Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и пети май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела
Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 13095 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
129446/23.06.2020 г. по гр. д. № 77023/2018 г. на СРС 47 с-в са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу С.А.Ш.
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл.
430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за установяване, че ответницата дължи сумата 240,42 лв.
редовно падежирали главници за периода от 20.12.2017 г. до 20.03.2018 г.;
9952,84 лева предсрочно изискуема главница; 281,51 лева изискуема редовна
лихва, начислена за периода от 20.11.2017 г. до 16.04.2018 г.; 41,62 лева
изискуема наказателна лихва за периода от 20.12.2017 г. до 29.04.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК до окончателното ѝ плащане, за които е издадена заповед по
чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 28330/2018 г. на СРС, 47 състав.
Със същото
решение са уважени предявените от банката при условията на евентуалност осъдителни
искове и С.А.Ш. е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД на
основание чл. 79 от ЗЗД във връзка с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД сумата от
9952,84 лева предсрочно изискуема главница; 52,25 лева начислена редовна лихва
върху предсрочно изискуема главница за периода от 20.03.2018 г. до 16.04.2018 г.;
35,94 лева наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода от
17.04.2018 г. до 29.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на исковата молба - 05.12.2018 г. до окончателното ѝ плащане, и на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените по делото разноски в размер на
1647,13 лева.
Срещу решението
в частта, с която е уважена ищцовата претенция е постъпила въззивна жалба от
ответника С.А.Ш. чрез особения ѝ представител адв. В.Д. с доводи за
неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон.
Сочи, че приложим към предмета на спора е Законът за кредитиране на студенти и
докторанти (ЗКСД), като ищецът не бил доказал, че има правото да сключва
договори за студентски кредити и не е представил доказателства по чл. 11 ЗКСД -
подписан типов договор с министъра на образованието и науката.
Поддържа, че
договорът бил недействителен на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД поради неспазване
изискванията на чл. 18, ал. 3 от същия закон – ищецът не бил доказал, че е
предоставил по ясен и разбираем начин на ответника преддоговорната информация.
Предвид неизпълнението на това свое задължение следвало да се приеме, че на
основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД договорът за студентски кредит от 04.10.2010 г. е недействителен,
а кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви, такси или други разходи.
Ищецът не бил
доказал, че са били налице условията за извършване на плащания по кредита, тъй
като отпускането на тези средства е поставено под условие, както в ЗКСД, така и
в договора, сключен между банката и ответника. Не бил предоставен документ съгласно
чл. 21, ал. 5 ЗКСД, удостоверяващ качеството на кредитополучателя на
„студент" или „докторант“, като е нарушил забраната за плащане на суми по
кредита през съответния семестър. При липса на основание за извършване на
паричния превод (едно от кумулативно изискуемите по закон условия -
представянето на удостоверение от учебното заведение), то претенцията на ищеца
следвало да бъде отхвърлена, тъй като ответникът не можел да отговаря на
договорно основание за сумите, заплатени в нарушение на посочените законови и
договорни разпоредби.
Според въззивника
отсъстват и предпоставките за настъпването на изискуемостта на твърдяното от
банката вземане. Сочи, че съгласно чл. 23, ал. 2 ЗКСД гратисният период е
периодът от сключването на договора за кредит до изтичане на една година от
първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна
работа съгласно учебния план за съответната специалност и
образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича
определеният срок на докторантурата, а според чл. 24, ал. 2 ЗКСД изплащането на
кредита започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно
погасителния план, уговорен между страните. В тази връзка излага, че от представения
по делото договор за студентски кредит от 04.10.2010 г. можело единствено да се
установи началната дата, от която започва да тече гратисния период - датата на
сключването на договора, но не и на коя дата изтича гратисния период и
съответно настъпването на изискуемостта на кредита. В договора не била посочена
първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломната
работа съгласно учебния план за съответната специалност и
образователно-квалификационна степен, нито пък този учебен план бил приложен
към договора, което обстоятелство следвало да бъде установено при условията на
пълно и главно доказване от въззиваемия. Предвид липсата на тези доказателства
не се установявало настъпването на изискуемостта на вземанията по кредита.
Във въззивната
жалба са изложени и съображения, че по отношение на процесния договор не
намирали приложение разпоредбите на чл. 432 ТЗ, тъй като в специалната уредба
на ЗКСД са изчерпателно посочени основанията за настъпване на предсрочната
изискуемост, като единственото предвидено такова било посочено в чл. 21, ал. 6
ЗКСД. Самият кредит бил гарантиран от държавата, поради което целта на
института на предсрочната изискуемост, уреден в чл. 432 ТЗ да се гарантира
удовлетворяването на кредитора, се постигал с предоставената държавна гаранция
и се обезсмисляло приложението на предсрочната изискуемост, уредена в глава
двадесет и девета от ТЗ.
Оспорва се като
нищожна на основание чл. 143 ЗЗП и като противоречаща на добрите нрави клаузата
на чл. 6.2. от договора, тъй като увреждала по-слабата икономически страна в
правоотношението, възлагайки ѝ прекомерно голямо задължение,
несъответстващо на размера на неизпълнението. Алтернативно клаузата била
унищожаема на основание чл. 33 ЗЗД с оглед крайната нужда от средства за
обучението на кредитополучателя във висшето учебно заведение. Като нищожна е
оспорена и клаузата на чл. 4.4 от договора, предвиждаща капитализация на лихвата
по време на гратисния период.
Липсвали и
доказателства ищецът да е упражнил надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, тъй като не бил положил грижата на добрия търговец, уредена в чл. 302 ТЗ, доколкото в поканата, с която се уведомява ответника за обявената
предсрочна изискуемост, не било посочено правилното основание на вземането
(касаело се не за договор за банков кредит, а за договор за студентски кредит),
нито е предоставен на длъжника подходящ срок за изпълнение.
Според особения
представител на въззивника поради недоказването качеството на С.А.Ш. на студент,
превежданите суми са отишли в полза на трето лице, а не на ответника, като с
присъждането на претендираните суми банката се е обогатила. Предвид изложеното
моли обжалваното решение в осъдителната му част да се отмени, а исковете да
бъдат отхвърлени.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ищеца, с който същата се оспорва без да се
излагат конкретни съображения. От своя страна банката е подала въззивна жалба
срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените
от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу С.А.Ш. обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79 ЗЗД,
вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за установяване, че ответницата дължи сумата
240,42 лв. редовно падежирали главници за периода от 20.12.2017 г. до
20.03.2018 г.; 229,36 лева – редовна лихва за периода от 20.11.2017 г. до
16.04.2018 г.; 5,68 лева наказателна лихва за периода от 17.04.2018 г. до
29.04.2018 г. Сочи, че от приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се
установявало, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК е имало
просрочени вноски с настъпил падеж, поради което претенцията на ищеца е
следвало да бъде частично уважена за тези главници, както и за лихвите преди
настъпването на предсрочната изискуемост.
Ответникът С.А.Ш. чрез
особения ѝ представител адв. В.С.Д. оспорва възвиваната жалба, депозирана
от банката.
Въззивните жалби
са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира въззивната
жалба, подадена от С.А.Ш. за основателна, а тази на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД за неоснователна по следните съображения:
Не е спорно, че
между страните по делото е бил подписан на 04.10.2010 г. договор за студентски
кредит, в който е уговорено, че банката ще предостави на С.А.Ш. сумата от 11
168 лв. за заплащане на осем броя такси за обучение, всяка в размер на 1396 лв.
като окончателният размер на кредита се определя от усвоената сума до изтичане
срока по чл. 4.2 от договора - 20.02.2016 г., при годишен лихвен процент от 7,00
%, погасяване на 120 месечни вноски, вносими на 20-то число от месеца, считано
от 20.03.2016 г. до 20.02.2026 г. Уговорено е, че при погасяване на кредита
кредитополучателя ще ползва 65 месеца гратисен период, считана от датата на
сключване на договора до 20.02.2016 г., като през това време не дължи плащане
на главницата и лихвата (чл. 4.2). През гратисния период се начислява лихва
върху усвоената част от кредита, съгласно действащия погасителен план, а
начислената лихва се капитализира годишно.
От приетата
пред СРС съдебно - счетоводна експертиза се установява, че във връзка с процесния
кредит сметката на ответницата е заверена със сума в общ размер на 7024 лв.,
като тя е превеждана за заплащането на осем броя такси за обучение по сметка на
Нов Български университет. През гратисния период от 04.10.2010 г. до 20.02.2016
г. е начислена възнаградителна лихва в размер на 3228,49 лв. върху усвоената
главница, която към края на периода е капитализирана към главницата, след което
общото задължение по договора е в размер на 10 252,49 лв. За периода от
20.12.2017 г. до 20.03.2018 г. не са заплатени вноски по падежни дати
20.12.2017 г., 20.01.2018 г., 20.02.2018 г. и 20.03.2018 г. Към датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК (03.05.2018 г.) и датата на изготвяне
на заключението задължението по кредита е както следва: 240,42 лв. просрочени
главници за периода от 20.12.2017 г. до 20.03.2018 г.; 9952,84 лв. предсрочно
изискуема главница към 17.04.2018 г.; 281,51 лева начислена възнаградителна
лихва и 41,62 лв. наказателна лихва за периода от 20.12.2017 г. до 29.04.2018 г.
Извършените погасявания по кредита са били в общ размер на 113,52 лв. според
отразеното в таблица №3 от експертизата.
В случай че
предсрочната изискуемост е настъпила с връчване на исковата молба на ответника
на 09.09.2019 г., вещото лица дава заключение, че задълженията по договора за
кредит са в общ размер от 12 838,17 лв., от които 1326,95 лева просрочени главници
за периода 20.12.2017 г. до 20.08,2019 г.; 8866,31 лева предсрочно изискуема
главница на 09.09.2019 г.; 1166,41 лв. просрочена редовна лихва за периода
20.11.2017 г. - 20.08.2019 г., 34,48 лева редовна лихва върху предсрочно
изискуема главница за периода от 20.08.2019 г. до 08.09.2019 г.; 117,07 лева
наказателни лихви за периода от 20.12.2017 г. до 09.09.2019 г.
Създалите се правоотношения
по повод сключения договор за студентски кредит от 04.10.2010 г. попадат в
предметния обхват на Закон за кредитиране на студенти и докторанти (ДВ. бр. 69
от 05.10.2008 г.), уреждащ условията и реда за кредитиране на студенти и
докторанти с държавна финансова подкрепа (чл. 1 ЗКСД).
Неоснователни
са доводите на ответника, че банката няма право да предоставя такъв тип
договори, доколкото не била сключила с министъра на образованието и науката
типов договор по чл. 6, ал. 1 ЗКСД. Информацията за наличието на такъв договор
е публично достъпна на интернет сайта https://www.mon.bg/bg/128
на Министерство на образованието и науката, в който е създаден регистър на
банките и видно от вписаното в него обстоятелство „Райфайзенбанк (България)“
ЕАД е сключила типов договор по чл. 11 ЗКСД с министъра на образованието и
науката № Д01-530/29.06.2010 г., респективно към датата на сключване на процесния
договор ищецът е имал право да отпуска този вид кредити.
Относно възражението,
че банката не е уведомила кредитополучателя за всички условия на кредита според
чл. 18, ал. 3 3КСД, е необходимо да се има предвид, че законът не поставя
изискване по какъв начин следва да се предостави такава информация (устно или
писмено, чрез определен формуляр и т.н.). Предвид бланкетния характер на
възражението и липсата на наведени твърдения ответникът да не е имал възможност
да се запознае предварително със съдържанието на договора, обективиращ всички
условия по него, то и следва да се приеме, че не е налице неизпълнение на
задължението на банката по чл. 18, ал. 3 от ЗКСД и договорът не е недействителен
поради неспазването на това изискване.
По делото се
установява от задача №1 от ССчЕ), че сметката на ответника е заверявана със
суми, които са били превеждани към Нов български университет, което
кореспондира с уговореното в т. 2.4.1 и т. 2.4.2 от договора за кредит.
Изискването за представяне на документ по т. 2.3 от договора и чл. 21, ал. 5 от
ЗКСД, удостоверяващ качеството на кредитополучателя, че е студент, записал
следващия семестър, е задължение за студента, създаващо право за банката да не
преведе съответната сума, като съдът намира, че с периодичното превеждане на
сумите към Нов Български университет от 04.10.2010 г. до 18.02.2016 г., каквато
уговорка е предвидена в договора за кредит, и при липсата на данни по делото
ответницата в този период да е прекъснала обучението си, банката надлежно е
изпълнила договора за кредит, поради което не може да се приеме, че е превеждала
без основание сумите, каквито доводи са развити във въззивната жалба на С.Ш..
Основателни
обаче са оплакванията на ответницата, че клаузата на чл. 4.4 от договора,
предвиждаща, че начислената през гратисния период лихва се капитализира годишно,
е нищожна на основание чл. 26, ал. 4, вр. чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Налице е
анатоцизъм, при който лихвата се прибавя към главницата и така формираният дълг
се олихвява, в частност олихвяват се вече изтеклите и капитализирани лихви. Тази
уговорка противоречи и на чл. 24, ал. 1 ЗКСД, предвиждащ, че общият размер на
задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период
и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства
за такси и/или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на
договора за кредит. Визираната законова разпоредбата единствено предвижда
главницата и лихвата да се изплащат като общ дълг след изтичане на гратисния
период, но не допуска капитализация на лихвите и то ежегодно, каквато уговорка
е създадена в чл. 4.4 от договора за кредит. Нормите на ЗДСК настоящият състав
намира за императивни, поради което не е допустимо отклонение от тях по
уговорка на страните. Съдът не кредитира посочено в ССчЕ, че начислената през
време на гратисния период възнаградителна лихва се капитализира след неговото
изтичане, тъй като видно от таблица №3 на експертизата начисляваната лихва е
била капитализирана по време на гратисния период към отпуснатите по кредита
суми.
По отношение
оплакването за нищожност като неравноправна и противоречаща на морала и добрите
нрави на клаузата на чл. 6.2 от договора, следва да се съобрази, че същата
предвижда право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане
на три последователни месечни вноски. ЗКСД е специален спрямо ЗПК, ЗКИ и
разпоредбите на глава двадесет и осма, раздел трети от ТЗ, но с това не се
заличава правната природа на договора като такъв за предоставяне на банков
кредит. Липсва и нарочно създадена норма в ЗКСД, с която се дерогира
приложението на чл. 432, ал. 1 ТЗ, поради което не може да бъде споделено
становището на ответника, че неплащането на вноските по кредита не може да бъде
основание за обявяване на кредита за изискуем. Сочената от него разпоредба на
чл. 21, ал. 6 ЗКСД, според която при непредоставяне на документ по чл. 10, ал.
3 за два поредни семестъра вземането на банката от кредитополучателя става
изискуемо, е специално основание за обявяване на кредита на изискуем докато
действа гратисния период, тъй като само през това време кредитополучателят има
задължение да представи такъв документ, а същевременно не дължи заплащането на
възникналите задължения за главницата и лихвите. Ето защо следва да се приеме,
че чл. 21, ал. 6 ЗКСД има за цел да уреди специфична хипотеза на предсрочна
изискуемост, като нито съдържанието ѝ, нито систематическото ѝ
място в нормативния акт обуславя извод, че с въвеждането ѝ законодателят
е имал намерение да уреди изчерпателно случаите, в които възниква право на
банката да обяви вземането си за предсрочно изискуемо. Неоснователно е и
твърдението, че процесната договорна клауза е унищожаема на основание чл. 33,
ал. 1 ЗЗД – поради даване съгласието на кредитополучателя с оглед крайната му
нужда от средства за обучението му при явно неизгодни условия. Крайната нужда
представлява недостиг или липса на средства за посрещане на лични и семейни
потребности или за изпълнение на задължения към трети лица и от друга страна –
този недостиг или липса на средства следва да упражнява сериозен натиск върху
волята на лицето да реши да сключи определена сделка, без който натиск то не би
я сключило или не би я извършило при конкретните условия и клаузи. По делото
изобщо не са ангажирани доказателства за имущественото състояние на ответника
при сключването на договора, поради което недоказано остава твърдението, че е бил
в състояние на крайна нужда.
Основателно обаче
е възражението на ответника, че претендираните вземания не е доказано да са
станали изискуеми. Разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от ЗКСД освобождава кредитополучателят
от задължението за погасяването на главницата и лихвите по кредита по време на
гратисния период. В чл. 4.2. от процесния договор е уговорено, че ответникът ще
ползва гратисен период от 65 месеца, считано от датата на сключване на
договора. От друга страна, чл. 23, ал. 2 от ЗКСД предвижда, че гратисният
период е периодът от сключването на договора за кредит до изтичане на една
година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на
дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и
образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича
определения срок на докторантурата. Налице е противоречие между текста на
процесния договор и разпоредбата на ЗКСД, която има императивен характер.
Аргумент за тази императивност следва от специфичния предмет и цели, които се
уреждат със закона – гарантиране на равен достъп до висше образование на лица
независимо от социалния им статус и участие на студентите и докторантите във
финансирането на обучението (чл. 2 ЗКСД), като по този начин се цели
подобряването на условията за достъп до висше образование. В този смисъл са и
мотивите към законопроекта на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, в
които изрично е посочено, че необходимостта от приемане на такъв закон
произтича пряко от чл. 8 и чл. 96 от ЗВО, предвиждащи, че държавата създава
условия за свободно развитие на висшето образование, както и условия за достъп
до висше образование като създава и поддържа система за отпускане на кредити за
заплащане на такси за обучение и за издръжка и при определени условия осигурява
социално-битови придобивки на студентите, докторантите и специализантите. Предвид
изложеното, приемането на отделен закон, изцяло регулиращ правоотношенията,
които се създават по повод кредитиране на учебната дейност на студенти и
докторанти, е насочен изцяло към защитата на тази специфична група кредитополучатели,
които са в положението на по-слабата страна в отношенията си с кредитора
/банка/, относно условията, реда, сроковете за отпускане и погасяване на
кредити. Оттук произтича и императивния характер на разпоредбите на ЗКСД и в
частност на чл. 23, ал. 2 от ЗКСД. В нарушение на нейното съдържание чл. 4.2.
от договора предвижда друг начин за определяне на гратисния период, поради
което такава уговорка се явява нищожна и се замества на основание чл. 26, ал. 4
от ЗЗД от императивната разпоредба на закона. Същата, както се посочи,
предвижда, че гратисният период е периодът от сключването на договора за кредит
до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен
изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната
специалност и образователно-квалификационна степен, съответно от датата, на
която изтича определеният срок на докторантурата. С отговора на исковата молба
е възразено, че ищецът не е доказал първата дата за провеждане на държавен
изпит или защита на дипломна работа, като по делото нито са въведени твърдения,
нито са ангажирани доказателства от страна на банката в тази насока.
Позоваването от ищеца на хипотезата на чл. 6.2 от договора – неплащане на три
последователни вноски е обусловена от настъпването падежа на вземанията, който
е свързан с изтичането на гратисния период (арг. чл. 23, ал. 2 ЗКСД). Тъй като
не се установява по делото дали и кога е настъпил крайния момент на гратисния
период, съответно възникнало ли е за ответника задължението да започне да
погасява дължимите суми по отпуснатия кредит, то и не може да се прецени налице
ли е предвиденото в договора условие за неплащане на три поредни погасителни
вноски. Ето защо въззивният съд намира в конкретиката на настоящото дело за
недоказано от страна на ищеца, че са налице предпоставките за обявяването на
договора за кредит за предсрочно изискуем, поради което предявените установителни
искове са неоснователни, респ. неоснователна се явява въззивната жалба,
подадена от „Райфайзен банк (България)“ ЕАД. По същите аргументи, свързани с
неустановяване настъпването на крайния момент на гратисния период, недоказани
са и предпоставките за обявяване на вземанията по кредита за предсрочно
изискуем с връчването на исковата молба на ответника, поради което предявените
срещу ответника при условията на евентуалност осъдителни искове също следва да
бъдат отхвърлени.
Поради частично
несъвпадане на крайните изводи на СГС с тези на СРС, първоинстанционното
решение следва изцяло да се отмени в частта, с която са уважени предявените при
условията на евентуалност искове за осъждането на С.А.Ш. да заплати на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, на основание чл. 79 от ЗЗД във връзка с чл. 430 от ТЗ и чл. 86
от ЗЗД, сумата от 9952,84 лева предсрочно изискуема главница; 52,25 лева
начислена редовна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода от
20.03.2018 г. до 16.04.2018 г.; 35,94 лева наказателна лихва върху предсрочно
изискуема главница за периода от 17.04.2018 г. до 29.04.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на исковата молба - 05.12.2018 г. до
окончателното ѝ плащане, както и в частта с присъдените в полза на
банката разноски от 1647,13 лева. Решението следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове.
На основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 129446/23.06.2020 г. по гр. д. №
77023/2018 г. на СРС 47 с-в, в частта, в която са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *******срещу
С.А.Ш., ЕГН **********, предявените по реда на чл. 422 ГПК обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 86
от ЗЗД за установяване, че ответницата дължи на банката суми по сключен между
страните Договор за студентски кредит от 04.10.2010 г., както следва: 240,42
лв. редовно падежирали главници за периода от 20.12.2017 г. до 20.03.2018 г.;
9952,84 лева предсрочно изискуема главница; 281,51 лева изискуема редовна
лихва, начислена за периода от 20.11.2017 г. до 16.04.2018 г.; 41,62 лева
изискуема наказателна лихва за периода от 20.12.2017 г. до 29.04.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК до окончателното ѝ плащане, за които е издадена заповед по чл.
410 от ГПК по ч.гр.дело № 28330/2018 г. на СРС, 47 състав.
ОТМЕНЯ решение № 129446/23.06.2020 г. по гр. д. №
77023/2018 г. на СРС 47 с-в, в частта, в която са уважени предявените
при условията на евентуалност искове от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и С.А.Ш.
с ЕГН ********** е осъдена да
заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
ЕИК *******,
на основание чл. 79 от ЗЗД във връзка с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД суми по
сключен между страните Договор за студентски кредит от 04.10.2010 г., както
следва: 9952,84 лева предсрочно изискуема главница; 52,25 лева начислена
редовна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода от 20.03.2018 г.
до 16.04.2018 г.; 35,94 лева наказателна лихва върху предсрочно изискуема
главница за периода от 17.04.2018 г. до 29.04.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на исковата молба - 05.12.2018 г. до
окончателното ѝ плащане, както и
отменя решението в частта, с която на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца са присъдени направените по делото
разноски в размер на 1647,13 лева, и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *******,
при условията на евентуалност искове по чл. 79 от ЗЗД във връзка с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за осъждането на С.А.Ш. с ЕГН ********** да заплати на
банката по сключен между страните Договор за студентски кредит от 04.10.2010
г., суми както следва: 9952,84 лева предсрочно изискуема главница; 52,25 лева
начислена редовна лихва върху предсрочно изискуема главница за периода от
20.03.2018 г. до 16.04.2018 г.; 35,94 лева наказателна лихва върху предсрочно
изискуема главница за периода от 17.04.2018 г. до 29.04.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на исковата молба - 05.12.2018 г. до
окончателното ѝ плащане
Решението
може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.