Р Е Ш
Е Н И
Е № 260697
25.05.2021 г., град
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД - VI граждански
състав
На 26.04.2021 г.
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Петя Цонкова
като разгледа докладваното от съдия Куршумова
в.гр.дело № 882 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Л.Х.К., ЕГН **********,***, чрез пълномощника си по
делото адвокат Т.С., против Решение №
260204 от 21.01.2021 г. постановено по гр.д.№ 9202 по описа за 2019 г. на ПРС, XIX гр.с., с което се отхвърлят предявените от Л.Х.К., ЕГН ********** против Д.П.К., ЕГН **********,***, искове за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 1300 лева, част от 5000 лв. получени по неформален договор
за заем от месец май 2014 г.; сумата от 395.78 лв. - изтекла законна лихва за
закъснение върху сумата от 1300 лв., за периода от 30.05.2016 г. до предявяване
на иска 31.05.2019 г., както и законната лихва от датата на предявяване на иска
до датата на окончателното плащане, както и се осъжда Л.Х.К. да заплати на
Д.П.К., сумата от 850 лева– разноски по делото.
Във въззивната жалба се излагат
оплаквания, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие със събраните по делото доказателства, както и че е необосновано и
немотивирано. Поддържа се за незачитане на действителната доказателствена
стойност на събраните по делото доказателства, както и че съдът не е съобразил
направеното от жалбоподателя уточнение в о.с.з. на 31.01.2020 г. Възразява се,
че районният съд неправилно е кредитирал съдържанието на представения по делото
разходен касов ордер и се настоява, че записът в него на „10Х“ не означава
десет хиляди лева. Уточнява се, че записът е „до 10 Х“ и означавал падежа за
връщане на сумата от 5 000 лева. Последното се сочи за относимо към факта, че през периода /април - май 2014 г./
ищецът е дал на ответника общо 15 000 лева, на три пъти по 5000 лева, като
за всеки е бил подписван ордер, процесният бил последният заем и последният
подписан такъв ордер. Настоява се за кредитиране на показанията на св.Е. К. – М.,
от които се установявало предоставянето на заема от 5000 лева, времето и мястото
на предоставянето му. Възразява се, че районният съд не е кредитирал
показанията на св.Е. К. – М., поради родствената й връзка с ищеца, но не бил
обърнал внимание на родствената връзка между ответника и водената от него
свидетелка, като се оспорва достоверността на показанията на последната с
позоваването на дадените от нея показания по нохд 6859/2017 г. Поддържа се, че
е проведено пълно и главно доказване на исковата претенция. Моли се за отмяната
на обжалваното решение и постановяването на друго, с което да се уважат
предявените искове. Моли се за присъждането на всички деловодни разноски в
двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Д.П.К., ЕГН **********,***,
чрез пълномощника по делото адвокат С.Б.,
с който жалбата се оспорва като неоснователна. Взема се становище по
конкретните оплаквания във въззивната жалба и се излагат съображения за
правилността и законосъобразността на първоинстанционното решение. Настоява се,
че ищецът не е доказал предявените искове при условията на пълно и главно
доказване. Моли се да се остави без уважение въззивната жалба и се поддържа, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира се присъждането на
разноските по делото за въззивната инстанция.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, с правен интерес от
обжалването, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, против
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Първоинстанционното производство е
образувано по обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал.
1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, предявени от Л.Х.К. против Д.П.К. за осъждането
на ответника да заплати на ищеца сумата от 1300 лева - главница, представляваща
част от получени 5 000 лв. по неформален договор за заем от месец май 2014 г.;
сумата от 395.78 лв. - изтекла законна лихва за закъснение върху сумата от 1300
лв., за периода от 30.05.2016 г. до предявяване на иска 31.05.2019 г., както и
законната лихва от датата на предявяване на иска до датата на окончателното
плащане.
В исковата молба ищецът е изложил
твърдения, че в края на месец май 2014 г. е предоставил на ответника в заем
сумата от 5 000 лева, която той
обещал да му върне не по-късно от края на месец октомври 2014 г. Твърди, че не
е бил подписван договор за заем, но ответникът собственоръчно е подписал ордер
за получаването на въпросната сума, който ордер прилага към искова молба. Също
така твърди, че до датата на подаване на исковата молба, сумата от 5000 лева не
е била върната от ответника, въпреки многократните разговори и покани от негова
страна. Посочва, че предявява иска за сумата от
1300 лева, тоест частично по отношение на цялата дължима сума от
ответника от 5000 лева. С изложените обстоятелства ищецът обосновава
предявяването на исковете против ответника.
Ответникът с отговора на исковата молба
е оспорил искът по основание и размер.
Твърди, че не е сключвал договор за заем за сумата от 10 000 лева с ищеца.
Не е получавал от него сумата от пет хиляди лева като част от цялата сума от
десет хиляди лева със задължение да върне посочената сума. Заявява, че в
представения от ищеца разходен касов орден не е посочен негов издател, нито кой
е броил сумата. Не е посочено дали сумата е дадена в заем или това представлява
връщане на даден от него заем. Не е посочена нито датата на издаване, нито ако
сума бе дължима - срок за връщането й, или падеж. Посочва, че представения
разходен касов орден е подписан от попълнен и подписан от него в периода 2000
-2002 г. и всички отношения, свързани с него, са уредени. Прави възражение, че
всички вземания по ордера, ако има такива, са погасени по давност, както и
лихвите по него. Заявява, че няма представа как този ордер се е озовал при
ищеца, както и че той е подписан по повод на отношения, които не касаят ищеца.
В първото открито съдебно заседание на
31.01.2020 г. процесуалният представител на ответника е поискал ищецът да уточни
остатъкът по какъв заем е сумата от 5 000 лева. Заявеното от процесуалния
представител на ищеца твърдение е, че има дадени в заем 5000 лева и че няма
твърдение за сума от 10 000 лева.
В първоинстанционното производство за
установяване на релевантните за спора обстоятелства страните са ангажирали
писмени и гласни доказателства:
Ищецът
е представил писмено доказателство - разходен касов ордер съдържащ данни „да се
брои на: Д.К.“, „за:остатък по заем до 10 х“, „сумата с думи пет хиляди“, „сумата
5 000 лв“ с подпис на получил сумата.
С оглед оспорването от ответника на
авторството на РКО, по делото е допусната съдебно - почеркова експертиза. Според приетото и
неоспорено от страните заключение на СПЕ: подписът, положен за „Получил
сумата:” е изпълнен от Д.К..
По делото са събрани гласни
доказателства чрез разпит на свидетеля Е. Л. К.–М. на ищеца и на свидетеля М. С.
К. на ответника.
На свидетеля К.–М. /дъщеря на ищеца/ е предявен
процесния РКО, която след запознаването си него е заявила, че е подписан пред нея в офиса на бензиностанция
„Ленинвест”, където се намира фирмата на Кукленско шосе, където в нейно
присъствие баща й дал сумата на ответника. Свидетелят К.-М. лично преброила
парите и баща й написал документа саморъчно, а К. го подписал пред нея за
сумата от 5000 лева. Тези пари баща й казал, че са заем с уковорката, че ще
бъдат върнати до края на м.10.2012г., техните отношения, тъй като К. имал
отношения с тяхната фирма -зареждане на гориво от тяхната бензиностанция, това
е било лично даване на средства, за да може да си засее реколтата, от която
очаквал да получи печалба през есента и да върне сумата. Посочва, че тези пари
ги броила през м.05.2014 г. като не може да каже датата, но баща й като
дружество, което много години работи с ответника, като са му давали гориво, в
последствие, тъй като бил дългогодишен клиент и имал нужда от помощ и баща й му
помагал финансово, за което знае, че на няколко пъти му е давал м.май суми от
по 5 000 лева.Парите били лични средства на ищеца, банкноти от по 10 лева
и от по 5 лева.
На свидетеля М. С. К. /съпруга на ответника/, също е
предявен процесния РКО и според свидетелят РКО не е изготвен от ответника,
подписът е негов. Посочва, че през месец 05.2014 г. съпругът й не е взимал пари
на заем от ищеца. Процесния РКО бил още от 2012 г. за гориво, защото в края на
месеца изплащат горивото на ищеца К. и същият им дава фактура за горивото. През
юни 2014 г. бил издаден запис на заповед за сума 9500 лв., които са изплатени.
През август имало договор за заем с К. подписан пред нотариус. Заявява, че
всички суми са изплатени на ищеца и той е давал документ за изразходваното
гориво още през 2014 г. Всички отношения с ищеца били приключили. Ставало
въпрос за 2012 г., защото само тогава са имали неуредени сметки, тъй като
тогава имали голямо потребление на гориво и за това се налагало да пишат РКО,
защото в края на месеца не може ли да получат фактурата, ако не е платена
сметката.
Ищецът е представил извадка от протокол
от открито съдебно заседание по нохд № 6859/2017 г. на Районен съд Пловдив
касателно изявленията на св.М. К. в това производство.
За да постанови първоинстанционното
решение, районният съд е приел за безспорно, че страните са имали трайно
установени търговски отношения свързани с доставки на горива, както и за
размяна на парични суми на различни основания. За да отхвърли предявения иск за
главницата, районният съд е приел, че ищецът не е провел пълно и главно
доказване на реалното предаване на заявената сума на ответника в твърдения
момент и постигане на съгласие за връщане на падежа. При преценка съдържанието
на РКО, районният съд е приел, че същият единствено установява само
получаването от ответника на сума от 5000 лв. и основанието за това-остатък от
заем до 10 х. РС е посочил, че в
документа не е посочена дата, място или лице изплатило сумата, което от една
страна е пречка същият да бъде възприет като първичен счетоводен документ,
съобразно отредената му функция от Закон за счетоводството - да документира
настъпването на стопанска операция
и по този начин да удостовери възникнали отношения между страните по повод на
съществуващите между тях трайни търговски отношения, а от друга вписаното в
него обстоятелство, че сумата от 5000 лв. е част от друга по голяма такава
изключва възможността той да е съставен по повод заявеното от страна на ищеца
правоотношение. Въз основа на което първостепенния съд не е кредитирал РКО като
доказателство, установяващо момента на възникване на заявеното правоотношение
между страните и неговото съдържание. Също така РС не е кредитирал ангажираните
от ищеца гласни доказателства, предвид близката родствена връзка на ищеца със свидетелката
К.–М., и тъй като е счел, че същите са противоречащи относно заявеното от
същата основание за пораждане на правоотношението и установяващото се такова от
представеното писмено доказателство. По изложените съображения РС е отхвърли
исковата претенция за главницата като недоказана, а въз основа на това и
претенцията за заплащането на законна лихва за забава като акцесорна такава по
чл.86 ЗЗД.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр. първо
от ГПК въззивният съд
намери, че същото
е валидно и
допустимо, като при
постановяването му не е било допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми.
Предвид горното и на
основание чл.269, изр.2 от
ГПК следва да бъде
проверена правилността на
решението, съобразно оплакванията във въззивната жалба, като
въззивният съд се произнесе
по правния спор между страните.
Твърдението на ищеца е за наличието на
заемно правоотношение между страните. По смисъла на чл.240 ЗЗД, договорът за
заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален, защото единият
елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент
- съгласието за връщане. С оглед на това, по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД,
в доказателствена тежест на ищеца е
доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на
обстоятелството за даденото от ответника съгласието да върне сумата. Установяването
на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи
второто. При липсата на дадено от ответника съгласието за връщане на получена
сума, то се обосновава извод, че сумата е дадена на друго основание, различно
от договор за заем, тъй като ищецът може да е изпълнил едно свое задължение, да
е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр.
По аргумент от чл.154, ал.1 ГПК и
предвид доказателствена тежест на ищеца за установяване на горепосочените
обстоятелствата, разпределена от районния съд в доклада по чл.146 ГПК, ищецът
следва по несъмнен начин да докаже осъществяването на горните факти. В противен случай
следва да се приложат неблагоприятните
последици от разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда
да приеме недоказаното за неосъществено.
В
настоящия случай, съдът счита, че ищецът не доказва по несъмнен и убедителен начин, твърдяното заемно правоотношение. Твърдението на ищеца
е, че е предоставил на ответника сумата от 5 000 лева в края на месец май
2014 г. с поето от ответника задължение да върне същата сума месец
октомври 2014 г. Тези твърдения ищецът
обосновава с представения РКО, в който обаче не е посочено лицето, което
предоставя сума, нито датата на нейното даване, а същевременно по отношение на сумата
от 5 000 лева е отбелязано, че е остатък от друг заем за какъвто ищецът
твърдения няма. Напротив изрично в о.с.з. 31.01.2020 г. ищецът е поддържал, че предоставеният
заем е точно от 5 000 лева. С оглед на това, дори и св. К.-М.да сочи, че е
присъствала при даването на сумата по процесния РКО от 5 000 лева, то тези
й показания не следва да бъдат кредитирани при формирането на решаващите изводи
на съда, тъй като се преценяват с оглед заинтересоваността на свидетеля на
осн.чл.172 ГПК и защото противоречат на
записванията в самия РКО. Както се каза, в РКО изрично е отбелязано, че сумата от 5000 лева е остатък от заем, а за такъв свидетелката
не удостоверява. Това което се установява от показанията на свидетелката е, че ищецът е давал на ответника няколко суми
от по 5000 лева, като свързва това с установените от страните отношения по продажба
на гориво, както и с финансова помощ, каквито не са предмет на настоящото
производство. Същевременно, следва да се има предвид, че по делото е останал и недоказан
факта на дадено от ответника съгласие за връщане на сумата, доколкото подобно
изявление на ответника не се установява от съдържанието на РКО и от показанията
на св. К.–М.
С оглед на изложеното, без значение са възраженията
в жалбата, че записът „10Х“ в РКО не означава десет хиляди лева, а е падеж за
връщане на сумата - десети октомври, щом сумата там е отбелязана като остатък
от заем, а няма твърдения за дължимост на сумата като остатък. В тази връзка
следва да се отбележи, че едва във въззивната жалба се излагат твърдения, че
датата на падежа е десето число на октомври месец 2014 г., както и твърдения за
предходни заемни правоотношения през същия месец между страните, с които ищецът
в жалбата се домогва да обоснове отбелязването в ордера на „остатък по заема“.
Тези твърдения не са въведени в процеса с исковата молба и в срока по чл.143 ГПК, в който ищецът е имал право да поясни и допълни исковата молба, поради
което са преклудирани и по тях въззивния съд не следва да се произнася. В тази
връзка неоснователно се настоява за кредитиране на показанията на св. М. С. К.,
дадени в нохд 6859/2017 г. за предоставени суми от ищеца „три пъти по 5000
лева“, доколкото твърдения за последното не са били своевременно навадени в
настощия процес, а и защото е недопустимо съдът да се позовава на
доказателства, които не са събрани в хода на висящото пред него производство / в този смисъл Решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014 г., IV г. о., ГК/.
По изложените
съображения съдът намира, че в настоящото производство не са ангажирани доказателства,
установяващи по един несъмнен и убедителен начин твърденията на ищеца за
възникнало между страните заемно правоотношение за сумата от 5000 лева, тъй като
не се доказва реалното й предоставяне от ищеца на ответника през м.май 2014
г. и поетото от ответника задължение да
върне същата през м.октомври 2014 г. Може да се съди, че страните са имали
други облигационни правоотношения, доколкото и двамата свидетели удостоверяват
за установени отношения за продажба на гориво между страните, които обаче не са
предмет на настоящия спор.
Следователно се налага извод за
неоснователност на иска за връщане на сумата от 1 300 лева, претендирана частично
от заем в размер на 5000 лева. С оглед неоснователността на претенцията за
главницата, неоснователна се явява и акцесорната претнцция за законна лихва за забава.
С оглед на изложеното, съдът намира, че
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като на основание чл. 272 от ГПК се препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото, разноските за
въззивната инстанция се следват на въззиваемата страна, но тъй като
доказателствата за направата на такива не се представят, с решението няма да
бъдат присъдени разноски.
Водим от горното, настоящият
състав на въззивния съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
260204 от 21.01.2021 г. постановено по гр.д.№ 9202 по описа за 2019 г. на ПРС, XIX гр.с.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.