№ 85
гр. Ловеч , 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
Членове:ИВАНИЧКА
КОНСТАНТИНОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при участието на секретаря МАРИНА ФИЛИПОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ПЕНОВ Въззивно гражданско дело
№ 20214300500121 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против решение № 260356/23.10.2020
г., постановено по гр.д. № 2033/2020 г. на РС – Плевен, с което предявеният
от въззивника против В. Г. П. иск по чл. 73 ЗННД, вр. чл. 45 ЗЗД е отхвърлен
като неоснователен.
Във въззивната жалба се оправят оплаквания за неправилност на
обжалваното решение, свеждащи се до противоречие с материалния закон, в
аспект неправилно изброяване на давностния срок, с оглед началния му
момент и несъобразяване с правилата на Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание
от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците му и с § 13 от ПЗР на ЗИД
на Закона за здравето. Според въззивника предявеният от него иск на
29.05.2020 г. е преди изтичане на давностния срок – 01.06.2020 г. Във
въззивната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното решение, за
уважаване предявения иск чрез присъждане на претендираните суми и за
присъждане на разноските за двете инстанции.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия е постъпил писмен
отговор, в който се дава становище за неоснователност на въззивната жалба,
като се дава становище за правилност на решението като краен резултат, но
не по изложените в него мотиви за прилагане на погасителната давност, в
частност възприетия от съда начален момент, от който е изброил срока. При
евентуалност се излагат и съображения за недоказаност на фактическия
състав на непозволеното увреждане и възникване имуществена отговорност
за ответника. В писмения отговор е направено искане за потвърждаване на
съдебното решение и за присъждане на разноските за въззивната инстанция.
Въззивникът взема участие в съдебното заседание лично като поддържа
въззивната жалба, а в хода на устните състезания пледира за нейната
основателност и моли за отмяна на решението, за присъждане на сумите по
предявения иск, както и за присъждане на разноските по делото.
Въззиваемият вземат участие в съдебното заседание чрез процесуалния
представител по пълномощие адв. М.С., която оспорва жалбата, навежда
доводи за нейната неоснователност и моли за потвърждаване на решението и
за присъждане на разноските за въззивното производство.
Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и
извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства,
приема следното:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в атакуваната
част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди неговата
правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).
Първоинстанционното производство е образувано по иск с правна
квалификация чл. 73 ЗННД, предявен от ХР. ИВ. К. против В.Г. П., с който се
претендира обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 3 637,82 лв.,
за които се поддържа, че са настъпили от съдебно отстраняване на ищеца по
отношение на място за паркиране, закупено чрез сделка нотариален акт,
извършена от ответника в качеството на нотариус, след прогласяване с
влязло в сила съдебно решение нищожността на сделката на праводателя на
ищеца.
В писмения отговор на исковата молба от ответника са направени
правоизиключващи възражения, основани на оспорвания и правни доводи,
както и възражение за изтекла давност.
Като обсъди събраните във въззивното производство и пред първата
инстанция доказателства, по отделно, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, и
като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното
от фактическа страна:
2
От нотариален акт № 168, т. ІІ, дело № 270/2001 г. на нотариус В.П. е
видно, че на 06.08.2001 г. „Карато-С” ООД продава на ХР. ИВ. К. ателие № 4,
2
с площ от 42,80 м, находящо се на втори етаж от сграда, построена в УПИ
IV-5182, кв. 391 по плана на гр. Плевен, и място за паркиране № 2 с площ от
2
15 м, находящо се в същия УПИ, за сумата от 10 217 лв.
С нотариален акт № 163, т. IV, дело № 1200/1999 г. на нотариус В.П. е
учредено право на строеж в полза на „Карато-С” ООД е учредено право на
строеж върху УПИ IV-5182, кв. 391 по плана на гр. Плевен срещу
задължението на дружеството да построи съответните самостоятелни обекти,
като от същия нотариален акт се установява, че по силата на учреденото
право на строеж дружеството си запазва собствеността върху шестнадесет
самостоятелни обекта (четири търговски обекта, осем ателиета и четири места
за паркиране).
С решение № 68/17.03.2015 г., по в.гр.д. № 686/2014 г. на ОС Плевен е
прогласена нищожност на договора за учредяване право на строеж върху
недвижим имот, извършен с нотариален акт № 163, т. IV, дело № 1200/1999 г.
на нотариус В.П., в частта, с която в полза на „Карато-С” ООД е учредено
право на строеж за изграждане на четирите места за паркиране. С решението
съдът е признал за установено, че ХР. ИВ. К. не е собственик на място за
2
паркиране № 2 с площ от 15 м, находящо се в УПИ IV-5182, кв. 391 по плана
на гр. Плевен.
Решението е връчено на всички страни, като връчването му на ХР. ИВ.
К. е извършено на 23.02.2015 г., от когото не е подадена касационна жалба.
Такава е подадена само от Иглика Георгиева Петрова и по нея е образувано
гр.д. № 3856/2015 г. на ВКС. С определение № 422/04.12.2015 г., по гр.д. №
3856/2015 г. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на решение №
68/17.03.2015 г., по в.гр.д. № 686/2014 г. на ОС Плевен по иска за нищожност
(чл. 26, ал. 2 ЗЗД), а по отношение на останалите му части касационната
жалба на Иглика Георгиева Петрова е оставена без разглеждане.
В съдебните производства пред съответните инстанции, по предявените
против него искове ХР. ИВ. К. е заплатил адвокатско възнаграждение в
следните размери: 450 лв. – по договор за правна зашита по гр.д. 41/2012 г. на
РС Плевен и 300 лв. – по договор за правна защита и съдействие пред
въззивна инстанция. По заведените срещу тях дела ХР. ИВ. К. и другите
ответници са осъдени да заплатят на ищците 581,50 лв. разноски за първа
инстанция и 170 лв. – разноски за въззивната инстанция, като за тези суми е
издаден изпълнителен лист, а на ХР. ИВ. К. е връчена покана за доброволно
изпълнение.
При така установените факти настоящата инстанция прави следните
правни изводи:
3
Предявеният от ХР. ИВ. К. против В.Г. П. иск по чл. 73 ЗННД за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 3 637,82 лв.
е частично основателен.
Имуществената отговорност на нотариуса по чл. 73, ал. 1 ЗННД е
деликтна и се свежда до обезщетяване на вредите, причинени от виновно
неизпълнение на неговите задължения по служба. Реализирането е свързано
с установяване на предпоставките по чл. 45 ЗЗД - наличие на противоправно
действие или бездействие, допуснато от нотариуса при осъществяване на
възложените му нотариални функции; настъпила вреда; вина на
длъжностното лице; и причинно-следствена връзка между деянието и вредата.
Имуществената отговорност на нотариуса е ограничена до размера на
удостоверявания материален интерес, който представлява паричната оценка
на удостоверяваното право (чл. 73, ал. 1 ЗННД).
Установените по делото факти покриват в случая фактическия състав на
деликта. Като нотариус ответникът е извършила във формата на нотариален
акт сделка за учредяване правно на строеж в полза на „Карато-С” ООД за
построяване на жилищно-търговска сграда с тавански етаж, като въз основа
на учредителната сделка дружеството си запазило собствеността върху
шестнадесет самостоятелни обекта (четири търговски обекта, осем ателиета и
четири места за паркиране), а в впоследствие е извършила във формата на
нотариален акт втора сделка (договор за покупко-продажба), с която „Карато-
С” ООД е прехвърлило на ищеца едно ателие и едно място за паркиране.
Отговорността на ответника по чл. 73, ал. 1 ЗННД е ангажирана заради
отричане с влязло в сила съдебно решение правото на собственост на ищеца
ХР. ИВ. К. върху продаденото му място за паркиране. Имуществената
отговорност по чл. 73, ал. 1 ЗННД може да се реализира и без извършеният от
нотариуса акт да е обявен изрично за нищожно нотариално удостоверяване,
нито да е изменен или отменен (Р 497-09-II г.о.). В този смисъл е
неоснователно възражението на ответника за липса на са констатиран порок
върху прехвърлителната сделка или върху действията при извършването от
нотариуса. Не е извинително за ответника и възражението му за надлежна
проверка относно правата на праводателя по сделката, доколкото ответникът
е извършила и сделката, чиято частична нищожност е прогласена с влязло в
сила съдебно решение. Установеният порок на учредителната сделката е
4
невъзможен предмет, като изводът за наличието му е изграден върху
непротиворечивото в практиката отричане правното естество на местата за
паркиране като самостоятелни обекти на собственост. Отделно от това, в акта
за учредяване на суперфицията се посочва, че правото на строеж върху
дворното място е за построяване на жилищно-търговска сграда, с тавански
етаж, съгласно архитектурен проект, след което са изброени самостоятелните
обекти, които суперфициарът ще придобие в собственост. При тази
формулировка и с оглед същност на правото на строеж и неговото
съдържание (чл. 63-67 ЗС), не би могло да се приеме, че в обема на
суперфицията са включени и местата за паркиране, защото тяхното
обособяване върху терена не предполага извършване на строителство - за
разлика от гаражите или местата за паркиране, включени в разгърнатата
застроена площ на сградата, какъвто не е статута на процесните. Местата за
паркиране са означени единствено като самостоятелни обекти, които
суперфициарът „Карато-С” ООД ще придобие, но в нотариалния акт за тях не
е упоменато, че са част от обема на учреденото право на строеж, чрез
включването им застроената площ на сградата, че те ще възникнат като
обособени вещи с построяване на сградата. С оглед на това съдът приема, че
нотариусът не е изпълнил задължението си по закон да опазва правата и
интересите на страните по сделката, да ги упътва, да изяснява тяхната воля и
фактическото положение, да ги запознае ясно и недвусмислено с правните
последици (чл. 25, ал. 1 ЗННД). С отричане правото му на собственост върху
продаденото място за паркиране, ищецът ХР. ИВ. К. е претърпял
имуществени вреди. Тяхното обезщетяване в случая следва да се ограничи до
част от претендираната от него сума – 962 лв., явяваща се стойността на
отреченото право. За останалите суми, обхващащи разликата до пълния
претендиран размер от 1957,95 лв., ответникът не следва да отговаря, защото
те се свеждат до вреди за ищеца по водените срещу него дела, които са отвъд
удостоверявания материален интерес, установен като лимит на имуществена
отговорност по чл. 73, ал. 1 ЗННД.
Възражението за изтекла давност не е основателно. Вредата за ищеца е
настъпила с влизане в сила на съдебното решение, с което е отречено правото
му на собственост върху мястото за паркиране. В тази част решението не е
обжалвано, поради което по отношение на ищеца е влязло в законна сила с
5
изтичане на срока за касационно обжалване (чл. 296, т. 2 ГПК) - на 24.03.2015
г., доколкото съобщението за връчването му е от 23.02.2015 г. и месечният
срок е изтекъл на 23.03.2015 г. (чл. 60, ал. 3 ГПК). В деня на настъпване на
вредата 24.03.2015 г., вземането за нейното обезщетяване е възникнало и е
станало изискуемо (чл. 84, ал. 3 ЗЗД). Този ден е и началото на давността за
погасяването му (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Изключението на чл. 114, ал. 3 ЗЗД в
случая не е приложимо, доколкото не е налице хипотеза на неизвестен
делинквент. За вземания от непозволено увреждане се прилага общата
петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Започвайки от 24.03.2015 г. давностният
срок е спрял да тече от 13.03.2020 г., когато е обявено извънредното
положение (чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП). Към датата на спиране на давностния
срок са оставали 11 дни до 24.03.2020 г., който е последният ден от
петгодишния срок. Правилото на § 13 от ПЗР на Закона за здравето (ДВ бр. 44
от 13.05.2020 г.) предвижда, че сроковете, спрели да текат по силата на
ЗМДВИП, продължават да текат от изтичане на 7 дни от обнародване на този
закон. Оставащият срок с продължителност от 11 дни е продължил да тече от
21.05.2020 г., като до 29.05.2020 г. (деня на предявяване на иска) не е изтекъл.
В същия ден давността се прекъсва, поради предявяване на иска за вземането
(чл. 116, б. б ЗЗД). По тези съображения съдът приема, че обезщетението за
вредата в размер на 962 лв. (стойността на отреченото право) не е погасено по
давност, искът за него се явява основателен и следва да се присъди на ищеца
в този му размер.
Предвид гореизложеното, въззивната жалба се частично основателна по
посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК). Решението на
първоинстанционния съд е неправилно в частта, с която съдът е отхвърлил
предявения иск до размера на сумата от 962 лв., поради което в тази му част
следва да бъде отменено и вместо него да се постанови присъждане на същата
сумата. В останалата му част, с която искът е отхвърлен за горницата до
пълния претендиран размер от 1957,95 лв., решението е правилно като краен
резултат и следва да се потвърди.
При този изход на делото и с оглед заявеното от страните искане за
присъждането им, съдът следва да разпредели отговорността за разноските.
От въззивника и въззиваемата се претендират присъждане на такива за
въззивната инстанция, като с оглед обжалване в цялост на съдебното решение
6
и частичната неоснователност на предявения иск, присъдените с него
разноски на въззиваемата-ответник следва да се редуцират съобразно
правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК. В открито съдебно заседание, при излагане на
становището си по направеното оттегляне на иска за част от първоначално
предявените суми, процесуалният представител на ответника е заявила
претенции за разноски, каквито да дължими (чл. чл. 78, ал. 4 ГПК), но не са
присъдени с определението за прекратяване на делото. При това положение
размерът дължимите за първа инстанция разноски е 264,80 лв., която сума
представлява разпределяне на действително сторените разноски (360 лв.) при
съотношението на общия размер на отхвърлената част от иска и частта по
която делото е прекратено (2675,82 лв.) към първоначално предявения размер
от 3 637,82 лв. Затова решението на първоинстанционния съд следва да се
отмени и в частта, с която ХР. ИВ. К. е осъден да заплати на В. Г. П. разноски
за горницата над 264,80 лв. до присъдените 360 лв.
Ищецът е сторил разноски в размер на 73 лв. (заплатена такса за
въззивно обжалване), а въззиваемата 350 лв. (заплатено адвокатско
възнаграждение). С оглед частичната основателност на въззивната жалба и на
иска (962 лв.), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника следва да се
присъдят разноски за въззивното производство в размер на 35,87 лв., а
съобразно размера на отхвърлената част на иска (995,95 лв.) и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата следва да се присъдят разноски за
въззивното производство в размер на 178,53 лв.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260356/23.10.2020 г., постановено по гр.д. №
2033/2020 г. на РС – Плевен, в частта, с която предявеният от ХР. ИВ. К.
против В. Г. П. иск по чл. 73 ЗННД, вр. чл. 45 ЗЗД е отхвърлен до размера на
сумата от 962 лв., както и в частта, с която ХР. ИВ. К. е осъден да заплати на
В. Г. П. разноски за горницата над 264,80 лв. до присъдените 360 лв., като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В. Г. П., с ЕГН **********, с адрес: *****, ет. 1 да заплати на
ХР. ИВ. К., с ЕГН **********, с адрес: ***** сумата от 962 лв.,
7
представляваща имуществена вреда, настъпила поради отричане с влязло в
сила съдебно решение правото на собственост на ищеца по отношение на
2
място за паркиране № 2 с площ от 15 м, закупено чрез сделка във формата на
нотариален акт № 168, т. ІІ, дело № 270/2001 г., извършена от ответника в
качеството ѝ на нотариус.
ПОТВЪРЖДАВА в останалата му част решение № 260356/23.10.2020 г.,
постановено по гр.д. № 2033/2020 г. на РС – Плевен.
ОСЪЖДА В. Г. П., с ЕГН **********, с адрес: *****, ет. 1 да заплати на
ХР. ИВ. К., с ЕГН **********, с адрес: ***** сумата от 35,87 лв.,
представляваща разноски, сторени във въззивното производство.
ОСЪЖДА ХР. ИВ. К., с ЕГН **********, с адрес: ***** да заплати на
В. Г. П., с ЕГН **********, с адрес: *****, ет. 1 сумата от 178,53 лв.,
представляваща разноски, сторени във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8