Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа
докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 9248 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 380746 от 10.04.2018 г., постановено по гр. д. № 13249/2017 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 72-ри
състав, първоинстанционният съд е осъдил „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:*** Б, да заплати на „А.С“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2
ЗЕ, сума в размер на 9 409,33 лв., представляваща обезщетение за ползване
в периода от 02.02.2016 г. до 02.03.2017 г. на собствено на ищеца съоръжение за
присъединяване, а именно присъединителен топлопровод и абонатна станция,
находящи се на адрес: град София, ул. „Дедеагач“, УПИ І-61, 64, кв. 7-г, м.
„Стрелбище“, ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата
претенция – 02.03.2017 г. до окончателното плащане на задължението. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на „А.С“ ЕООД и
сума в размер на 1 476,37 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД. Във въззивната жалба се
излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържа
се, че първоинстанционният съдебен състав неправилно и необосновано, при
неизяснена фактическа обстановка и в противоречие с данните и доказателствата
по делото е приел, че предявеният осъдителен иск е основателен. Твърди се, че в
хода на съдебното производство ищцовата страна не е доказала, че изградените от
нейна страна съоръжения имат качеството на вещ, представляваща недвижим имот,
както и че изграденото фактически отговаря на предвиденото в договора. Поддържа
се, че отношенията между дружеството и клиента се уреждат в договора за
присъединяване по чл. 138, ал. 1 ЗЕ и в този смисъл решението на СРС е
абсолютно неоснователно. Излагат се неотносими към предмета на делото доводи, касаещи
цена на съоръженията и основателност на предявен иск за същата. В тази връзка
се сочи, че след като не е договорено насрещно парично задължение на ответника
срещу задължението на ищеца да изгради присъединителен топлопровод и абонатна
станция, то и възнаграждение за заплащане на определена цена не може да бъде
определяно. Заявява се, че не се спори към момента, че съоръженията не са прехвърлени
като собственост на „Т.С.“ ЕАД, поради което не е налице изискуемо договорно
задължение за заплащане на тяхната стойност и следва да се има в предвид
разпоредбата на чл. 137, ал. 3 ЗЕ, която предвижда, че
собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите се прехвърля в срок до
три години, като отношенията се уреждат в договор за присъединяване, какъвто
договор не е сключен.
Съобразно изложеното се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение. С молба от 05.03.2019 г. е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се излагат доводи, че първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Поддържа се,
че във въззивната жалба са изложени оплаквания, които касаят иск за плащане на цена
на процесното съоръжението, но такъв иск не е бил предявен и не е разглеждан от
първоинстанционния съд. Акцентира се, че с въззивната жалба ответникът повторно
признава неизгодния за него факт, че процесното топлосъоръжение не е изкупено
от него, предвид което ищецът продължава да е негов собственик. Твърди се, че с
въззивната жалба е признат и факта, че между страните по спора няма сключен
договор за ползване на съоръжението, каквото е и твърдението на ищеца,
обусловило правната квалификация на предявения иск по реда на чл. 137, ал. 2 ЗЕ
вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Сочи се, че в процесния случай ответникът ползва
съоръжението без да е налице договор, поради което ползването му е без
основание.
Съобразно изложеното се
иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за
адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
При постановяване на
oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и
правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с непреклудираните възражения и доводите,
изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Не е спорно между страните обстоятелството, че по силата
на представения по делото сключен между тях предварителен договор за
присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди, от 29.07.2008
г., относно жилищна сграда на адрес: гр. София, УПИ I-61, 64, кв. 7 г, ул.
„Дедеагач“, ж.к. „Стрелбище“, ищецът е поел задължение за изграждане за своя
сметка на присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна
станция, срещу насрещното задължение от страна на ответното дружество да придобие
правата на собственост върху изградените съоръжения, които да му бъдат
прехвърлени от потребителя при условията на чл. 137, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ с договор
за присъединяване.
В
чл. 23 от договора е посочено, че до прехвърляне на собствеността за
съоръженията дружеството-ищец е техен собственик. Не е спорно и че договор по
чл. 137, ал. 3 ЗЕ за процесното съоръжение не е сключен между страните.
Не е спорно и от доказателствата по делото се
установява, че по отношение на процесния обект са издадени разрешение за строеж
№ 722/17.10.2006 и разрешение за ползване № ДК – 07 – 308/18.06.2009 г. (л. 11
– л. 12 от делото пред СРС), както и че топлопреносното съоръжение е въведено в
експлоатация и се ползва от ответника от месец октомври, 2009 г.
В този смисъл е и заключението на приетата по делото и
неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза (л. 70 и сл. от делото
пред СРС), заключението по която съдът приема за компетентно изготвено и поради
това кредитира. Вещото лице е посочило, че за процесната абонатна станция са изпълнени
всички технически изисквания, като е въведена в експлоатация, ползва се от
ответника и е включена в топлопреносната мрежа на град София от месец октомври,
2009 г. На база получена информация за доставена и разпределена топлинна
енергия за СЕС за периода 26.01.2012 г. – 26.01.2017 г. и след изчисления по
формули, определени в Методиката за определяне на цените за предоставен достъп,
вещото лице е посочило, че цената за ползване на процесните съоръжения –
абонатна станция и външно захранване (топлопровод), за процесния период възлиза
на 9 409, 33 лв.
При така установеното
от фактическа страна, с оглед непреклудираните възражения и доводи на страните,
съдът намира от правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по
искова претенция, която с оглед фактическите твърдения в исковата молба за
ползване от ответника без основание на съоръжение, собственост на ищеца, в
исковия период, правилно е квалифицирана като такава с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ.
В конкретния случай ищецът претендира ответното
дружество да бъде осъдено да плати сума в размер на 9 409, 33 лв.
(исковата претенция е увеличена на основание чл. 214 ГПК с протоколно определение
от 19.02.2018 г. – л. 82 –гръб от делото пред СРС), представляваща обезщетение за
ползването на процесните топлопровод и абонатна станция за периода 02.02.2016
г. -02.03.2017 г.
Съгласно чл. 137, ал. 1 ЗЕ, при присъединяването на клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, присъединителният топлопровод, съоръженията към него и
абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са собственост
на същото, но ал. 2 допуска изграждането на тези съоръжения да се извърши и от
клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие. В този случай законът
определя, че то следва да заплаща цена за ползването му, като собствеността
следва да бъде прехвърлена в срок до три години, а отношенията се уреждат в
договора за присъединяване – чл. 137, ал. 3 ЗЕ. Цитираните разпоредби санкционират разместването на
имуществени блага и неоснователното обогатяване, до което се стига в хипотеза,
при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на
топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е
изграден за сметка на битов потребител и все още не е в патримониума на
топлопреносното предприятие. В тези случаи, за времето до изкупуване на
съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило
съоръженията за своя сметка, цена за ползването им.
С оглед изложеното, за основателността на исковата
претенция с основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване, съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие
на следните предпоставки: 1/ че е изградил топлопреносното съоръжение и е негов
собственик; 2/ че същото се ползва от ответното дружество и по този начин то се
обогатява; 3/ обедняване в правната сфера на ищеца, съизмеримо с цената на
ползването за съответния период; 4/ връзката между собственото си обедняване и
обогатяването на насрещната страна. При установяване на тези обстоятелства в
тежест на ответника е да докаже наличието на правно основание за разместването
на благата.
По
аргумент от чл. 269 ГПК по правилността на решението, въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по новия ГПК се проявява
разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон.
В конкретния случай от съдържанието на въззивната
жалба следва, че непреклудираните и относими доводи за неправилност на
решението са, както следва: изводите на първоинстанционния съд са направени при
неизяснена фактическа обстановка и в противоречие с данните по делото и
събраните доказателства; в хода на съдебното производство ищцовата страна не е
доказала, че изградените от нейна страна съоръжения имат качеството на вещ,
която представлява недвижим имот, притежаваща обособеност, и че изграденото
фактически отговаря на посоченото в договора.
Съдът намира за неоснователно първото възражение за
неправилност на решението. От една страна, не са наведени конкретни доводи в
противоречие с кои конкретни доказателства районният съд е изградил
фактическите и правни изводи, а от друга – не се установява в хода на
първоинстанционното производство ответникът да е оспорил което и да е
доказателство от събраните доказателствени материали. Представените от ищеца
писмени доказателства и заключението на приетата по делото съдебно-техническа
експертиза не са оспорени от ответника в предвидените за това срокове.
Съществено е, че и пред районния съд, и пред въззивната инстанция от ответната
страна не се оспорват част от правнорелевантните факти, по-конкретно - ползването
от ответника на съоръжение, собственост на ищеца, в процесния период. Във
връзка с обсъжданите бланкетни възражения за неправилност и необоснованост на
решението, следва да се посочи, че при липсата на изтъкнати конкретни пороци на
обжалвания първоинстанционен акт, въззивният съд няма право да се произнася по
основания за неправилност, каквито не са посочени (в този смисъл: Решение № 31
от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г. о.).
Неоснователни са и останалите непреклудирани и
относими към предмета на делото възражения на въззивника, а именно че ищцовата
страна не е доказала, че изградените от нея съоръжения имат качеството на вещ,
която представлява недвижим имот и има обособеност, както и че съответстват на
предвиденото в договора между страните.
Съобразно дадените с §1, т. 1, т. 65 и т. 23 от ДР на
ЗЕ дефиниции, абонатната станция и топлопроводите са енергийни обекти, част от
топлопреносната мрежа на страната. Следователно обектите от чието ползване
произтича факта на обогатяването и обедняването на страните макар да са с
особен статут, регулиран от нормативната уредба /Закона за енергетиката и
Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването/ и да не могат да имат
друго, различно в гражданския оборот, предназначение, несъмнено съставляват
самостоятелна вещ, която може да бъде обект на ползване, включително и на
транслативни сделки – арг. от 137, ал. 3 ЗЕ.
Неоснователно е и възражението, че не се установява
изграденото от ищеца съоръжение да отговаря на предвиденото в сключения между страните
предварителен договор. Съгласно заключението на СТЕ, обсъжданото съоръжение
отговаря на предвидените законови изисквания и е годно за ползване. Въпросът
дали отговаря на конкретно посочени от ответното дружество параметри е
ирелевантен за основателността на иска, дококолкото същият касае ангажиране на
извъндоговорна отговорност за ползване на чужда вещ без правно основание.
Останалите релевирани във въззивната жалба доводи и
възражения са неотносими към предмета на делото, доколкото касаят иск за присъждане
на сума, представляваща цена на съоръженията, какъв не е предявен по делото.
Предвид изложеното, същите не следва да бъдат разглеждани от въззивния съд.
За пълнота въззивната инстанция намира за необходимо
да посочи, че по делото не са спорни, а и от събраните доказателства се
установяват обстоятелствата, че ищцовото дружество е изградило топлопреносното
съоръжение и е негов собственик, както и че същото се ползва от ответното
дружество в процесния период. При така установеното правилно районният съд е
приел, че са налице предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и
ответникът дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество
представляваща обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за
себе си за сметка на ищеца-собственик. От заключението на СТЕ, което не е
оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК се
установява, че размерът на обезщетението за ползване на съоръженията - размер
на обогатяването на въззивника, респективно обедняването на въззиваемата
страна, за процесния период възлиза на 9 409, 33 лв., каквато сума е
претендирана от ищеца. Пред въззивния съд не са релевирани доводи във връзка с
размера на претендираното обезщетение, поради което правилността на решението в
частта, в която е определено, не следва да бъде обсъждана.
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение на
един адвокат в размер на 800 лв. Искането е направено своевременно – в срока по
чл. 80 ГПК, като разгледано по същество е основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за разноски на въззивника,
следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за правна
защита и съдействие мандатно правоотношение страните – въззиваем и адвокaт, са уговорили конкретен размер на
адвокатско възнаграждение и то е било заплатено, каквато е процесната хипотеза
(за справка: договор за правна защита и съдействие, с отбелязване за плащане на
уговорения адвокатски хонорар за защита по процесното дело – л. 25 от делото
пред СГС). С молба от 05.03.2019 г. от въззивника е направено възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Въззивният съд, като
взе предвид материалния интерес по делото и факта, че претендираното
възнаграждение е в минимален размер съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, намира, че възражението чл. 78, ал.
5 ГПК е неоснователно. Предвид изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл.
273 ГПК, в тежест на въззивника следва да бъде възложено плащането на
направните от въззиваемия разноски във въззивното производство в размер на 800
лв., представляващи платен адвокатски хонорар.
В подадената
въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение, но предвид неоснователността на жалбата, такива
не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 380746 от 10.04.2018 г., постановено по гр.
д. № 13249/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 72-ри състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на „А.- С“ ЕООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, сума в размер на 800,00 лв., представляваща
разноски пред въззивната инстанция – платен адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС,
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.