№ 5044
гр. С., 21.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ
като разгледа докладваното от КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА Гражданско
дело № 20221110146449 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 415 от ГПК.
Образувано е по искова молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с ЕИК:
*********, в качеството му на цесионер по договор за продажба и
прехвърляне на вземания, сключен с „Юробанк България“ АД, доуточнена с
молба с вх. 198430/23.09.2022 г., подадена чрез процесуалния му
представител – адв. Д. П., срещу А. Л. Н., с ЕГН: **********, с която се иска:
да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: 1/ сумата от 3000 лева – частичен иск от сумата в общ размер от 5150
лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №
FL610023/13.10.2011 г., сключен между „Юробанк България“ АД /с предишни
наименования „Юробанк и еф джи България“ АД и „Българска пощенска
банка“ АД/, като заемодател и ответника като заемополучател, 2/ сумата от
350.20 лева – договорна лихва за периода от 13.09.2018 г. до 13.12.2020 г. и 3/
786.67 лева – обезщетение за забава за периода от 13.09.2018 г. до 23.06.2021
г. вкл., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на ЗИПЗ по ч.гр.д. № 36364/2021 г. по
описа на Софийския РС – 23.06.2021 г. до окончателното плащане на сумата.
Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че процесните вземания произтичат от
договор за потребителски кредит № FL610023/13.10.2011 г., сключен между
„Юробанк България“ АД /с предишни наименования „Юробанк и еф джи
България“ АД и „Българска пощенска банка“ АД/, като заемодател и
ответника като заемополучател. Посочва се, че договорът е сключен при
1
следните параметри: сума на кредита – 5150 лева, срок на кредита – 110
месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 15.30 % и годишен лихвен
процент /ГЛП/ 12.00 % към датата на договора и 14 % след първата година
/формиран от базов лихвен процент от 13.20 % и надбавка от – 1.2% първата
година и +0.800 % след първата година/. В тази връзка и общата сума, която
ответникът следвало да върне възлизала на 9 320.51 лева – и включвала
главница от 5150 лева, договорна лихва от 3895.51 лева и 275 лева такси.
Размерът на погасителните вноски възлизал на 82.83 лева, с изключение на
последната, която била в размер на 82.08 лева.
На следващо място се твърди, че преди сключване на договора за
кредит ответникът е бил запознат с условията по същия и е приел да сключи
договора при тези параметри. Посочва се и че ответникът е бил наясно със
съдържанието на договора и погасителния план.
Твърди се, че след сключване на договора ищецът е изпълнил надлежно
задълженията си по същия като е превел на ответника сумата от 5150 лева. а
ответникът усвоил сумата. Ответницата обаче заплатила съвсем малка част от
задълженията си по кредита и то със забава в плащанията и в крайна сметка
прекратила същите. Така по договора останала дължима, но незаплатена
главница от общо 5150 лева – като от същата се претендира частично сумата
от 3000 лева.
На последно място се твърди, че доколкото кредитът не бил обслужван
между заемодателя и ищцовото дружество бил сключен договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. По силата на цесията ищцовото
дружество придобило вземанията, произтичащи от договора за кредит.
Уточнява се, че ответникът бил уведомен за цесията като му било изпратено
уведомително писмо, получено на 11.11.2020 г.
С тези аргументи се иска предявеният иск да бъде уважен.
С исковата молба са представени писмени доказателства: договор за
паричен заем с погасителен план към него, молба за потребителски кредит,
договор за възлагане на вземания с приложение № 1 към него, уведомително
писмо, обратна разписка.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото, е постъпил писмен отговор, с който исковите претенции се оспорват.
В тази връзка се излагат доводи, че същите са погасени по давност – изцяло,
евентуално частично. Поддържа се, че ответницата спряла плащанията
веднага след усвояване на кредита – поради което предпоставките за
обявяването му за предсрочно изискуем настъпили още през 2011 г. В тази
връзка и договорът станал предсрочно изискуем автоматично – още през 2011
г. – в пълен размер. Поради това и до 2021 г. вземанията били погасени по
давност. Дори да не се приемело автоматично настъпване на предсрочната
изискуемост обаче се поддържа, че вземанията били частично погасени – с
пет годишен давностен срок, който за всяка вноска течал от настъпване на
падежа й.
С тези аргументи се иска цялостно евентуално частично отхвърляне на
претенциите.
2
В депозираното по ч.гр.д. № 36364/2021 г. по описа на СРС възражение
ответницата е посочила, че не дължи процесните суми, поради погасяването
им по давност.
В съдебно заседание, проведено на 27.02.2024 г., от процесуалния
представител на ищеца е постъпила писмена молба, с която изразява
становище за уважаване на исковата претенция.
Ответницата А. Л. Н. се представлява от адв. Е. П., който изразява
становище за цялостно евентуално частично отхвърляне на исковете поради
погасяването им по давност.
Софийският районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От ищцовото дружество е депозирано заявление за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответника за
вземанията, които са предмет на настоящото производство. В тази връзка по
подаденото заявление районният съд е издал заповед № 11909/17.09.2021 г. по
ч.гр.д. № 36364/2021 г. по описа на СРС. Последната е връчена на длъжника
А. Л. Н./лично/, която е депозирала възражение срещу същата.
От представено по делото копие от договор за потребителски кредит №
FL610023/13.10.2011 г. се установява, че на 13.10.2011 г. между дружеството
„Юробанк България“ АД /с предишни наименования „Юробанк и еф джи
България“ АД и „Българска пощенска банка“ АД/ като заемодател и
ответника като заемополучател е сключен договор за паричен заем при
следните параметри: сума на кредита: 5150 лева, срок на кредита 110 месеца /
110 месечни вноски/ - при първо плащане с падеж – 13.11.2011 г. и последно
плащане с падеж – 13.12.2020 г., годишен процент на разходите /ГПР/ 15.30
% и плаващ годишен лихвен процент /ГЛП/ - към момента на сключване на
договора 12.00 % /БЛП от 13.20%-1.2% за първата година/ и след първата
година 14 % / БЛП ог 13.20 %+080%/. При тези параметри общото
задължение по кредита е в размер на 9320.51 лева – като същото включва
главница от 5150 лева, 3895.51 лева – договорна лихва и 275 лева такси /по
2.50 лева месечна такса за обслужване/. Договорът и погасителният план са
подписани на всяка страниците от ответницата заемополучател, като
подписът й не е оспорен.
По делото липсва спор, че кредитът е усвоен като сумата е получена от
заемополучателя. В тази връзка следва да се отбележи, че ответникът нито
във възражението срещу заповедта за изпълнение, нито в срока за отговор на
исковата молба е оспорил действителното усвояване на сумата.
Кредитът е с настъпил падеж като предсрочна изискуемост не се твърди
да е обявявана. За периода от 13.07.2016 г. до 13.12.2020 г. дължимата
главница по кредита е в размер на 3304.26 лева.
На последно място от договор за възлагане на вземания от 2016 г. се
установява, че вземанията на заемодателя по процесния договор за кредит
срещу ответника са прехвърлени в полза на ищцовото дружество. До
ответника е отправено уведомление за цесията, което е получено на
3
11.11.2020 г. Съгласно Приложение № 1 към договора за цесия дължимите
към датата 31.12.2015 г. суми от ответницата по договора за кредит възлизат
на 5150 лева главница, 3341.76 лева договорна лихва и 122.50 лева такси.
От изготвена по делото съдебно счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като обективно и компетентно извършена, се установява, че
ответницата е извършила плащания от общо 503.06 лева – след датата на
цесията – като последното плащане е от 28.03.2017 г. Сумите обаче са
отнесени от ищеца за погасяване на лихви и не са се отразили върху
главницата.
По делото липсва спор и че ответникът не е извършил плащания след
28.03.2017 г.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Установителните искове са с правно основание по чл. 240 от ЗЗД вр. с
чл. 9 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК – за установяване
вземанията на ищеца към ответника по договор за потребителски кредит №
FL610023/13.10.2011 г, за което е издадена заповед № 11909/17.09.2021 г. по
ч.гр.д. № 36364/2021 г. на Софийския РС за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е
депозирал в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение срещу същата. Това е
наложило даване на указания за предявяване на иск в хипотезата на чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка предявеният установителен иск е допустим
като целта му е издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК да влезе в сила след установяване съществуването на
вземанията по съдебен ред в исково производство.
Ответникът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя
за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е
сключен потребителски кредит, неговото съдържание, както и усвояването на
паричните средства от страна на ответника. Ищецът следва да установи и че
съдържанието на договора отговаря на изискванията на ЗЗП и ЗПК, а
претендираните суми, извън главницата, са начислени въз основа на валидни
договорни клаузи.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата
и задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. В настоящия случай договорът е сключен
4
в изискуемата се писмена форма. По тези съображения и съдът приема, че
между страните е налице валидно облигационно отношение. В договора се
съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на кредитополучателя,
срока на договора (110 месеца), падежите на всяка вноска (13-то число на
съответния месец), брой на вноските (110 вноски), сумата на кредита (5150
лева), годишен лихвен процент / който към момента на сключване на
договора е 12 % - т.е. 13.20 % - 1.20 %, а след първата година 13.20% +
фиксирана надбавка 0.80 %/, размерът на всяка вноска /82.83 лева/, посочени
са допълнителните разходи по кредита и условията за пресрочното му
погасяване, както и последиците от неплащане на вноските в срок. Горното
налага извод, че договорът отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 5, 6, 7,
9 и 10 ЗПК.
Съдът намира и че ответницата действително е изпаднала в забава при
плащане на вноските по кредита, доколкото видно от ССчет.Е и
приложението към договора за цесия ответницата е извършила плащания в
общ размер от 503.06 лева в периода от 20.12.2016 г. до 28.03.2017 г. – като
преди или след този период няма плащания. Няма спор обаче че по делото
предсрочна изискуемост не е обявявана.
В тази връзка и в настоящия случай основния спорен по делото въпрос е
дали процесните суми са погасени по давност.
Преди да обсъди този въпрос обаче съдът намира, че следва служебно
да изследва договора за наличие на неравноправни клаузи в същия. В тази
връзка и настоящият състав счита, че сумата от 350.20 лева – договорна лихва
за периода от 13.09.2018 г. до 13.12.2020 г. – поначално не се дължи от
ответницата. Това е така, доколкото уговорката за възнаградителна лихва се
явява нищожна. Посоченият извод се обосновава от обстоятелството, че
съгласно чл. 3 ал. 1 от договора, банката едностранно, без съгласието на
ответницата, без постигане на конкретни споразумения и анекси, е изменяла
възнаградителната лихва. Нищожността е на основание чл. 143, т. 10 и т. 12
във вр. с чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, според
които нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание и като дава право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Според съда предпоставките на цитираните хипотези са налице, защото с
клаузата на чл. 3 ал. 1 банката си е запазила правото едностранно да променя
БЛП по кредита без да посочи в договора при какви условия може да стори
това и без да е предвидено реципрочно право за ответницата, в качеството й
на потребител по смисъла на пар. 13 т. 1 от ДР на ЗЗП, да се откаже от
договора. Тази уговорка е във вреда на ответницата, защото в резултат на нея
банката е променяла едностранно договорния лихвен процент, без да е ясно
5
защо го е направила, по какъв механизъм, при какви условия, а това не
отговаря на изискванията за добросъвестност и е довело до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката. Поради
това съдът приема, че клаузата е нищожна като неравноправна, в резултат на
което банката не е имала договорно основание едностранно да изменя
възнаградителния лихвен процент.
Не се дължи и сумата от 786.67 лева – обезщетение за забава за периода
от 13.09.2018 г. до 23.06.2021 г. вкл., доколкото няма данни кредитът да е
обявяван за предсрочно изискуем. Освен това не става ясно и как е начислена
тази сума, нито върху каква главница.
По отношение на иска за главницата по договора за кредит – частичен
иск за сумата от 3000 лева /частично от 5150 лева/ - същият следва да се
приеме за изцяло основателен. В тази връзка между страните липсва спор, че
сумата от 5150 лева – заемна сума по кредита е усвоена от ответника т.е.,
липсва спор, че договорът е породил своето действие. Освен това ответникът
не навежда никакви възражения срещу валидността на договора за кредит.
Видно от приложения погасителен план договорът е с настъпил падеж. Няма
данни, нито са наведени твърдения вземанията по същия да са обявявани за
предсрочно изискуеми. В тази връзка и единственият спорен въпрос по
делото е дали процесната сума за главница е погасена по давност.
Съгласно трайната практика на ВКС досежно задълженията по договор
за кредит, дори същите да са разсрочени на отделни вноски, това не ги
превръща в периодични плащания. По тези съображения и когато вземанията
произтичат от договор за кредит (с изключение на вземанията за лихви)
спрямо тях винаги се прилага петгодишната погасителна давност съгласно
чл. 110 от ЗЗД (в този смисъл – напр. Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС
по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК, Определение № 214 от 13.03.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 2853/2017 г., IV г. о., ГК и много други).
Налице е обаче противоречива съдебна практика вкл. на върховната
съдебна инстанция досежно това кой е началният момент на давността при
вземанията по договор за кредит. В тази връзка и част от съставите на ВКС –
напр. Решение № 50173/13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г., 3-то Г.О. на
ВКС приемат, че началният момент, от който започва да тече давностният
срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни
вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно,
настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита.
От своя страна други състави на ВКС пък приемат, че началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по
погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на
изискуемостта на съответната вноска – така . Решение № 45/17.06.2020 г. по
гр.д. № 237/2019 г., 2-ро Т.О. на ВКС.
В настоящия случай обаче се претендира единствено сумата от 3000
лева – частично вземане от общото вземане за главница. Заявлението по
6
ч.гр.д. № 36364/2021 г. за издаване на заповед за изпълнение е подадено на
23.06.2021 г. От своя страна съгласно погасителния план вноските за
главница в периода от 13.07.2016 г. до 13.12.2020 г. възлизат на 3304.26 лева.
Поради това което и от двете становища на ВКС да се приеме предвид
конкретните факти по делото погасителната давност за сумата от 3000 лева не
е изтекла. Това е така, доколкото от 13.07.2016 г. до 23.06.2021 г. така или
иначе са изтекли по-малко от пет години.
Прехвърлянето на процесното вземане в полза на ищцовото дружество
не се оспорва от ответника като не се навеждат и твърдения за извършени
плащания в полза на стария кредитор, които да не са съобразени при
формулиране на претенцията. Освен това на ответника така или иначе е
връчен препис от исковата молба ведно с приложени документи за
извършената цесия. Поради това и съдът приема, че ответникът е уведомен за
извършеното прехвърляне на вземания.
В тази връзка и съдът намира исковата претенция за главница за
основателна и доказана в претендирания размер.
За пълнота следва да се отбележи, че предсрочната изискуемост не
настъпва автоматично – с неплащане на вноските по кредита в срок. В
преценка на кредитодателя е да реши дали ще се ползва от правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем. Ако се възползва от това си право –
губи договорната лихва до края на срока, но поставя кредитополучателя в
забава съответно може да претендира обезщетение за забава респ. давността
тече от предсрочната изискуемост. Обратно ако кредитодателят не се
възползва от това си право – има възможност да претендира договорна лихва,
но рискува – съобразно двете различни становища на ВКС част от вземанията
му да бъдат приети за погасени по давност. В настоящия случай
кредитодателят не се е възползвал от правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Както се отбеляза и по-горе обаче което и от двете
становища на ВКС да се приеме сумата от 3000 лева, доколкото е заявена
като частичен иск, така или иначе се явява дължима.
На последно място частичното плащане от 503.06 лева също няма как да
бъде съобразено при преценка основателността на главницата, доколкото
същото е извършено към м. 03.2017 г. и дори да бъде отнесено за погасяване
само на главницата, частичната претенция от 3000 лева пак остава дължима в
пълен размер – доколкото това плащане би погасило главници с падежи
преди 13.07.2016 г.
По исканията за разноски на страните:
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 респ. чл.
415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските,
направени в заповедното производство като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноски, както в исковото, така и в заповедното
производство.
Искане за разноски са направили и двете страни:
По разноските в производството по ч.гр.д. № 36364/2021 г. по описа на
7
РС Перник /заповедно производство/:
В това производство ищецът заявител претендира разноски за държавна
такса от 82.74 лева. Поради това с оглед изхода на делото от тази сума му се
дължи сумата от 60 лева с оглед уважената част от исковете.
Ответникът длъжник не претендира разноски в това производство.
По разноските в производството по гр.д. № 46449/2022 г. по описа на
СРС /исково производство/:
В това производство на ищцовото дружество отново претендира
разноски от 137.26 лева за държавна такса и 350 лева за експертиза. Не се
претендират разноски за адвокат и не се представят доказателства за реално
извършване на такива. Поради това и с оглед изхода на делото на ищеца се
дължи сумата от 353.35 лева.
Ответната страна претендира разноски от 700 лева – за адвокат,
действително извършени видно от платежно нареждане. Сумата не е
прекомерна предвид общата цена на исковете от 4136.87 лева. В тази връзка и
с оглед изхода на делото на ответницата се дължи сумата от 192.37 лева.
Водим от горното, Софийският районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че А. Л. Н., с ЕГН: ********** и
адрес: гр. С., ж.к. М. 3, бл. ***, вх. 5, ет. 5, ап. **** ДЪЛЖИ НА „ЕОС
Матрикс“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на управление гр. С., ж.к.
Малинова долина, ул. Рачо Петков Казанджията 4-6, в качеството му на
цесионер по договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен с
„Юробанк България“ АД, сумата от 3000 лева – частичен иск от сумата в
общ размер от 5150 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № FL610023/13.10.2011 г., сключен между „Юробанк
България“ АД /с предишни наименования „Юробанк и еф джи България“ АД
и „Българска пощенска банка“ АД/, като заемодател и ответника А. Л. Н. като
заемополучател, както и законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на ЗИПЗ по ч.гр.д. № 36364/2021 г. по
описа на Софийския РС – 23.06.2021 г. до окончателното плащане на сумата,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № 36364/2021 г. по описа на СРС, КАТО ОТХВЪРЛЯ исковите
претенции за сумата от 350.20 лева – договорна лихва за периода от
13.09.2018 г. до 13.12.2020 г. и за сумата от 786.67 лева – обезщетение за
забава за периода от 13.09.2018 г. до 23.06.2021 г. вкл. поради
неоснователност.
ОСЪЖДА А. Л. Н., с ЕГН: ********** и адрес: гр. С., ж.к. М. 3, бл.
***, вх. 5, ет. 5, ап. **** ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
„ЕОС Матрикс“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на управление гр. С., ж.к.
Малинова долина, ул. Рачо Петков Казанджията 4-6, сумата от общо 60 лева
– разноски в производството по ч.гр.д. № 36364/2021 г. по описа на
8
Софийския РС и сумата от общо 353.35 лева – разноски в настоящото исково
производство по гр.д. № 46449/2022 г. на СРС – съобразно уважената част от
исковите претенции.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление гр. С., ж.к. Малинова долина, ул. Рачо Петков Казанджията 4-6
ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на А. Л. Н., с ЕГН:
********** и адрес: гр. С., ж.к. М. 3, бл. ***, вх. 5, ет. 5, ап. **** сумата от
общо 192.37 лева – разноски в настоящото исково производство по гр.д. №
46449/2022 г. на СРС – съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
СЛЕД влизане на решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д.
№ 36364 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд да бъде върнато на
съответния състав, като към него се приложи и препис от влязлото в сила
решение по настоящето дело.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9