№ 126
гр. Варна, 11.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско
дело № 20233110108520 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по предявени от К. С. Д. срещу
„В.К." АД в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожността
на Договор за паричен заем № ***г. поради противоречие на закона, на
осн. чл. 26, ал.1, пр.I ЗЗД, в условията на евентуалност поради
заобикаляне на закона, на осн. чл. 26, ал.1, пр.II ЗЗД и в условията на
евентуалност за прогласяване нищожността на клаузата на чл.4, ал.2 от
Договор за паричен заем № ***г., предвиждаща заплащане на неустойка
в размер на 1469.10 лева, поради накърняване на добрите нрави, на осн. чл.
26, ал.1, пр.III ЗЗД.
Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от
провеждане на иска, навеждайки следните фактически твърдения: на
26.01.2023г. между страните е сключен Договор за паричен заем № ***г., по
силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 3000
лева, който следвало да бъде върнат на 15 месечни вноски. Фиксираният
лихвен процент по договора бил 40.32 %, а ГПР 49.49 %. В чл.4, ал.2 от
договора била уговорена неустойка в размер на 1469.10 лева за неизпълнение
на задължението по чл.4, ал.1 ГПК – в 3-дневен срок от получаване на сумата
да представи обезпечение под формата на поръчителство или банкова
гаранция. Поръчителят следвало да отговаря на изрично посочените условия в
договора. Задължението за неустойка било разсрочено на 15 месечни вноски,
включени към всяка погасителна вноска. Позовава се на нищожност на
договора поради противоречието му на закона или поради заобикаляне на
закона, а в условията на евентуалност на нищожност на договорната клауза на
чл. 4, ал.2, като противоречаща на добрите нрави. Навежда твърдения за
нищожност на договора поради противоречието му със закона, тъй като е
нарушено изискването да е написан по ясен и разбираем начин, както и не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
1
процент на разходите /ГПР/ по кредита. Сочи липсата на ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита. Сочи, че действителният размер
на ГПР по договора е над максимално установения праг на ГПК, предвиден в
ЗПК. Счита, че в нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК ответникът не е включил в ГПР разходите за заплащане на
„неустойка", която по своята същност представлява печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да
е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Посочва, че в случай, че
ГПР е бил законосъобразно описан, действителният такъв е щял да надвишава
осем пъти законната лихва, с което обосновава нарушение на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като с
действията си търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните. Предвид обстоятелството, че
ищецът е получил сумата в размер на 3000.00 лева, като следва да върне
5337.45 лева, то е налице оскъпяване на кредита с близо 80%. Позовава се на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК съгласно която „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита". Счита сключения договор за заем за нищожен поради неспазване на
изискването за посочване на правилен размер на ГПР – на осн. чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Излага се, че в договора е
посочена само абсолютна стойност на ГПР и липсва разписана методика за
формирането му. Излага, че за ищеца не е ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка и
поради невключването й в ГПР, последният не съдържа всички действителни
разходи по кредита. Счита на следващо място договора за заобикалящ закона,
т.к. нарушава максималния размер на ГПР, т.к. сумата, която се претендира
по договора за неустойка не е включена в ГПР и ГЛП, с което потребителят е
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които следва да
заплати по обслужването на кредита. Възприема предвидената сума в
договора за неустойка като скрит добавък към възнаградителната лихва и
която като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и
в годишния процент за разходите на осн. чл. 19, ал. 1 ЗПК. По този начин,
заобикаляйки императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК се стигало до
неоснователно обогатяване на кредитора. Твърди, че клаузата, въз основа на
която е предвидено заплащането на неустойка за непредставяне на
обезпечение е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Твърди, че уговорената неустойка представлява допълнителна
печалба за кредитора. Освен това посочва, че не е дадена възможност на
заемателя да избегне плащането на неустойка, тъй като вземането ще
възникне в сферата на заемодателя във всички случаи. Счита, че неустойката
е уговорена при неравноправни условия, тъй като не е уговорена като
обезщетение за неизпълнение на договорно задължение, а е послужила за
неоправдано и непосочено в договора оскъпяване на заема и увеличаване на
заемната тежест. Поради накърняването на принципа на добрите нрави се
стига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение. Посочва се, че със заплащането на сумата
предвидена за неустойка изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и
справедливост. Излага се, че доколкото сумата, която се претендира чрез
договора за неустойка е следвало да се включи в ГПР, то би се стигнало до
2
превишаване законоустановения му максимум. С оглед на изложеното моли
за уважаване на исковете.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се
оспорва основателността на иска. Не оспорва, че между страните е сключен
процесния договор за заем. Оспорва твърдението на ищеца, че договорът не
отговаря на разпоредбата на чл. 11, ал .1, т. 10 ЗПК относно формирането на
годишния лихвен процент. Счита за неправилно твърдението на ищеца, че в
размера на ГПК следва да бъде включен и размера на договорната неустойка
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, като се
позовава на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Оспорва твърдението на ищеца, че
действителният по договора ГПР е различен от посочения в него. Оспорва
доводите за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Счита, че
клаузите за договорна лихва и ГПР не са неравноправни по смисъла на чл. 143
ЗЗП. Излага, че в конкретния случай размерът на възнаградителната лихва по
договора за кредит не надвишава петкратния размер на законната лихва. ГЛП
е фиксиран и с ясна стойност към момента на подписване на договора, а за
потребителя е била налице яснота за размера на поетото задължение. Оспорва
се наличието на заблуждаваща търговска практика от страна ответника.
Счита, че изначално кредитополучателят не е имал намерение да предостави
уговореното обезпечение, като по този начин е договарял недобросъвестно
спрямо кредитора. Излага, че липсва забрана в законодателството,
финансовите институции да изискват обезпечаване на заемите, които
предоставят. На ищеца са предоставени две възможности за обезпечаване на
заема. Неустойката е във фиксиран размер, като ищецът е бил наясно с точния
размер на имуществената си отговорност при неизпълнение на задължението
за представяне на обезпечение. Неустойката обезпечавала рискът на
ответника да не събере предоставената в заем сума. Ищецът усвоил сумата
без да е дал гаранции за връщането й. Оспорва неустойката да противоречи на
сочените от ищеца клаузи. Ищецът бил запознат със съдържанието на
договора предварително. В предоставения срок, за ищеца е съществувала
обективна възможност да представи соченото обезпечение. Изискването за
обезпечение се явява гаранция за събираемост на вземанията, а не
предпоставка за отпускане на кредита. Задължението не бил включено в ГПР
в съответствие с чл.19, ал.3 ЗПК. Моли за отхвърляне на иска.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За успешното провеждане на така предявения главен иск, ищецът следва
да установи наличието на посочените основания за нищожност на договора за
паричен заем от 26.01.2023 г. - че уговорения ГПР не съответства на
действително приложения между страните. За отблъскване на исковата
претенция в тежест на ответника е да установи, че процесните клаузи са
действителни, вкл. изпълнение на задълженията на заемодателя, произтичащи
от императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне
на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат
да се изменят, индивидуалното договаряне на условията по договора, както и
да обоснове договарянето на размера на останалите такси, разходи в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба, респ.
направата на конкретни такива разходи.
3
По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване в
отношенията между страните по делото, че между тях е сключен договор за
паричен заем №***г.; че в резултат на договора ответникът е предоставил на
ищеца сумата в размер от 3000 лева, която ищецът се задължил да върне
разсрочено на 15 месечни погасителни вноски в размер от 355.83 лева; че
уговореният ГЛП е 40.32 % , ГПР е 49.49 %; че между страните е договорено
ищецът да заплати неустойка в размер от 1469.10 лева за неизпълнение на
задължение за представяне на обезпечение.
Приобщен по делото е и погасителен план по договора за заем, в който
са индивидуализирани погасителните вноски по кредита с посочване на падеж
и размер, включващ главница /3000 лева/, лихва /868.35 лева/ и неустойка
/1469.10 лева/ - 15 вноски по 355..83 лв.
Според чл. 4 заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на
сумата да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно:
поръчителство на физическо лице, което да отговаря на определени
изисквания за трудова ангажираност, получавани доходи и кредитна история,
банкова гаранция за дължимата сума по кредита със срок на валидност 30 дни
след крайния срок на договора.
Изхождайки от предмета на договор за паричен заем Заем Standart 30 №
5891455 – 26.01.2023г. и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема,
че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят поставя строги изисквания за формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в
този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за
потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е
недействителен.
Договорът за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (обн.
ДВ, бр. 18 от 5.03.2010г., в сила от 12.05.2010 г.), поради което правата и
задълженията на страните се регулират от разпоредбите на посочения
специален закон в редакцията му, изм. и доп. ДВ. бр.104 от 8 Декември 2020
г., действаща към момента на сключване на сделката.
Според чл. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и има задължително съдържание, посочено в разпоредбата,
вкл. годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин (чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени тези
изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен.
4
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК.
В договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност - 49.49%. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1
начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Както в договора, така
и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което
води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.2, ал.8 е указано, че
ГПР на заема не включва възможни разходи за събиране на вземането, лихви
за забава и неустойки за неизпълнение. При липсата на данни за наличие на
други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход
за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва и при това
положение, не става ясно как е формиран ГПР от 49.49%, т.е. какво друго е
включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 40.32%.
Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на
договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Налице е допуснато нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, поради което договорът за кредит е недействителен, на основание
чл. 22 ЗПК. Предявеният главен иск се явява основателен и следва да се
уважи изцяло.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявените евентуални искове.
На основание чл.78, ал.6 ГПК и предвид уважаването на предявения
иск, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на ВРС държавна такса за производството по
делото в размер на 213.50 лева /определена по чл.69, ал.4 ГПК - 4% от
стойността на договора/.
На основание чл.38, ал.2 ЗА и предвид уважаването на предявения иск,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Й. М. от АК-Плевен,
с адрес на упражняване на дейността: гр. ***, адвокатско възнаграждение за
оказаната от него безплатна правна помощ на ищцата в размер на 833.75 лева,
определено в минимален размер на основание чл.7, ал.2, т. 2 от Наредба
№1/2004 г.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за паричен
5
заем Standart 30 № ***г., сключен между “В.К.” АД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр.*** и К. С. Д., ЕГН **********, адрес: гр. ***,
поради противоречие на закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА “В.К.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Варненския районен съд, сумата от 213.50 лева, представляваща дължима в
производството държавна такса по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, на основание чл. 78, ал. 6 вр.
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА “В.К.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.***, да заплати на адвокат Й. В. М., вписан в АК-Плевен, със служебен
адрес: гр. ***, ет.1, сумата от 833.75 лева за адвокатско възнаграждение за
предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата, на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал.
2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6