РЕШЕНИЕ
гр. София, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
|
|
Председател: |
Наталия
П. Лаловска |
|
|
Членове: |
Цветелина
Ал. Костова Добромир
Ст. Стефанов |
|
при
участието на секретаря Екатерина К. Т. като
разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов въззивно гражданско дело № 3607 по описа за 2021 година, прие за установено следното: |
||
Производството е по реда на Глава двадесета
от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от Д.М., ответник в първоинстанционното производство, чрез адв. Т., срещу
решение № 20263028 от 27.11.2020 г. по гр. дело № 53147/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 54-ти състав, с което е
признато за установено, че на основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД Д.М. дължи
на И.Д. сумата от 10000 лева, преведена без правно основание по банков път от
сметка на И.Д. по сметка на Д.М., за която сума е издадена заповед за
изпълнение по частно гр. дело № 59264/2016 г. по описа на СРС, 62-ри
състав.
В
жалбата са изложени съображения за неправилност на решението поради нарушения
на материалния закон и необоснованост. Въззивникът бил единствено фактически
адресат на сумата от 10000 лева. Той я предал на лицето, за което тя била
действително предназначена. СРС не бил обсъдил представената по делото
декларация от З.А.. Необосновано съдът не бил кредитирал нейните показания. Искането
към СГС е обжалваното решение да бъде отменено като предявеният иск бъде
отхвърлен изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият
И.Д., ищец в първоинстанционното производство, не е подал отговор на въззивната
жалба.
С
Определение № 263437 от 02.06.2023 г. на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия
въззиваем са конституирани неговите наследници Г.Д., И.Д. и Н.Д..
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта
в обжалваната му част. По въпроса за неговата
правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следи служебно за правилното
приложение на императивна правна норма, за интереса на някоя от страните по делото, когато има
изрично законово задължение, и за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., на
ВКС, ОСГТК/.
Казусът не попада в тези изключения, поради което въззивният съд се произнася
по правилността на решението само по наведените в жалбата основания.
Настоящият
състав намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По отношение на
неговата правилност съдът обсъди събраните по делото доказателства и доводи на
страните като достигна до следните
фактически и правни изводи:
Предявен е осъдителен иск с
правна квалификация чл.
55, ал. 1, пр. първо ЗЗД. Правилно СРС е посочил, че фактическият състав на
иска, в конкретиката на заявеното в исковата молба, е установяване на факта на
получаване на сумата от 10000 лева от въззивника, тя да е била част от
имуществения патримониум на въззиваемия и даването й да е осъществено без
правно основание, т.е без да е налице годен юридически факт, който да поражда
субективно право и корелативно на него задължение за това имуществено
разместване.
Съгласно
правилото на чл.
55, ал. 1 ЗЗД
и трайно установената съдебна практика, изразена в ППВС
№ 1/1979 г.,
в тежест на ищеца по иск по чл.
55,
чл.
1 ЗЗД
и в трите й хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника да
установи наличието на основание за получаване, респективно за задържане на това
плащане (Решение № 13 от
7.03.2012 г. на ВКС по
т. д. № 15/2010
г., II т. о., ТК)
Страните
не спорят и от приетото извлечение от банковата сметка на Д. в „Банка ДСК“ ЕАД
се установява, че на 26.11.2011 г. е извършен превод на сумата от 10000 лева по
банкова сметка *** М.. Налице е разместване
между имуществените комплекси на страните –Д. е дал, а М. е получил процесната
сума.
Правилно
СРС е приел, че в тежест на въззивника е да докаже основанието за получаване на
тази сума. В жалбата е преповторен отговора на исковата молба, в който се
заявява, че сумата от 10000 лева била предназначена за трето лице, З.А., която
я получила лично в брой от М..
По
своя правен характер твърдяното предаване от М. и получаване на посочената сума
от св. А.представлява юридическа постъпка – извършено е човешко действие и е
постигната правомерна цел. В случая
релевантен е отговорът на въпроса дали настъпването на този фактически резултат
е било основанието на извършения от Д. на М. превод. В мотивите си първият съд
е приел, че показанията на св. А.са неотносими към правния спор, тъй като
касаят отношения между Д. и нея като трето лице. СГС намира, че тези показания
са относими към предмета на делото, но сами по себе си, неподкрепени от никакви
други доказателства, не установяват наличието на основание за процесния паричен
трансфер между Д. и М..
Св.
А.заявява, че е имала договорка с Д. той да преведе сумата на М. по банков път,
а последният да я предаде на нея в брой и че това се било случило. Свидетелката
заявява, че няма спомен за конкретния повод за получаване на сумата от 10000
лева и по какви съображения те са избрали да процедират по този начин. Съдът
намери, че преценени по реда на чл. 172 ГПК показанията на св. А.са лишени от
конкретика (липса на спомен) и не доказват твърдяното от ответника основание за
превода. Тези гласни доказателства не кореспондират с никое от събраните по
делото доказателства. В платежното нареждане като основание за превода е
записано „захранване“, а не текст, от който може да се прецени, че волята на
платеца е била тази сума да бъде предадена на свидетелката. Ето защо
възражението в жалбата, че решението било необосновано поради неправилна
преценка на показанията на св. А., е неоснователно.
Неоснователно
е оплакването на жалбоподателя, че СРС не бил обсъдил представената по делото
декларация от св. А.. Напротив, тя е разгледана в мотивите на решението при
извършените съпоставка и анализ на записаното в нея и изслушаните показания. Следва
да се има предвид, че по естеството си тази декларация представлява свидетелски
показания в писмен вид, а доколкото такива се дават само по предвидения в чл.
163 и сл. ГПК процесуален ред, тя не е годно доказателствено средство.
В
заключение съдът направи извод, че дължимото пълно и главно доказване от
въззивника на основанието за получаване на процесната сума не бе извършено в
процеса, което обуславя основателност на исковата претенция.
По
изложените съображения въззивната жалба следва да се остави без уважение, а обжалваното решение е правилно
и следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските
При
този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски в
настоящото производство има въззиваемият, но такива не са поискани.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20263028 от 27.11.2020 г. по гр. дело № 53147/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 54-ти състав.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател:
_______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________