Р Е Ш Е Н И Е
№ 385
гр.Горна Оряховица, 19.10.2016г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
Горнооряховският районен съд, втори състав, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди и
шестнадесета година, в състав:
Председател: Еманоел Вардаров
при участието на секретаря М.К. и на прокурора ………..,
разгледа докладваното от съдията Вардаров гр.дело№416/2016г. по
описа на Горнооряховския районен съд и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Иск по реда на чл.422 ввр. чл.415 от ГПК относно
съществуване на вземане по: чл.79 ал.1 ввр. чл.240 от ЗЗД ввр. чл.9 от ЗПК,
чл.86 от ЗЗД ввр. чл.33 от ЗПК.
Ищецът „Първа Инвестиционна банка”АД, с ЕИК*****,
чрез юрисконсулт Д. Кр.Б., твърди в исковата си молба, че между банката и В.Д.В.
е сключен Договор №096LD-R-000056/11.06.2008г. за банков кредит, въз основа на
който банката е предоставила на В.В. банков кредит в размер на 15000.00лв.
Твърди се, че кредитът бил усвоен изцяло от кредитополучателя на 16.06.2008г.
Съгласно т.15 от договора за банков кредит, предоставеният кредит се погасява
съгласно погасителен план, като крайният срок за погасяване на кредита е
10.06.2015г. Кредитът бил в просрочие считано от 11.04.2010г. - просрочени
63бр. погасителни вноски, съгласно договора за банков кредит и погасителен
план, които са били дължими на следните падежи: 299.40 лв. дължими на
11.04.2010г., 299.40 лв. дължими на 11.05.2010г., 299.40 лв. дължими на
11.06.2010г., 299.40 лв. дължими на 11.07.2010г., 299.40лв. дължими на
11.08.2010г., 299.40 лв. дължими па 11.09.2010г.. 299.40 лв. дължими на
11.10.2010г., 299.40 лв. дължими на 11.11.2010г., 299.40 лв. дължими на
11.12.2010г., 299.40 лв. дължими на 11.01.2011 г., 299.40 лв. дължими на
11.02.2011 г., 299.40 лв. дължими на 11.03.2011 г., 299.40 лв. дължими на
11.04.2011 г. 299,40 лв., дължими на 11.05.2011 г., 299.40 лв. дължими на
11.06.2011г., 299,40 лв. дължими на 21.07.2011г., 299.40 лв. дължими на
11.08.2011г., 299.40 лв. дължими на 1 1.09.2011 г., 299.40 лв. дължими на
11,10.2011г., 299.40 лв. дължими па 11.11.2011 г., 299.40 лв. дължими на
11.12.2011г., 299.40 лв. дължими на 11.01.2012г., 299.40 лв. дължими на
11.02.2012г., 299.40 лв. дължими на 11.03.2012г., 299,40 лв. дължими на
11.04.2012г., 299.40 лв. дължими на 11.05.2012г., 299.40 лв. дължими на
11.06.2012г„ 299.40 лв. дължими на 11.07.2012г., 299.40 лв. дължими на
11.08.2012г., 299.40 лв. дължими на. 27.09.2012г., 299.40 лв. дължими на
11.10.2012г., 299.40 лв. дължими на 11.11.2012., 299.40 лв. дължими на
11.12.2012г., 299.40 лв. дължими на 11.01.2013г., 299.40 лв. дължими на
11.02.2013г., 299,40 лв. дължими на 11.03.2013г., 299.40 лв. дължими на
11.04.2013г., 299.40 лв. дължими на 11.05.2013г., 299.40 лв. дължими на
11.06.2013г., 299.40 лв. дължими на 11.07.2013г., 299.40 лв. дължими на
11.08.2013г., 299.40 лв. дължими на 11.09.2013г., 299.40 лв. дължими на
11.10.2013Зг., 299,40 лв. дължими на 11.11.2013г., 299.40 лв. дължими на
11.12.2013 г., 299.40 лв. дължими на 11.01.2014 г., 299.40 лв. дължими на
11.02.2014 г. 299.40 лв. дължими на 11.03.2014 г., 299.40 лв. дължими на
11.04.2014 г., 299.40 лв. дължими на 11,05.2014 г., 299.40 лв. дължими на
11.06.2014 г., 299.40 лв. дължими на 11.07.2014 г., 299.40 лв. дължими на
11.08.2014 г., 299,40 лв. дължими на 11.09.2014 г.. 299.40 лв. дължими на
11.10.2014 г. 299.40 лв. дължими на 11.11.2014 г., 299.40 лв. дължими на
11.12.2014 г., 299.40 лв. дължими на 11.01.2015 г., 299.40 лв. дължими на
11.02.2015 г., 299.40 лв. дължими на 11.03.2015 г., 299.40 лв. дължими на
11.04.2015г., 299.40 лв. дължими на 11.05.2015 г., 299.40 лв. дължими на
11.06.2015 г. включително и сума в размер на 3182.01лв. изравнителна вноска,
дължима на падеж. Твърди, че кредитът е с настъпил падеж, считано от
10.06.2015г. на основание т.15 от договора. По представено извлечение от
счетоводни книги към 10.09.2015г. на
„Първа Инвестиционна банка”АД, с ЕИК*****, било образувано
ч.гр.дело№1425/2015г., като ГОРС издал Заповед№1842/12.09.2015г. за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за парично
задължение срещу В. Д. В., който бил задължен да заплати на банката: сумата
13029.10лв., представляваща
неизплатено задължение по
Договор№096LD-R-000056/11.06.2008г. за банков кредит, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 10.09.2015г. до окончателното и изплащане; сумата
8974.16лв., представляваща просрочена договорна лихва за периода:
11.04.2010г.-10.06.2015г.; сумата
6997.11лв., представляваща просрочена наказателна лихва за периода: 11.04.2010г-10.09.2015г.; сумата 1545.02лв., представляваща направени
разноски(ДТ и юрисконсултско
възнаграждение) по ч.гр.дело№1425/2015г. на ГОРС. В срока по чл.414 от ГПК В. Д.
В. подал възражение. Моли да се приеме за установено, че по
Заповед№1842/12.09.2015г. за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.дело№1425/2015г. на
ГОРС, съществува вземане от страна на „Първа Инвестиционна банка”АД, с ЕИК*****,
по отношение на В. Д. В., който дължи: сумата 13029.10лв., представляваща неизплатено
задължение по Договор№096LD-R-000056/11.06.2008г. за банков кредит,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.09.2015г. до
окончателното и изплащане; сумата 8974.16лв., представляваща просрочена договорна
лихва за периода: 11.04.2010г.-10.06.2015г.; сумата 6997.11лв., представляваща просрочена
наказателна лихва за периода:
11.04.2010г-10.09.2015г. Претендира разноските в заповедното и исковото
производство.
Ответникът В. Д. В., представляван
от адв.С. Р.Р. от ВТАК, оспорва
предявения иск. Счита, че в процесния договор за кредит са включени клаузи,
които са нищожни и са поставили кредитополучателя в неравноправно положение
спрямо кредитора и съдържат уговорки във вреда на потребителя, които не отговаряли на изискването за
добросъвестност и водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на банката като доставчик на банковата услуга и на ответника като
потребител. Клаузите по договора не били
индивидуално договорени, а са изготвени предварително от банката и потребителя
- в случая ответника по иска, не е имал възможност да влияе върху тяхното
съдържание(чл.146 ал.2 от ЗЗП) - по нито една от клаузите не са водени
преговори с кредитополучателя. Уговорката във вреда на потребителя била в
запазеното право на банката да вдига лихвения процент по кредита до размери,
които не можели да бъдат контролирани. Лихвите определени с договора били явно
неизгодни(и в противоречие с добрите нрави) и прекалено завишени, като
редовната годишна лихва била в размер на 15.941%, а при просрочие се добавяла
наказателната надбавка в размер на законната лихва. Твърди,
че клаузите на чл.11.1, чл.11.2, чл.11.3 и чл.12 от договора противоречат на
чл.143 т.3, т.10, т.11, т.12 от ЗЗП.
Клаузата на чл.11 т.1 от договора била нищожна, тъй като била изготвена
във вреда на потребителя и била във вътрешна колизия(„дължимата лихва се
заплаща периодично в размер и на падежи подробно описани в погасителен план -
Приложение№1”, а „погасителният план има „ориентировъчен характер”).
Ориентировъчният характер на погасителния план водел до извода за липса на
взаимно договорен размер на вноските по кредита и като цяло до липса на договор
по смисъла на закона, който изисква срещането на две волеизявления и
закрепването им в съответната форма. В чл.11 т.2 от договора е посочено, че точният размер на дължимата от
кредитополучателя лихва се изчислява от банката за всеки лихвен период на падежа
на съответното лихвено плащане посочен в погасителния план – Приложение№1 към
настоящия договор, т.е. едностранно без участието на кредитополучателя.
Клаузата на чл.11 т.3 от договора била нищожна, тъй като въвеждала правото на
банката отново едностранно да променя размера на месечните погасителни вноски,
без да е необходимо предоговаряне. Клаузата на чл.12 от договора била нищожна,
тъй като въвежда правото на банката „по свое усмотрение”, да капитализира
начислените, но непросрочени лихви, чрез прибавянето им към главницата по
кредита, а съгласието на кредитополучателя се давало предварително с
подписването на договора, при неизвестност за размера и начина на извършване
на капитализацията. Съгласно чл.143 т.10
от ЗЗП неравноправна клауза в договор с потребител е клауза, която позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание. Поради това с оглед на липсата на
договореност между страните за условията, при които се осъществява
едностранното изменение от страна на банката на лихвения процент по кредита,
счита че посочените клаузи били неравноправни на това основание. Отделно на това се позовава на клаузата на чл.19 от
договора, че същата противоречи на
чл.294 от ТЗ. Реализиран бил правният
институт „анотицизъм” - начисляват се лихви върху лихви, което било забранено в
гражданския оборот за разлика между търговци
- чл.294 от ТЗ(лихва се дължи, освен ако е уговорено друго, като според
чл.294 ал.2 от ТЗ лихва върху лихва се дължи само ако е уговорена). Тази правна
норма обаче не следвало да се прилага,
когато едната страна по сделката не е търговец, както е в процесния казус -
длъжникът е физическо лице. Оспорва изцяло твърдените в исковата молба „дължими
суми” под формата на просрочена главница, просрочена договорна лихва и
наказателна лихва, като приложеното към исковата молба извлечение от
счетоводните книги на ищеца не давало възможност по никакъв начин да се
установи по какъв начин са изчислени лихвите, с какъв лихвен процент, за какъв
конкретен период и при какви условия. Прави възражение за погасени по давност
вземания за месечни погасителни вноски по договора за банков кредит с падежи в
периода: 11.04.2010г.-10.09.2012г.(вноските по кредита били договорени като
периодични плащания съгласно чл.15 от договора и попадали в приложното поле на
чл.111 б.”в” от ЗЗД). Вземанията на ищеца за тях били погасени по давност с
изтичането на тригодишния срок от датата, на която са станали изискуеми(в
исковата молба се твърди, че В.Д.В. е изпаднал в просрочие на 11.04.2010г.).
Моли да бъде отхвърлен предявения установителен иск. Процесуалният представител
адв.С. Р.Р. от ВТАК прави искане по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв. за присъждане на
разноски(адвокатско възнаграждение).
След като обсъди доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и ги прецени съобразно
правилата на ГПК, съдът приема за установено следното:
Безспорно е, че по между „Първа
Инвестиционна банка”АД(кредитор) и В.Д.В.(кредитополучател) е сключен Договор №096LD-R-000056/11.06.2008г.
за банков кредит, въз основа на който банката е предоставила на В.Д.В. банков
кредит в размер на 15000.00лв. Твърди се, че кредитът бил усвоен изцяло от
кредитополучателя на 16.06.2008г. Съгласно договора(т.15) кредитополучателят се
е съгласил на погасява кредита по разплащателна сметка на равни месечни вноски(месечна
погасителна вноска - 299.40лв.), от които всяка една е с падеж и в размер,
определен в погасителен план-приложение№1, като крайният срок за погасяване на
кредита е 10.06.2015г. Изготвеният погасителен план бил изчислен при Базов
лихвен процент(БЛП) на банката към датата на сключване на договора за кредит. Съгласно уговореното(чл.11 от договора) за
ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер
на БЛП на банката за лева, увеличен с надбавка от 9.8пункта. Лихви се
начисляват само за дните на фактическото ползване на кредита. Към датата на
сключване на настоящия договор БЛП на банката за лева е в размер на 6.1407%
годишно. Дължимата от кредитополучателя лихва, определена съгласно т.11, се
заплаща периодично в размер и на падежи подробно описани в погасителен план -
Приложение№1, неразделна част от настоящия договор. Размерът на лихвените
плащания посочени в погасителния план - Приложение №1 е изчислен върху
главницата на кредита на основа БЛП на банката за лева при сключването на
настоящия договор и не отразява точния размер на дължимата лихва за всеки
отделен лихвен период, а има ориентировъчен характер(чл.11.1 от договора) Точният размер на дължимата от кредитополучателя
лихва се изчислява от банката за всеки лихвен период на падежа на съответното
лихвено плащане посочен в погасителния план - Приложение№1 към договора(чл.11.2
от договора). При промяна на БЛП на Банката за лева, договореният лихвен
процент се променя съответно, считано от датата на промяната, без да е
необходимо предоговаряне. В този случай
банката има право едностранно да променя размера на месечните погасителни
вноски, посочени в погасителния план - Приложение№1, за което уведомява кредитополучателя
писмено(чл.11.3 от договора). По свое усмотрение банката може да капитализира
начислените, но не просрочени лихви, чрез прибавянето им към главницата на
кредита по реда и при условията на Наредба№9/2003г. на БНБ, за което с
подписването на настоящия договор кредитополучателят дава своето изрично съгласие(чл.12 от
договора). Плащания, дължими, но незавършени в срок поради недостиг на авоар по
разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и
олихвяват с договорения в раздел VI, т.11 от договора лихвен процент плюс
наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня следващ
датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в
неработен ден(чл.19 от договора).
По представено извлечение от
счетоводни книги към 10.09.2015г. на
„Първа Инвестиционна банка”АД, с ЕИК*****, било образувано
ч.гр.дело№1425/2015г., като ГОРС издал Заповед №1842/12.09.2015г. за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист
за парично задължение срещу В. Д. В., който бил задължен да заплати на банката:
сумата 13029.10лв., представляваща
неизплатено задължение по
Договор№096LD-R-000056/11.06.2008г. за банков кредит, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 10.09.2015г. до окончателното и изплащане; сумата
8974.16лв., представляваща просрочена договорна лихва за периода:
11.04.2010г.-10.06.2015г.; сумата
6997.11лв., представляваща просрочена наказателна лихва за периода: 11.04.2010г-10.09.2015г.; сумата 1545.02лв., представляваща направени
разноски(ДТ и юрисконсултско
възнаграждение) по ч.гр.дело№1425/2015г. на ГОРС. В срока по чл.414 от ГПК В. Д.
В. подал възражение.
По делото е допусната съдебно-счетоводна
експертиза. Вещото лице установило, че съгласно сключеният Договор№096LD-R-
000056/11.06.2008г., между страните за банков кредит банката предоставила на В.Д.В. банков кредит в размер на 15000.00лв., който
е усвоен на 16.06.2008г. по разкрита
банкова разплащателната сметка на името на кредитополучателя. Постъпленията по
разкритата разплащателна сметка за периода: 16.06.2008г.- 07.04.2010г. са в
размер на 21578.26лв.(6578.26лв.+15000.00лв.). Постъпила сума по
разплащателната сметка - 6578.26лв., от която са погасени: главница -
1970.90лв.; лихва - 4302.85лв.; просрочена лихва - 6.53лв.; банкови такси и
такса управление на кредит - 297.98лв. Вещото лице установило, че промяната на
Базовия лихвен процент на банката по време на действие на договора за кредит е
довел до промяна на съотношението между
лихвата и главницата: месечната вноска от 299.40лв. станала 298.75лв. за целия
период на договора и при увеличение на лихвата(в частта на БЛП ), като месечната вноска(главница) по кредита е
погасявана до 11.03.2010г. с по-малка сума от посоченото в погасителен план.
Промяната на базовия лихвен процент на „ПИБ”АД е станал с Решения на УС на
банката(29.08.2008г.; 27.10.2008г.; 28.11.2008г.; 30.04.2009г.; 29.05.2009г.;
26.06.2009г.; 28.07.2009г.; 29.09.2009г.; 30.04.2009г.). Вещото лице
установило, че банката не била
извършвала капитализация на лихвите по чл.12 от договора. Вещото лице
определило претендираната наказателна
лихва за периода: 11.04.2010г.-10.09.2015г.
в размер на 6997.11лв. Според вещото
лице задълженията на кредитополучателя В.Д.В.
към датата на подаване на Заявление за издаване на заповед за изпълнение
(11.09.2015г.) по ч.гр.дело№1425/2015г. на ГОРС са: 13029.10лв. – главница; 8974.16лв.
- договорна лихва за периода: 11.04.2010г.-10.06.2015г.;
6997.11лв. - наказателна лихва за периода: 11.04.2010г.-10.09.2015г. Вещото
лице определило размера на договорната лихва за периода:
11.04.2010г.-10.09.2012г. - 5407.38лв. и
на наказателната лихва(определена, съгласно чл.19 от договора - надбавка от 9.8% плюс законната лихва) за
периода: 11.04.2010г.-10.09.2012г. - 4249.13лв. Съдът кредитира заключението на
вещото лице като компетентно. Същото не е оспорено от страните.
При така установената фактическа
съдът прави следните правни изводи:
Както се посочи, безспорно е, че по
Договор№096LD-R-000056/11.06.2008г. за банков кредит „Първа Инвестиционна
банка”АД(кредитор) отпуснало на В.Д.В.(кредитополучател) банков кредит в размер
на 15000.00лв.(усвоен изцяло от кредитополучателя на 16.06.2008г.). От своя
страна, кредитополучателят се е съгласил
на погасява кредита по разплащателна сметка на равни месечни вноски, от които
всяка една е с падеж и в размер, определен в погасителен план-приложение№1, като
крайният срок за погасяване на кредита е 10.06.2015г.
Относно тежестта на доказване при
предявен иск по чл.422 от ГПК има създадена задължителна съдебна
практика(напр.Решение№149/05.11.2010г. по т.дело№49/2010г. ВКС), съгласно което
предметът на доказване по този иск, следва да се изведе от естеството на
възражението на длъжника, като защитно средство срещу твърдяната
материалноправна незаконосъобразност на изпълнителното основание. В този смисъл
кредиторът трябва да установи в исковото производство съществуването на
вземането си - пораждането на задължението, а длъжникът - твърдените от него
факти, осуетяващи възникването на правото, респ. опорочаващи правопораждащия
факт, съответните правопогасяващи/правоизключващи възражения. В конкретния случай
ищецът въвежда твърдение за сключен с ответника договор за кредит в размер на
15000.00лв., а ответникът не отрича, че е получил сумата, но прави възражения,
че претенциите на банката за заплащане на допълнителни суми, вън от
погасителния план, са неоснователни - не почиват на договорни клаузи, които
клаузи, освен това, са и са нищожни, поради противоречие със закона. На
нищожността може да се позове всеки, който има интерес от това и то -
безсрочно, както с иск, така и посредством инцидентно твърдение за нищожност в
исковата молба, или посредством възражение/за ответника/ като за валидността на
договорите съдът е длъжен да следи и служебно. Ако съдът установи нищожност на
договор, респ. нищожни клаузи в него, от който страните черпят права, е длъжен
да се съобрази с нищожността при решаване на спора по същество, когато тя е
очевидна и произтича пряко от договора(Определение№751/17.8.2010г. по гр.дeло№2022/2009г.
– ВКС Iг.о.). Да се приеме обратното означава да се наруши принципът на
равенство на страните, формулиран в чл.9 на ГПК.
Установи се и не се спорят
извършените частични плащания от страна на кредитополучателя-ответник, като според
заключението на вещото лице(неоспорено и
кредитирано от съда съгласно чл.162 от ГПК) задълженията на кредитополучателя В.Д.В. към датата(1109.2015г.) на подаване на
Заявлението за издаване на заповед за изпълнениепо ч.гр.дело№1425/2015г. на
ГОРС са: 13029.10лв. – главница; 8974.16лв. -
договорна лихва за периода: 11.04.2010г.-10.06.2015г.; 6997.11лв. -
наказателна лихва за периода: 11.04.2010г.-10.09.2015г.
Ответната страна мотивира
възражението си, че претенциите на банката, обективирани в клаузи от договора за
заплащане на допълнителни суми, вън от погасителния план, са неоснователни само
на това основание, че не почиват на договорна клауза и същите(клаузи чл.11.1, чл.11.2, чл.11.3,
чл.12 и чл.19 от договора) са нищожни на
основание чл.143 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП.
Съгласно чл.1 от ЗЗП, с който е транспонирана в българското
законодателство Директива №93/13/ЕИО на
СЕ от 05.04.1993г., ЗЗП урежда защитата на потребителите, правомощията на
държавните органи и дейността на сдруженията на потребителите в тази област.
Следва да се отбележи, че директивите, за разлика от регламентите, нямат пряко
приложение, а тяхната цел е да установят правила, които държавите - членки да
транспонират във вътрешното си законодателство. Директивата е транспонирана в
ЗЗП относно неравноправните клаузи и вече създадените вътрешни нормативни
актове имат задължителна сила спрямо физическите и юридическите лица и на тях
същите могат да се позовават. Легалното определение за „потребител”, дадено в §13
т.1 от ДР на ЗЗП е, че по смисъла на този закон „потребител” е: всяко физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност. Защита на потребителите, регламентирана в
ЗЗП и специално разпоредбите на Глава VІ „Неравноправни клаузи в потребителски
договори” – чл.143 и сл. от ЗЗП е приложима към ответника и сключения от него
договор, тъй като той е потребител по смисъла на §13 т.1 от ДР на ЗЗП и
полученият от него банков кредит е потребителски. Договорът за банков кредит е
търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставяне
на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции по смисъла на
§13 т.12 от ДР на ЗЗП.
Според
разпоредбата на чл.145 ал.1 от ЗЗП неравноправната клауза в договор с
потребител се преценява, като се съобразят видът на стоката или услугата -
предмет на договора; всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към
датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора.
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално – чл.146 ал.1 от ЗЗП. Клаузите, които не са уговорени индивидуално
са дефинирани в чл.146 ал.2 от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Като пример
за такива клаузи се сочат договорите, сключени при общи условия, като
изброяването им не е изчерпателно. В чл.144 от ЗЗП са посочени изключенията,
при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договорите
с потребители, визирани в чл.143 от ЗЗП са неприложими. Така съгласно чл.147
ал.2 от ЗЗП при съмнение относно смисъла на определена клауза в договора, тя се
тълкува по благоприятен за потребителя начин.
Съдът приема за безспорно, че в
настоящия случай клаузите на чл.11.1, чл.11.2, чл.11.3, чл.12 и чл.19 от договора за банков кредит не
са част от някакви Общите условия, при които банката сключва договорите за кредит,
а е част от съдържанието на сключения между страните по спора конкретен Договор№096LD-R-000056/11.06.2008г.
за банков кредит. Това, обаче, не е достатъчно същата да бъде квалифицирана
като индивидуално уговорена, предвид разпоредбата на чл.146 ал.2 от ЗЗП.
Установяването на обстоятелството, че определено условие/условия от договора е
индивидуално уговорено е поставено в тежест на банката, съгласно чл.146 ал.2 от ЗЗП. Настоящата
съдебна инстанция намира, че клаузите на чл.11.1, чл.11.2, чл.11.3, чл.12 и
чл.19 от договора за банков кредит не са индивидуално уговорени, съгласно
цитираната хипотеза на чл.146 ал.2 от ЗЗП. Ноторно известно е, че сключването
на договор за кредит се предхожда от депозиране на молба от страна на
кандидата-кредитополучател. Обстоятелството, че тази молба е индивидуално
разгледана, не означава, че договорът съдържа индивидуално уговорени клаузи,
защото няма как ищецът да сезира банката за искания от него кредит, ако не
подаде молба. Няма как тази молба да не бъде разгледана индивидуално, тъй като
бъдещият кредитополучател сам сезира банката с искането си. Не молбата и
разглеждането и правят договора индивидуално уговорен, а начинът, по който се
постига съгласието между страните. От представения по делото договор е видно,
че той е бил изготвен предварително. Ищецът не представи доказателства за
изготвен проект, за обсъждане на клаузите и наличие на предложения за друга
редакция на клаузи от договора и т.н., от които би могло да се направи извод,
че представеният договор не е изготвен предварително и че не е използван в тази
същата редакция за всички кредитополучатели на кредит. Поради това следва да се
приеме, че клаузите на чл.11.1, чл.11.2, чл.11.3, чл.12 и чл.19 от договора за банков кредит са
били изготвени от банката предварително и кредитополучателят не е имал
възможност да окаже влияние върху съдържанието им при сключване на договора за
банков кредит. Ето защо те биха били нищожни на основание чл.146 от ЗЗП, в
случай, че се установи, че са неравноправни.
Ориентировъчния характер на
месечните вноски(чл.11.1 от договора) не може да бъде сам по себе си основание
за дължими суми, различни от установените месечни вноски по погасителен план
или тези, за които кредитополучателят е бил последно писмено уведомен. При
действието на процесния договор промяната(едностранна) на базовия лихвен
процент /БЛП/ на „ПИБ”АД е станала почти непосредствено след сключване на
договора, респ. усвояване на кредита(16.06.2008г.) - най-напред от 29.08.2008г., която промяна е довела до промяна на договорения
лихвен процент, което е довело до променен размер на месечните погасителни
вноски по погасителен план-Приложение№1. Впоследствие промяната на БЛП е
станала периодична за кратък период време през 2008г. и 2009г.(с Решения на УС
на банката - 29.08.2008г.; 27.10.2008г.; 28.11.2008г.; 30.04.2009г.;
29.05.2009г.; 26.06.2009г.; 28.07.2009г.; 29.09.2009г.; 30.04.2009г.), респ.
промяна на договорения лихвен процент, което да е довело до променен размер на
месечните погасителни вноски по погасителен план-Приложение№1. Ориентировъчният
характер на погасителния план води до извода за липса на взаимно договорен
размер на вноските по кредита и като цяло до липса на договор по смисъла на
закона, който изисква срещането на две волеизявления и закрепването им в
съответната форма. В чл.11 т.2 от договора
е посочено, че В същия смисъл е и следващата клауза(чл.11 т.2 от договора),
че точният размер на дължимата от кредитополучателя лихва се изчислява от
банката за всеки лихвен период на падежа на съответното лихвено плащане посочен
в погасителния план–Приложение№1 към настоящия договор, т.е. едностранно без
участието на кредитополучателя. И доколкото чл.11.1 и чл.11.2 от договора
визират, погасителният план-Приложение№1 не отразява точния размер на дължимата
лихва за всеки отделен лихвен период, като същата лихва се изчислява от банката
за всеки лихвен период на падежа на съответното лихвено плащане, то чл.11.3 се
дава възможност за едностранно променяне
от страна на банката на размера на месечните погасителни вноски, посочени в погасителния
план-Приложение№1, за което да уведоми
кредитополучателя писмено. Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не
кореспондира с изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, при определени
хипотези, регламентирани в правната норма, между които и клаузите на чл.11.1,
чл.11.2 от договора, на които се позовава ответника - при предвидена възможност
на търговеца да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание. Съдът намира, че посочените условията относно
неравноправността и на чл.11.3 от
договора от процесния договор са налице. Този текст предвижда възможност за
едностранно увеличение от страна на банката на договорения лихвен процент,
което от своя страна да дава право на банката
едностранно да променя размера на. месечните погасителни вноски,
посочени в погасителния план. Клаузата
не съдържа посочване на обективни критерии за промяна на лихвения процент по
договора, което я прави неясна и пораждаща спорове и нужна от тълкуването и.
Яснота не внася и цитираните по-горе
текстове по т.11.1 и т.11.2 от договора
- размерът на лихвените плащания посочени в погасителния план-приложение№1 да е
изчислен върху главницата на кредита на основа БЛП на банката за лева при
сключването на настоящия договор и не отразява точния размер на дължимата лихва
за всеки отделен лихвен период, като е с ориентировъчен характер. Точният
размер на дължимата от кредитополучателя лихва се изчислява от банката за всеки лихвен период на падежа на
съответното лихвено плащане посочен в погасителния план-Приложение№1. Съществуващата(служебно
известна на съда по чл.155 от ГПК) Методика на „ПИБ”АД за определяне БЛП,
според която БЛП се определя в зависимост от цената на привлечените средства на
„ПИБ”АД, определена на база лихвените проценти, които „ПИБ”АД плаща по
получените депозити и пазарните лихвени нива. Без посочването на обективни
критерии за промяна на лихвения процент, на банката е дадено едно изключително
право: едностранно и напълно произволно, без възможност за контрол от когото и
да е било, да приема, че този текст е приложим във всеки един момент.
Конкретно, необосновано и без да е било извършено уведомяване на противната
страна-кредитополучател, е извършеното
увеличение на лихвения процент, респ. размера на лихвата. При една и
съща месечна погасителна вноска(299.40лв.) за целия период на договора и при увеличение на лихвата, чрез месечната вноска по кредита е погасявана
главница с по-малка сума oт посоченото в погасителен план, а оттук и възникването на нови задължения за едната страна-кредитополучател. Това внася значително и неоправдано
несъответствие между правата и задълженията на страните и е очевадно, че е в
ущърб на потребителя-кредитополучател, защото на банката се дава право
едностранно и без обективни предпоставки да променя първоначалния договор в
частта за дължимата лихва, а потребителят има „право” само да се съобрази с
тази промяна, без да има възможност да възразява по основателността и
обосноваността на решението на банковия орган, определящ размера на лихвите.
При това положение, като ответникът-кредитополучател е поставен в особено
неравностойно положение спрямо банката, която е и икономически по-силната
страна и от гледна точка на степента и на информираност и на възможностите,
които и се предоставят да преговаря, а липсата на обективни критерии за промяна
на лихвения процент създава реален риск за увреждане на неговите интереси.
Никой не оспорва правото на банката като доставчик на финансови услуги да
променя лихвения процент, дължим от потребителя на тези услуги, но при наличие
на основателни причини, които са извън
неин контрол, като тези причини трябва да бъдат изрично посочени като
израз на добросъвестност, иначе няма как да бъдат приети нито като основателни,
нито дали под нейния контрол, според чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП. Съгласно чл.58 от ЗКрИ, при отпускане на кредит банката
предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите,
които трябва да съдържат данни за обективните критерии, въз основа на които
могат да се изменят общите разходи по кредита(такси, комисиони и други разходи,
пряко свързани с договора за кредит); лихвения процент, изразен като годишен
лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които
може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. В случая по делото
не се установи такова нещо. Затова съдът намира, че е налице е и вторият елемент
от фактическия състав на чл.143 от ЗЗП - посочената клауза от процесния договор
съдържа уговорка, която не отговаря на критериите за добросъвестност. Спазване
на принципа на добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде
осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалния такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания в случая
са нарушени с включване на процесната клауза в договора, доколкото с нея се
предвижда ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто
до липса на защита, но и до незачитане на неговите интереси.
Що се отнася до клаузата на чл.12 от
договора, въвеждаща правото на банката „по свое усмотрение”, да капитализира
начислените, но непросрочени лихви, чрез прибавянето им към главницата по
кредита, а съгласието на кредитополучателя се давало предварително с
подписването на договора, при неизвестност за размера и начина на извършване
на капитализацията, то позоваването на
същата от страна на ответника е неоснователно, и то именно защото правото е
било предоставено на банката, но същата не се е възползвала от него(именно и
защото е предвиден текст „по свое усмотрение”),
което се установява и заключението на вещото лице – „банката не
била извършвала капитализация на лихвите
по чл.12 от договора”.
Съгласно чл.10 ал.3 от ЗЗД
олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската народна
банка. След приемането на ЗБНБ, БНБ регулира и контролира дейността на другите
банки, но няма вече правомощия да регламентира отношения между търговци или
граждани. Това обстоятелство несъмнено води до извод, че чл.10 ал.3 от ЗЗД е един „мъртъв” текст,
защото статутът на БНБ е променен и законовата делегация не може да се
осъществи. Възниква въпросът - нещата не се ли свеждат до липса на изрична
забрана за сложна лихва в нетърговските отношения и като се приложи принципът
за свободата на договаряне според чл.9 от ЗЗД, като страните по граждански
договори да могат да се споразумеят за лихва върху изтекли лихви. Все пак, разпоредбата на чл.10 ал.3 от ЗЗД е
част от действащото право, което ще рече, че забраната за сложна лихва в
гражданското право остава. Различно е в търговското право. Уговорката, че ще се
дължат лихви върху вече изтекли лихви, се нарича анатоцизъм. Забраната за
анатоцизъм е императивна, като той е допустим само в отношенията между търговци
– чл.294 ал.2 от ТЗ (в хипотезата на чл.143 ал.1 изр.II от ЗЗД и чл.507 от ТЗ /Решение №706/19.07.2004г.
по гр.дело№1922/2003г. - IIт.о. ВКС;
Решение№275/15.09.2014г. по гр.дело №3783/2013г. - Iг.о. ВКС/. Анатоцизъм е
различно явление от капитализирането на лихви от банките. Още повече, че капитализация на лихвите от страна на банката
не е извършвано. Анюитетните вноски по договорите за кредит не са лихви, защото
това е сума, с която се погасява част от дълга и лихвата. Лихвата при
договорите за банков кредит не е мораторна/закъснителна/ лихва, т.е. тази,
която се дължи при забавено изпълнение на парично вземане. По своята правна и
икономическа природа тя е цена/възнаграждение/, което се заплаща на кредитора
за ползването на предоставените от него пари. Това е цената на стойността на
капитала, който се отчуждава за временно ползване. Поради изложените
съображения настоящата инстанция счита, че оспорваната клауза(чл.19 от Договор№096LD-R-000056/11.06.2008г. за
банков кредит – „Плащания, дължими, но незавършени в срок поради недостиг на
авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в
просрочие и олихвяват с договорения в раздел VI, т.11 от договора лихвен
процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня
следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът
е в неработен ден”) не е нищожна като неравноправна по силата на чл.146 ал.1 от
ЗЗП и чл.143 от ЗЗП.
За пълнота на изложението, съдът
следва да разгледа направеното възражение от ответника за изтекла погасителна
давност. Съгласно чл.110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват
всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Според чл. 114 ал. 1
от ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, а според чл.114 ал.2 от ЗЗД,
ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността
започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В чл.111 б.“в” от ЗЗД е предвидена кратка тригодишна давност, с изтичането на която се погасяват
вземания за наем, за лихви и други периодични плащания. За конкретност, съдът счита, че не следва да се приляга кратката давност
по чл.111 б.”в” от ЗЗД, тъй като те били периодични плащания(всъщност,
възражението на ответника е за прилагане на общата погасителна давност по
чл.110 от ЗЗД, но е обсъдена от ищцовата страна). Периодичните плащания
представляват само тези самостоятелно обособени, еднородни престации, които са
независими една от друга и произтичат от общ юридически факт, като всяко едно
от тях е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, а при
договорите за заем/кредит е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено
връщането на сумата по тях да стане на погасителни вноски на определени дати,
то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на
кредита на погасителни вноски представлява само съгласие на кредитора да приеме
изпълнение от страна на длъжника на части(по аргумент за противното от чл.66 от ЗЗД), би това не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява само частични плащания по
договора(Решение№28/05.04.2012г. по гр.д.№523/2011г. - ІІІг.о. ВКС - поставено по реда на чл.290 от ГПК
- със задължителен характер съгласно т.2 от Тълкувателно
решение№1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, което е и в унисон с Тълкувателно
решение№3/2011г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС). Както се посочи, кредиторът
не се позовава на т.н. „предсрочна
изискуемост” по договора, описана в чл.23 и сл. от договора, а на факта на настъпилия падеж - краен срок на погасява на кредита – 10.06.2015г., от която дата
задължението става изискуемо(чл.114 от ЗЗД), като банката се удовлетворява по
способите, уредени в чл.25 от договора. От тогава е започнала да тече и
предвидената в чл.110 от ЗЗД петгодишна
давност, която ще изтече към 11.06.2020г.(при депозирано заявление на
11.09.2015г. по ч.гр.дело№1425/2015г. за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника-длъжник).
Предвид изложеното, съдът счита за неоснователно направеното от ответника
възражение за погасени по давност вземания за месечни погасителни вноски по
договора за банков кредит с падежи в периода: 11.04.2010г.-10.09.2012г.
Изложените по-горе съображения, в
т.ч. и относно нищожността на чл.11.1,
чл.11.2 и чл.11.3 от Договор №096LD-R-000056/11.06.2008г. за банков кредит договора,
предопределя от една страна
основателността на предявения установителен иск за съществуване на
вземане по Заповед №1842/12.05.2015г. за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадени по
ч.гр.дело №1425/2015г. на ГОРС, от страна на „Първа Инвестиционна банка”АД с
ЕИК***** по отношение на В.Д.В. за: сумата 13029.10лв., представляваща неизплатено
задължение по Договор №096LD-R-000056/11.06.2008г. за банков кредит,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.09.2015г. до
окончателното и изплащане и съответно неоснователността на предявения
установителен иск за съществуване на вземане по Заповед №1842/12.05.2015г. за
незабавно изпълнение и изпълнителен
лист, издадени по ч.гр.дело №1425/2015г. на ГОРС, от страна на „Първа
Инвестиционна банка”АД с ЕИК***** по отношение на В.Д.В. за: сумата 8974.16лв.,
представляваща просрочена договорна лихва за периода:
11.04.2010г.-10.06.2015г.; сумата
6997.11лв., представляваща просрочена наказателна лихва за периода: 11.04.2010г-10.09.2015г.
Присъждането на разноски е
последица от производството по делото. Конкретните норми са обективирани в
чл.78 от ГПК, като при преценката им най-общо може да се посочи, че от тях е
видно, че отговорността за разноски е разпределена в зависимост от изхода на
конкретното дело. При уважаване на иска ответникът дължи на ищеца направените
от него разноски(ако такива са поискани своевременно), съответно - при
отхвърляне на иска ищецът е този, който следва да заплати сторените от
ответника разходи. В случай на частично уважаване на иска, ответникът дължи
съразмерно на уважената част разноски в полза на ищеца, а за отхвърлената част
- ищецът следва да му заплати разноски съразмерно с отхвърлената част.
Ищецът сезира съда с претенция за
разноските, направени от него в рамките на заповедното производство по ч.гр.дело№1425/2015г. на ГОРС
при заявени разноски - 1545.02лв., представляваща направени разноски(ДТ и юрисконсултско възнаграждение). Разноските са
законова последица от уважаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК и с оглед на това отговорността за
заплащането им е обусловена от изхода на заповедното производство, а в случаите
на предявен от заявителя-кредитор иск по чл.415 от ГПК - и от изхода на исковия
процес. Предвид установения в чл.6 от ГПК принцип на диспозитивното начало,
произнасянето предполага изрично заявено в исковата молба искане за
разпределяне на отговорността за разноски в заповедното производство. Съгласно
т.12 от Тълкувателно решение№4/2013г. от
18.06.2014г. на ОСГК – ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на
чл.422 респ. чл.415 ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство и се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта
на разноските в заповедното производство. При този изход в производството следва да бъдат уважените претенциите на
ищеца, съразмерно на уважения иск, като бъде присъдена сумата 694.14лв. в полза
на ищеца-заявител, представляваща разноски в заповедното производство.
При този изход на делото, на
основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищцовата страна и сумата
514.42лв., представляваща направени в производството по гр.дело №416/2016г.
на ГОРС разноски(ДТ по чл.1 от Тарифа
към ДТССГПК и юрисконсултско
възнаграждение; възнаграждение за вещо лице), съразмерно на уважения иск.
Съгласно чл.78 ал.6 от ГПК и при
този изход на делото, ищецът следва да заплати в полза на ГОРС сумата ,
представляваща частта от възнаграждението за вещо лице, заплатено от съда, в
размер на 65.00лв.
Съгласно чл.38 ал.2 от ЗА, в
случаите по чл.38 ал.1 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна
е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение, и съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36 ал.2 от ЗА и осъжда другата страна
да го заплати. По делото е представено пълномощно по чл.26 от ЗАдв. и договор
за правна защита и съдействие(лист 54 от делото), в който е указана хипотезата по чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. за оказана на безплатна
адвокатска помощ. Съгласно чл.38 ал.1, ал.2 от ЗАдв. адвокатът има право да
окаже адвокатска помощ и съдействие на изчерпателно посочени категории лица и
да получи възнаграждение в определен от съда размер, когато насрещната страна
бъде осъдена за разноски. За да упражни това свое право, адвокатът следва да
представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който
да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание изрично
посочена хипотеза по чл.38 ал.1 от ЗАдв., без да е необходимо да я доказва
роднински или друг вид близки отношения с приелия да я представлява адвокат или
материално затруднение. Преценката дали са налице условия за възникване на
мандатното правоотношение е изцяло на страните по него - право на адвоката е да
прецени дали да поеме безплатно процесуално представителство, за което на
основание чл.38 ал.2 от ЗАдв се дължи възнаграждение само при благоприятен
изход на делото по отношение на представлявания. Осъществената от
пълномощника-адвокат на ищеца защита се изразява в изготвяне на искова молба и
процесуално представителство в две
съдебни заседания, като е поискано
присъждане на възнаграждение. В тази връзка и съгласно чл.7 ал.2 т.4 oт
Наредба№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
полза на адв.С. Р.Р. от ВТАК следва да бъде присъдена сумата 1009.13лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, която да се заплати от ищцовата
страна.
Водим от изложените
съображения и на основание чл.258 и сл.
от ГПК и чл.7 ал.2 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск от страна на „Първа Инвестиционна
банка”АД с ЕИК*****, със седалище и адрес на управление гр.С., представлявано
от Изп.директор В. Хр.Х. и Изп.директор Д.К.К., против В. Д. В. с ЕГН**********,***,
че по Заповед №1842/12.05.2015г. за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.дело №1425/2015г. на
ГОРС, съществува вземане от страна на „Първа Инвестиционна
банка”АД с ЕИК*****, със седалище и адрес на управление гр.С., представлявано
от Изп.директор В. Хр.Х. и Изп.директор Д.К.К., по отношение на В. Д. В. с ЕГН**********,***
за: сумата 13029.10лв./тринадесет хиляди двадесет и девет лева и десет
стотинки/, представляваща
неизплатено задължение по Договор
№096LD-R-000056/11.06.2008г. за банков кредит, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 10.09.2015г. до окончателното и изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск от
страна на „Първа Инвестиционна банка”АД, с ЕИК*****, със седалище и адрес на
управление гр.С., представлявано от Изп.директор В. Хр.Х. и Изп.директор Д.К.К.,
против В. Д. В. с ЕГН**********,***, че по Заповед №1842/12.05.2015г. за
незабавно изпълнение и изпълнителен
лист, издадени по ч.гр.дело№1425/2015г. на ГОРС, съществува
вземане от страна на „Първа Инвестиционна банка”АД с ЕИК*****,
със седалище и адрес на управление гр.С., представлявано от Изп.директор В. Хр.Х.
и Изп.директор Д.К.К., по отношение на В. Д. В. с ЕГН**********,*** за: сумата
8974.16лв., представляваща просрочена договорна лихва за периода:
11.04.2010г.-10.06.2015г.; сумата
6997.11лв., представляваща просрочена наказателна лихва за периода: 11.04.2010г-10.09.2015г.
ОСЪЖДА В. Д. В. с ЕГН**********,***, да заплати на „Първа Инвестиционна банка”АД, с ЕИК*****, със седалище и
адрес на управление гр.С., представлявано от Изп.директор В.Х.Х. и Изп.директор
Д.К.К.: сумата 694.14лв./шестстотин деветдесет и четири лева и четиринадесет
стотинки/, представляваща направените разноски по ч.гр.дело№1425/2015г. на ГОРС;
сумата
514.42лв./петстотин и четиринадесет лева и четиридесет и две стотинки/,
представляваща направените разноски в
производството по гр.дело№416/2016г. на ГОРС.
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна банка”АД, с ЕИК*****, със седалище и
адрес на управление гр.С., представлявано от Изп.директор В.Х.Х. и Изп.директор
Д.К.К., да заплати на адв.С. Р. Р. от ВТАК(с ЕГН**********), със
служебен адрес: гр.В.Т., сумата 1009.13лв./хилада и девет лева и тринадесет
стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна банка”АД,
с ЕИК*****, със седалище и адрес на управление гр.С., представлявано от
Изп.директор В.Х.Х. и Изп.директор Д.К.К., да
заплати по сметка на ГОРНООРЯХОВСКИЯ РАЙОНЕН СЪД, сумата
65.00лв./петдесет лева/, представляваща
възнаграждение за вещо лице; сумата
5.00лв./пет лева/, представляваща ДТ за служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок, считано от
датата на получаване на съобщението, че е изготвено и обявено.
Да се изпрати препис от решението на
страните.
Районен
съдия: