№ 660
гр. С., 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:И.
при участието на секретаря В.П.
като разгледа докладваното от И. Гражданско дело № 20215530105530 по
описа за 2021 година
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А. твърди в исковата си молба, че подал заявление по чл. 410 ГПК, въз
основа на което била издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът възразил в
законния срок, поради което предявявал процесните искове. Обстоятелството, въз основа, на
което била издадена заповедта, били подписан договор за паричен заем №
3753033/28.01.2020 г. между И., като заемодател, и ответника, като заемател, който бил
сключен при спазване на ЗПК. Ответникът се задължил да ползва и върне заемната сума,
съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в размер на 548.34 лева, ведно
с договорната лихва, на 13 погасителни вноски, за срок от 26 седмици, всяка по 42.18 лв.
(включваща първоначална главница и договорна лихва). Ответникът извършил плащания по
задължението в размер на 60 лева. Към момента дължимата главница по договора за
паричен заем била в размер на 464.55 лева. Съгласно клаузите на договора за заем,
ответникът се задължил в 3-дневен срок от подписването му да предоставел на заемодателя
едно от следните обезпечения: 1). две физически лица - поръчители, всяко от които да
отговаряло на посочените подробно в исковата молба изисквания; 2). банкова гаранция с
бенефициер - заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор. 3). одобрено от
заемодателя дружество - поръчител, което предоставяло гаранционни сделки. В тази връзка
на 28.01.2020 г. между ответника, като потребител и Ф., като поръчител, бил сключен
договор за предоставяне на поръчителство № 3753033, по който потребителят възлагал, а
поръчителят се задължавал да сключи договор за предоставяне на поръчителство с И., по
силата на който да отговарял солидарно с ответника пред И., за изпълнението на всички
1
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задължението по договора за паричен заем, както
следвало: 1). задължение за връщане на заемната сума; 2). задължение за плащане на
възнаградителна лихва; 3). задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на
забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски
хонорари. В договора за предоставяне на поръчителство било уговорено, че същият влизал в
сила, в случай, че заемателят неизпълнел задълженията по сключения договор за паричен
заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция. Страните уговорили, че за поемане на всички задължения по договора за
паричен заем потребителят дължал възнаграждение по гаранционна сделка (поръчителство),
на поръчителя, в размер на 231.66 лева, което било платимо разсрочено, на вноски, които
били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем,
сключен с И.. Ф. било търговско дружество, вписано като финансова институция в
Регистъра на БНБ за финансовите институции, с основен предмет на дейност предоставяне
на гаранционни сделки по занятие, като в това си качество, на търговец, дружеството
следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна
сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем. С оглед изложеното следвало
да се преценяват приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно
тези на ТЗ. За ползването на предоставената заемна сума по сключения договор за паричен
заем между страните, ответникът дължал договорна лихва, в размер посочен в договора. В
настоящия случай начислената договорна лихва била в размер на 41.61 лева за периода от
11.02.2020 г. - датата на първата вноска, до 28.07.2020 г. - датата на настъпване на падежа на
договора. Ответникът не бил изпълнил договорното си задължение да върне заемната сума
съгласно условията на договора за паричен заем, поради което на 01.10.2020 г. заемодателят
отправил искане в писмен вид за изпълнение на целия дълг от солидарно задължения
поръчител, което представял с исковата молба. Вследствие на това дружеството-поръчител
заплатило дължимата сума в пълен размер на 543.26 лева към заемодателя на 01.10.2020 г.,
като прилагал доказателство за направеното плащане. След това съгласно клаузите от
договора за предоставяне на поръчителство, дружеството-поръчител встъпило в правата на
удовлетворения кредитор и от този момент за него възниквал правен интерес за предявяване
на претенции по съдебен ред срещу ответника, който трябвало да изплати целия заем на
28.07.2020 г. - последната падежна дата, като оттогава до подаването на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, както и до момента на подаване
на исковата молба, сроковете по всички падежи на тези остатъчни вноски били отдавна
изтекли, а ответникът по делото продължавал виновно да не изпълнява задълженията си
съгласно договора за паричен заем и договора за предоставяне на поръчителство, поради
което дължал лихва за забава /мораторна лихва/ в общ размер на 52.20 лева от 29.07.2020 г. -
деня следващ последната погасителна вноска, до датата на подаване на заявлението –
24.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми. От 13.03.2020 г. до
2
13.07.2020 г. включително не била начислявана лихва по процесното задължение, съобразно
разпоредбите на чл. 6 от ЗМДВИП за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците. На
02.03.2020 г. бил сключен рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия) и
Приложение № 1 към него от 01.10.2020 г. между ищеца (цесионер) и Ф., (цедент), по
силата, на който вземането било прехвърлено изцяло, с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. Прилагал препис - извлечение от приложение № 1 към договора за цесия, в
което фигурирали само данните на ответника, доколкото личните данни на останалите
длъжници били защитени съгласно ЗЗЛД. Цедентът упълномощил ищеца, в качеството си
на цесионер по договора за прехвърляне на вземания/цесия/, от името на цедента и за своя
сметка, да уведомял длъжниците за извършената цесия. Към исковата молба прилагал и
молил да бъде прието уведомление за извършена цесия от името на цедента, чрез ищеца,
което молил да бъдело връчено на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към
нея. Позовавал се на посочените решение на ВКС. Ищецът бил придобил вземанията от
посочения цедент. Правният му интерес от предявяване на исковете произтичал от това, че
ответникът не бил изпълнил задълженията си по договора за заем и по договора за
предоставяне на поръчителство. Поради това неизпълнение Ф. погасило задълженията му по
договора за кредит към И. и вследствие на това встъпило в неговите права на първоначален
кредитор на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗД. Искането е да се признае за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 464.55 лева за главница по
горепосочения договор за заем, със 41.61 лева договорна лихва от 11.02.2020 до 28.07.2020
г., с 52.20 лева мораторна лихва от 29.07.2020 до 24.08.2021 г. и законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 4205 описа за 2021 г. на С.
районен съд. Претендира разноски.
Ответникът И., редовно призован, не е подал писмен отговор, не се явява, не изпраща
представител и не взема становище по предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания (с 213.84 лева възнаграждение по договор за предоставяне на
поръчителство от 28.01.2020 г. и 27 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране по
договора за паричен заем от 28.01.2020 г., за които искането на ищеца за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника е отхвърлено от заповедния съд с
разпореждане от 09.09.2021 г.), ищецът е подал на 08.09.2021 г. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника. За разглеждането му е образувано
приложеното ч.гр.д. № 4205/2021 г. на СтРС, по което на 09.09.2021 г. е издадена исканата
заповед само за процесните вземания с разноските по делото, срещу която на 21.10.2021 г.
пълномощникът на ответника е подал в срок възражение по чл. 414 ГПК, поради което на
3
03.12.2021 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени на 08.09.2021 г., когато е подал
в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
По делото ищецът е представил договор за паричен заем № 3753033/28.01.2020 г.,
сключен между ответника, като заемател и И., като заемодател (л. 9-11). Последният
несъмнено представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. В
него обаче не е посочена нито общата сума, дължима от потребителя-ответник, изчислена
към момента на сключване на договора за кредит, нито взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в
приложение № 1 начин така, както императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Според легалното определение на §1, т. 2 ДР на ЗПК, общата сума, дължима от потребителя,
е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Последните, според легалното определение на §1, т. 1 ДР на ЗПК, са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя
не включва (само - б.р.) нотариалните такси. Следователно. Според това легално
определение, в общата сума по т. 7 от процесния договор за заем, дължима от ответника по
него по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, несъмнено е следвало да бъде включено, но не е
и възнаграждението от 231.66 лева по чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на
поръчителство № 3753033/28.01.2020 г., който съгласно чл. 4, т. 3 от договора за паричен
заем ответникът се е задължил и е сключил с одобреното от заемодателя И. дружество Ф.
(на което същият заемодател е и едноличен собственик на капитала, което е вписано в ТР),
което предоставя гаранционни сделки (л. 9 и 12), въпреки че това възнаграждение е било
напълно известно на заемодателя И. към датата на сключване на процесния договор за заем,
защото е включено от него в погасителните вноски към погасителния план към същия
договор за заем (л. 18-19). Това възнаграждение е следвало съгласно императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10, във вр. с чл. 19, ал. 2 и Приложение № 1, т. 3, б. „б“ и „д“
ЗПК, да бъде посочено изрично, но не е и при посочване в т. 8 от договора за заем на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите,
защото такъв е определеният в приложение № 1, т. 3, б. „б“ и „д“ ЗПК начин за
изчисляването му, защото чл. 4, т. 3 от договора за заем предвижда и такава възможност за
възникване на такива разходи за възнаграждение за сключване на договор за предоставяне
на поръчителство, а те се включват при изчислението на ГПР и според легалното му
определение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според което, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
4
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Разходите за това възнаграждение не възникват в
резултат на неизпълнението по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, а на изпълнението на
задължението на ответник по чл. 4 от договора за заем – да предостави в срок от три дни от
сключването му едно от посочените в него обезпечения, сред които е и това по т. 3 на чл. 4
от този договор. Ето защо съдът намери, че в този договор за заем, представляващ такъв за
потребителски кредит, очевидно не са посочени така, както изисква императивната норма на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, нито общата в случая сума от 780 лева, дължима от ответника по
същия договор, изчислена към момента на сключването му (представляваща според
легалното й определение в §1, т. 2 от ДР на ЗПК сборът от общия размер на предоставения
кредит от 500 лева и общите разходи от 280 лева по кредита за него, от които 48.34 лева
уговорената за ползването му възнаградителна лихва и 231.66 лева уговорено
възнаграждение за предоставяне на поръчителство по договора за предоставянето му от
същата датата, което се изплаща според същите клаузи на този договор разсрочено на
вноски по 17.82 лева на падежа за плащане на погасителните вноски по договора за заем, и
на заемодателя И., на когото то е било известно към датата на сключване на договора за заем
и поради това го е включил в погасителните вноски по погасителния му план), нито взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 начин така, както изисква императивно нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК (л. 9). А това означава, че този договор е недействителен, защото при
сключването му не са спазени тези изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (чл. 22 ЗПК). За
тази му недействителност/нищожност съдът следи служебно и поради това е указал на
страните в доклада на делото, че ще я разгледа (чл. 17, ал. 1 ГПК, ТР 1/2020 ОСГТК, Р 384-
2011-I г.о.).
Въпреки това по същия договор, видно от т. Б-1 от заключението на назначената по
делото съдебно-икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му
от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, И. е предоставило на
ответника на датата на сключването му обещания с него заем/кредит от 500 лева, който
според погасителния му план ответникът е трябвало да върне заедно с уговорената
договорна лихва от 48.34 лева и възнаграждението от 231.66 лева по договора за
предоставяне на поръчителство, на 13 разсрочени двуседмични вноски, всяка по 60 лева,
първата от които дължима на 11.02.2020 г., а последната на 28.07.2020 г. (л. 18-20). Понеже
обаче този договор е недействителен/нищожен с оглед изложеното, ответникът дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, която е получил и не е върнал, но не дължи и
лихви, такси, неустойки и други разходи по същия договор (чл. 23 ЗПК).
На датата на сключването му на 28.01.2020 г. ответникът, като потребител, е сключил
с Ф., в качеството му на поръчител, и представения от ищеца договор за предоставяне на
поръчителство № 3753033/28.01.2020 г. (л. 12-13). С него ответникът възложил, а
посоченият поръчител се задължил да сключи с И. договор за поръчителство, по силата на
който да отговаря солидарно с ответника за изпълнение на всичките му задължения по
5
договора за паричен заем, срещу възнаграждение от 231.66 лева, което ответникът се е
задължил да плати на поръчителя разсрочено, на вноски, всяка по 17.82 лева, дължими на
падежа за плащане на погасителните вноски по договора за заем, сключен с И., на
последното, което в договора за предоставяне на поръчителство е посочено, че било
овластено да приемело вместо поръчителя изпълнението на това парично задължение на
ответника.
Доколкото нито в исковата молба се твърди, нито по делото е представен от ищеца
друг договор за поръчителство, следва да се приеме, че такъв е сключен в писмена форма с
подписаното „актуализирано искане за плащане“ между Ф., като поръчител и кредитора И.
(л. 29-31), защото в последното е налице по същество съвпадение на насрещните им
волеизявление за сключването му (в този смисъл Р 351-1995-V г.о. и Р 1022-1999-V г.о.).
От т. Б-3 от ЗСИЕ се установява още, че по договора за заем ответникът е платил на
18.02.2020 г. една вноска от 60 лева на И., след което е преустановил плащанията си и не е
извършвал други такива до приключване на съдебното дирене по делото (л. 83). При това
положение, следва да се приеме, че към датата на приключване на съдебното дирене,
ответникът дължи съгласно чл. 23 ЗПК, само непогасената с това плащане част от 440 лева
от чистата стойност на получения по този недействителен/нищожен договор заем/кредит от
500 лева (чл. 23 ЗПК).
Въпреки това на 01.10.2020 г., с посоченото актуализирано искане за плащане, И. е
поискало от Ф., като поръчител, да му плати по договора за заем 543.26 лева, от които
464.55 лева главница, с 41.61 лева възнаградителна лихва, с 27 лева дължими разходи за
събиране на вземането и 10.10 лева законна лихва (л. 30 и т. Б-5 ЗСИЕ, л. 83). Ф. е
уведомило ответника с текстово съобщение за това искане на 25.09.2020 г. и платило тази
сума от 543.26 лева на И. по банков път на 02.10.2020 г., като на 01.10.2020 г. уведомило
ответника с текстово съобщение за плащането й (т. Б-6 и 7 ЗСИЕ, л. 83).
Поради нищожността на договора за паричен заем обаче, нищожен, поради липса на
предмет, се явява и договора за поръчителство сключен между Ф., като поръчител и И., като
кредитор, защото поръчителството може да съществува, съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД,
само за действително главно задължение, а случаят не е такъв (в този смисъл и Р 52-2010-II
т.о.). Поради това с плащането от Ф. на 02.10.2020 г., като поръчител, на сумата от 543.26
лева на И., като кредитор по договора за паричен заем, за Ф. не е възникнало и поради това
несъществува към датата на приключване на съдебното дирене по делото и регресното
вземане по чл. 143, ал. 1 ЗЗД за връщане от ответника на същите платени от Ф. на 02.10.2020
г., като поръчител по нищожния договор за поръчителство, главни задължения от 543.26
лева на ответника по също така нищожния договор за заем, защото съгласно чл. 143, ал. 1
ЗЗД, предвиденото в него регресно вземане възниква само за поръчител, който е платил на
кредитора действително главно задължение на главния длъжник, а случаят не е такъв.
Ответникът не дължи на Ф. и неплатеното възнаграждение по сключения от тях
договор за предоставяне на поръчителство, защото и той е нищожен, поради невъзможен
предмет (чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД). Предмет на същия договор е сключването от Ф. на договор
6
за поръчителство с И., по силата на който да отговаря солидарно с ответника за изпълнение
на неговите задължения по договора за заем. Последният обаче е бил нищожен с оглед
изложеното и към момента на сключването на този договор за предоставяне на
поръчителство. А тъй като договор за поръчителство може да се сключи само за
действително, а не и за такова нищожно главно задължение (чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД), то и
предмета на сключения от Ф. и ответника договор за предоставянето му по същия нищожен
договор за заем, е правно невъзможен. А ако към момента на постигне на съгласието,
предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен
предмет (така и ТР 3-2017-ОСГК). Поради това и този договор за предоставяне на
поръчителство е нищожен, поради невъзможен предмет, за което съдът също следи
служебно (чл. 17, ал. 1 ГПК, ТР 1/2020 ОСГТК, Р 384-2011-I г.о.). Поради това ответникът не
дължи по този нищожен договор и уговореното в чл. 3, ал. 1 от него възнаграждение, защото
доверителят е длъжен да заплати на довереника възнаграждение само ако е уговорено, а
случая не е такъв с оглед нищожността на договора за предоставяне на поръчителство, в
който е уговорено плащането му (чл. 286 ЗЗД).
Въпреки това с подписано на 01.10.2020 г. приложение № 1 към рамковият им
договор за цесия от 02.03.2020 г. е уговорено, че Ф. цедира на ищеца общо 757.10 лева
вземания от ответника по процесните договори за заем и предоставяне на поръчителство, от
които 464.55 лева главница по договора за заем, с 41.61 лева възнаградителна лихва, с 10.10
лева законна лихва, с 27 лева разходи и 213.84 лева възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство, видно от същите представени от ищеца приложение и
рамков договор за цесия, потвърждение за същата цесия и т. Б-9 от ЗСИЕ (л. 20-28, 32 и 83).
С представеното пълномощно ищецът е упълномощен от цедента Ф. да уведоми от
негово име длъжниците за тази цесия (л. 34). Доколкото по делото няма други данни
ответникът да е бил уведомен за нея преди подаване на заявлението в заповедното
производство и образуване на настоящото дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК,
следва да се приеме, че същият е уведомен за нея в хода на настоящото дело на 25.02.2022 г.,
когато е получил с преписа от исковата молба с приложенията към нея със съобщението за
отговор и изпратеното му от ищеца, като пълномощник на цедента Ф., уведомление за тази
цесия, представено с исковата молба (л. 33-34 и 48). Така приема и ВКС в задължителната си
практика, че доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва
да бъде извършено уведомлението за цесията, то получаването му в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р
123-2009-II т.о.). Вярно е, че това уведомление не изхожда от цедента по същата цесия, а от
ищеца, като негов пълномощник, упълномощен с представеното по делото пълномощно (л.
34). Но също така е вярно, че ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на
целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III г.о.).
Поради нищожността с оглед изложеното обаче на договорите за паричен заем, за
предоставяне на поръчителство и за поръчителство, нищожен, поради липса на предмет, се
явява в тази му част, с която са цедирани с него от Ф. на ищеца тези вземания в общ размер
7
на 757.10 лева, от които невъзникналото с оглед изложеното регресно вземане по чл. 143, ал.
1 ЗЗД за връщане от ответника на платените на 02.10.2020 г. от цедента Ф., като поръчител
по нищожния с оглед изложеното договор за поръчитество, на И., като кредитор по
нищожния с оглед изложеното договор за паричен заем, 464.55 лева главница, с 41.61 лева
възнаградителна лихва, с 10.10 лева законна лихва за забава, с 27 лева разходи, и
невъзникналото с оглед нищожността на договора за предоставяне на поръчителство, в
който е уговорено, 213.84 лева неплатено възнаграждение на цедента Ф. по същия договор
за предоставяне на поръчителство (чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД). Предмет на същата цесия е
прехвърлянето от цедента Ф. на ищеца – цесионер на тези невъзникнали поради
нищожността на горепосочените договори, и поради това несъществуващи към момента на
сключването на същата цесия и настоящия момент, вземания на Ф. от ответника в общ
размер на 757.10 лева (л. 27). Поради това и предметът на тази сключена от Ф. и ищеца
цесия е правно невъзможен. А ако към момента на постигане на съгласието, предметът е
фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет (така
и ТР 3-2017-ОСГК). Поради това и този договор за цесия е нищожен, поради невъзможен
предмет, за което съдът също следи служебно (чл. 17, ал. 1 ГПК, ТР 1/2020 ОСГТК, Р 384-
2011-I г.о.). Поради това ищецът не е придобил въз основа на нея нито едно от тези вземания
от ответника, включително и процесните такива.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от
ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания
по договора за заем, са недоказани още в своето основание. Поради това, като
неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по
отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно. По делото се установи от
една страна с оглед изложеното, че сключеният между И. и ответника процесен договор за
паричен заем е недействителен/нищожен съгласно чл. 22 ЗПК, а в този случай ответникът не
дължи по него лихви, неустойки, такси и други разходи, а само невърната в случая към
датата на приключване на съдебното дирене част от 440 лева от получения по него кредит от
500 лева (чл. 23 ЗПК). Не на това извъндоговорно основание по чл. 23 ЗПК обаче (като
подлежаща на връщане, поради получаването й от ответника без основание по този
нищожен договор за заем) в случая се иска от ищеца признаване и на нейното възникване и
съществуване с главния му иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а на основание неизпълнение от
ответника на договора за заем за връщането на същата главница по договора за заем (чл. 79,
ал. 1 ЗЗД). Последният обаче е нищожен с оглед изложеното. Поради това, дори и
предявеният от ищеца главен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за 464.55 лева не може да се уважи до
невърнатите 440 лева на това друго, незаявено от ищеца в заявлението му в заповедното
производство и в исковата му молба по настоящото дело - извъндоговорно основание по чл.
23 ЗПК, защото това противоречи на диспозитивното начало в процеса (чл. 270, ал. 3, изр. 3
ГПК). Такава е и практиката на ВКС по този въпрос, според която, в отношенията между
страните по делото и в случая не би могла да се приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК и
признае за съществуваща/присъди в полза на ищеца невърната част от 440 лева от чиста
стойност на предоставения заем от 500 лева по договора за заем, защото няма да е налице
8
идентичност в предмета на заповедното производство и на иска му по чл. 422 ГПК за
съществуване и на това главно вземане по делото, защото със заповедта по чл. 410 ГПК
същото му е присъдено на основание неизпълнението/неплащането на падежа на същото
вземане по договора за заем, плащането му след това от Ф. на кредитора И., като поръчител
по договора им за поръчителство и възникване с това плащане за поръчителя на регресното
вземане по чл. 143, ал. 1 ЗЗД за връщане и на това главно вземане от отвеника, цедирано на
ищеца след това от същия поръчител с процесната цесия, а не на основание чл. 23 ЗПК, като
дадено без основание по същия нищожен договор за заем (така и Опр. 84-2018-I т.о., Опр.
60729-2021-IV г.о., в този смисъл и т. 11б от мотивите на ТР 4-2014-ОСГТК). Или казано
иначе. Вземането на И. по чл. 23 ЗПК за връщане от ответника на неплатените 440 лева от
получения заем по процесния договор за заем, не е в изпълнение на този нищожен с оглед
изложеното договор за заем, за обезпечаване на който цедента Ф. е сключил с И. договор за
поръчителство, който също е нищожен с оглед изложеното, а е на плоскостта на
неоснователното обогатяване - връщане на даденото при липса на основание (аналогичен на
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Съгласно чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен с оглед
изложеното, а не негови отделни клаузи, имащи за предмет лихвите и таксите.
Задължението по чл. 23 ЗПК е за реституиране на даденото по едно недействително
правоотношение и няма как да бъде обезпечено чрез договорно поръчителство по самия
договор – това е изрично забранено от чл. 138, ал. 2 ЗЗД, а и нещо различно не е уредено в
ЗПК. По същият начин по всеки друг нищожен договор страните си дължат връщане на
даденото по него и задължението по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (в общата хипотеза) не е
обезпечено от поръчителя на недействителния договор. Не може да бъде и иначе -
изискуемостта, забавата, погасителните срокове са различни в хипотезите на изпълнение по
договорно правоотношение и при неоснователно обогатяване. Поръчителството обезпечава
чуждо задължение, има акцесорен характер, произхожда от факта, че предметът на
поръчителството е идентичен с този на главния дълг и е функция на друго главно
правоотношение, макар, че може да се поръчителства за по-малко и при по-леки условия от
главния дълг. По правило поръчителят се задължава да изпълни главния дълг, ако
длъжникът не го изпълни. Тоест съществуването на главната сделка е предпоставка и за
съществуването на поръчителството. Нормата на чл. 23 ЗПК е проявление на водещият в
облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и на
практика урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата, проявление е на
общата норма на чл. 34 ЗЗД, че когато един договор бъде обявен за недействителен, всеки е
длъжен да върне на другата страна, това което реално е получил по него (Опр. 60729-2021-
IV г.о.). Поради това са нищожни с оглед изложеното, поради липса на предмет, и
процесните договори за предоставяне на поръчителство и за поръчителство. Поради това с
плащането от Ф., като поръчител, на 02.10.2020 г., на И., като кредитор на ответника по
нищожния договора за заем, на 543.26 лева по същия, за връщането на същите от ответника
не е възникнало за Ф. регресно вземане по чл. 143, ал. 1 ГПК. За последното не е възникнало
и вземане за неплатеното от ответника възнаграждение по нищожния договор за
предоставяне на поръчителство. Поради това нищожна, поради липса на предмет, се явява и
9
цесията на тези невъзникнали и поради несъществуващи към момента на сключването й
вземания от Ф. на ищеца. Поради това последната въобще не е произвела присъщите й
правни последици. Поради това не е прехвърлила на ищеца дори и дължимата се от
ответника с оглед изложеното, но като платена без основание по смисъла на чл. 23 ЗПК,
невърната част от 440 лева от чистата стойност на предоставения му заем/кредит по
процесния недействителен/нищожен договор за заем. Поради това ищецът не е неин
титуляр/кредитор и на това основание – придобиването й с тази нищожна цесия, на което се
позовава в исковата си молба. Ето защо съдът намери, че процесните вземания
несъществуват и в неговия патримониум и не той е активно материално - правно
легитимиран да иска плащането им от ответника. Поради това не може да се признае въз
основа на същата нищожна цесия и за техен носител/титуляр/кредитор. А след като е така,
той не е и активно материалноправно легитимиран да претендира с исковете си по чл. 422,
ал. 1 ГПК съществуването им в негова полза спрямо ответника. Ето защо съдът намери тези
искове за недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да ги
отхвърли изцяло, ведно с акцесорното искане на ищеца за присъждане и на сторените по
делото и в заповедното производство разноски, без преди това да ги обсъжда и по
отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно.
Този извод не търпи промяна от ЗСИЕ, от което е видно, че ответникът е платил на
18.02.2020 г. на И. 60 лева за погасяване на задълженията по процесния договор за заем. От
една страна защото това плащане не представлява по същество извънсъдебно признание на
процесните искове, защото последното никога не се съчетава с оспорването им, какъвто е
случая, при който пълномощникът на ответника е подал в срок възражение по чл. 414 ГПК
срещу издадената в полза на ищеца в заповедното производство заповед по чл. 410 ГПК за
тяхното изпълнение, в което е посочил, че не дължи изпълнение на същите. Поради това
съдът намери, че извършеното от същия горепосочено плащане за погасяване на
задълженията по договора за заем, не представлява признание на исковете на ищеца за
съществуване в негова полза на процесните вземания. От друга страна защото, както
признанието на факти, така и признанието на иска, не обвързва съда, понеже чрез него не
само може да бъде проведен симулиран процес, но и то да се отнася до права, отречени от
нашия правен ред или произтичащи от нищожна правна сделка, какъвто е случая. При него
по делото се установи, че са нищожни договорите за заем, за предоставяне на
поръчителство, за поръчителство и цесията в частта й, в която са прехвърлени на ищеца
процесните вземания, на които последният е основал предявените по делото искове за
съществуването им в негова полза. А за валидността на придобивното основание съдът е
длъжен да следи служебно (ТР 1/2020 ОСГТК). Поради това спрямо съда признанието на
иска, подобно на това на факти, е само доказателствено средство (обяснение на ответника),
от което поради това съдът не е обвързан, а преценява по свое вътрешно убеждение (Р 549-
88-I г.о.).
При този изход на делото, само ответникът има право на сторените от него разноски
по делото и в заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК). По
10
делото обаче няма данни същият да е сторил такива в настоящото производство, а само в
заповедното производство - 300 лева за заплатено за защитата му в същото адвокатско
възнаграждение, чието присъждане е поискано във възражението, което следва да се
разгледана съгласно т. 11а ТР 4-2014-ОСГТК и същите да му бъдат поради това присъдени с
настоящото решение съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК.
Воден от горните мотиви, С. районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на И.,
с ЕГН **********, с адрес -, че му дължи сумата от 464.55 лева за главница по договор за
паричен заем № 3753033/28.01.2020 г., с 41.61 лева договорна лихва от 11.02.2020 до
28.07.2020 г., с 52.20 лева мораторна лихва от 29.07.2020 г. до 24.08.2021 г., и законна лихва
върху главницата от 08.09.2021 г. до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед № 1445/09.09.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 4205 описа за 2021 г. на С. районен съд, както и искането на А. за присъждане
на сторените по настоящото дело и по ч.гр.д. № 4205 описа за 2021 г. на С. районен съд
разноски.
ОСЪЖДА А. с п.а., да заплати на И. с п.с., сумата от 300 лева за разноски по ч.гр.д. №
4205 описа за 2021 г. на С. районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
11