РЕШЕНИЕ
№ 360
гр. гр. Хасково, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Павлина Ст. Николова
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20245640102865 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес: ***, чрез Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“,
БУЛСТАТ *********, представлявано от управителя Д.М.М., съдебен адрес:
***, против „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“ № 146, Бизнес център
„България“, сграда А, ет.4 и „Ай Тръст“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“ № 146, Бизнес център
„България“, сграда А, ет.4, с която са предявени обективно кумулативно и
пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД - за
прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ***,
сключен на *** г. между Е. С. М. и „Кредисимо“ ЕАД, а при условията на
евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата на чл.4, ал.1 от
договор за потребителски кредит № *** от ***г.; за прогласяване
нищожността на договор за предоставяне на поръчителство, сключен на ***г.
между Е. С. М. и „Ай Тръст“ ЕООД.
Ищецът твърди, че на *** г. сключил договор за паричен заем № *** с
първия ответник „Кредисимо" ЕАД. Страните се договорили за отпуснатия
заем да бъде в размер на 4410 лева. В чл. 4 от процесния договор /както и в
раздел III, т. 12 от ОУ/ било уговорено, че страните се съгласяват в случай, че
кредитополучателят е посочил, че ще предостави обезпечение по кредита,
1
същият следва да предостави на кредитора банкова гаранция съгласно Общите
условия или да сключи договор за поръчителство с одобрен от КРЕДИСИМО
гарант - поръчител в срок 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на
кредит. В ал. 3 било посочено, че в случай, че кредитополучателят е заявил
кредит без поръчител, срокът за разглеждане, съответно одобрение е в размер
на 14 дни, а предложението за кредит съгласно СЕФ било валидно 10 дни.
Поддържа се в исковата молба, че на датата на сключване на договора между
„Кредисимо" ЕАД и ищеца, същият сключил и с втория ответник договор за
предоставяне на поръчителство, по силата на който „АЙ ТРЪСТ" ЕООД,
чийто капитал бил собственост на „Кредисимо" ЕАД, поело задълженията да
сключи договор за поръчителство с „Кредисимо" ЕАД, по силата на който да
отговаря пред „Кредисимо" ЕАД солидарно с потребителя за всички негови
задължения, възникнали по повод договора за потребителски кредит. Въз
основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство, ищецът се
задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 2500 лв.
Възнаграждението за поръчителство се изплащало директно на „Кредисимо"
ЕАД като било разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по
договора за кредит, за което след сключване на договора, от кредитора по
договора за заем се изпращал обединен погасителен план. Съгласно договора
за поръчителство, ищецът следвало да предостави дължимите парични думи
на „Кредисимо" ЕАД, което пък от своя страна, съгласно договора, било
упълномощено от „АЙ ТРЪСТ" ЕООД да събира в тяхна полза сумите по
процесния договор. Според ищеца, с характеристики на потребителски
договор бил и този за предоставяне на поръчителство и доколкото последният
бил акцесорен от първия, то действието му било предпоставено от валидното
съществуване на главното правоотношение. Клаузата на чл. 4 ал. 1 от
Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да осигури едно измежду
следните обезпечения: банкова гаранция в размер от сумата по процесния
договор, или одобрено от заемодателя дружество - поръчител. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя, както дали
да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които
посочената клауза от договора възвеждала за потребителя били на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последния
търсел паричен кредит в сравнително нисък размер (4410 лева). Не само
правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от
сумата по договора (за което съответната банкова институция щяла да изисква
също заплащане), или поръчител, или дружество, което да осигури
2
поръчителство. Касаело се в случая за кредит от типа „бързи кредити".
Поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът целял да го „насочи" към единствената форма на
обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да
предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „Кредисимо" ЕАД
дружество. Това дружество било именно втория ответник - „Ай Тръст" ЕООД,
който бил и свързано лице с кредитора по договора за заем. Така, разходът за
потребителя по договора за поръчителство с „Ай Тръст" ЕООД бил сигурен -
от една страна предоставянето на поръчителство било необходимо условие да
се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения
(две физически лица - поръчители и банкова гаранция) били на практика
невъзможни за осъществяване от длъжника. Същевременно, кредиторът не
включвал възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като
стремежът му бил по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. От страна па
търговеца била приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68д, ал.2, т. 4 ЗЗП, като в т. 9 от Приложение към договора била посочена
обща сума, дължима от потребителя по кредита, без в нея да е включено
възнаграждението, което ищецът се задължава да плати па поръчителя и
стойността му не била прибавена при изчисляване на посочения ГПР. По този
начин, макар формално да били изпълнени изискванията на закона за
съдържанието на договора за потребителски кредит, кредиторът действал в
противоречие с принципа па добросъвестността, като не предоставил коректна
информация относно общия размер на кредита на получателя. Така
потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите
последици от сделката и да вземе информирано решение дали да сключи
договора при тези условия. Едва след сключване па договора, потребителят
получил Обединен погасителен план в своя профил па онлайн платформата па
търговеца /credissimo.bg/, съгласно който било начислено и допълнително
възнаграждение за предоставяне на поръчителство. В конкретния случай бил
посочен, размерът на ГПР, но от съдържанието на договора потребителят не
можел да направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които
възниквало задължението на потребителя да заплати възнаграждение за
поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да
бъде включено изначално при формирането на ГПР, тъй като задължението
ставало изискуемо изначално и не зависело от поведението на потребителя.
Без значение дали същият ще погаси или не задължението си, то той дължал
възнаграждението за поръчителство. Не можело да се приема още, че
3
кредиторът не знаел за сключения Договор за предоставяне на поръчителство.
Посоченият от „Кредисимо" ЕАД поръчител „Ай Тръст" ЕООД било
финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите институции по
чл. 3, ал. 1 ЗКИ при БНБ - с право да извършва гаранционни сделки като
основна дейност. Установявало се от данните от TP към АВ, че едноличен
собственик на дружеството поръчител „Ай Тръст" ЕООД е кредиторът по
договора за потребителски кредит „Кредисимо" ЕАД. В Общите условия за
предоставяне на кредити Раздел VI „Усвояване и погасяване на кредита", чл. 6
и в чл. 4, т. 2 от сключения Договор за предоставяне па поръчителство с
втория ответник „Ай тръст" ООД била посочена една и съща банкова сметка
за погасяване на кредита и за заплащане на възнаграждението па поръчителя,
а с чл. 5 от Договора за предоставяне на поръчителство „Кредисимо" ЕАД бил
овластен да получава плащане на възнаграждението но него. Очевидно бил
формиран бизнес модел за разделяне на приходите от кредита между две
свързани юридически лица с цел да се заобиколи изискването па чл. 19, ал. 1
ЗПК в размера на годишния процент на разходите да се включат и тези
разходи, към които те несъмнено се отнасяли. В случая, акцентът се поставял
не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното
му включване в разходите по кредите), то той можел да направи информиран
избор дали да сключи договора или не. Освен това, ако към ГПР се включи и
възнаграждението за предоставяне на поръчител, то действителният му размер
би бил над 100%, а на ГЛП над 70%. В конкретния случай договорът за
поръчителство имал за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влизало в противоречие
с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Годишният процент на разходите бил част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не бил посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което водело до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не можело да се приеме, че е спазена нормата на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК. Ищецът посочва по-нататък в исковата молба, че С.ят договор за
предоставяне на поръчителство бил изначално лишен от основание, тъй като
по силата па посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се
предоставяла услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на
4
кредитора „Кредисимо" ЕАД, за което цялото възнаграждение било поето от
потребителя. В случай, че поръчителят „Ай Тръст" ЕООД изпълни и погаси
вземането на длъжника, то имал право на регрес срещу него за пълната
стойност на платеното (чл. 4 от договора за поръчителство). Следователно,
срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство,
ищецът не получавал каквато и да било услуга, просто задължението му от
едното дружество щяло да бъде прехвърлено към другото, като и двете
дружества били свързани, а в случай, че поръчителят заплати задължението на
потребителя, то търговецът имал право да претендира и допълнителни
разноски, направени за заплащането му. С договора не просто не се
предоставяла услуга, а се влошавало положението па потребителя. Съгласно
чл. 2 ал. 4, Поръчителят ще остане задължен и след падежа на задължението
на потребителя по договора за потребителски кредит, независимо дали
Кредисимо е предявил иск срещу потребителя и/или поръчителя в срок от 6
месеца от падежа на задължението по кредита. Тоест излизало, че
потребителят следва да заплати възнаграждение, за което не просто нямало да
получи каквато и услуга, а и ще обезпечи евентуалното бездействие на
„Кредисимо" ЕАД. Клаузата на чл. 8, ал. 1 от Договора за предоставяне на
поръчителство във вр. с чл. 1 от Раздел II от Приложение № 1 към Договора за
предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на
възнаграждение, не пораждала права и задължения за страните, като
договорът бил нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика
със сключване на договора за поръчителство се целяло заобикаляне
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се
уговаряло възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като
печалба на „Кредисимо" ЕАД. С договора за поръчителство не се целяло
реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Кредисимо" ЕАД,
доколкото, плащайки задължението на потребителя в полза на „Кредисимо"
ЕАД, кредиторът плащал сам на себе си. Със сключването на договора за
поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване па договора за заем,
допълнително възнаграждение за заемодателя, което било уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради
накърняване на добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като
възнаграждение, била в размер, сходна на сумата по главницата. Така се
нарушавал принципът на добросъвестността и справедливостта и са
накърнявали добрите нрави. По тези съображения, моли съда да постанови
решение, с което да бъде прогласена нищожността на договор за
потребителски кредит № ***, сключен на ***г. между Е. С. М. и „Кредисимо“
ЕАД, а при условията на евентуалност – нищожността на клаузата на чл.4 ал.1
от договор за потребителски кредит № *** от ***г., както и да бъде
5
прогласена нищожността на договор за предоставяне на поръчителство,
сключен на ***г. между Е. С. М. и „Ай Тръст“ ЕООД. Претендира се
присъждане и на направените по делото разноски.
Ответниците „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ООД молят съда да бъдат
отхвърлени предявените искове като неоснователни и недоказани.
Претендират присъждане на направените по делото разноски. Молят да бъде
отхвърлена претенцията на ищеца за разноски, като се оспорва, че последният
е материално затруднено лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., а в условията на
евентуалност се иска адвокатското възнаграждение да бъде определено в
справедлив размер.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните на спорят, а и по реда на чл.146, ал.1, т.3 от ГПК с
Определение № 577/12.03.2025г. са обявени за ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на ***г. между ищеца Е. С. М. и „Кредисимо“ ЕАД е
сключен Договор за потребителски кредит № ***/***г., както и че на същата
дата – ***г. между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД е сключен Договор за
предоставяне на поръчителство, сключен във връзка с обезпечаване на
задълженията по договор за потребителски кредит № ***/***г., сключен с
„Кредисимо“ ЕАД. Не се спори по делото, че ищецът е усвоил заемната сума
от 4409.32 лева. Описаните обстоятелства се установяват и от представените
от страните писмени доказателства. Видно от Договор за потребителски
кредит № *** от ***г., съдържащ и Приложение № 1 към него, сключен
между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД, ответникът е предоставил на
ищеца сумата в размер на 4409.32 лева, която последният следва да върне на
24 месечни погасителни вноски, с първа падежна дата – 20.11.2022г. и
последна – 20.10.2024г. при договорен фиксиран годишен лихвен процент от
40.00 % и ГПР в размер на 48.21 %. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че
ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия се
предоставя избор от две възможности: 1) банкова гаранция в срок до 10 дни от
подаване на заявлението, или 2) сключване на договор за предоставяне на
поръчителство с одобрено от ответника юридическо лице в срок до 48 часа от
подаване на заявлението за сключване на договора. Съобразно чл. 4, ал. 3 от
договора, ако ищецът е заявил кредит без поръчител, срокът за разглеждане,
съответно одобрение, е в размер на 14 дни, а предложението за кредит,
съгласно СЕФ е валидно 10 дни. С оглед възникване на посоченото
задължение за ищеца, същият е сключил Договор за предоставяне на
поръчителство от *** г. с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който
ответникът се задължава да отговаря пред първия ответник „Кредисимо“ЕАД
солидарно с ищеца по сключения договор за потребителски кредит. За
6
поемане на посоченото задължение, ищецът следва да заплати на ответника
„Ай Тръст“ ЕООД възнаграждение в общ размер от 4476.72 лева, платимо на
датата на падежа на всяка погасителна вноска по договора за кредит,
съобразно Приложение № 1, представляващо погасителен план.
Представени са от ответника „Кредисимо“ЕАД Общите му условия за
предоставяне на кредити.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца,
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като
обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От
заключението се установява най-напред, че за погасяване на задълженията си
по процесния договор за потребителски кредит от ***г. ищецът е внесел
сумата в размер на 6527.97 лева, а по договор за предоставяне на
поръчителство от същата дата кредитополучателят е внесъл общо сумата от
4476.72 лева. Вещото лице посочва, че размерът на ГПР, съобразно размера на
кредита: 4409.32 лева, начислената договорна лихва при 40 % фиксиран
лихвен %, както и начисленото възнаграждение за договор за поръчителство в
размер на 4476.72 лева, при прилагане на нормативно установената формула в
Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, изчислено от експертизата с
допускане на анюитетни месечни вноски е, както следва: Общо изплатено по
кредита: 11004.72 лева; Годишен процент на разходите /ГПР/: 184.96%.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.11 ал.1 т.10, вр. чл.19, ал. 4
ЗПК, които са процесуално допустими. Това е така, тъй като след като ищецът
твърди, че е страна по договора, винаги има интерес да установи със сила на
пресъдено нещо дали същият е действителен или не, при което исковете са
допустими, дори и всички суми по него да са платени – в този смисъл т. 2 на
ТР № 8/2012г. на ВКС.
Разгледани по същество, предявените главни искове са изцяло
основателни, като съображенията за това са следните:
Липсва спор по делото, съобразно изложеното по-горе от фактическа
страна, че между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 4409.32
лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
7
смисъла на чл.9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният
договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК. При преценка
съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни доводите
на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит,
като длъжникът по правоотношението – в случая ищецът, има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което
същият се ползва със законоустановената потребителска закрила,
регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем
начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР
по Договор за потребителски кредит № ***/***г. и общата дължима по
кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид
при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от
потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за
потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от раздел II
чл. 4, ал. 2 от Договора в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок (48 часа)
кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и
процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от
кредитора и договорът не е породил действие. Следователно
възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да
бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита
сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне
на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.
Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и
реалните разходи по кредита, които ще направи, т.е. налице е нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид изложеното, процесният договор за
потребителски кредит противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. С оглед
посоченото предявения иск срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД се явява
8
основателен и като такъв следва да бъде уважен. За нищожен съдът намира и
договорът за предоставяне на поръчителство от ***г., тъй като същият се
явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит,
който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по
поръчителството. Т.е. липсва необходимостта от сключване на акцесорния
договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради
липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора,
за поръчителят е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме
наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая
на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно
договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми (арг. чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на
поръчителство). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение,
без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото
сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък
заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога
ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при
погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице
нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от
страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се явява
недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за
преценка нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът
съобрази и задължителните указание в ТР № 1 от 27.04.2022г. по т.д. № 1/2020
г. на ОСГТК на ВКС и предвид това, че основанието за нищожност произтича
и е видно от съдържанието на самата сделка, както и постановеното Решение
на СЕС, Девети състав от 21.03.2024г. по дело № С-714/22, образувано по
преюдициално запитване на СРС по гр. д. № 24262/2022г., също задължително
за всички национални съдилища, пред които биха възникнали или са
възникнали и отправени за решаване спорове във връзка с правните норми, по
които се е произнесъл СЕС по аргумент на разпоредбата на чл. 633 ГПК и
според което в ГПР следва да бъдат включени разходи по кредит, които ще се
понесат от потребителя като ГПР, който не отразява точно тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл.3, б.“ж“ от
Директива 2008/48 разходи, както е в случая, съответният договор за
потребителски кредит следва да се счита за нищожен, с последица възникване
на задължение за връщане единствено на главницата по него. На следващо
място, според настоящия съдебен състав, чрез предвиждане на обезпечение
под формата на поръчителство, за което се дължи възнаграждение, се цели
заобикаляне и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите /ГПР/
9
по кредита, с оглед на което ответните възражения в тази връзка се явяват
изцяло основателни. При справка в Търговски регистър се установява, че "Ай
Тръст" ЕООД и "Кредисимо" ЕАД се явяват свързани лица по смисъла на § 1,
т. 5 от ДР на ТЗ, тъй като едноличен собственик на капитала на "Ай Тръст"
ЕООД е "Кредисимо" ЕАД. Така чрез формално незабранени от закона
средства – обезпечаване на задълженията на кредитополучателя от свързано с
кредитора лице, чийто капитал е 100 % собствен на същия този кредитор, е
нарушено изискването за добросъвестност, тъй като е постигнато заобикаляне
на нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, установяваща формирането на ГПР. Същата
норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната
лихва, а посредством договора за предоставяне на поръчителство се получава
плащане, което като финансов резултат е е в полза на кредитора по договора за
кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време
надхвърля размера на кредитната сума – при предоставена в заем сума от
4409.32 лева се предвижда възнаграждение на поръчител в общ размер на
4476.72 лева. При включването му в годишния процент на разходите, размерът
му значително надхвърляла максимално регламентирания по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
а именно същият възлиза на 184.96 %, според кредитираното заключение на
назначената по делото съдебно счетоводна експертиза. В случая не може да се
приеме, че е налице и индивидуално договаряне по договора за кредит на
клаузата за предоставяне на поръчителство, тъй като според договора за
кредит условие за възникването на задължението на кредитодателя
"Кредисимо" да предостави искания от потребителя кредит, е или при
кандидатстване за кредит без обезпечение кредиторът да извърши одобрение
на заявлението в 14 - дневен срок, или при кандидатстване на кредит с
обезпечение, длъжникът в кратък срок - до 48 часа, да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от "Кредисимо" юридическо лице,
или да предостави банкова гаранция. По този начин е нарушена разпоредбата
на чл. 16 ЗПК, съгласно която доставчикът на финансовата услуга има
задължение да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди
сключване на договора за потребителски кредит. В случая предоставената
възможност на потребителя за избор - дали да сключи договор за кредит без
обезпечение или с избрано от него обезпечение, е привидна и представлява
злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй като потребителят
очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства пред доставчика на
финансова услуга. Липсата при кандидатстването за отпускане на кредит на
достъпна за потребителя информация относно предварително одобрените от
"Кредисимо" ЕАД юридически лица, с които дружеството би сключило
договор за поръчителство и предвиждането на банкова гаранция като
единствен друг допустим метод на обезпечаване, е индиция за осъществявана
върху потребителя скрита икономическа принуда да се сключи договор
10
именно с посочен от кредитора поръчител, представляващ свързано с него
юридическо лице, чийто основен предмет на дейност е сключване на
гаранционни сделки. Поради всичко изложено следва да се приеме, че
клаузата за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство е неравноправна, не е уговорена индивидуално, не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата на потребителя и търговеца-поръчител. Ето защо, настоящият съдебен
състав намира, че и предявеният главен иск срещу ответника „Ай Тръст“
ЕООД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главните искове, съдът не дължи произнасяне
по евентуалния предявен такъв, доколкото за него не се е сбъднало
съответното вътрешнопроцесуално условие за разглеждането му.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК , единствено на същия следва
да се присъдят такива в общ размер от 576.40 лева, от които 276.40 лева за
платена държавна такса и 300 лева за възнаграждение за вещо лице, съгласно
представените доказателства за реалното им извършване и приложения
списък по чл.80 от ГПК.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл.38 от ЗАдв. По отношение на размера
на хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, съдът намира
следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от
постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
11
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от
адвоката процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на
писмени молби по делото, настоящия съдебен състав намира, че на основание
чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, следва да се определи
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело в размер на 200 лева. Към тази сума
следва да се прибави и 40 лева ДДС по аргумент от § 2а от Наредба №
1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което
да бъде заплатено от ответника. Според настоящия съдебен състав, върху
адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и
съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде
начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната
практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова; Определение №
50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова;
Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК,
докладчик съдията Емил Марков и доколкото в случая упълномощения от
страната адвокат безспорно е регистриран по ДДС, то върху определения от
съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.
Възнаграждението следва да бъде заплатено поравно от двамата ответници.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
12
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №
***/***г., сключен между Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: *** и
„Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“ № 146, Бизнес център „България“,
сграда А, ет.4, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19,
ал.4 от ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на
поръчителство от ***г. към Договор за потребителски кредит № ***/***г.,
сключен между Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: *** и „Ай Тръст“ ЕООД,
със седалище и адрес на управление: гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“
№ 146, Бизнес център „България“, сграда А, ет.4, на основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД.
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“ № 146, Бизнес център
„България“, сграда А, ет.4 и „Ай Тръст“ ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“ № 146, Бизнес център
„България“, сграда А, ет.4, на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, да заплатят на Е. С.
М., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебен адрес: ***, Еднолично адвокатско
дружество „Д.М.“, представлявано от управителя Д.М.М., сумата от 576.40
лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“ № 146, Бизнес център
„България“, сграда А, ет.4, да заплати на Еднолично адвокатско дружество
„Д.М.“, БУЛСТАТ *********, представлявано от управителя Д.М.М., с адрес
на упражняване на дейността: ***, сумата от 120 лева с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
ОСЪЖДА „Ай Тръст“ ЕООД, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Триадица, бул.“Витоша“ № 146, Бизнес център „България“,
сграда А, ет.4, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“,
БУЛСТАТ *********, представлявано от управителя Д.М.М., с адрес на
упражняване на дейността: ***, сумата от 120 лева с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
13
Секретар: Т.Г.
14