената от него жалба и оспорва жалбата на ГД „ИН“. Не сочи нови
доказателства.
Представителят на прокуратурата
изразява становище за неоснователност и на двете жалби. Не сочи нови
доказателства.
След като прецени твърденията на страните и събрания по делото
доказателствен материал, Бургаският
административен съд намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Касационните жалби са подадени в преклузивния
14-дневен срок по чл.211 от АПК от надлежни страни, всяка от тях за която решението
в обжалваната част е неблагоприятно и в съответствие с изискванията за форма и
реквизити, поради което се явяват процесуално
допустими.
Първоинстанционното производство пред
Административен съд – Бургас се е развило по реда на чл.203 и сл. АПК, във
вр. с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
по искова молба на Г.В.Г., против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” –
София към министъра на правосъдието, с която бил предявен иск за присъждане на
обезщетение за в размер на 6000лв., представляващи претърпени неимуществени вреди за периода
от 22.06.2018г. до 20.12.2018г. поради незаконосъобразни действия и бездействия
на длъжностни лица на ГД „ИН“, отговарящи за следствения арест-гр.Ямбол, поради
изключително лошите битови условия, при които е пребивавал в ареста, както и поради
нарушения на изискванията, въведени изпълнение на ЗИНЗС и ППЗИНЗС. С
решението си съдът осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на
300 лв. за претърпени неимуществени вреди, вследствие на неблагоприятни битови
условия в Арест Ямбол за периода от 22.06.2018г. до 20.12.2018г. поради
противоправно бездействие на длъжностни лица на ГД „ИН“, което съставлява нечовешко,
унизително отношение спрямо него по смисъла на чл.3 от ЕКЗПЧОС и на чл.3 от ЗИНЗС, като е отхвърлил иска в останалата част за сумата над 300 лв. до пълния предявен размер от 6000 лв.
За да постанови решението първоинстанционният
съд приел, че през периода от 22.06.2018г. до 20.12.2018г. Г. е пребивавал в
Арест Ямбол, като в почти 80 % от периода на пребиваване е осигурена
минимална жилищна площ от 4 кв.м., а през останалата част от времето не
по-малко от 3 кв.м., поради което е приел, че оплакването на Г. за
неосигуряване на достатъчно жилищна площ е неоснователно и недоказано и не
следва да подлежи на обезщетение.
По отношение на условията
включващи: количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпа до санитарни възли и течаща вода, както и
минимума на обзавеждане на спалните помещения първоинстанционният съд е приел,
че през целия период на задържането не е осигурявана възможност през цялото
денонощие да има свободен достъп до тоалетна и течаща вода, не е осигурена
възможност на задържаното лице за престой и разходка на открито, в този смисъл
се установява липса на основни елементарни хигиенни и битови условия, които взети
заедно могат да бъдат квалифицирани като унизително отношение и третиране по
смисъла на чл. 3 от ЕКЗПЧОС и чл. 3, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ЗИНЗС.
Прието е, че съгласно
чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, в случаите по чл. 3, ал. 2 от закона следва да се
вземе предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е
изтърпяла наложената мярка задържане под стража, продължителността и другите
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, независимо
от липсата на данни за извършени умишлени действия или бездействия на
длъжностни лица. При определяне на конккретния размер обезщетението за
претърпените неимуществени вреди, при спазване на разпоредбите на чл. 52 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС
първоинстанционният съд е взел предвид изложените конкретни обстоятелства,
представляващи проявление на незаконосъобразна административна дейност и
периода на исковата претенция (шест календарни месеца), характера и интензитета
на причинените страдания и негативни изживявания и е приел за справедливо
обезщетение в размер на 300 лева.
Решението
е валидно, допустимо и правилно.
Касационната инстанция намира, че
при постановяване на решението не са били допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон,
обосноваващи неправилност и съответно касационно основание по чл.209, т.3 от АПК.
Първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, които
се споделят от настоящия състав, поради което
настоящата инстанция не намира за уместно преповтарянето им в настоящите мотиви
и на основание чл.221 ал.2 от АПК препраща към
мотивите на първоинстанционния съд в тази им част. Правилно е приложен и материалния закон, а направените
в тази насока оплаквания на касаторите са неоснователни. Претенцията на ищеца е
предявена с правно основание чл.284 от ЗИНЗС, съгласно чиято ал.1
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл. 3. В мотивите на първоинстанционното съдебно решение подробно
са изложени правни изводи за произтичащо от установените факти наличие на
конкретни нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Наред с това и в
изпълнение на чл.284 ал.2 и 3 от ЗИНЗС съдът, след като
е изискал от ответния специализиран орган по изпълнение на наказанията да
предостави информацията, необходима за правилното установяване на фактите по
делото, е обсъдил и взел предвид кумулативното въздействие върху ищеца на
условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода през
процесните периоди, продължителността, както и всички други установени обстоятелства,
които имат значение за правилното решаване на спора, включително и за
определяне размера на дължимото обезщетение.
Налице
е незаконосъобразно бездействие от страна на затворническата администрация.
Установено е, че претърпените негативни преживявания са в пряка
причинно-следствена връзка с лошите битови условия, в които е бил поставен
ищецът в периода от 22.06.2018г. до 20.12.2018г. при изтърпяване на наложената
му мярка за неотклонение. В този смисъл е неоснователен е касационният довод на
ГДИН, за недоказаност на претърпените вреди, като се съобрази и разпоредбата на
чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, съгласно която в случаите по ал. 1, настъпването на
неимуществените вреди се предполага до доказване на противното. Противното се
установява единствено за обитаваната площ, което е взето предвид при определяне
на обезщетението от страна на първоинстанционния съд.
От
събраните по делото доказателства се установява, че условията при които е било
изтърпявано наказанието обуславят направения от административния съд извод, че
ищецът е изтърпявал мярката за неотклонение в унизителни условия за срок от
шест месеца, което представлява нарушение на чл.3, ал.1 ЗИНЗС и чл.3 ЕКПЧОС.
Понесените от него неимуществени вреди са в пряка и непосредствена причинна
връзка с бездействието на длъжностните лица от администрацията на Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" да предприемат необходимите
мерки за изпълнение на регламентираните правила в разпоредбите на чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС, чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, чл.86,
ал.1 от ЗИНЗС. По делото е установено, че че не е
осигурявана възможност през цялото денонощие за свободен достъп до тоалетна и
течаща вода, в килиите на ареста няма изградени санитарни възли и няма течаща
вода, а достъпа до такива се осигурява въз основа на вътрешен акт на ГДИН, три
пъти в денонощието и за баня - два пъти в седмицата, а извън това - при нужда и
по възможност. Отделно от изложеното е установено, че не е осигурен на
задържаното лице престой и разходка на открито. Изложените условия в периода на задържане на лицето
в Ареста-Ямбол не отговарят на установените стандарти за водене на нормален
живот, съхраняващ физическото и психическото здраве на задържаните лица и
ненакърняващ човешкото им достойнство, поради което законоустановената
презумпция не е оборена. Осигуряване на условия за живот, покриващи минимални
изисквания и позволяващи съхранение на човешкото достойнство са регламентирани
в чл. 3 от ЗИНЗС/действащ в процесния период/ и чл.3 от ЕКПЧ. В решенията на
ЕСПЧ не еднократно е посочвано, че макар и в условията на изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, правата на лишените от свобода по чл. 8, § 1 от
ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други основания, и намеса от страна на
властите е недопустима в личния и семейния живот, жилището и тайната на
кореспонденцията. Като това право е ограничено от нормата на чл. 8, § 2 на
ЕКПЧ, където е въведено изключение единствено по отношение на намеса на
държавата предвидена в закон или е необходима в интерес на националната и
обществената сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за
предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или
на правата и свободите на другите. Следователно тази свобода не е абсолютна и
неограничена, но дори при прилагането на изключенията по § 2 на чл. 8 ЕКПЧ се
изисква съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване
на тези права и свободи. В този смисъл неоснователно е възражението, че
затворническата администрация не отговаря за лошите битови условия в затвора,
тъй като умишлено не е бездействала. Задължение на всяка държава е да осигури
нормални условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода",
както правилно е установил и решаващият съд страданията, които е бил принуден
да търпи Г. във връзка с посочените по-горе лоши условия в Ареста-Ямбол
надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на задържането и излизат
извън прага на строгост по чл. 3 КЗПЧОС, поради което неизпълнението на това
задължение води до вреди които следва да се репарират.
При
наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.284,
ал.1 ЗИНЗС административният съд законосъобразно е присъдил обезщетение на
ищеца за понесените от него неимуществени вреди.
Жалбоподателят
ГД“ИН“ се позовава на разпоредбата на §13 от ПЗР на ЗИНЗС, която е влязла в
сила на 01.01.2019г., §6 от ПЗР на ЗИНЗС, които предвиждат отлагателно условие
за въвеждане на минимална жилищна площ на един лишен от свобода, санитарно
помещение и течаща вода в спалното помещение и прави извод, че не е налице
незаконосъобразно поведение от страна на администрацията, поради липса на
законови изисквания през посочения период. Настоящият касационен състав намира
за необходимо да отбележи, че липсата на конкретната законова регламентация не
освобождава администрацията от задълженията за създаване на условия за
изтърпяване на наказанията от страна на лишените от свобода, които да не водят
до уронване на човешкото достойнство, да не пораждат чувство на страх,
незащитеност или малоценност.
Обезщетението
е определено при преценка на вида и характера на вредите, периода, в течение на
който са търпени. Отчетено е и обстоятелството, че ГД“ИН“ е установил, че не е
нарушил изискванията на минимална обитавана площ. Конкретният размер на
обезщетението решаващият съд е определил по вътрешно убеждение, изхождайки от
установените факти и разбирането си за справедливост, икономическите и социални
условия, обуславящи нивото на жизнения стандарт в страната. Решаващият съд е
взел предвид незаконосъобразните бездействия, извършени от страна на
затворническата администрация, като е отчел в съвкупност преживяното от Г.
независимо, че за всяко от бездействията е налице различна законова
регламентация. В този смисъл са Решение от 10.02.2012г. по делото „Шахънов
срещу България“ и Решение от 27.01.2015 г. „Нешков и другите срещу България“ на
ЕСПЧ, както и разпоредбата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС. При определяне на дължимото обезщетение е
съобразен характера, степента, интензитета и продължителността от време, през
който са понасяни вредите, и отражението им върху интензитета на вредните
последици. В този смисъл настоящата инстанция счита, че правилно е определен
размерът на обезщетението от 300лв.
Съдът не е допуснал
нарушение и при възлагане на разноските по делото. Законосъобразно е прието, че
разпоредбата на 286, ал.3 ЗИНЗС не предвижда присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на ответника съразмерно с отхвърлената част от иска. Посочената
разпоредба се явява специална по отношение на чл.78 от ГПК и чл.143 от АПК,
законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на
предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван
от юрисконсулт. Липсата на изрична норма по този въпрос, не е празнота в
правото, която следва да се запълни по аналогия на закона чрез прилагането на
чл. 78, ал. 3 или чл. 78, ал. 8 от ГПК. Това е така именно поради наличието на
изричната уредба по този въпрос в чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС за едната страна по
спора - ищеца.
Съгласно последната посочена разпоредба, когато искът е уважен частично се
дължи възстановяване на внесената държавна такса от ищеца, поради което и в
тази част решението на първоинстанционния съд е правилно.
Предвид тези окончателни изводи на настоящия съдебен състав
жалбите се явяват неоснователни и на основание чл.221 ал.2 АПК обжалваното
съдебно решение следва да се остави в сила.
Предвид изложените съображения настоящият
съдебен състав приема, че решението е правилно и обосновано, не са налице
касационни основания по чл.209, т.3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Административен съд – Бургас XIX-ти административен състав,
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение решение № 1629 от 23.11.2020г. по адм. дело № 1030/2020г. на Административен съд –
Бургас .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.