О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
град Ловеч, 17.12.2018 год.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЗОРНИЦА
АНГЕЛОВА
при секретаря ……………………………………..…………………като
разгледа докладваното от съдия Митева в.ч.гр.д. № 539 по описа за 2018 година и за да се произнесе,
съобрази:
Производство по чл.413, ал.2 от ГПК.
Подадена е частна жалба вх. № 12258/ 22.11.2018 година (клеймо 21.11.2018 година) от „Агенция за контрол на просрочени задължения"
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София , бул.
„Васил Левски" 114, етаж Мецанин, представлявано от Тервел Янчев Кънчев, чрез
процесуален представител:юрк. Д.А., съдебен адрес за
получаване на книжа: гр. София, бул. „Васил Левски" № 114, ет. Мецанин, срещу
Разпореждане № 3046 на Районен съд - Ловеч по ч.гр.д. 1946/
Посочва, че атакуваното разпореждане е
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост, като излага следните съображения: Целта на производството по
чл. 410 от ГПК е бързина и в него не се проверява дали вземането съществува.
Според разпоредбата на чл. 410 от ГПК, заявлението трябва да съдържа искане за издаване
на изпълнителен лист и да отговаря на изискванията на редовност на исковата
молба по чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК. Считат, че заявлението е
съобразено с изискванията за неговата редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127,
ал. 1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като следва да се отбележи, че в закона
липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е. не е необходимо към заявлението
да се прилагат доказателства за установяване на вземането. Съдът дължи проверка
на формалната външна редовност и необходимите реквизити на Заявлението по чл.
410 ГПК, а споровете по обективираните в него материални субективни права, като
този относно претендираното вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране
на просрочени задължения и неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
следва да се решат по исков ред, при положение, че длъжникът входира възражение
по чл. 414 ГПК.
Счита, че неправилно съдът е
приел, че е налице противоречие на уговорената в договора сума за разходи и
такси за извънсъдебно събиране с разпоредбата на чл. 33, ал.1 от ЗПК.Излага, че
неправилно първоинстанционният
съд е обвързал сумата, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събирана
с чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като от неправилното
квалифициране на правното основание е достигнал до правни изводи, чрез които е
счел процесната клауза за недействителна. Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. Посочените допулнителни услуга си изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения и провеждане на телефонни разговори,
лични посещения и други. Те произтичат от виновното неизпълнение от страна на
заемателя.
Оспорва приетата от съда нищожност, поради
противоречие с добрите нрави, на уговорената в договора неустойка
за неизпълнение на договорно задължение. Изтъква, че уговорената в договора неустойка е проявление на принципа на автономност на волята (чл.9 от ЗЗД), като съгласно т. от ТР № 1/ 15.06.2010 то т.д. № 1/
По отношение на претендираната със такса за извънсъдебно
събиране на задължението, се излагат съображения, че тя е начислена съгласно
чл.10а от ЗПК. Изтъква, че предвид вида на заповедното производство съдът не
разполага с информация относно всички обстоятелства по сключване на кредита и
те могат да бъдат изяснени в бъдещ състезателен процес .Поради това счита,че по
делото е неприложим чл. 145,ал.1 от ЗЗП. Заявява, че претендираната сума за
предоставената услуга е изрично посочена и определена от страните при сключване
на договора за паричен заем и е инкорпорирана в него.
В заключение подчертава, че преценката на съда в
производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
се ограничава единствено до изложените от заявителя факти и
тя се простира до там
доколкото въз основа на тези факти може да се установи едно индивидуализирано,
спорно вземане основателността, на което ще бъде изследвана и доказана в друг
евентуален процес – исковият и в този
смисъл заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил
по същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в настоящото
производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. В подкрепа на горното
цитира практика на Софийския градски съд.
В този смисъл моли да бъде отменено
разпореждането на първоинстанционния съд, като бъде издадена Заповед за
изпълнение за сумите претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК, като изтъква, че съдът е
излязал извън правомощията си и е обсъдил по същество обстоятелства, които биха
могли да бъдат установяване само в исков процес.
Съдът, след като обсъди
доказателствата по делото и разгледа жалбата, намира за установено следното:
Жалбата е подадена от
легитимирана страна, в законоустановения за това срок и при спазване на
изискванията за редовност по чл. 260 - 261 от ГПК, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Производството е образувано по повод
подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения" ООД - София
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против
длъжника Д.М.К., ЕГН ****-***,
за вземане в размер на 361.20 лева главница по
договор за паричен
заем № 5370723 с „Вива кредит” ООД на 17.07.2017 година, 56.72 лева - договорна
лихва за периода 16.08.2017 година до 13.04.2018 година, 168 лева неустойка за периода 21.07.2017 година до 13.04.2018 година;
167.24 лева – такса за експресно разглеждане на документи; 195 лева – разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, 40.09 лева - законна лихва от 14.04.2018 година до 20.09.2018 година, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до окончателното плащане. Посочено е, че вземането произтича от
договор за паричен
заем № 5370723 с „Вива кредит” ООД та 17.07.2017 година за сумата от 400 лева,
цедирано на 02.05.2018 година от кредитора на заявителя. Твърди се, че
длъжникът е уведомен с писмо с обратна разписка на 04.05.2018 година от стария кредитор. Съгласно договора,
длъжникът се е задължил за заплати договорна лихва, която е начислена в размер на 70.16 лева, като дължимата сума от общо 470.16 лева следвало да се погасява на
деветмесечни вноски. Уговорено било, че при неизпълнение на задължението на
падежа, в тридневен срок от падежа длъжникът следвало да предостави обезпечение
чрез поръчителство, като в противен случай дължи на кредитора неустойка в
размер на 168 лева. Освен това, при забава на плащането на погасителна вноска
длъжникът дължи на кредитора заплащане на такса в размер на 195 лева, включваща
дейността по извънсъдебно събиране на задължението. Твърди се, че длъжникът е извършвал плащания
в размер общо на 95 лева. Посочено е, че съгласно договора се начислява и
обезщетение за забава върху непогасената главница в размер на законната лихва,
а именно 40.09 лева, ведно със законната лихва от момента на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми. Претендира се
заплащане общо на сумата 988.25 лева, от които: 361.20 лева главница по договор за паричен заем № 5370723 с „Вива
кредит” ООД на 17.07.2017 година,
56.72 лева - договорна лихва за периода 16.08.2017 година до 13.04.2018 година, 168 лева неустойка за периода 21.07.2017 година до 13.04.2018 година;
167.24 лева – такса за експресно разглеждане на документи; 195 лева – разходи за извънсъдебно събиране на
задължението, 40.09 лева - законна лихва от 14.04.2018 година до 20.09.2018 година, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до окончателното плащане, както и съдебно деловодни разноски в размер на 25 лв.
ДТ и възнаграждение за проц.представителство в размер на 200 лв.
Първоинстанционията съд е отхвърлил
заявлението по чл.410 от ГПК, в частта относно искането да бъде издадена
заповед за изпълнени и за сумата от 185 лева
– неустойка за неизпълнение на договорно задължение, както и за сумата 103.10 лева – разходи за извънсъдебно събиране, като се е мотивирал, че в тази част
заявлението противоречи на добрите нрави и закона.
При действието на чл. 411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна и да
отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 от ГПК, да не
противоречи на закона или добрите нрави, длъжникът да има постоянен адрес или
седалище на територията на РБългария, както и да е с обичайно местопребиваване
или седалище на територията РБългария.
В конкретния
случай въззивният съд приема, че са налице пречките по чл. 411, ал.2, т.2, пр.2
от ГПК – клаузите на договора за кредит относно уговорената лихва са нищожни
поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави в обществото биха могли да
бъдат накърнени от съглашения, които са несъвместими с общоприетия морал,
етични възгледи и правила за поведение, установени в обществото. Моралните
норми от своя страна са неписани правила за поведение, които са се наложили в
определен етап от общественото развитие от икономическите условия на живот,
възгледите за добро и зло, справедливост и пр. Те заедно с правните норми
регулират обществените отношения, и са превърнати, макар и неписани, в
допълнителен източник на правото. При действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото
им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са
за нищожни уговорки, които накърняват добрите
нрави. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК.
Видно от данните по делото на длъжника е
отпуснат кредит в размер на 400 лева, а уговорената по
твърдение на заявителя и претендирана неустойка за неизпълнение на клаузи на
договора е в размер на 168 лева, което излиза
извън рамките на присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като води до неоснователно обогатяване. Претендираната неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 143, т.5 ЗЗП, която предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице противоречие със закона и добрите нрави, поради което не са налице
предпоставките за издаване на заповед за изпълнение по смисъла на чл. 411,
ал.2, т.2 от ГПК.
По отношение на претендираната такса за извънсъдебно събиране в размер на
195 лева, начислената такса е в противоречие с разпоредбите на чл. 10а, ал.4 от
Закона за потребителския кредит, тъй като от изложеното не се установява да е
изпълнено изискването видът, размерът и действието, за което се събират такси
да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Освен това
въпреки, че е наречена такса, е обвързана с неизпълнение на задължение по
договора, което по същество противоречи на разпоредбата на чл.33 от ЗПК.
Съгласно чл. 411, 2, т.2 пр.1 от ГПК, съдът следи служебно за наличието на
противоречие на искането със закона и при констатиране на такова отказва
издаване на заповед за изпълнение.
В частта относно претендираната такса
за експресно разглеждане на документи, настоящият състав споделя изложеното от
първоинстаницонния съд, че определения в договора размер от 167.24 лева,
представлява повече от 1/3 от размера на получения кредит от 400 лева, и като
такава е несъразмерно висока с оглед предоставената в заем сума, поради и което
съдът приема, че се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ал.1 от
ЗЗП, следователно нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Предвид гореизложеното
настоящият състав приема, че атакуваното разпореждане на РС-Ловеч е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане
№ 3046/ 01.10.2018 г.,
на Районен съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. 1946/
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.