№ 3047
гр. С., 24.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. Г.
при участието на секретаря Диана Г. Д.а
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Гражданско дело №
20241110109407 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на Ф. Г. Г. срещу „И.А.М“ АД и
„Ф.Б“ ЕООД, с която са предявени претенции за признаване за установено по
отношение на първия ответник ответника, че сключения между него и ищеца
Договор за паричен заем № **************** г. е нищожен поради
противоречие със закона – неправилно посочване на годишния процент на
разходите (ГПР), което се приравнява на липса на реквизит, евентуално – че
клаузата на чл. 4 от договора, която предвижда задължение за предоставяне на
обезпечение е нищожна поради противоречие със закона като неравноправна,
а по отношение на втория ответник – че е нищожен сключения между
последния и ищеца Договор за предоставяне на гаранция №
**************** г., по който вторият ответник се е задължил да стане
поръчител на ищеца по описания договор за заем с първия ответник срещу
възнаграждение поради липса на основание, противоречие със закона –
неравноправност, или противоречие на добрите нрави, а евентуално – че
клаузата на чл. 3, ал. 1 от същия договор, която предвижда възмездно
учредяване на поръчителството е нищожна като неравноправна.
В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил с първия ответник
Договор за паричен заем № **************** г., по който последният се
задължил да отпусне на ищеца 3500 лева за срок до 18.06.2023 г. при годишен
лихвен процент 35 %, в който е посочен ГПР 40,84 %. Като общи разходи по
кредита са посочени 4119,12 лева, но в чл. 4 от договора е предвидено, че в 3-
дневен срок от сключването му ищецът следвало да намери поръчител, който
да отговаря на определени условия за доходи и дълг, да предостави банкова
1
гаранция, или да се съгласи кредиторът да му определи поръчител. В
изпълнение на последната хипотеза ищецът сключил Договор за предоставяне
на гаранция № **************** г., по силата на който вторият ответник се
задължил да поръчителства за задълженията на ищеца към първия срещу
възнаграждение от 3080,88 лева. Поддържа се, че доколкото това е било
условие за отпускане на кредита, тази такса е следвало да се вземе предвид
при изчисляване на ГПР по кредита, а това на било направено, което правело
целия договор за кредит нищожен, или поне клаузата, която въвеждала
задължение за осигуряване на обезпечение, като на практика поради
затруднения да намери такова поради непосилни условия принуждавала
ищеца да избере да плати таксата. По отношение на договора с втория
ответник се твърди, че същият е нищожен, понеже лицето, приело да стане
поръчител, било свързано с първоначалния кредитодател и на практика
липсвало обезпечение като основание за сключване на договора. Евентуално
се поддържа, че подобна практика противоречи на закона, тъй като увеличава
разходите по кредита над максимално допустимия ГПР, и евентуално
противоречи на добрите нрави по същата причина. При условия на
евентуалност се поддържа, че понеже клаузата за платено поръчителство
всъщност скривала от ищеца като потребител реалните икономически
последици на договора била нищожна като неравноправна. Иска се обявяване
на нищожността на договорите или клаузи от тях. Претендират се разноски.
В законоустановения срок е подаден отговор от ответника „И.А.М“ АД,
с който предявеният иск се оспорва като недопустим, евентуално – като
неоснователен. Поддържа се, че ответникът нямал вземане към ищеца, тъй
като то било платено от поръчителя, поради което искът бил недопустим. По
основателността се поддържа, че ищецът сам бил избрал да сключи договора
за поръчителство и се бил съгласил с разходите, което означава, че договорът
бил действителен. Поради това, че договорът за поръчителство бил свободно
допълнително сключен, разходите по него не следвало да се ползват при
пресмятане на ГПР. Ищецът можел само да проучи откъде да потърси
обезпечение и да си осигури такова, като това не било трудно. Определеният
ГПР бил в рамките на законовия и не можело да се смята, че противоречи на
добрите нрави. Признава, че ако при изчисляване на ГПР се включи
възнаграждението за поръчител, той би бил по-висок, но намира, че това е в
противоречие с формулата в закона. Иска да се задължи ищецът да посочи
банкова сметка за евентуални разноски по делото. Иска отхвърляне на иска,
претендира разноски.
В законоустановения срок е подаден отговор от ответника „Ф.Б“ ЕООД,
с който предявеният иск се оспорва като недопустим, нередовен, евентуално –
като неоснователен. Поддържа се, че ответникът нямал вземане към ищеца,
тъй като го бил прехвърлил с цесия на трето лице – „А.“ ООД. Исковата молба
не била редовна, защото за оспорване на договора за поръчителство се сочели
пороци на договора за кредит. Поддържа, че искът е неоснователен, защото
ищецът валидно и доброволно е сключил договор за поръчителство, с лице,
различно от основния кредитор, като сам е изявил желание за това, за да си
осигури по-бързо кредит и трябва да заплати за тази услуга. Иска отхвърляне
2
на исковете. Претендира разноски.
В съдебното заседание ищецът поддържа исковата молба, ответниците
не изпращат представител и не вземат становище.
Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и
възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
Съгласно представен на лист 19 – 24 от делото Договор за паричен заем
№ **************** г. между ищеца и първия ответник, дружеството се е
задължило да изплати на ищеца 3500 лева потребителски кредит, които
ищецът да върне до 18.06.2023 г. на 23 равни двуседмични вноски, като
заплати и лихва в размер на 35 % годишно, като общата сума за връщане е
4119,12 лева, а посоченият годишен процент на разходите – 40,84 %. В чл. 4,
ал. 1 от договора е предвидено, че заемът се отпуска, ако в тридневен срок от
сключване на договора ищецът осигури обезпечение на кредита – банкова
гаранция; двама поръчители с нетен размер на трудово възнаграждение над
1000 лева, които не са изтеглили или не поръчителстват по друг заем, работят
по безсрочен трудов договор и нямат просрочени задължения, или да сключи
договор за обезпечение с избрано от ответника дружество, което да
поръчителства.
Съгласно представен на лист 25 – 29 от делото Договор за предоставяне
на гаранция № **************** г. между ищеца и втория ответник,
последният се е съгласил да поръчителства за всички задължения на ищеца
към първия ответник по договора за кредит от същата дата, като срещу това
ищецът следвало да заплати 3080,88 лева съгласно чл. 3, ал. 1 от договора,
като вземането е разсрочено, заплаща се на падежите на вноските по кредита
и се плаща на първоначалния кредитодател, а не на втория ответник.
Съгласно представен на лист 39 – 40 от делото погасителен план така
общият размер на вноските става по 300 лева, или се дължат за плащане общо
24 вноски по 300 лева, или 7200 лева.
Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗТТРЮЛНЦ при служебна проверка в
електронната база данни на Търговския регистър съдът е установил, че
двамата ответници са свързани лица – вторият ответник е дъщерно дружество
на първия.
Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна
страна:
Предявени са при обективно съединяване две групи отрицателни
установителни искове. В първата група има два иска – за установяване на
това, че ищецът и първия ответник не са обвързани от договор за кредит
поради неговата нищожност поради противоречие със закона – липса на
реквизит, с правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. трето ЗЗД във връзка с
чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД; чл. 22 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, а при
условия на евентуалност – за нищожност само на клаузата, която обвързва
отпускането на кредита с предоставяне на поръчителство от посочено от
кредитодателя лице – положителен установителен иск за установяване на
3
действителното съдържание на договора с правна квалификация чл. 124, ал. 1,
предл. второ ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 4 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ГПК и чл. 143,
ал. 2, т. 3, 10 и 11 ЗЗП. Втората група искове е срещу втория ответник, като
включва главен иск за признаване за установено, че страните не са обвързани
от договор за поръчка за осигуряване на поръчителство поради неговата
нищожност поради липса на основание, сключен в нарушение на закона и
добрите нрави – с правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. трето ЗЗД във
връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД;
чл. 146, ал. 1 ЗЗД и чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, или за нищожност само на
клаузата за определяне на възнаграждение – отново положителен
установителен иск за установяване на реално съдържание на договора поради
частична нищожност – с правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. второ ЗЗД
във връзка с чл. 26, ал. 4 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ГПК и чл. 143, ал. 2, т. 3, 10 и 11
ЗЗП.
Първият иск се уважава, ако съдът установи, че между страните е
сключен договор за кредит, по който годишният процент на разходите (ГПР)
не е правилно посочен поради невключване на задължителни компоненти от
формулата на закона в същия. Евентуалният иск се уважава, ако се установи,
че изборът на поръчител е направен от първия ответник по начин, който е
несъвместим с изискванията за добросъвестност и справедливост, като
клаузата се презумира, че е част от типов договор.
Главният иск от втората група се уважава, ако се установи нищожност на
обезпечения договор за кредит (уважаване на първия иск), съответно – при
установяване, че възнаграждението по договора е уговорено така, че да скрива
истинското му икономическо предназначение поради свързаност между
кредитодател и поръчител.
Исковете са допустими и възраженията на ответниците в тази насока са
несъстоятелни – съгласно практиката на Съда на Европейския съюз – т. 2 от
Решение от 23.11.2023 г. по дело C-321/22 Provident Polska до уреждане на
отношенията между страните установяване на неравноправността на такава
клауза е винаги допустимо.
Съдът следва да започне аргументацията си по първия предявен иск – за
нищожност на договора за кредит, с проверка на клаузите относно ГПР, като
настоящият съдебен състав настоящият състав намира, че следва да се
занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в
договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която
страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно
установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира
Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на
определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво
отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда
на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
4
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
При това е без значение дали потребителят е намерил грешката в ГПР
или се е съгласил с нея – основна задача на съда по потребителски дела е да
отиде отвъд буквалното съгласие на страните, за да възстанови икономическия
баланс по договора в съответствие със законовите правила за защита на
потребителя и принципите в тази насока – за това вж. и указанията, дадени от
СЕС във вече цитираното вече от решение по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, т. 52, и цитираната там съдебна практика. Следователно с какво
се е съгласил или не потребителят, който не може да се очаква да е правно
информиран, е въпрос без всякаква релевантност за делото и повдигането му
постига само, единствено и едновременно две цели – да покаже търговец,
който изразява подобни аргументи, като флагрантно незачитащ правата на
потребителите и достоен за тяхната омраза, а не влизане в доверителни
отношения, от една страна, а от друга – да се досажда на съда с
необходимостта да пише едни и същи мотиви за преоткриване на отдавна
постулирани принципи на правото.
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
5
В настоящия случай в договора за кредит е посочен ГПР 40,84 %. Тъй
като договорът е за приблизително една година, това означава, че общото
оскъпяване би следвало да е равно най-много (в действителност поради
анюитетните плащания размерите са в пъти по-ниски, но ако съдът установи,
че дори при най-благоприятни за кредитора пресмятания отклонението във
вреда на потребителя е огромно, то договорът със сигурност е с грешно
посочен ГПР) на този процент от 3500 лева, или 1429,40 лева. Това означава
максимална сума за връщане от 4929,40 лева, а с разходите за поръчител
общото задължение на практика е 7200 лева, което означава, че сметките са
умишлено във вреда на потребителя, ГПР не е правилно обявен, и договорът е
нищожен, т.е. първият иск следва да се уважи.
Аргументите на ответниците относно това колко свободно ищецът се
бил съгласил на договорите нямат никакво значение, като на практика ищецът
е бил подведен с посочване на погрешен ГПР и не е имало как да направи
разумно и аргументирано решение какво да избере. По отношение на това, че
ищецът можел да избере друго обезпечение, съдът намира, че това не е било
възможно – чл. 4 от договора за кредит ясно предвижда задължение за
обезпечение, а щом това е така, то са налице три алтернативни предложения
за отпускане на кредит, всяко от които влече допълнителни разходи (за
банкова гаранция или плащане на избрания от първия ответник „гарант“) или
затруднения за ищеца (да издири отговарящ на условията поръчител), като
това представлява „търговско условие“ за отпускане на кредита по § 1, т. 1
ЗПКр и поради това следва разходите за изпълнението на това „търговско
условие“ да се включат като част от общите разходи, от които се изчислява
ГПР.
Поради установената нищожност на договора за кредит, то няма
действие и договорът за поръчителство – той е сключен за обезпечение на
договора за кредит и с установяване на нищожността му се явява сключен без
основание, разбирано като причина за сключване на договора – няма какво да
се обезпечава, като договорът е нищожен според чл. 26, ал. 2, предл. трето
ЗЗД. И двата главни иска следва да се уважат.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Същият е доказал разноски в размер на 288 лева – държавна такса,
адвокатски хонорар по договор от 12.02.2024 г. (на лист 98 от делото), който
съдържа и уговорка за безплатна защита, като съдът по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв
следва да присъди на адвоката 400 лева определено според сложността на
делото възнаграждение, поради което следва на ищеца да се присъдят 288 лева
разноски, а на адвоката – 400 лева, от които всеки ответник следва да плати по
половината.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Ф. Г. Г. иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1, предл. трето ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД; чл. 22 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, по отношение на „И.А.М“
АД, с ЕИК: **********, и адрес: С., ж.к. „Л.“ 7, бул. „Д.Н“ №
............................., че сключеният между дружеството и Ф. Г. Г., с ЕГН:
**********, и адрес: С., ул. „Я.“ ***********, Договор за паричен заем №
**************** г. не обвързва страните поради нищожност поради
противоречие със закона – липса на реквизит – правилно посочен годишен
процент на разходите.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Ф. Г. Г. иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1, предл. трето ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 2, предл.
трето ЗЗД по отношение на „Ф.Б“ ЕООД, с ЕИК: *********, и адрес: С., ж.к.
„Л.“ 7, бул. „Д.Н“ № ............................., че сключеният между дружеството и
Ф. Г. Г., с ЕГН: **********, и адрес: С., ул. „Я.“ ***********, Договор за
предоставяне на гаранция № **************** г. не обвързва страните
поради нищожност поради липса на основание – не е налице обезпечена
сделка.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „И.А.М“ АД, с ЕИК:
**********, и адрес: С., ж.к. „Л.“ 7, бул. „Д.Н“ № ............................., да
заплати на Ф. Г. Г., с ЕГН: **********, и адрес: С., ул. „Я.“ ***********,
сумата от 144 лева (сто четиридесет и четири лева) – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф.Б“ ЕООД, с ЕИК:
*********, и адрес: С., ж.к. „Л.“ 7, бул. „Д.Н“ № ............................., да заплати
на Ф. Г. Г., с ЕГН: **********, и адрес: С., ул. „Я.“ ***********, сумата от
144 лева (сто четиридесет и четири лева) – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАДв
„И.А.М“ АД, с ЕИК: **********, и адрес: С., ж.к. „Л.“ 7, бул. „Д.Н“ №
............................., да заплати на адвокат М. Д. Д., с код по БУЛСТАТ:
**********, и адрес на кантората: С., ул. „Д.“ № *********, сумата от 200
лева (двеста лева) – хонорар по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАДв
„Ф.Б“ ЕООД, с ЕИК: *********, и адрес: С., ж.к. „Л.“ 7, бул. „Д.Н“ №
............................., да заплати на адвокат М. Д. Д., с код по БУЛСТАТ:
**********, и адрес на кантората: С., ул. „Д.“ № *********, сумата от 200
лева (двеста лева) – хонорар по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския
градски съд в двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7