Р
Е Ш Е
Н И Е
№51
гр. Хасково, 28.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Хасково
в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: АНТОАНЕТА
МИТРУШЕВА
при участието на секретаря Ангелина Латунова
и прокурора Николай Трендафилов
като разгледа докладваното от съдия А.Митрушева
адм.д. № 1186 по описа на Административен съд - Хасково за 2020 г.
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 84,
ал. 2, вр. чл. 70, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ).
Образувано е по жалба на М.М.Х.Н.
- гражданин на М. (официално название Република Съюз М.), против Решение №
УПП-439/14.12.2020 г. на Интервюиращ орган към Държавна агенция за бежанците.
Оспорващият излага доводи за
незаконосъобразност на атакуваното решение, поради съществено нарушение на
административнопроизводствените правила и материалния закон. Материалната
незаконосъобразност на административния акт се обосновава с твърдения за
нарушения на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Изложените съображения, обосноваващи отказа,
били изцяло незаконосъобразни, тъй като административният орган игнорирал
факта, че причините оспорващият да напусне страната си били свързани с
наличието на заплаха за живота и сигурността му. Жалбоподателят сочи, че
изложил подробно своята история пред административния орган и същата била
възприета правилно от същия. Решаващият орган обаче неправилно приел, че спрямо
него не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут. В
решението не се съдържал нито един аргумент за това дали молбата за закрила
била явно неоснователна или не. Обсъдени били въпросите, свързани с
обстановката в М., с положението на различните етнически групи там и
обстоятелствата, свързани със заплахите, на които оспорващият бил обект, но
всичко това били обстоятелства, които следвало да бъдат разгледани в
производството по общия ред, тъй като имали пряко отношение към основателността
на молбата по същество. Сочи се, че ВКБООН и отделните държави гарантирали, че
правителствените институции, правните съветници и служителите, които участвали
в процеса на определяне на бежанския статут, били добре запознати с насоките за
работа със случаи на заплахи и преследване, на които оспорващият бил обект в М..
Поради това, органите трябвало да съзнават тежкото положение на хора като
оспорващия, намиращи се в безизходица, притиснати от събитията в страната им по
произход. Решаващият орган не обсъдил никакви източници на информация за М. на
оспорващия, с изключение на Справка МД-605/06.11.2020 г., приложена по
преписката. Налице били съществени пропуски при оценката на ситуацията в тази
страна, която била направена едностранчиво и избирателно, без да бил извършен
обективен анализ. Същевременно административният орган не изложил никакви
аргументи защо приемал, че търсещият закрила се позовава на обстоятелства извън
предмета на закона, или че не посочва причина за основателно опасение от
преследване в страната му произход. Липсата на мотиви в тази част на решението
представлявала съществено процесуално нарушение, тъй като не били посочени
фактическите основания за правните изводи на интервюиращия орган. Последният
изложил формално и бланкетно определени факти и обстоятелства, още повече, че
тези доводи били традиционно използвани и в други аналогични случаи. В този
смисъл решението представлявало своеобразна компилация между изводи по същество
и правомощия, каквито интервюиращият орган нямал, което било абсолютно
незаконосъобразно, до степен, че граничело с нищожност на административния акт.
Нарушението на материалния закон се аргументира още с това, че подадената от
жалбоподателя молба за закрила не била явно неоснователна и не били налице
основанията по чл. 13, ал. 1, т. 1 от ЗУБ. Видно било от мотивите на решението,
че административният орган обосновал отказа си, излагайки доводи за ситуацията
в М., без да търси и събере информация от утвърдени международни източници,
като се задоволил единствено с това декларативно да обяви, че оспорващият не
бил преследван по смисъла на ЗУБ и че могъл ефективно да се защити в страната
си по произход. Неправилно бил приложен и чл. 13, ал. 1, т. 2 от ЗУБ. В хода на
производството пред интервюиращия орган жалбоподателят добросъвестно се опитал
да изложи своите опасения относно обстановката в М., както и относно факта, че
положението се влошавало непрекъснато, в светлината на което следвало да бъде
разгледана молбата му. Органът обаче приел, че жалбоподателят не бил обект на
репресии и нямало риск за живота и сигурността му в тази страна. Същевременно
не били изложени никакви аргументи защо било прието, че оспорващият се позовава
на обстоятелства извън предмета на закона или че не посочва причини за
основателно опасение от преследване. Жалбоподателят не посочил по време на
провежданото с него интервю икономически съображения за напускане на страната
си, както приел административният орган. Заявената от него причина за напускане
била свързана с липсата на сигурност и перспектива за един млад човек. Заплахата
за търсещия закрила не можело да бъде пренебрегната, поради несигурната
обстановка в М., породена от желанието на армията и полицията да прочистят
мюсюлманите от страната. Баща му бил убит, а брат му изчезнал. Страхувал се за
живота си, поради притесненията, на които бил подложен и принуждаването от
страна на армията да напусне страната си по произход. Не искал и не можел да се
завърне там поради усложняващата се обстановка с всеки изминал ден. Животът в
страната му бил невъзможен, нямало как да живее спокойно и да свикне с липсата
на сигурност. Притесненията му се засилвали ежедневно и се наложило да търси
сигурност далеч от дома. Сочи, че заявените от него обстоятелства пред ДАБ били
реална заплаха. Ако не съществувала заплаха за живота и сигурността му нямало
да търси убежище в България, на хиляди километри от дома си. Това обстоятелство
обаче не било обсъдено и взето предвид от ответника ДАБ при издаването на
оспорения акт. В този смисъл изводът му за липса на основания за предоставяне
на закрила бил необоснован и противоречал на закона. Административният орган не
разгледал поотделно и в тяхната съвкупност изложените от молителя факти, обосноваващи
основателността на искането му за предоставяне на закрила. Оспорващият сочи още,
че заявил пред административния орган, че ако му бъде отказана закрила и бъде
върнат обратно в М., щял да бъде изложен на опасност от сериозни посегателства
и реален риск за живота и личната му сигурност. Всичко това идвало да покаже,
че изпитвал опасения за живота си там и че това била причината да напусне
страната. Като незаконосъобразен се изтъква извода на решаващия орган относно
прилагането на чл. 9 от ЗУБ, която разпоредба представлявала транспониране на
чл. 15, буква „в“ от Директива 2004/83/ЕО. Цитира се Решение от 17.02.2009 г.
на Съда в Люксембург по дело № С-465/07 г., в мотивите на което съдът изрично
приемал, че молителят на субсидиарна закрила (хуманитарен статут) не е
необходимо да доказва, че той или тя е индивидуално застрашен в страната си на
произход по причини или фактори, произтичащи от личните му обстоятелства, което
административният орган следвало да вземе предвид, още повече, че ставало въпрос
за тълкуване на норма от общностното право, която следва да се прилага еднакво
от всички държави – членки. Обобщава се, че обжалваното решение противоречи на
административнопроизводствените правила и на материалните норми на чл. 13, ал.
1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ и най-вече на чл. 9 от ЗУБ, поради което се моли същото
да бъде отменено и преписката да бъде върната на административния орган с
указания молбата да бъде разгледана в производство по общия ред.
ОТВЕТНИКЪТ – ИНТЕРВЮИРАЩ ОРГАН при ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ ЗА БЕЖАНЦИТЕ,
ТРАНЗИТЕН ЦЕНТЪР – с.Пъстрогор, чрез процесуалния си представител в съдебно
заседание и в депозирана по делото писмена защита, моли жалбата да бъде
отхвърлена като неоснователна и недоказана, а обжалваното решение да бъде
оставено в сила.
Представителят на ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА – ХАСКОВО намира, че не са били налице условията на чл. 9 от ЗУБ,
за да се премине в ускорена процедура, поради което предлага решението на
интервюиращия орган да бъде отменено и върнато за ново разглеждане.
Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по
делото, прие за установено от фактическа страна следното:
С Молби до Държавната агенция за
бежанците при Министерски съвет, първата от които подадена чрез Дирекция
„Миграция“, СДВНЧ - София с вх. № 105400-1746/23.11.2020 г., и втората - подадена
чрез ТЦ – с.Пъстрогор с вх. № 549/26.11.2020 г., заведени в ДАБ под рег. № УП-6884/26.11.2020
г., жалбоподателят е поискал международна закрила от Република България.
В Регистрационен лист с рег.№
УП-6884/26.11.2020 г. търсещият закрила е записан с имената М.М.Х.Н.,
гражданство: М. - Б., роден на *** ***, с постоянен адрес в Б., гр.К. Б.,
религия – с., етническа принадлежност – други /М.ец/, професия – ф., с начално образование,
н., без документи за самоличност.
С Писмо с рег. № УП-6884/26.11.2020
г. на ДАБ, Директорът на ТЦ – с.Пъстрогор е изискал от Държавна агенция
„Национална сигурност“ писмено становище по постъпилата молба за закрила.
С кандидата е проведено интервю по
реда на Глава шеста, Раздел I - чл. 63а от ЗУБ, резултатите от което са
отразени в Протокол с рег.№ УП-6884/27.11.2020 г. В хода на интервюто
жалбоподателят е потвърдил казаното от него при попълване на регистрационния
лист. Посочил, че е напуснал легално М. през 2017 г. за Бангладеш, където
останал 4 месеца. Оттам нелегално заминал за Оман, където бил един месец, след
това за Иран. Там останал 17-18 дни, след което продължил за Турция, където
живял 2 години и девет месеца. През цялото време работил във фабрика за
производство на кожа – колани. След това преминал в България, укрит в камион.
На границата със Сърбия бил заловен от полицията. Споделил, че там, където живеел
(в щата Рахин) повечето били мюсюлмани. Напуснал, защото домовете на хората
били разрушени и баща му бил убит. След това цялото семейство се преместило в
Бангладеш, където търсили брат му, но не успели да го намерят. Баща му бил
убит, защото мюсюлманите не били желани в страната, замесени били армията,
полицията и жителите. Ислямското население се прогонвало от М. от 2016 г. насам
от армията. Посочва, че не е членувал в политически партии или организации, не
му било оказвано физическо насилие, не бил арестуван или осъждан в държавата си
по произход. Подал молба за закрила в Република България, защото била хубава
държава и имало хубав живот. Заявил, че не би се завърнал в М..
С Решение № УПП-439/14.12.2020 г.
на Интервюиращ орган в Транзитен център – с.Пъстрогор при ДАБ - П. К., е отхвърлена молбата за
предоставяне на международна закрила на М.М.Х.Н., на основание чл. 70, ал. 1, във
вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 и т. 2 и т. 14 от ЗУБ. След извършена преценка на
всички относими факти, свързани с личното положение на молителя и с държавата му
по произход, както с тази в съседната ѝ държава - Бангладеш,
административният орган е достигнал до извода за явна неоснователност на
подадената молба за международна закрила.
При така установената фактическа
обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
Оспореното решение е съобщено на
жалбоподателя на 18.12.2020 г., а жалбата срещу решението е подадена на
21.12.2020 г. (видно от поставения входящ номер), следователно същата е
депозирана в преклузивния срок по чл. 84, ал. 2 от ЗУБ, като изхожда от активно
легитимирана страна и е отправена до местно компетентния административен съд.
Ето защо се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното в настоящото
производство решение е издадено от компетентен орган – П. Т. К.младши експерт в
Транзитен център – с.Пъстрогор, определена за интервюиращ орган със Заповед №
РД05-771/09.12.2020 г. на председателя на ДАБ, на основание чл. 48, ал. 1, т.
10 от ЗУБ.
Оспореният административен акт
отговаря на изискванията за форма и съдържание, тъй като е надлежно мотивиран с
посочване както на фактическите, така и на правните основания за
постановяването му.
Не се констатира при
постановяването на решението да са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила, а оплакванията в тази насока са изцяло
неоснователни.
Оспореното решение е издадено в
ускорено производство по реда на Глава VI, Раздел II. Съгласно чл. 68, ал. 1,
т. 1 от ЗУБ, производство за предоставяне на международна закрила се образува с
регистрирането на чужденеца по подадена от него молба за международна закрила.
В случая чужденецът е регистриран на 26.11.2020 г., а оспореният акт е издаден
на 14.12.2020 г. Ето защо съдът намира, че актът е издаден при спазване на
срока по чл. 70, ал. 1 от ЗУБ ( в относимата му редакция - ДВ бр. 89 от 2020 г.) за произнасяне в ускорено производство.
В хода на производството пред
решаващия орган при ТЦ – с. Пъстрогор при ДАБ, с чужденеца е проведено интервю,
което е отразено в нарочен протокол, прочетен на интервюирания в присъствието
на преводач на разбираем за него език.
Не се установява и нарушение на
чл. 58, ал. 10 от ЗУБ. В случая е изискано писмено становище от ДАНС по молбата
на жалбоподателя за предоставяне на международна закрила. Следва да се
отбележи, че липсата на подобно становище не обосновава незаконосъобразност на
оспореното решение, доколкото то е постановено по реда на чл. 70, ал. 1 от ЗУБ
- в ускорено производство, а в този случай, съгласно разпоредбата на чл. 58,
ал. 10, изр. 2 от ЗУБ, такова становище не се изисква.
Административният акт отговаря и
на общите изисквания за форма и съдържание по чл. 59 от АПК. В решението са
посочени както фактическите, така и правните основания за издаването му.
Административният орган е изложил поотделно съображения защо приема, че на
чужденеца не следва да бъде предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут,
като е обсъдил както изложените от жалбоподателя данни в бежанската му история,
така и обстановката в страната му на произход – М., и в Бангладеш. Обективираните
в решението фактически съображения са подробни, ясни и кореспондиращи на
приложените правни норми, и дават възможност на чужденеца да разбере мотивите
на административния орган.
Съдът счита, че оспореното решение
е съответно и на материалния закон.
Причините, които българският
законодател установява като обосноваващи предоставянето на статут на бежанец и
на хуманитарен статут, се сочат в чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Съгласно чл. 8, ал. 1
от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който
поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия,
националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална
група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може
или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея.
Наличието и основателността на опасенията следва да се преценяват с оглед
представените в бежанската история на кандидата за статут конкретни данни, като
се отчете произхода на преследването, дали последното води до нарушаване на
основни права на човека и закрилата, която може да се получи от държавата по
произход.
В настоящия случай, видно от
протокола от проведеното с оспорващия интервю по реда на чл. 63а от ЗУБ,
изтъкнатите от него причини за напускане на М. са ирелевантни по отношение на
изброените в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ основания. В конкретната хипотеза, от
събраните по делото доказателства и най-вече от бежанската история на
оспорващия е видно, че същият е напуснал родината си през 2017 година и отишъл
в Бангладеш, след това заминал за Иран, а впоследствие за Турция, където останал
почти три години. Общото твърдение, че напуснал родината си, защото домовете на
хората били разрушени, че брат му изчезнал, а баща му бил убит (без в тази
връзка да са изложени някакви конкретни факти – „Търсихме брат ми, но не
можахме да го намерим“, „През 2017г. е убит от армията, смятаме, че са те“), не може да
обуслови извод за осъществено спрямо оспорващия преследване или страх от
преследване. Липсват данни, от които да се установява, че същият е напуснал М.
поради преследване, основано на неговата раса, религия, националност,
принадлежност към определена социална група или политически убеждения.
Изложената бежанска история не може да наличието на преследване, което според
легалното определение на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ представлява нарушаване на
основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване
на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и
повтаряемост. В случая действия на преследване или потенциална заплаха от
преследване по отношение на оспорващия липсват, който факт се потвърждава и от
изявленията му, че спрямо него никой не е упражнил насилие или пък е отправил
каквато и да било заплаха.
Ето защо съдът приема, че
оспорващият не изтъква, нито обосновава осъществено спрямо него преследване по
смисъла на чл. 8, ал. 4 и ал. 5 от ЗУБ, нито заявява да е налице риск от бъдещо
такова. Разпоредбата на чл. 8, ал. 5 от ЗУБ предвижда, че действията на
преследване могат да бъдат физическо или психическо насилие, включително
сексуално насилие, правни, административни, полицейски или съдебни мерки, които
са дискриминационни сами по себе си или се прилагат по дискриминационен начин,
наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или
дискриминационни, отказ на съдебна защита, който се изразява в непропорционално
или дискриминационно наказание, наказателно преследване или наказания за отказ
да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната
служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12,
ал. 1, т. 1 – 3, действия, насочени срещу лицата по причина на техния пол или
срещу деца. Изследвайки бежанската история на жалбоподателя, съдът не достига
до извод, че спрямо него е реализирано някое от изброените в цитираната
разпоредба от ЗУБ действия по преследване в М.. Оспорващият
дори не твърди, че са му отправяни заплахи, основани на раса, религия,
националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална
група. Търсещият закрила посочва, че не е членувал в политически партии или
организации. Не му е било оказвано физическо насилие. Не е бил арестуван или
осъждан в държавата си по произход. Съмненията на лицето, произтичащи от
опасения за евентуалното му преследване от будистите в М., не са свързани с
конкретна причина, която да обосновава търсене на закрила и затова се явяват
неоснователни. Спрямо жалбоподателя не е имало конкретни посегателства и той не
е преживял насилие. Същият не твърди осъществено спрямо него преследване от
държавен орган или организация, на която държавата не може или не желае
ефективно да противодейства. Той не е аргументирал страх от преследване по
изброените в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ причини, не е заявил дискриминационни и други
неблагоприятни мерки, водещи до риск от преследване. С оглед на това, съдът
счита, че административният орган, изследвайки данните от бежанската история на
жалбоподателя, е достигнал до правилен краен извод относно липсата на
предпоставки за предоставяне на чужденеца на статут на бежанец в България,
макар да е сторил това в контекста на единствено разгледаната хипотеза за
възможност за пребиване в Бангладеш.
Съдът намира за правилна и
обоснована и преценката на интервюиращия орган за неоснователност на молбата за
предоставяне на хуманитарен статут на основанията, посочени в чл. 9, ал. 1, т. 1
и 2, направена в контекста на пребиваването на жалбоподателя в Бангладеш, като
същата е относима и по отношение пребиваването на оспорващия в родината му - М..
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец,
който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който
не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като
може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: 1.
смъртно наказание или екзекуция; 2. изтезание, нечовешко или унизително
отнасяне, или наказание; 3. тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно
лице поради безогледно насилие, в случай на въоръжен международен или вътрешен
конфликт.
В разглеждания случай чужденецът
въобще не е навел като причина за напускането както на родината си, така и на
Бангладеш, наличието на опасност да бъде осъден на смъртно наказание или
екзекуция или пък да бъде подложен на изтезание или нечовешко или унизително
отнасяне, или наказание.
Третата причина за предоставяне на
хуманитарен статут - тази по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ - тежки заплахи срещу
живота и личността на чужденеца като цивилно лице поради безогледно насилие в
случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт, съдът също не приема за
налична по отношение на оспорващия.
За прецизност на мотивите на настоящото
решение е нужно да се посочи, че цитираната норма на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ
е изцяло в синхрон с чл. 15, б. "в" от Директива 2011/95/ЕО на Съвета
от 13.12.2011 г. Със свое Решение от 17.02.2009 г. по дело № C- 465/07/Meki
Elgafaji and Noor Elgafaji vs Straatssecretaris van Justitie/, по отправено от
холандска страна преюдициално запитване за приложението на чл. 15, б.
"в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета (отм.), Съдът на Общността
(голям състав) е постановил, че въпросната норма следва да се тълкува в смисъл,
че: 1. съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на
молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да
представи доказателства, че той представлява специфична цел, поради присъщи на
неговото лично положение елементи; и 2. съществуването на такива заплахи може
по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото
протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните
национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите
на държавата-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава
молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени
основания да се смята, че цивилното лице, върнато в съответната страна или
евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна
територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи.
Действително понастоящем с Директива 2011/95/ЕС на европейския парламент и на
съвета, Директива 2004/83/ЕО е отменена, но текстът на чл. 15 от последната е
преповторен в текста на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС, поради което и
тълкуването дадено с Решение от 17.02.2009 г. по дело № С-465/2007 г. на Съда
на Европейския съюз е запазило своето значение.
В конкретния случай, за да
отхвърли молбата за този вид закрила, решаващият орган се позовава изцяло на
факти, които се съдържат в Справка с вх. № МД-605/06.11.2020 г. на Дирекция
„Международна дейност” при ДАБ, относно Република Съюз М.. На основание чл. 21,
т. 6 от Устройствения правилник на Държавната агенция за бежанците при
Министерския съвет, дирекцията събира, поддържа и актуализира база данни за
държави по произход и за трети сигурни държави, включваща обща географска,
политическа, икономическа и културна информация, информация за правната уредба
и за спазването на правата на човека. Цитираната справка е изготвена от
компетентен орган, в кръга на правомощията му, представлява официален писмен
документ и обвързва съда да приеме за доказани фактите, удостоверени с нея, ако
същите не се оборват чрез други надлежни доказателства.
По делото липсват данни ситуацията
в М. да сочи на наличие на широко мащабен „вътрешен въоръжен конфликт“ по
смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, който да е до степен на безогледност и повсеместност,
тоест да обхваща цялата територия на съответните държави, както и данни за това
живота и здравето на всеки цивилен, намиращ се на тези територии, сам по себе
си да е изложен на реален риск от посегателство. Тоест не се доказва наличие на
такъв вътрешен или международен конфликт на цялата или на част от територията
на посочените страни, който да се обхваща от разширенията, дадени в решението
от 17.02.2009г. на Съда на Европейските общности (СЕО) по тълкуването на чл.15,
б. „в” от Директива 2004/83 ЕО (отм.).
При липса на други
противопоставими доказателства, които да оборват фактическите изводи на
ответника, съдът не може да обоснове извод за основателност на молбата за
предоставяне на статут на жалбоподателя по реда на чл. 9 от ЗУБ.
Не се представиха и доказателства
за наличието на предпоставките на чл. 9, ал. 6 от ЗУБ или на хуманитарни
причини, посочени в разпоредбата на чл. 9, ал. 8 от ЗУБ по отношение на
оспорващия, а посочените от него причини да живее в България, безспорно имат
само и единствено личен характер - защото тук има условия за добър живот.
В контекста на всичко изложено
дотук, съдът намира, че оспореното решение отговаря на изискванията за редовно
действие на административните актове и предпоставя отхвърляне на предявената
срещу него жалба.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.М.Х.Н. - гражданин на
М. - Б., против Решение № УПП-439/14.12.2020 г. на Интервюиращ орган към
Държавна агенция за бежанците.
Решението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: