Р Е Ш Е Н И Е
Номер
260460 Година 21.12.2020
Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На четвърти ноември Година
2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 1338 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът С. твърди в поправената
си искова молба, че на
16.03.2020 г. му било връчено съобщение за постъпило от ответника възражение по
чл. 414 ГПК срещу издадената по ч.гр.д. № 6103/2019 г. на СтРС заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което за него било възникнало задължението да
установи с иска по чл. 415, във вр. с чл. 422 ГПК вземането си по отношение на
този възразил длъжник. Заповедното производство било образувано срещу двама
солидарни длъжници - Й.П.Д. и ответникът, от които само вторият подал
възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което по отношение на
първият същата била влязла в сила. Поради факта, че ответникът отричал
дължимостта на посоченото в заповедта вземане, ищецът бил длъжен да установи от
какво произтичало то и какъв бил неговият размер. На 13.08.2018 г. Й.П.Д.
подписал запис на заповед, с който безусловно се задължил, при настъпване на
падежа, да плати на ищеца или на негова заповед, сумата от 180 лева. На същата
дата 13.08.2018 г. ответникът, в качеството му на авалист, поръчителствал за
изпълнението на поетото от издателя задължение, при условията, при които било
поето. Падежът на задължението за плащане на сумата по процесния запис на
заповед настъпил на 13.09.2018 г. и то станало изискуемо. Нито издателят, нито неговият
поръчител - ответникът по делото, заплатили на ищеца дължимата по записа на
заповед сума. Поради неплащането й в срок, той образувал на 22.11.2019 г.
заповедно производство по чл. 417 ГПК за събирането й, като насочил претенцията
си към двамата длъжници (издател и авалист), които отговаряли солидарно. Срещу
заповедта за изпълнение и издаденият изпълнителен лист постъпило възражение само
от ответника, в което той твърдял, че не дължал сумата, поради изтичане на срока
по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Възражението за изтичане на този срок било неприложимо в
случая, защото ответникът поръчителствал вземане, произтичащо от запис на
заповед, за който се прилагали разпоредбите на чл. 484, във вр. с чл. 535 и сл. ТЗ, а не ЗЗД. Поради факта, че главното задължение не било платено в срок, след
като било падежирало, то и двамата длъжници дължали солидарно и заплащане на
обезщетение за забава под формата на законна лихва върху главницата от
образуване на заповедното производство на 22.11.2019 г. до изплащане на
задължението. Искането е да се признае за установено по отношение на ответника М.Т.Д.,
че като авалист, дължи солидарно на ищеца сумата от 180 лева за неизпълнено
задължение по записа на заповед, издаден на 13.08.2018 г., с падеж 13.09.2018
г., и законна лихва върху тази сума от образуване на заповедното производство
до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д № 6103 описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд.
Претендира за сторените по делото и в заповедното производство разноски.
Ответникът М.Т.Д.,
редовно призован, не е подал писмен отговор, а в съдебно заседание заема по
същество становище, че оспорвал размера на вземането, защото възложената му от
частния съдебен изпълнител сума от 1800 лева, била прекомерна и не можел да
плати, като по записа на заповед бил само гарант и не бил ползвал сумата по
него за свои лични нужди.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
На 13.08.2018 г. лицето
Й.П.Д. е издало процесния запис на заповед, с който безусловно се задължило да
плати на ищеца на падежа му на 13.09.2018 г. сумата от 180 лева (л. 15). Този
запис на заповед е авалиран на същата дата от ответника, при условията, при
които е издаден (чл. 484, ал. 1, във вр. с чл. 537 ТЗ). Върху този запис на
заповед няма отбелязвания за извършени плащания на част или на цялата обещана с
него сума от 180 лева, нито пък по делото е представена разписка за наличие на
такива плащания по него до приключване на съдебното дирене (чл. 492 ТЗ).
За дължимата по него
сума със законната лихва и разноските по делото, ищецът е подал на 22.11.2019
г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист по чл. 418 ГПК, солидарно срещу издателя му и авалиралият го ответник, за
разглеждане на което е образувано приложеното ч.гр.д. № 6103/2019 г. на СтРС,
по което на 28.11.2019 г. е издадена исканата заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК. На 12.02.2020 г., в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК, само ответникът е подал възражение по образец, че не дължи
изпълнение на вземането по същата заповед, тъй като действително е аварирал
записа на заповед, но не дължал вземането по нея на основание чл. 147 ЗЗД. Поради
това в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесния иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК срещу възразилият ответник, който иск поради това се смята
предявен на 22.11.2019 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на
заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу този ответник (чл. 422, ал. 1 ГПК). Други релевантни доказателства няма представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е
основателен. При същият ищецът носи тежестта да докаже съществуването на
вземането си срещу ответника по записа на заповед (така т. 17 от ТР 4-2014-ОСГТК).
За последният е характерно, че е обикновена форма на менителничното задължение,
която създава задължение на издателя пред всеки легитимиран поемател. Записът
на заповед обикновено се издава с т.н. обезпечителна цел по каузални сделки, от
които произтичат парични задължения за издателя му. Съществуването обаче и на
каузално правоотношение наред със записа на заповед не променя абстрактния му
характер на едностранна сделка. Именно поетото с него безусловно обещание за
плащане обуславя липсата на законово изискване за посочване в същия и на
основанието (причината, каузата) за издаването му (чл. 535 ТЗ). В случаите,
когато записът на заповед е издаден като обезпечение на друга сключена между
страните каузална сделка, то недействителността й, както и погасяването на
вземането по нея, могат да се релевират в срока за отговор като възражения
срещу иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Защото се касае в този случай до едно и също
вземане, а не до две различни вземания, едното от които да произтича от
каузалната сделка (заем, наем, лизинг, продажба и прочие), а другото от
абстрактната сделка - запис на заповед. Що се отнася до авала, то анализът на
нормите на чл. 483-485 ТЗ (които са съответно приложими по отношение на записа
на заповед, по силата на препращата норма на чл. 537 ТЗ) налага извода, че
същият е абстрактна, формална, реална, едностранна и самостоятелна сделка. По
силата й едно лице (авалист) поема задължението да изпълни менителничният дълг
на друго лице (хонорат) солидарно с него (чл. 483 и чл. 513, ал. 1, във вр. с
чл. 537 ТЗ). Авалът възниква единствено по силата на едностранно формално
волеизявление на авалиста, дадено върху записа на заповед или върху алонжа,
изразено с думите „като поръчител” или с друг равнозначен израз и подписано от
поръчителя, което задължение е независимо/самостоятелно от задължението, което
обезпечава (чл. 484, ал. 1 и чл. 485, ал. 2 ТЗ). За разлика от поръчителството,
действащото законодателство урежда авала като самостоятелно задължение, което
възниква единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста и е
независимо от задължението, което обезпечава. Поради това авалистът не може да
противопостави на приносителя на ефекта възражения, които хоноратът би могъл да
направи, именно поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на
менителничния поръчител. Единствено опорочената форма на менителничния ефект
може да бъде пречка за пораждане на действително задължение на авалиста (чл. 485,
ал. 2 ТЗ). Авалистът може да противопостави относителните възражения от
каузалното правоотношение между хонората и приносителя само ако докаже, че
приносителят е недобросъвестен и е извършил злоупотреба с право.
Самостоятелната природа на менителничното поръчителство /авала/ е резултат
единствено от едностранното волеизявление на авалиста, от което настъпват
неговите правни последици. Не е необходимо съгласие на кредитора по ефекта, за
разлика от поръчителството по гражданското право, при което правопораждащият
задължението на поръчителя юридически факт е сключения между кредитора и
поръчителя договор (арг. от чл. 138, ал. 1 ЗЗД). Нормативен израз на
самостоятелната правна природа на авала е чл. 485, ал. 2 ТЗ, според който,
задължението на поръчителя /авалиста/ е действително и когато задължението, за
което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради
недостатък във формата. Авалистът отговаря солидарно с всички останали
задължени лица по ефекта. Поради самостоятелният, неакцесорен характер на
задължението на авалиста /менителничния поръчител/, той не може да
противопостави на приносителя на ефекта възражения, които лицето, чието
задължение се обезпечава, наименовано като авалат или хонорат, би могъл да
направи. От самостоятелната правна природа на авала, установена с разпоредбата
на чл. 485, ал. 2 ТЗ, следва, че дори да не са налице материалноправните
предпоставки за възникване на валидно менителнично задължение за авалата, като
напр. пороци във волята, недееспособност, неправосубектност и др., задължението
на авалиста ще бъде действително. Логическото и систематическото тълкуване на
чл. 485, ал. 2 ТЗ и чл. 461 ТЗ налага извода за самостоятелния характер на
задължението на авалиста, което от своя страна е аргумент в подкрепа и на утвърденото
в доктрината разбиране за абстрактния характер на менителничното поръчителство.
Това е една от най-съществените специфики на авала в сравнение с
поръчителството в гражданското и търговското право. Принципът за акцесорност на
договора за поръчителство в гражданското право, установен в разпоредбите на чл.
147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД, не намира нормативна опора в правния режим на
менителничното поръчителство /авала/, уредено в чл. 483 - чл. 485 ТЗ като
самостоятелно /неакцесорно/ от главното задължение. Единственото изключение от
този принцип на самостоятелност на авала е предвиден в чл. 485, ал. 2, in fine
от ТЗ, според който липсата на редовен от външна страна менителничен ефект е
основание за недействителност и на задължението на авалиста. Това произтича от
обстоятелството, че за разлика от поръчителството в гражданското право, при
авала, един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат и
обезпеченото и обезпечаващото задължение. Ето защо недостатъците във формата са
едновременно основание за недействителност и на едното и на другото задължение.
Изложеното налага извода, че поради самостоятелността на авала, разпоредбите на
чл. 146, ал. 3 ЗЗД, чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД - не намират приложение при него
(така и Р 120-2010–II т.о., Р 185-2010–II т.о., Р 5-2010–II т.о., Р 26-2014–II
т.о. и Р 17-2011–II т.о.).
В случая по делото
ищецът доказа, че лицето Й.П.Д. е издало
в негова полза на 13.08.2018 г. процесния запис на заповед, с който безусловно
се е задължило да му заплати на падежа 13.09.2018 г. сумата от 180 лева. Доказа
и обстоятелството, че с подписа си върху лицевата му страна, който не оспорва, под
заглавието „авал“ и израза „авалирам този запис на заповед при условията, при
които е издаден на 13.08.2018 г. в гр. Стара Загора“, ответникът е поел, в
изискуемата се от чл. 484, ал. 1 ТЗ форма, задължението да отговаря солидарно,
като поръчител, за изпълнение на същия менителничен дълг от 180 лева на
издателя на този запис на заповед (чл. 484, ал. 1 и 3 ТЗ). Падежът за плащането
на този запис на заповед е настъпил на 13.09.2018 г. (т. 3 от ТР 1-2005-ОСТК).
Този запис на заповед
съдържа всички реквизити на чл. 535 ТЗ. Поради това е действителен (т. 3 от ТР
1-2005-ОСТК). Този извод не се променя от обстоятелството, че по делото няма
данни за причината/основанието/каузата, поради която е поето с него от издателя
и авалирано от ответника безусловното задължение да се плати обещаната с него
сума от 180 лева на ищеца. А това е така защото записът на заповед е абстрактна
сделка, в което всъщност се състои и менителничния му характер. Поради това за
действителността му законът не изисква да е посочена в него причината (каузата,
основанието), заради която е издаден и е било поето с него от издателя му, обезпечено
с поръчителството на ответника безусловното обещание да се плати посоченото в
него вземане от 180 лева, което няма данни нито издателя му, нито ответника, да
са платили до приключване на съдебното дирене, въпреки настъпването на 13.09.2018
г. на падежа за плащането му по този запис на заповед. Именно поради това в
задължителната си практика ВКС приема, че предмет на делото при иска по чл. 422 ГПК, в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9, сега - т.
10 ГПК, е съществуването на вземането по записа на заповед, а каузалното
правоотношение подлежи на изследване само ако е въведено твърдение/възражение
за такова от ищеца в исковата му молба или от ответника в отговора му, по повод
или във връзка с което е издаден записа на заповед, а случаят не е такъв (т. 17
от ТР 4-2014-ОСГТК).
При него ответникът не
е подал отговор и не е възразил с него, до изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, за наличие на каузално правоотношение, по повод на което да е издаден и
авалиран процесния запис на заповед. Нещо повече. Не възразил за наличие на
такова правоотношение и във възражението си по чл. 414 ГПК срещу заповедта за
изпълнение по чл. 417 ГПК. Поради това наличието на такова каузално
правоотношение и релативните възражения за погасяване изцяло или частично на
вземането по същото, а оттам и по записа на заповед, не подлежи на изследване в
настоящото производство, защото с изтичането на срока за отговор ответникът е
загубил процесуалното право да направи такова възражение по чл. 131, ал. 2, т.
4 и 5 ГПК, и наведе с него наличие на такова обстоятелство - каузално
правоотношение и връзката му със записа на заповед. Защото това възражение не е
свързано със служебното приложение от съда на материалния и процесуалния закон
(чл. 133 ГПК, в този смисъл и т. 11а и т. 17 от ТР 4-2014-ОСГТК). Поради това се
преклудира с изтичането на срока за отговор, в който ответникът е пропуснал да
го направи (чл. 133 ГПК).
Ето защо съдът намери,
че липсата на доказателства по делото за причината, поради която е издаден от
горепосоченото лице и авалиран от ответника процесния запис на заповед, не го
прави нищожен. След като този запис на заповед съдържа всички изискуеми от чл.
535 ТЗ реквизити, той представлява действителен менителничен ефект (чл. 536,
ал. 1 ТЗ), по който ответникът е поел и действително менителнично поръчителство
за издателя му (чл. 485, ал. 2 ТЗ). А след като е така, се налага само извода,
че по делото ищецът доказа, че е възникнало и съществува претендираното от него
вземане за сумата от 180 лева от неизпълненото от издателя и авалиралият го
ответник солидарно задължение по процесния запис на заповед (чл. 154 ГПК). Ответникът
не оспорва, видно и от възражението му в заповедното производство, че е авалирал
с подписа си този запис на заповед. По този начин той е дал във формата по чл.
484, ал. 1 ТЗ своето съгласие и чрез това свое едностранно волеизявление е поел
менителнично поръчителство по същия за издателя му (чл. 484, ал. 3 ТЗ). Поел е
следователно задължението да отговаря солидарно с него, като поръчител, за
изпълнение на менителничния му дълг от 180 лева към ищеца по делото, който е
поемател по същия запис на заповед. А при това дадено от ответника във формата
по чл. 484, ал. 1 ТЗ - поръчителство върху последния, възражението му, че понеже
бил поръчител, не дължал присъдената и в негова тежест със заповедта по чл. 417 ГПК сума от 180 лева, представляваща неизпълненото задължение по този запис на заповед, и
законната лихва върху същата от подаване в съда на заявлението на 22.11.2019 г.
по приложеното дело, до изплащането й, се явява неоснователно. За същата той
отговаря, както издателя, за когото е поръчителствал (чл. 485, ал. 1 ТЗ), като
отговорността им пред ищеца е солидарна (чл. 513, ал. 1 ТЗ). Това означава, че същият,
като приносител на този запис на заповед, може да иска плащането на цялата
обещана с него сума от всички задължени по него лица или само от някой от тях,
без да се съобразява с реда, по който са се задължили с нея по записа (чл. 513,
ал. 2, във вр. с чл. 537 ТЗ). А възраженията му по същество, че същата сума се
била увеличила прекомерно с прибавянето на други суми в изпълнителното
производство, са ирелевантни за настоящото дело, защото не касаят възникването
и съществуването на процесното вземане по записа на заповед.
Неоснователно е и
възражението на ответника, че не дължи тази процесна сума на основание чл. 147 ЗЗД. Въпреки, че от настъпването на падежа на записа на заповед на 13.09.2018
г. до подаване на заявлението на ищеца за издаване на заповедта за изпълнение по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК въз основа на него в съда на 22.11.2019
г. и срещу издателя му Й.П.Д., са изтекли повече от шест месеца, както се
посочи и по-горе, с решение № 120-2010-II т.о. на ВКС е прието,
че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не намира приложение при менителничното
поръчителство, поради съществените разлики между задължението на авалиста по
записа на заповед, в сравнение с поръчителя по гражданското право. Поради това към
менителничното поръчителство не се прилага принципът на акцесорност на договора
за поръчителство, установен и в чл. 147, ал. 1 ЗЗД, с изключението на чл. 485,
ал.
Ето защо съдът намери,
че предявеният от ищеца иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на процесното
вземане, е основателен. Поради това следва да се уважи, като се признае за
установено по отношение на ответника, че като поръчител по записа на заповед, дължи
солидарно на ищеца сумата от 180 лева за неизпълнено задължение по същия и
законна лихва върху тази сума от 22.11.2019 г. до изплащането й, за изпълнение
на което парично задължение е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК в
заповедното производство.
При този изход на
делото, само ищецът има право да му се присъдят сторените по същото разноски в
общ размер от 325 лева (от които 25 лева заплатена
д.т. за производството и 300 лева заплатено адвокатско възнаграждение),
които следва да се възложат в тежест на ответника (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този
изход на делото, само ищецът има право да му се присъдят сторените и в
заповедното производство разноски в общ размер от 325 лева (от които 25 лева
заплатена д.т. за същото и 300 лева заплатено адвокатско възнаграждение), които
следва да се възложат солидарно в тежест на ответника (чл. 78, ал. 1 и т. 12
от ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.Т.Д., с ЕГН **********, с адрес ***. -, че като
поръчител по издадения на 13.08.2018 г. в Стара Загора запис на заповед, дължи
солидарно на С., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от 180 лева
за неизпълнено задължение по същия запис на заповед, издаден на 13.08.2018 г. в
гр. Стара Загора с падеж 13.09.2018 г., и законна лихва върху тази сума от 22.11.2019
г. до изплащането й, за изпълнение на което парично задължение е издадена
заповед № 3228/28.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело № 6103 по описа за 2019 г. на
Старозагорски районен съд.
ОСЪЖДА
М.Т.Д. с п.с., да заплати на С. с п.а., сумата от 325 лева за разноски по
настоящото дело.
ОСЪЖДА
М.Т.Д. с п.с., да заплати солидарно на С. с п.а., сумата от 325 лева за
разноски по заповедното ч.гр.дело № 6103 по описа за 2019 г. на Старозагорски
районен съд.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: