Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 309
гр.Пловдив,
13.11.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…седемнадесети
октомври…през…две хиляди и осемнадесета година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка Костадинова
ЧЛЕНОВЕ: Катя
Пенчева
Цветелина Георгиева
при участието на
секретаря……Цветелина Диминова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №425 по
описа за 2018 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №200/13.04.2018г.,
постановено по търг. д. №728/2016г. по описа на Пловдивския окръжен съд, е уважен предявеният от „П.и.б.“ АД, ЕИК ****, против Л.Я.Б.,
ЕГН ********** и Р.Я.В., ЕГН ********** установителен иск по чл.422 от ГПК, като е прието за
установено по отношение на ответниците съществуването
на изискуемо парично вземане, произтичащо от Договор за банков кредит ****., за
което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК № 281/30.04.2015г. по ч.гр.д. №585/2015г. по описа на
Районен съд **** в размер на: сумата 90 808.37лв., представляваща главница,
ведно с обезщетение за забава от
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл.417 ГПК – 24.04.2015г. до окончателното изплащане; сумата 10 977.18лв.,
представляваща договорна лихва, начислена в периода 20.08.2013г. – 21.04.2015г.;
сумата 1419.71лв., представляваща наказателна лихва за периода 21.08.2013г. –
23.04.2015г. В тежест на Л.Я.Б. и Р.Я.В. са присъдени сторените от „П.и.б.“ АД
разноски в заповедното производство – 4 064.11лв. и разноски за исковото
производство – 7 326.91лв. С определение №1170/27.06.2018г., по реда на чл.248
ал.1 от ГПК, е изменено решението в частта за разноските, като вместо сумата 4 064.11лв.
– разноски в заповедното производство, ответниците са осъдени да заплатят на
ищеца сумата от 2 214лв.
Решението е обжалвано от ответника в
първоинстанционното производство – Л.Я.Б., чрез особения представител – адв. С.С.
– ПАК. Счита, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Развити са подробни
съображения за липсата на предпоставките за настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита, както от обективен, така и от субективен характер. Наведени
са доводи за незоконосъобразност на изводите на първоинстанционния съд за
наличието на валидно договорно отношение между страните, с оглед релевирана от
ответниците нищожност на договора и отделни клаузи от същия, както и доводи, изразяващи
несъгласие с изводите на решаващия съд за липсата на неравноправни клаузи от
договора, регламентиращи договорната – възнаградителна и санкционна лихва,
както и клаузи, регламентиращи възможността банката да променя едностранно
условията по договора. Счита за неправилно становището на първоинстанционния
съд относно наличието на солидарна отговорност. Изразено е несъгласие и с
изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението за
погасяване на вземанията – главници и лихви по давност. Иска се отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърлят
предявените искове. С въззивната жалба не се предявяват доказателствени
искания.
По реда на чл.265 ал.1 от ГПК е допуснато
присъединяване на ответницата в първоинстанционното производство - Р.Я.В. към
въззивната жалба, подадена от Л.Б..
В представения отговор по
чл.263 ал.1 от ГПК въззиваемата страна „П.и.б.“
АД оспорва
въззивната жалба. Не сочи нови доказателства. Претендира сторените пред
въззивната инстанция разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията,
изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271
от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие за установено следното :
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Същото е постановено в производство по чл.422 от ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство, въззиваема
страна в настоящето – „П.и.б.“ АД, е изложил фактически обстоятелства за
успешно проведено заповедно производство по реда на гл.37 от ГПК, като
издадената Заповед ****. по ч.гр.д. №585/2015г. по описа на Районен съд ****,
съдържаща разпореждане за незабавно изпълнение, е била в срок възразена. С
цитираната Заповед ответниците са осъдени да заплатят солидарно на заявителя
сумите: 90 808.37лв., представляваща главница, ведно със законната лихва,
считано от 24.04.2015г. до окончателното изплащане; сумата 10 977.18лв.,
представляваща договорна лихва за периода 20.08.2013г. – 21.04.2015г.; сумата
1419.71лв., представляваща наказателна лихва за периода 21.08.2013г. –
23.04.2015г. Присъдени са разноските в заповедното производство – 4 064,11лв.
Вземането на ищеца се основава на изпълнителното основание по чл.417 т.2 от ГПК
– извлечение от счетоводните книги на банката. Съществуването на вземането се
обосновава с наличието на Договор за банков кредит ****., по силата на който „*“
АД предоставя на Л.Б. и Р.В. кредит в размер на 107 800лв. Крайният срок
за погасяване на кредита е 20.07.2027г. на равни месечни вноски в размер на
835.82лв., платими на двадесето число на всеки месец или на следващия работен
ден, ако падежът е в неработен ден, като кредитът е усвоен изцяло и еднократно
на 03.08.2007г. По кредита са правени вноски за периода 20.08.2007г. –
20.08.2013г. От 20.08.2013 г. е преустановено плащането по кредита, като не са
погасени вноските за периода 20.08.2013г. - 20.04.2015г. Ищецът се позовава на
предвидена в договора предсрочна изискуемост на кредита - при неплащане на
която и да е от договорните вноски, банката да има право да обяви кредита за
предсрочно и изцяло изискуем с писмено уведомление до кредитополучателите, с
което се дава определен срок за погасяване на задължението. Такова уведомление
е връчено на Л.Б. на 23.02.2015г., а на Р.В. - на 23.02.2015г., като им е даден
седмичен срок за плащане на задължението. След изтичането на срока не е извършено
плащане, поради което, считано от 21.04.2015г., банковият кредит е изцяло и
предсрочно изискуем. Ищецът
моли да се постанови решение, с което да се приеме за установено съществуването
на вземането солидарно по отношение на ответниците, произтичащо от Договора за банков кредит ****. в горепосочените
размери.
С депозирания в първоинстанционното производство
писмен отговор на исковата молба ответниците
са оспорили исковете. Възраженията по основателността на исковата претенция,
релевирани от ответника Б., чрез особения представител – адв. С., относими към
въззивното производство /поддържани във въззивната жалба/ се изразяват в доводи
за липсата на предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на
кредита, както от обективен, така и от субективен характер. Обективните
предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост се отричат с твърдения,
че представеният погасителен план не е подписан от Б. и не се отнася за кредит
по Договор ****., тъй като в същия е посочено, че се отнася към договор за
кредит ***. Позовава се на извършени добавки на стр. 1-ва от погасителния план
в размера на месечната вноска – посочено е 648лв., като е налично дописване на
ръка в заглавната част на погасителния план. Позовава се на неяснота на
клаузите от договора, регламентираща начина на формиране на възнаградителната
лихва – т.9.1, изр. второ, както и т.9.3, предвиждаща едностранна промяна на
договорения лихвен процент от страна на банката. Предвид изложеното счита, че
не се доказва какъв е броят и размерът на месечните вноски, за да се твърди, че
те не са издължени, което да обосновава настъпването на предсрочната
изискуемост от обективна страна. По отношение на липсата на субективния елемент
за настъпване на предсрочната изискуемост се твърди, че в уведомлението на банката
не се посочва броят на непогасените вноски и периодът, за който се отнасят; не
се посочва размерът на възнаградителната лихва и наказателната лихва, както и
че не се съдържа изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем. Прави се възражение за
нищожност на договора поради противоречие със закона – чл.430 от ТЗ, както и
заобикаляне на закона. Релевираната нищожност се аргументира с предвиденото в
правната норма – средствата по кредита се отпускат за определена цел. В тази
насока са развити съображения, че съгласно клаузите на договора, кредитът е
отпуснат за закупуване на недвижим имот и погасяване на задължения по кредити,
но на практика средствата не са използвани за предвидената с договора цел –
закупуване на недвижим имот, доколкото няма данни да е извършена такава сделка,
което не се твърди и от ищеца. В отговора на допълнителната искова молба е
пояснено, че след като не са представени доказателства за закупуване на
недвижим имот, това води до нищожност на договора, като договор без предмет,
като с въззивната жалба се уточнява, че се има предвид нищожност, поради липса
на основание. Като възражение за нищожност на договора, поради заобикаляне на
закона, се сочи и факт – че с предоставения кредит са погасени стари
задължения, в които също са включени лихви, каквито се начисляват и за
процесния кредит, което води до начисляване на лихви върху лихви. Въведено е и възражение
за нищожност на клаузата на т.11 от договора, регламентираща формиране размера
на наказателната лихва, като противоречащата на добрите нрави, тъй като
наказателната надбавка от 20 пункта е прекомерна. Прави се и възражение, че
клаузите в договора, определящи размерите на договорната и наказателната лихва,
са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ал.1 т.5 от ЗЗП и се явяват
нищожни. Въведено е възражение за погасяване на главницата, договорната и
наказателната лихва по давност.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, прие
следното:
Правоотношенията межди страните произтичат от Договор
за банков кредит ****., сключен между „*“ АД и Л.Б. и Р.В. – като
кредитополучатели. Съгласно чл.4 „Предмет на договора“ – банката предоставя на
кредитополучателите банков кредит в размер на 107 800лв. за закупуване на
недвижим имот и погасяване на задължения по кредити. В чл.9 /9.1 – 9.5/ е
регламентиран начинът на формиране на възнаградителната лихва, а чл.11 от
договора предвижда и санкционна такава при неизвършени в срок плащания.
Съгласно чл.16 от договора крайният срок за погасяване на кредита е
20.07.2027г., като погасяването се извършва на равни месечни погасителни
вноски, всяка една с падеж и размер, определени в погасителен план – Приложение
№1, неразделна част от договора. В чл.29.2, б.“а“ от договора е предвидена
предсрочна изискуемост на кредита в случай, че кредитополучателите не извършат
което и да е плащане по договора повече от 5 работни дни, след датата, на която
плащането е станало изискуемо.
За да настъпят правните последици
на едно договорно правоотношение, то същото следва да отговаря на условията за
валидност. Ето защо на първо място следва да се обсъдят възраженията на
въззивника,
основаващи се на доводи, че договорът за кредит е нищожна сделка.
Първото релевирано възражение се
основава на твърдение за идентичен факт и от този факт се извежда нищожност при
хипотезите на чл.26 ал.1 пр. първо и второ от ЗЗД и чл.26 ал.2, пр.2 от ЗЗД – като
договор, който противоречи на закона и го заобикаля и като договор, сключен без
основание.
Релевираната нищожност се аргументира с предвиденото в
правната норма чл.430 ал.1 от ТЗ – средствата по кредита се отпускат за
определена цел. В тази насока са развити съображения, че съгласно клаузите на
договора, кредитът е отпуснат за закупуване на недвижим имот и погасяване на
задължения по кредити, но на практика средствата не са използвани за
предвидената с договора цел – закупуване на недвижим имот, доколкото няма данни
да е извършена такава сделка, което не се твърди и от ищеца. И трите основания
за нищожност се извеждат от факта, че отпуснатата по договора за банков кредит
парична сума не е използвана за посочената в чл.4 от договора цел – закупуване
на недвижим имот.
Според легалното определение и предвидената форма в
чл.430 от ТЗ - с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока; Заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с
банката; Договорът за банков кредит се
сключва в писмена форма.
Нищожност по смисъла на чл.26 ал.1, пр.1 от ЗЗД
означава неспазване на конкретна правна императивна норма, съдържаща забрана,
установяваща изискване и пр. За да е налице този резултат, трябва правната
норма да е императивна, повелителна. Ако нормата е диспозитивна или
овластителна и сделката е сключена в отклонение от нея, тя остава действителна.
Нормата на чл.430 ал.1 от ТЗ и конкретно – касателно определяне целта за
отпускане на паричната сума, не е императивна. За да се уважи иск за
установяване нищожност на договор, в тежест на ищцовата страна е позоваване на
такъв порок, който да е изначален и да не подлежи на саниране. Позоваването на
противоречие със закона – че съгласно клаузите на договора, кредитът е отпуснат
за закупуване на недвижим имот, но на практика средствата не са използвани за
предвидената с договора цел – на практика обективира довод за неточно
изпълнение на договора, а не за порок при сключването му, относим към
действителността му. Договорът съдържа основните изискуеми от закона елементи -
сключен е в писмена форма, с поето от банката задължение да отпусне конкретна
сума за определена цел, с договорени условия и срок, срещу поето от заемателите
задължение да ползват сумата съобразно уговореното и да я върнат след изтичане
на срока. Само в случай на непостигане на съгласие по някой от тези нормативно
предвидени задължителни елементи от фактическия състав на този договор, или
пропуск, биха обусловили извод за противоречие със закона, което да обоснове
нищожност на същия. /Противното не може да се изведе и от цитираната в
пледоарията на процесуалния представител съдебна практика./ Твърдяното от страната,
поддържано и във въззивната жалба, че сумата не е използвана за посоченото в
договора предназначение, освен че е неотносимо към действителността на
договора, а е въпрос на изпълнение или неизпълнение на договора, е елемент от
вменените на кредитополучателя задължения - да използва кредита, според
предвиденото в договора предназначение /докато вмененото на банката задължение
е да предостави кредита/. В този смисъл, неправилно и във въззивното
производство се поддържа, че тъй като средствата са отпуснати за закупуване на
недвижим имот, банката е следвало да ги преведе директно на продавача.
Спазването на договорения начин за усвояване и ползване на отпуснатия от банката
кредит е в разпоредителната власт и е задължение на кредитополучателя. По тези
съображения и като се споделят изводите на окръжния съд, възражението за
нищожност на договора за банков кредит, като противоречащ на закона, е
неоснователно.
По същите
съображения не може да бъде споделена тезата на жалбоподателите за нищожност на
договора на основанието по чл.26, ал.1,
предл. 2-ро от ЗЗД- заобикаляне на
закона. Заобикаляне на закона е налице, когато законът установява забрана за
постигане с определена сделка на даден правен резултат. Ако страните искат да
постигнат този правен резултат по друг начин, с друга сделка, която изрично не
е забранена, но която води до забранен резултат, тогава е налице заобикаляне на
закона. Това основание има субективен състав – намерение и съзнание от двете
страни за постигане на правен резултат – забранен от закона, чрез друга сделка.
В този смисъл твърдението на жалбоподателя – че сумата не е използвана за
посоченото в договора предназначение - само по себе си не покрива фактическия
състав на основанието нищожност, поради заобикаляне на закона.
Вярно е посоченото във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд не е обсъдил релевирано с отговора на допълнителната
искова молба възражение за нищожност на договора за банков кредит, формулирано
„нищожност на договора – договор без предмет“ и пояснение във въззивната жалба,
че се касае за нищожност на договор, поради липса на основание, изведено от
идентични фактически твърдения, посочени по-горе. Това възражение също не
намира опора във фактическия състав на основанието нищожност при хипотезата на
чл.26 ал.2, пр. 4-то от ЗЗД. По своята правна характеристика договорът за
банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален, формален, каузален договор.
Неговото основание е предоставяне на парични средства за ползване срещу
задължение за връщане на сумата с възнаградителна лихва. Неизползването на
предоставените парични средства от страна на кредитополучателя за предвидената
с договора цел, не лишава договора от предвидената от закона кауза.
Не може да
бъде споделена тезата на жалбоподателите за нищожност на договора на основанието по чл.26, ал.1, предл. 2-ро от ЗЗД -
заобикаляне на закона, аргументирано с твърдения, че с предоставения кредит са
погасени стари задължения, в които също са включени лихви, каквито се
начисляват и за процесния кредит, което води до начисляване на лихви върху
лихви. В тази насока се споделят изводите на първоинстанционния съд, доколкото
действителността на договора за кредит се преценява с оглед конкретно
постигнатите между страните уговорки в самия договор. Отпускането на банков кредит
с цел погасяване задължението по предишен договор за банков кредит не води до
начисляване на лихви върху лихви, доколкото задължението на кредитополучателя
по всеки договор за банков кредит /в случая в чл.4 от договора е посочено, че
кредитът се предоставя и за погасяване на задължения по кредити/ се формира от
главница, възнаградителна лихва /възнаграждение за ползваните парични средства
за срока на договора/ и в случай на просрочие и наличие на клауза в договора –
наказателна лихва. За да се прекрати предходния договор за банков кредит следва
да се погаси цялото задължение, формирано от горепосочените компоненти.
По изложените съображения изводът на
първоинстанционния съд на наличие на валидно договорно правоотношение,
възникнало въз основа на процесния договор за банков кредит са правилни, а
възраженията, съдържащи се във въззивната жалба в тази насока, са неоснователни.
Доколкото във въззивната жалба и в хода на
първоинстанционното производство се поддържат възражения за нищожност на
отделни клаузи и възражения за наличие на неравноправни клаузи, но нищожност на
отделни клаузи не влече до нищожност на целия договор /чл.26 ал.4 от ЗЗД, а съгласно
чл.146 ал.5 от ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договора не води до
неговата нищожност, ако договорът може да се прилага без тези клаузи/и това би
се отразило на размера на вземането, то възраженията в тази насока следва да се
обсъдят след преценка на възраженията относно обективните и субективни
предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост.
Наличието на обективните предпоставки за настъпване на
предсрочната изискуемост по кредита се установяват от допуснатата при
първоинстанционното разглеждане на делото съдебносчетоводна експертиза, което,
като компетентно изготвено и неоспорено от страните, се кредитира и от
настоящата инстанция. Съгласно заключението на вещото лице, обслужването на
кредита е преустановено на 20.08.2018г., като към момента на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК задължението, формирано от главница,
възнаградителна и санкционна лихва е в посочените в исковата молба размери.
Доколкото с въззивната жалба липсата на обективните предпоставки за настъпване
на предсрочната изискуемост се аргументира с твърдения, че представеният
погасителен план не е подписан от Б. на стр.1 и стр.2, не се отнася за кредит
по Договор ****., тъй като в същия е посочено, че се отнася към договор за
кредит ***., извършена е добавка на стр. 1-ва от погасителния план с ръчно
дописване на сумата 648лв., следва да се отбележи: Приложеният погасителен план
носи подпис на кредитополучателите, като въпреки дадените при първоинстанционното
разглеждане на делото указания и разпределение на доказателствената тежест,
автентичността не е оборена. Що се отнася до несъвпадението на посочения в уводната
част на погасителния план номер и дата на договора за банков кредит, то
същественото в случая е, че съгласно заключението от съдебносчетоводната
експертиза, в системата на банката фигурира един единствен погасителен план,
който съответства с приложения погасителен план по съществените параметри –
брой месеци, падежна дата и размер на погасителните вноски. Освен това размерът
на посочения в погасителния план кредит – 107 800лв., крайният срок за
погасаявене на кредита – 20.07.2027г. и кредитополучатели съвпадат с предмета,
крайния срок за погасяване и страните по договора за банков кредит ****.
Действително – налице е ръкописно нанасяне на цифра „648лв.“, но от това не
може да се направи извод, че ръкописно изписаната цифра касае или променя компоненти
от погасителната вноска – главница или лихва. Напротив – както се посочи, съгласно
заключението от съдебносчетоводната експертиза, фигуриращият в системата на
банката погасителен план изцяло съответства на приложения към договора.
Съгласно заключението на вещото лице посочените на
падежните дати дължими главници и лихви не съответстват на тези, които
фигурират в банковата система, тъй като в погасителния план те са
ориентировъчни. Във връзка с това следва да се обсъдят възраженията, съдържащи
се във въззивната жалба за неяснота на клаузите от договора, регламентираща
начина на формиране на възнаградителната лихва – т.9.1, изр. второ, както и
т.9.3, предвиждаща промяна на договорения лихвен процент, при което не се
установявало какъв е броят и размерът на месечните вноски, за да се твърди, че
те не са издължени. Цитираните клаузи от договора от раздел V-ти „Лихви“ не могат да се тълкуват изолирано от
клаузата на т.9. В същата ясно и конкретно е регламентиран начинът, по който е
формирана възнаградителната лихва – за ползвания кредит кредитополучателите
заплащат на банката годишна лихва в размер на основния лихвен процент /ОЛП/ на
БНБ, увеличен с надбавка 2,89 пункта; лихвите се начисляват само за дните на
фактическото ползване на кредита; в случай че в срока на действие на договора
по независещи от страните причини отпадне категорията „основен лихвен процент,
определен от УС на БНБ“, се прилага заместилият го лихвен процент, а ако няма
такъв – този на междубанковия пазар в страната. В систематична връзка с
клаузата на т.9 в т.9.1, изр. второ от договора е пояснено: Размерът на лихвените
плащания, посочени в погасителния план – Приложение 1, е изчислен върху
главницата на кредита на база основния лихвен процент на БНБ при сключването на
договора и не отразява точния размер на дължимата лихва за всеки отделен лихвен
период, а има ориентировъчен характер. Т.е. – размерът на възнаградителната
лихва в изготвения погасителен план е съобразен с актуалния към момента на
сключване на договора ОЛП на БНБ. Доколкото се касае обаче за компонент,
свързан с обективни обстоятелства, които са извън контрола на банката – а
именно – ОЛП на БНБ, то именно по тази причина в т.9.1, изр.2-ро от договора е
посочено, че за всеки отделен лихвен период размерът на лихвените плащания,
формирани само от два компонента – ОЛП на БНБ + 2.89 пункта, /съобразен само с действащия
към момента на сключване на договора ОЛП на БНБ, без да може да бъде предвидена
промяна, свързана с обективни обстоятелства/ - има ориентировъчен характер. По
тази именно причина посочените в погасителния план на падежните дати лихви не
съответстват на фигуриращите в банковата система, тъй като последните са
съобразени с промените на ОЛП на БНБ през съответните периоди. В тази връзка в съдебно
заседание вещото лице е разяснило, че: надбавката остава постоянна; лихвите са
преизчислявани според действащия ОЛП на БНБ и на тази база са преизчислявани
главниците; сборът на главницата и лихвата е константна величина – т.е. –
спрямо погасителния план към договора има едни цифри /има се предвид размер на
главница и лихва/ като месечни вноски /съобразно действащия към момента на
сключването му ОЛП на БНБ/, които са се променяли спрямо лихвени процент, но
като обща стойност са същите; уравняването на задължението спрямо промяната на
ОЛП се извършва от последните погасителни вноски.
Казаното касае и неоснователността на доводите за
неяснота на клаузата на т.9.3, предвиждаща промяна на договорения лихвен
процент, свеждащи до възражение за неравноправност на клаузата. Съгласно т.9.3
от договора при промяна на ОЛП на БНБ, определян от УС на БНБ, договореният
лихвен процент се променя съответно, считано от датата на промяната, без да е
необходимо предоговаряне. Клаузата предвижда едностранна промяна на
възнаградителната лихва, но не според „субективна“ преценка на кредитодателя, а
според обективни критерии - при промяна на ОЛП на БНБ. Уговорката в договор за банков кредит,
предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен
процент, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл.143 т.10 и т.12
от ЗЗП, когато тази възможност произтича от непредвидено в самия договор
основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни
обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата – което не се
отнася за настоящия случай. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент
в случая съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура и
предвидената възможност за промяна на лихвения процент не е обусловена от методология,
създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила и се касае
за причини, стоящи извън контрола на банката.
Неоснователен е и доводът за неравноправност на
клаузата на т.11 от договора, регламентираща формиране размера на наказателната
лихва, по смисъла на чл.143 ал.1 т.5 от ЗЗП и нищожна, като противоречащата на
добрите нрави, тъй като наказателната надбавка от 20 пункта е прекомерна.
Съгласно цитираната клауза, плащания, дължими, но неизвършени в срок, се
отнасят в просрочие и олихвяват с договорения в раздел V, т.9 лихвен процент, плюс наказателна надбавка от 20
пункта. За да е неравноправна една клауза, дори и когато е индивидуално
уговорена, същата следва да не отговаря на изискване за яснота и разбираемост,
да е така формулирана, че да не отговаря на изискване за разбираемост от
граматическа, юридическа и житейска гледна точка. В случая механизмът на
определяне на санкционната лихва е точно и ясно определен в отношение между
този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи – т.9 от договора и въз
основа на ясни и разбираеми критерии потребителят може да предвиди произтичащите
за него икономически последици – при неизвършени плащания в срок дължи
наказателна лихва, формирана от ОЛБ на БНБ + 2.89 пункта + 20 пункта. Вярно е,
че посоченото “+20 пункта“ е с нениско цифрово изражение, но това не обуславя
автоматично характера на санкцията като прекомерна. Същественото е, че същата е
ясно определена и преди всичко – санкцията при неизпълнение на задължението на
кредитополучателите е само спрямо просрочените плащания – дължими, но
неизвършени в срок за срока на неизпълнение, договорен е годишен /а не месечен/
размер на наказателната лихва. В този смисъл не може да се приеме, че
цитираната клауза е в несъответствие с изискването за добросъвестност, присъщо
на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността между търговеца и
потребителя, с оглед характера на самия договор. Т.е. - не е осъществен
фактическият състав на нормата на чл.143 ал.1 т.5 от ЗЗП, съгласно която неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Пак при преценка на
характера на договора за банков кредит и към момента на сключването му, не е
налице и общото основание за нищожност на договора по смисъла на чл.26 ал.1,
пр. трето от ЗЗД – като договор, накърняващ добрите нрави. Добрите нрави са
морални норми, етични възгледи и правила за поведение, които са установени в
обществото. За тях няма легални дефиниции, но те съществуват като общи принципи
или произтичат от тях, представляват критерий за оценка на сделките с оглед
предотвратяване на несправедливо облагодетелстване на някоя от страните.
Нарушението на добрите нрави в случая следва да се изрази в нарушение на
добросъвестността на търговеца – страна по договора. Както се посочи в клаузата
на т.11, във вр. с т.9 от договора страните са постигнали ясно и недвусмислено
съгласие относно съдържанието на понятията договорна /възнаградителна/ лихва,
както и наказателна лихва, чийто параметри и начин на формиране са определени. По
своята правна и икономическа природа възнаградителната лихва е цена
/възнаграждение/, което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените
парични средства. Втората /наказателната/ лихва е уговорена в случай на
неизпълнение – при нарушаване сроковете за погасяване на главницата по кредита
– върху просрочената част от главницата за времето на просрочието и тя има,
както санкционен и обезщетителен характер, така и гаранционно-обезпечителна
функция.
Неоснователни са доводите на въззивника за липсата на
субективния елемент за настъпване на предсрочната изискуемост - възможност и
избор на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем, който избор да е
обективиран в съответно волеизявление. Позоваването на липсата на субективния
елемент за настъпване на предсрочната изискуемост във въззивната жалба и в
отговора на исковата молба се аргументира с твърдения, че в уведомлението на банката
не се посочва броят на непогасените вноски и периодът, за който се отнасят; не
се посочва размерът на възнаградителната лихва и наказателната лихва, както и
че не се съдържа изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем.
Волеизявлението на банката е
обективирано в Нотариална покана от 16.01.2015г., адресирана до Р.В., съдържаща
изявление, че поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит 60КР-АА-1088/25.07.2007
г. размерът на задължението е 98 944.74лв., от които просрочени задължения
12 274.01лв. – 4 439.23лв. – просрочена главница и 7 834.78лв. –
просрочени лихви; „*” АД кани В. да заплати доброволно просрочените задължения
в седемдневен срок от получаването на поканата, като при неизпълнение, Банката
ще счита кредита за предсрочно изискуем /като последното е в съответствие с
клаузата на т.29.2 от договора. Нотариалната покана е връчена на 23.02.2015г. С
идентично съдържание е Нотариална покана от 16.01.2015г., адресирана до Л.Б.,
връчена също на 23.02.2015г. Т.е. –
твърденията на жалбоподателя не съответстват на съдържанието на обективираното
в нотариалните покани изявление на банката. Що се отнася до твърдението, че в
уведомлението на банката не е посочен броят и периодът на непогасените вноски,
то нито законът, нито съдебната практика или правната теория, поставят някакви
формални изисквания към съдържанието на волеизявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост. Волеизявлението на кредитора следва да е обективирано
в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по
чл.60 ал.2 от ЗКИ или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право
на кредитора да упражни правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита –
която яснота в случая е налице. /В този смисъл Решение №106/20.06.2017г. на ВКС
по гр.д. №60152/2016г., IVг.о./.
Що се отнася до възражението
за погасителна давност по отношение на вземанията – главница и лихва, то не
може да се приеме друго – различно от приетото от първоинстанционния съд – последното
плащане по кредита е извършено на 20.08.2013г., субективното право на банката,
завършващо фактическия състав на предсрочната изискуемост е осъществено считано
от 23.02.2015г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено
на 24.04.2015г. Следователно не е настъпила, както общата петгодишна давност по
отношение на вземането за главница, така и кратката – тригодишна давност по
отношение на вземанията за възнаградителна и санкционна лихва по чл.110, чл.111,
б.Б и б.В от ЗЗД.
Не могат да се споделят и
доводите на жалбоподателя за липсата на възприетата от първоинстанционния съд
солидарна отговорност. Разбирането за поета солидарна отговорност от страна на
кредитополучателите намира опора в разпоредбата на чл.20 от ЗЗД. Макар и в текста на договора де не е употребен терминът
„солидарно“, то смисълът на всички негови клаузи сочи на поето солидарно
задължение. /Аргумент в таза насока е употребата на израза
„кредитополучателите“, начинът на усвояване на кредита – погасяване на
задължения по предходни договори за банков кредит чрез заверена банкова сметка ***,
погасяване на задължението едновременно от двете кредитополучателки – табл. 7
от заключението от ССЕ./ Клаузите на договора сочат, че отговорността за
погасяване на отпуснатия кредит е обща, поради неделимостта на поетото
задължения, с оглед намерението на договарящите се. Законът не изисква волята на
страните по договора за солидарност на задължението да е изрично отразена.
Определящи са смисълът на поетите задължения и начинът, по който те са
формулирани от страните /в този смисъл Решение №146/06.06.2011г. на ВКС по гр.
д. № 1127/2010г., III г.о./. В случая лицата, които съгласно сключения договор „за
краткост са наречени „кредитополучателите“ – раздел I „Страни по договора“ са двете ответници – Л.Б. и Р.В..
Поетите задължения за погасяване на кредита с клаузата на чл.16 от договора са
уговорени за „кредитополучателите“. Във всяка една от точките на сключения
договор за банков кредит, в които са описани поетите права и задължения - е
използван терминът „кредитополучателите“. Съгласно използваната от договора
терминология под „кредитополучателите“ се имат пред вид едновременно и двете
насрещни на банката страни по договора. Никъде не се съдържа уговорка, съгласно
която някое от задълженията да е персонифицирано, да е конкретизирано до една
от тях. Ето защо правилни са и изводите на първоинстанционния съд, че се касае
за солидарна отговорност.
По изложените
съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а
обжалваното първоинстанционно решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
При този
изход на делото на основание чл.78 от ГПК във връзка с чл.273 от ГПК
жалбоподателите следва да заплатят на въззимваемата страна направените разноски
пред настоящата инстанция – на основание чл.78 ал.8 от ГПК – юрисконсултско
възнаграждение. Определено съгласно чл.78 ал.8 от ГПК, във вр. с чл.25 ал.1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ, същото следва да бъде в размер на
100лв.
Водим от
изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №200/13.04.2018г., постановено по търг. д. №728/2016г. по описа на
Пловдивския окръжен съд, с което е уважен
предявеният от „П.и.б.“ АД, ЕИК ****, против Л.Я.Б., ЕГН ********** и Р.Я.В., ЕГН ********** установителен иск по чл.422 от ГПК, като е прието
за установено по отношение на ответниците съществуването
на изискуемо парично вземане, произтичащо от Договор за банков кредит ****., за
което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК ****. по ч.гр.д. №585/2015г. по описа на Районен съд ****
солидарно за сумите 90 808.37лв.,
представляваща главница, ведно с обезщетение за забава от подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК –
24.04.2015г. до окончателното изплащане; сумата 10 977.18лв.,
представляваща договорна лихва, начислена в периода 20.08.2013г. – 21.04.2015г.;
сумата 1419.71лв., представляваща наказателна лихва за периода 21.08.2013г. –
23.04.2015г.
ОСЪЖДА Л.Я.Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***
- адв.С. – особен представител и Р.Я.В.,
ЕГН **********,*** да заплатят на „П.и.б.“ АД, ЕИК **** разноски за
въззивното производство в размер на 100лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: