Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 21.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
ноември през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Мл. съдия Димитринка Костадинова-
Младенова
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Костадинова-Младенова в.гр.дело №4532 по описа за 2020 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 51788 от 26.02.2020 год., постановено по гр.
дело № 48948/2019 год. по описа на СРС, ГО, 126 състав е признато за установено
по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Г.Т.Х. искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответникът дължи
на ищеца следните суми: 255.00лв., представляваща цена на доставена топлинна
енергия в периода юли 2017г.- април 2018г.
в имот с абонатен номер 111800 и 39.66 лв., представляваща цена за предоставяне на услуга дялово разпределение
за периода декември 2015г. – април 2018г. , заедно със законната лихва от
30.01.2019г. до погасяване на задължението, като отхвърля исковете по чл. 422 ГПК във вр. с. чл. 86 ЗЗД за установяване на вземания за сумата от 8.89 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законна лихва върху
задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.09.2018г.
-16.01.2019г. и за сумата 7.61 л., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва въррху задължението за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода 30.01.2016г. -16.01.2019г. С посоченото решение
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата от 119.09 лв. разноски в исковото и в заповедното производство. С
обжалваното решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.
78, ал. 3 ат ГПК сумата от 26.51 лв. разноски в исковото и в заповедното производство
и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК сумата от 301.81 лв. разноски в исковото и в заповедното
производство.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените
искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд
не бил взел предвид клаузата на чл. 31, ал. 2 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди и разпоредбата на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ,
според които сумите за топлинна енергия били начислявани по прогнозни месечни
вноски, като след края на отоплителния сезон се изготвяли изравнителни сметки
на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Възможността да се
осъществи погасяване на стари задължения със сумата в повече от изравнителните
сметки била установена в чл. 32, ал. 3 от Общите условия на ищеца от 2008 год.
В случая вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза не било взело
предвид по какъв начин сумите от изравнителните сметки били отразени в
информационните масиви на дружеството и неправилно приело, че тези суми следва
да се сумират и общо получената сума да се добави или извади от начислената
сума по фактури. Следвало да бъде
кредитирано заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което било
установило реално дължимата сума за процесния период. Изискуемостта на
задължението по изравнителната сметка била настъпила, като според чл. 33, ал. 2
от Общите условия тя следвало да бъде заплатена в 30-дневен срок след датата на
издаване на съобщение за дължимата сума. От заключението по
съдебно-счетоводната експертиза било видно, че със сумите за възстановяване от
изравнителни сметки били погасени задължения, предхождащи процесния период,
което било в съответствие с договореното между страните – чл. 32, ал. 3 от
Общите условия, което имало силата на закон. На следващо място сочи, че според
чл. 32, ал. 1 от Общите условия, купувачите на топлинна енергия били длъжни да
заплащат месечните дължими суми в 30-дневен срок след изтичане на срока, за
който се отнасят. С изтичането на този
срок ответникът бил изпаднал в забава – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според чл. 22, ал. 2
от Общите условия купувачите заплащали на продавача и стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец, както се
претендира и в случай. Ищецът бил отправил покана до ответника за заплащане на
главницата – публикуване в сайта на дружеството. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата Г.Т.Х., действащ чрез процесуалния
се представител адв. П.Х. от САК, изразява становище, че въззивната жалба е
неоснователна. В отговора излага аргументи, че, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно като краен резултат. Във
връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави следното:
Безспорно е във въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа; че ответникът Г.Т.Х. е собственик на апартамент № 4,
находящ се в гр. София, община ************за
който при ищеца е била открита клиентска партида №111800 и се явява потребител
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /Изм. - ДВ, бр. 74 от
2006 год./, респ. има
качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1
ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, както и че
през процесния период между страните е съществувало правоотношение по договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
В хода на съдебното производство ответникът е направил
признание, за това че дължи част от претендираните от ищеца суми. С протоколно
определение от 26.11.2019г. предвид признанието на процесуалния представител на
ответника съдът е определил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните
обстоятелства: че в периода юли 2017г. – април 2018г. ответникът е бил
потребител на топлинна енергия в процесния имот; це цената за доставеното
количество топлинна енергия в имота ев
посочения период възлиза на 255 лв.; че в периода декември 2015г.-април 2018г.
е предоставена услугата дялово разпределение, като за ответника е възникнало задължение
за заплащане на възнаграждение в размер на 39.66 лв.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на
главни вземания, от които 255 лв. –цена
на доставена и незаплатена топлинна енергия и сумта от 39.66 лв. – цена на
предоставена услуга дялово разпределение. То тези суми релевираните от ищеца претенции се явяват основателни, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК, както законосъобразно е приел и СРС.
Спорният въпрос между страните е по отношение на лихвите
за забава, начислявани и претендирани от ищеца върху размера на задъжгението.
Съгласно действалите през процесния период Общи условия
на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл.
32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от
горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че публикуването на
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и
на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. Следователно и доколкото
страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, то следва да
се приема, че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора –
чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните от СРС изводи.
По делото, в т.ч. и във въззивното производство, не са
ангажирани доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в
забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената
топлинна енергия и предоставената услуга дялово разпределение през процесния
период – в представените в настоящото производство констативни протоколи няма
релевантна информация за осъществено публикуване на дължимите от ответника
суми, а описаните в тях като приложения разпечатки от уеб-страница на ищеца не
са представени, поради което и при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд счита, че
релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат
на отхвърляне, както е приел и първоинстанционният съд.
Предвид изложеното въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част,
като правилно.
По разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът /жалбоподателят/
следва да бъде осъден да заплати на ответницата направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Своевременно релевираното от жалбоподателя възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно. Посочената разпоредбата предвижда, че
при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът
може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По настоящото делото е ангажиран договор за правна
защита и съдействие от 12.05.2020 год., от който е видно, че е уговорен
адвокатски хонорар от 300 лв., който е заплатен изцяло и в брой от ответника по
жалбата. С оглед материалния интерес в конкретния случай намира приложение
разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 1 от посочената наредба, според която
минималното възнаграждение е 300 лв. с
оглед на което възражението за прекомерност от страна на въззивника се явява
неоснователно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 51788 от 26.02.2020год., постановено по
гр.дело №48948/2019 год. по описа на СРС, ГО, 126 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Г.Т.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/