Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 19.04.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА
ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 417 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
20204958 от 23.09.2020 г. по гр. д. № 16636/2019 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав,
съдът е признал за установено по
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че ответникът Г.А.Г., ЕГН **********,***,
дължи следните суми: 134,93 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 02.11.2018 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 1,44
лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.10.2018 г., 6,89 лв. такса дялово
разпределение за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г. и мораторна
лихва върху нея в размер на 0,99 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.10.2018
г., присъдени със заповед от 25.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 70516/2018 г. на СРС, 72 с-в, като е отхвърлил
исковете за установяване дължимостта на вземането за
такса дялово разпределение за сумата над 6,89 лв. до претендиралите 9,67 лв. и
за лихва за забава върху нея за разликата над 0,99 лв. до 1,65 лв.
Със същото решение съдът е признал за
установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че ответникът С.С.И.,
ЕГН **********,***, дължи следните суми: 539,71 лв., представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018
г., ведно със законна лихва от 02.11.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 5,77 лв. за периода от 15.09.2017
г. до 23.10.2018 г., 27,56 лв. такса дялово разпределение за периода 01.05.2016
г. - 30.04.2018 г. и мораторна лихва върху нея в
размер на 3,97 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.10.2018 г., присъдени със
заповед от 25.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 70516/2018 г. на СРС, 72 с-в, като е отхвърлил исковете за
установяване дължимостта на вземането за такса дялово
разпределение за сумата над 27,56 лв. до претендираните
38,66 лв. и за лихва за забава върху нея за разликата над 3,97 лв. до 6,59 лв.
С решението Г.А.Г. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата
от 136,94 лв. разноски в исковото производство и сумата от 12,21 лв. разноски в
заповедното производство, С.С.И. е осъдена да заплати
на „Т.С.” ЕАД сумата от 273,89 лв. разноски в исковото производство и сумата от
48,84 лв. разноски в заповедното производство, а „Т.С.” ЕАД е осъдено да
заплати на С.С.И. сумата от 2,32 лв. разноски в
исковото производство.
Недоволна от така постановеното
решение, в частта, с която са уважени установителните искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 и сл. ЗЕ и чл. 422 ГПК вр.
чл. 86 ЗЗД по отношение на нея, е останала ответницата в производството С.С.И.,
която чрез процесуалния й представител адв. Р.Р. го обжалва при твърдения, че решението е неправилно, тъй
като е постановено в нарушение на материалния закон и допуснати от съда
процесуални нарушения. По-конкретно поддържа, че първоинстанционното
решение в частта относно признатото вземане за дялово разпределение и лихва за
забава върху сумата за дялово разпределение е недопустимо, тъй като по делото
не са налице каквито и да било доказателства, че страните са уговорили
конкретен размер на услугата дялово разпределение, т.е. ищецът не е доказал, че
ФДР и ищцата са сключили възмезден договор за извършване на услугата. Отделно
от това счита, че ищецът предявява чуждо право, тъй като тази сума се дължи на
трето лице, а не на ищеца. Оспорва наличие на облигационна връзка с ищеца. На
следващо място, намира за неправилно първоинстанционното
решение в частта, в която съдът е признал за установено вземане на обезщетение
за забава върху главница за топлинна енергия, поради факта, че не са
представени доказателства процесните общи фактури да
са публикувани в сайта на дружеството. Също така, счита, че разпоредбата от
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, с които се указва, че вземането става изискуемо
от публикуване на интернет страницата на дружеството, е нищожна като
неравноправна с подробно изложени съображения. Счита за недоказано количеството
на доставена ТЕ до сградата и до имота на ищцата, при твърдения, че топломера в
АС не е преминал метрологична проверка. С тези доводи моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените срещу
нея искове. Претендира разноски за заплатена държавна такса.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала отговор на въззивната жалба по реда на чл. 263 ГПК, с който я оспорва
по съображения, че първоинстанционния съд е
постановил правилно и обосновано решение, като моли същото да бъде потвърдено.
Претендира разноски за юрк. възнаграждение, прави
възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на въззивника – ответник.
Решението
в уважителната част по отношение на ответника Г.А.Г., като необжалвано от ответника
е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
Предявените пред първоинстанционният
съд искове са установителни, при правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, и
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците
като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен
състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане
на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни
искове, а в тежест на ответниците е да установят
положителния факт на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост
и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови
нужди. За установяване на посочените обстоятелства по делото са представени
договор за продажба на държавен недвижим имот от 13.06.1990 г. и удостоверение
за наследници на А.И., от които се установява, че А.И. и С.И. са придобили процесния топлоснабден имот по
време на брака си, при което той е влязъл в състава на СИО. След смъртта на А.И.,
неговата 1/2 част от имота са наследили наследниците му - съпругата С.И. и децата
му Г.А.Г. и В.А.И.М./починала/. По силата на наследственото правоприемство
и съобразно наследствения си дял, наследниците са станали собственици на по 1/6
идеална част от имота, като така преживялата съпруга притежава 4/6 части от
него. Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава
извода, че въззивниците Г. и И. са съсобственици на процесния топлоснобден имот при
квоти 1/6 ид.ч. за Г.Г. и
4/6 ид.ч. за С.И. и същите имат качеството на
потребители на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.),
който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената
дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната
дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на
вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в
сградите в режим на етажна собственост.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба №
16-334 за топлоснабдяването дяловото разпределение на
топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна собственост, се извършва
възмездно от топлопреносното предприятие или от
доставчика на топлинна енергия-самостоятелно, или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от потребителите или от
асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на наредбата и приложението към нея. В Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, е предвидено, че купувачите заплащат на
продавача стойността на услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания
от тях Търговец - чл. 22, ал. 2, респ. в чл. 13, ал. 1, т. 1 от ОУ също е
предвидено задължение за заплащане на дължимите суми за топлинна енергия и
дялово разпределение в срок. Следователно, ответниците
дължат на ищеца, а не на трето лице стойността на услугата дялово разпределение,
поради което възраженията на въззивника в тази насока
са неоснователни.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и
един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците.
Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано
основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните
искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответницата И. за сума в размер на 539,71
лв. и за периода от м.05.2016 г. до м.04.2018 г.
Претендираните вземания не са установени единствено от счетоводните
записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаната експертиза,
която съдът кредитира като обективна и
компетентна, от която се установява, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с действащата към
съответния период нормативна уредба. Количеството доставена топлоенергия е
отчитано по показанията на общия топломер в абонатната станция, след приспадане
на технологичните разходи, които са за сметка на дружеството-доставчик.
От заключението на съдебно-техническата
експертиза, неоспорено от страните в първоинстанционното
производство, се установява, че в сградата, в която се намира процесния имот е въведена система за дялово разпределение
на топлинна енергия, което се извършва от ищеца. В имота на ответниците
има монтирани две отоплителни тела, съответно два топлоразпределителя.
В имота се ползва топла вода, разходът за която е отчетен по показанията на два
водомера. Има щранг лира, за която е начислена
служебно ТЕ. За имота е начислена и ТЕ отдадена от сградната
инсталация, която е разпределена между всички потребители пропорционално на
отопляемия им обем по проект, съгласно ЗЕ и Наредба № 16-334. Съобразно
заключението на вещото лице, потребената в имота за процесния период ТЕ възлиза на общо 1 672,02 лв., от
които ищецът претендира 809,57 лв., а ответницата И. дължи 4/6 от нея или
сумата от 539,71 лв.
Относно възражението на ответницата, че
част от задължението й е погасено по давност настоящият съдебен състав намира
следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл.
111 б. „в“ ЗЗД/.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. А
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Съгласно чл. 33 от
одобрените с решение на ДКЕВР от 27.06.2016 г. Общи условия, приложими към процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните
суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Съобразно това, изискуемостта на първото от процесните
вземяния е настъпила на 15.07.2016 г. , а заявлението
е подадено на 02.11.2018 г. При тези данни съдът намира, че претендираните
за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. вземания не са погасени по давност
и направеното в тази насока възражение е неоснователно.
Настоящият съдебен състав намира за
неоснователни доводите на ответницата, че не е установено точното количество
доставена топлинна енергия, респ. не били установени качествени изисквания. На
първо място и в ОУ от 2008 г. е въведено като задължение за продавача да
осигурява в абонатната станция температурен режим и количество на
топлоносителя, съответстващо на договорената мощност, за подгряване на
топлоносителя в сградната инсталация за отопление и
на топлата вода за битови нужди. Температурният режим е посочен като общ за
цялата топлоснабдителна система или за отделни топлоизточници. Въведено е и задължение за продавача с
избрания от него температурен режим и количество топлоносител, постъпващо в
абонатната станция, да осигурява температура на подгрятата вода за горещо
водоснабдяване 55 градуса на изхода от подгревателя
към сградната инсталация и поддържане на предвидените
по проект температури в отопляемите помещения с допустимо отклонение минус 1,5
градуса при изчислителни режими - чл. 5 от ОУ. Съгласно чл. 17 от ОУ от 2008 г.
продавачът е длъжен да поддържа параметрите на топлоносителя, съгласно
хидравличния режим и температурния график на топлопреносната
мрежа. Температурният график отчита промяната на температурата на топлоносителя
при промяна на температурата на околния въздух с цел достигане на предвидената
температура вътре в отопляемите помещения, когато вътрешната отоплителна
инсталация работи според предписанията. Температурният график осигурява баланса
между производство, пренос и минимизиране на технологичните разходи и качество
на топлоснабдяването. В посочените ОУ е предвидено
задължение за ищеца като продавач на топлинна енергия да поддържа параметрите
на топлоносителя, съгласно температурния график на топлопреносната
мрежа. А според чл. 132, ал. 1 от ЗЕ операторът на топлопреносната
мрежа (който е част от топлопреносното предприятие) е
длъжен да осигурява режима на работа на топлопреносната
мрежа в съответствие с изискванията на наредбата по чл. 125, ал. 3 - Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. А
според последната операторът на топлопреносната мрежа
осигурява режима на работа на топлоснабдителната
система, като определя температурата и налягането на топлоносителя в
съответствие с изчислителния хидравличен режим и приетия температурен график за
постигане на минимални разходи при производството и преноса на топлинната
енергия до съоръженията на потребителите и следи за спазването им. Именно това
определя качествените параметри на доставената услуга. Въведено е точно
определено изискване за конкретната температура на водата на битово горещо
водоснабдяване - 55 градуса на изхода от подгревателя
към сградната инсталация, докато за отопление на
помещенията задължението на топлоснабдителното
предприятие - продавач на топлинна енергия е да осигури такива качествени
показатели на подавания топлоносител, които съобразени с конкретните атмосферни
условия да осигурят достигане на предвидените проектни температури в
отопляемите помещения, при съответно нормална работа и на вътрешната
отоплителна система като част от сградната
инсталация. Тези параметри са определени точно и ясно, респ. посочен е
механизъм за определянето им в зависимост от предварително разчетени критерии.
От друга страна, задължение за ищеца
като продавач на топлинна енергия е да достави необходимото количество топлинна
енергия до абонатната станция в съответната етажна собственост. Оттук
отоплението на помещенията, респ. доставянето на БГВ до отделните потребители
се извършва чрез сградната инсталация, която се
състои от вътрешна отоплителна инсталация и от инсталация за подаване на гореща
вода. Сградната инсталация, според чл. 140, ал. 3 от
ЗЕ, като съвкупност от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на
топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, включително
главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии (§1, т. 3 от ДР към
Наредба №16-334 за топлоснабдяването) е обща етажна
собственост. А щом е така, то следва да се приеме, че етажните собственици са
длъжни да поддържат тези инсталации в подходящо за експлоатация състояние.
Монтираните отоплителните тела са собственост на собствениците на имотите,
които се топлоснабдяват.
На следващо място, по отношение на
количеството и качеството на доставената топлоенергия потребителят разполага с
възможност за рекламация при условията на Общите условия, която рекламация е
обвързана от определени срокове, каквато не се твърди и не се доказва да е била
направена, поради което и съдът приема, че е налице приемане на услугата от
страна на потребителя, съответно същата е била с необходимото качество. Следва
да се отбележи, че съгласно Решение № 507/22.01.2013 г. по гр. дело № 1557/2011
г. на ВКС, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК и представляващо
задължителна практика за съдилищата, в тежест на ответника по иска е да докаже
твърденията, че извършеното вътрешно разпределение на разходите за отопление и
топла вода на дружеството - топлинен счетоводител е неточно.
Поради изложените съображения,
настоящият съдебен състав намира, че доколкото ищецът претендира незаплатена за
процесния период цена на ТЕ в размер на 809,57 лв. и
с оглед диспозитивното начало исковете правилно са
уважени до този размер, като по отношение на ответницата С.И. задължението
възлиза на 539,71 лв., съобразно квотата й в съсобствеността /4/6/.
По
отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава
в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Съгласно ОУ от 27.06.2016 г., приложими към процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните
суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, а лихва за забава се начислява върху сумата по общата фактура след
изтичане на 45-дневен срок от периода, за който се отнася.
Настоящият въззивен
състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху
вземанията за главница в размер на 539,71 лева възлиза общо на 5,77 лева,
считано от 15.09.2017 г. до 23.10.2018 г. както правилно е присъдил и
първостепенния съд.
Към посочената по-горе сума следва да се
добави съответна част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за
дялово разпределение, от която ответницата И. дължи 27,56 лв., ведно със обезщетение
за забава в размер на 3,97 лв. и за периода от 15.09.2017 г. до 23.10.2018 г.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответницата е определено според отчетното количество и
подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди
решението в обжалваните му части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20204958 от 23.09.2020 г.
по гр. дело № 16636/2019 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА С.С.И., ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, сумата от 100 лв., представляваща сторените в производството
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.