№ 1322
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоана Генжова Въззивно гражданско дело №
20211100505893 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №160714/27.07.2020г., постановено по гр.д. №58641/2019г.
по описа на СРС, 39 състав, е признато за установено по предявените от
„Т.С.“ ЕАД срещу П. ЦВ. М., К.И. Ш., и А.А. М., искове по реда на чл.422 от
ГПК с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86 от
ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца в условията на разделност при квоти,
както следва: П. ЦВ. М. дължи 1/16, К.И. Ш. дължи ¼ и А.А. М. дължи ¼ от
следните суми: 963,27 лева – главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2012г. до м.04.2014г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб.№052817, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК –
06.04.2015г., до окончателното изплащане, сумата от 147,50 лева – лихва за
забава върху главницата за периода от 30.06.2012г. до 25.03.2015г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение от 30.10.2015г. по гр.д.
№18987/2017г. по описа на СРС, 39 състав, като е отхвърлен искът за лихва за
1
забава върху главницата за доставена топлинна енергия за сумата над 147,50
лева по пълния претендиран размер от 155,50 лева. Осъдена е П. ЦВ. М. да
заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК сумата
от 12,24 лева разноски в исковото и заповедното производство. Осъден е К.И.
Ш. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 във вр. ал.8 от ГПК
сумата от 48,99 лева разноски в исковото и заповедното производство.
Осъден е А.А. М. да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 във вр.
ал.8 от ГПК сумата от 48,99 лева разноски в исковото и заповедното
производство. Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Постъпила е въззивна жалба от ответника А.А. М., чрез пълномощника
адв. Д.Р., срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявените
срещу него искове са уважени. Въззивникът излага оплаквания, че решението
в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие на събраните по делото доказателства. Заповедта за изпълнение
била издадена срещу А.А. М., а не срещу А.А. М.. Ищецът не доказал при
условията на пълно и главно доказване, че ответникът А.М. е потребител на
топлинна енергия за процесния имот. Излага доводи, че настоящият адрес, на
който живее и е живял през процесния период, е различен от имота, описан в
исковата молба, поради което поддържа, че няма качеството на реален
потребител на топлинна енергия за процесния имот. Навеждат се твърдения,
че имотът през процесния период е ползван от А.А. М., който бил потребител
на топлинна енергия и задължено лице, съгласно закона. На негово име били
всички приети по делото писмени доказателства, представени от ищеца и от
третото лице – помагач. Въззивникът поддържа, че между него и ищцовото
дружество няма сключен договор за доставка на топлинна енергия, както и, че
не са представени доказателства, че ищецът е обявил приетите от него общи
условия в един централен и един местен ежедневник. Не бил представен и
валиден договор за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия за процесния период. Представеният договор бил
невалиден, тъй като бил с изтекъл срок преди процесния период.
Представеният протокол за проведено общо събрание на етажната
собственост не съдържал необходимите реквизити и не ставало ясно дали
законосъобразно е проведено общото събрание и решенията са приети с
необходимото мнозинство. Подписите не били заверени нотариално. Поради
2
това представеният протокол не можел да бъде годно основание за сключване
на договора. Поради изложеното счита, че към процесния период не е имало
валидно сключен договор за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, което поставяло под въпрос и валидността на издадените
документи от третото лице – помагач. Навеждат се доводи, че между А.М. и
ищцовото дружество няма официална кореспонденция, нито има издадени
официални документи, въз основа на които претендира вземането си. Не
можело да се претендират суми без да се индивидуализира задължението и
задълженото лице. На следващо място въззивникът поддържа, че решението е
неправилно и в частта му за заплащане на мораторна лихва, като излага
доводи, че ищецът претендира вземането си на база обща фактура, издадена
на 31.07.2014г., чийто срок за плащане, определен от самия ищец е
14.09.2014г., а първоинстанционният съд говорел за мораторна лихва върху
месечните плащания. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде
отменено в обжалваната част и предявените срещу него искове да бъдат
отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата
от насрещната страна „Т.С.“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт Г.Ч., с
който е направено искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
Третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД не е изразило становище по
жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
3
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу
П. ЦВ. М., К.И. Ш. и А.А. М. положителни установителни искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта
на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от
ГПК по ч.гр.д. №18987/2015г. на СРС, 39 състав.
Основният спорен въпрос в производството по делото е дали през
процесния период между страните по делото е съществувало валидно
договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012
г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо
лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите
си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
4
силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване
на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия. Възраженията на ответника, че
решенията, приети на общото събрание на етажните собственици на сградата,
са незаконосъобразни, тъй като са допуснати нарушения в реда на свикване и
провеждане на събранието, съдът намира за неоснователни, тъй като не са
ангажирани доказателства по делото, че същите са отменени от съда по реда
на чл.40 от ЗУЕС, респ. чл.13 от ПУРНЕС (отм.). На следващо място следва
да се посочи, че изискване за нотариална заверка на протокола не се съдържа
нито в ЗЕ, нито в Наредба № 16-ЗЗ4 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването,
нито в представените по делото общи условия на ищцовото дружество.
Неоснователно е и възражението, че е изтекъл срокът на процесния договор.
Видно е от чл. 2, т. 5 от същия, че е уговорено автоматичното му удължаване,
а по делото не са представени доказателства същият да е прекратен.
Ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна
енергия за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден
имот. В случая от събраните по делото доказателства договор за продажба на
5
държавен недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба на жилища от
държавния жилищен фонд от 08.02.1969г. и писмо от 10.07.2012г. на СО,
район Надежда относно удостоверение за наследници на Й.А.М., се
установява по несъмнен и категоричен начин, че към процесния период
ответникът А.А. М. е собственик на ¼ идеална част от процесния
топлоснабден имот, поради което въззивният съд приема, че същият е бил
битов клиент за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на
ЗЕ, аб. №052817, съобразно квотата си в съсобствеността. Възражението на
въззивника, че не дължи сумите за доставената топлинна енергия, тъй като
имотът е бил ползван от друг съсобственик през процесния период, съдът
намира за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.63, ал.1 от Общите
условия при смърт на купувач-физическо лице наследниците или лицето,
придобило жилището по силата на договор за гледане и издръжка или по
дарение, са длъжни да уведомят писмено продавача в срока по чл.14 чрез
подаване на заявление до продавача за промяна на партидата, с приложено
копие на удостоверение за наследници или съответно на акта за собственост,
а според ал.2 на същата разпоредба в случаите по ал.1, продавачът променя
партидата на името на наследника или на един от наследниците, по писмено
споразумение между тях, или на името на лицето, придобило собствеността
на жилището по силата на акта. В случая по делото липсват доказателства да
е налице споразумение между съсобствениците по смисъла на чл.63, ал.2 от
общите условия партидата за процесния топлоснабден имот да бъде открита
на името на А.А. М. и именно последният да отговаря за задълженията за
доставената топлинна енергия за имота, като топлопреносното предприятие
да е уведомено за постигнатото между наследниците споразумение, поради
което правилно първоинстанционният съд е приел, че съсобствениците
отговарят за задълженията за доставената топлинна енергия съобразно
квотите си в съсобствеността.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
6
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е
възложено на третото лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
7
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответника е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот, съобразно
квотата си в съсобствеността.
Доставката на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена по отношение на ответника А.А. М. в размер
на 240,82 лева, представляваща ¼ от стойността на доставената топлинна
енергия, е обстоятелство, обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
между страните с определение от 06.07.2020г.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи, че
е платил на ищцовото дружество дължимите суми за доставената топлинна
енергия за процесния период, не е ангажирал по делото доказателства за
извършени плащания. С първоинстанционното решение е разгледано
направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като
същото правилно е прието за неоснователно. Поради изложеното, решението
на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен предявеният иск за
стойността на доставената топлинна енергия в посочения размер, е правилно
и следва да бъде потвърдено.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи по
отношение на присъдената мораторна лихва върху главницата. Съгласно
клаузите на Общите условия на ищеца, в сила от 13.02.2008г., приложими по
отношение на процесния период, доставената топлинна енергия е следвало да
бъде остойностявана от ищеца /продавача/ всеки месец, като сумите за
топлинна енергия са били дължими от купувачите в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за които се отнасят, т.е. задължението за заплащане на
стойността на топлинната енергия е възникнало като срочно. Следователно
изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника.
Според нормата на чл.84, ал.1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му,
т.е. ответникът е изпаднал в забава на 1-во число на втория месец, следващ
отчетния период, за който се дължи месечната стойност на доставената
топлинна енергия. Поради изложеното решението в частта, с която е
присъдена мораторна лихва върху вземанията за доставена топлинна енергия
8
за периода от м.05.2012г. до м.02.2014г. е правилно.
Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави,
ІV-Е състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №160714/27.07.2020г., постановено по гр.д.
№58641/2019г. по описа на СРС, 39 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА А.А. М. да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски за въззивното
производство в размер на 100 лева.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9