Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 13470 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.09.2018г., постановено по гр.дело № 36645/2016г.
по описа на СРС, ГО, 119 състав, са отхвърлени предявените от Н.Ю.С. срещу “Х.Х.Б.”
ЕООД обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 221, ал. 1
от КТ за заплащане на сумата от 500 лева, представляваща обезщетение в размер
на брутното трудово възнаграждение за неспазен едномесечен срок на предизвестие
и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 512
лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода
от 2014г. до 2016г., включително за общо 23 дни, ведно със
законните лихви върху сумите, счатано от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното изплащане.
Със същото решение е оставен без разглеждане като
недопустим предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ за
поправка в трудовата книжка на ищеца на основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение. Решението в тази част е отменено
с определение от 20.03.2019г., постановено по ч.гр.д. № 3464/2019г. по описа на
СГС и делото е върнато в СРС за продължаване на съдопроизводствените действия
по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ. В изпълнение на
задължителните указания на въззивният съд, СРС е постановил решение на
30.08.2019г., влязло в законна сила понастоящем, с което е уважен предявеният
иск и съдът е допуснал поправка на основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, като е постановил същото да се счита за такова
на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, а не за вписаното основание – чл. 330,
ал. 2, т. 6 от КТ.
Срещу решението от 18.09.2018г., в частта, в която са отхвърлени
предявените искове с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ, е подадена въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че са необосновани
изводите на СРС, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 330,
ал. 2, т. 6 от КТ, тъй като ищецът не бил оспорил законността на
дисциплинарното уволение. В тази връзка жалбоподателят обръща внимание, че
предявяването на иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за оспорване
законността на уволнението би бил недопустим поради липса на правен интерес,
защото трудовото правоотношение вече е било прекратено от ищеца на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Изразява се становище, че правилно СРС е приел, че
трудовото правоотношение между страните е било прекратено едностранно от
служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ преди да му бъде наложено дисциплинарното
наказание, но неправилно е отхвърлил претенцията му по чл. 221, ал. 1 от КТ.
Счита изводите на СРС за неоснователност на иска по чл. 224 от КТ за
необосновани. Поддържа, че ответникът няма насрещно вземане по чл. 221, ал. 2
от КТ, поради което възражението му за прихващане между двете насрещни вземания
е неоснователно. По тези съображения прави искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се
уважат.
В срока по чл. 263, ал. 1 от КТ насрещната страна “Х.Х.Б.”
ЕООД оспорва въззивната жалба. Счита обжалваното решение за правилно, като
постановено в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената
тежест и съобразно приложимите материално правни норми.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
Не е спорно между страните, че ищецът е заемал
длъжността „техник системи“ при ответното дружество, както и че трудовото правоотношение
било прекратено. С влязло в законна сила съдебно решение, постановено по гр.д.
№ 36645/2016г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, е уважен конститутивен иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, като е допусната поправка на
основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, вписано в трудовата
книжка на ищеца, като е постановено вместо “чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ” да се
чете “чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ” – хипотеза на едностранно прекратяване на
трудовия договор без предизвестие от работник или служител, когато
работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение
по този кодекс или по общественото осигуряване. Следователно, със сила на
пресъдено нещо между страните е установено, че правоотношението е прекратено едностранно
от ищеца с писмено заявление до ответното дружество, поради неплащане на
командировъчни разходи за м.02. и м.03.2016г., получено от работодателя на
08.04.2016г., както и че на 04.05.2016г. управителят на ответното дружество е
издал заповед № 47, с която правоотношението с ищеца било прекратено, но на
различно основание, а именно – дисциплинарно уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 6
от КТ. В случая трудовото правоотношение е прекратено от ищеца по реда на чл.
327, ал. 1, т. 2 от КТ с
изпращане на едностранно заявление до работодателя, получено от последния на
08.04.2016г. Това изявление
отправено до работодателя е основано на законово регламентираното субективно
преобразуващо право на работника да предизвика едностранно, независимо от
волята на работодателя, изменение на съществуващото правоотношение в посока към
прекратяването му. Именно защото това право е субективно и преобразуващо и може
да бъде упражнено едностранно от работника, то и не са необходими каквито и да
било действия на работодателя, както и не е необходимо неговото съгласие или
мнение във връзка с това, поради което и с достигането на изявлението до
последния то е произвело целеното действие и трудовото правоотношение е било
прекратено - аргумент от чл. 335, ал. 1,
т. 3 от КТ, която норма постановява, че моментът, в който трудовото правоотношение
се счита за прекратено е получаването на писменото изявление за прекратяване. Следва изрично да се посочи, че, противно на виждането на
ответника, дори в рамките на вече започнала процедура по дисциплинарно
уволнение, няма никаква пречка правоотношението между страните да бъде
прекратено на някое от законоустановените основания, предвидени в КТ. Както е прието за установено в
отношенията между страните с влязлото в сила съдебно решение, доколкото
изявлението на ищеца за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е достигнало до работодателя преди
прекратяване на соченото от него основание /чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ/, то
следва да се приеме, че правоотношението е прекратено именно на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ /в този смисъл решение № 954
от 09.12.2009г. по гр. д. № 5375/2008 г. на ВКС, IV ГО; решение № 291 от 09.10.2013 г., по гр. д. № 1430/2012
г. на ВКС, IV ГО/.
Съгласно чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото
правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а
работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение
за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер
на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. По делото се
установи, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. От
приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като пълно и обективно дадено, се установява, че брутното трудово
възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен месец е в размер на 506
лева, която сума съответства на размера на дължимото обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Ищeцът претендира
сума в по-малък размер – 500 лева, поради което искът следва да бъде уважен
изцяло, а като законна последица от това ответникът следва да бъде осъден да
заплати и законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата. По тези съображения първоинстанционното решение в
посочената част се явява неправилно и следва да се отмени, а вместо него да се
постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ да се уважи в пълен размер.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ:
Според нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване
на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност.
Съобразно правилото за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, съгласно която норма всяка страна е
длъжна да установи фактите, на които основава своите искания, в тежест на ищеца
е да установи по реда на пълното и главно доказване основанието и размера на
предявеното вземане. Ответникът следва да докаже релевираните от него
правоизключващи, правоотлагащи и прапогасяващи възражения.
В конкретния случай ищецът основава претенцията си на
качеството му на кредитор на вземане, представляващо парично обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск. Основателността на този иск е обусловен от
доказване от страна на ищеца на следните кумулативни предпоставки: прекратяване
на трудовото правоотношение; размер /брой работни дни/ на полагащия се платен
годишен отпуск за съответния период по години; размер /брой работни дни/ на
ползвания от ищцата платен годишен отпуск за същия период /с оглед определяне
на остатъкът от неизползвания платен годишен отпуск, за който се дължи парично
обезщетение/ и размер на обезщетението. Доказването на отрицателни фактически
твърдения /каквито са твърденията на ищеца за неизползван платен годишен
отпуск/ може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/,
които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт.
В случая първоинстанционният съд е отхвърлил
предявения иск, тъй като е приел за основателно възражението на ответника за
прихващане с вземане по чл. 221, ал. 2 от КТ, представляващо дължимо от
работника или служителя обезщетение при дисциплинарно уволнение в размер на
брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно
трудово правоотношение.
Настоящият съдебен състав счита
изложените мотиви за неправилни по следните съображения:
Ищецът претендира
заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за периода от 2014г. до 2016г.,
включително, за неползван платен годишен отпуск в общ размер на 23 дни. Ответникът
не оспорва твърдението, че за посочения период служителят не е ползвал полагаемия
се платен годишен отпуск в посочения размер. От приетото по делото заключение
на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като пълно и
обосновано, се установява, че брутният размер на обезщетението за неизползвания
платен годишен отпуск за исковия период за общо 27 дни е 621 лева /брутен
размер/, която сума е била начислена във фиш за възнаграждение от м.05.2016г. От
посочената сума работодателят удържал 500 лева на основание чл. 221, ал. 2 от КТ и сумата от 12, 10 лева – данък върху доходите на физическите лица, като реално
изплатената на ищеца сума е в размер на 108, 90 лева /нетен размер/. Неоснователно е заявеното възражение за прихващане с
вземане на работодателя по чл. 221, ал. 2 от КТ, доколкото основанието за
заплащане на това обезщетение е прекратено
трудово правоотношение в хипотеза на дисциплинарно уволнение. В случая с влязло в законна сила съдебно
решение е установено между страните, че трудовото правоотношение на ищеца е
прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, поради което ответникът не
се легитимира като кредитор на вземане на соченото от него основание по чл.
221, ал. 2 от КТ.
По тези съображения се налага извод, че в
полза на ищеца е възникнало право по чл. 224, ал. 1 от КТ, като неплатеното към
момента обезщетение възлиза на сумата от 500 лева /брутен размер/, представляващ разлика
между начисленото със заповедта за прекратяване обезщетение в брутен размер на
621 лева и направените удръжки от работодателя в размер на 500
лева, представляваща обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ. Удържаната от
работодателя сума в размер на 12, 10 лева, представляваща данък върху доходите
на физическите лица /ДДФЛ/, не следва да се присъжда на ищеца, тъй като тази
сума е правилно удържана, доколкото представлява дължим ДДФЛ в размер на 10 %
върху начисленото с фиш от м.05.2016г. възнаграждение
в брутен размер от 121 лева.
Като е достигнал до други изводи
първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени
в обжалваната част и предявеният иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ да
се уважи до размер на сумата
от 500 лева – брутен размер на дължимото обезщетение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, в полза на въззивника следва да
се присъдят сторените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от
въззивната жалба, които възлизат на сумата от 296, 44 лева – адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна претендира разноски за въззивното производство, но
предвид липсата на доказателства за направени такива, искането е неоснователно.
Според нормата на чл.
78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от
държавна такса или от разноски по производството /какъвто е настоящият случай/,
осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като
съответните суми се присъждат в полза на съда. Поради това “Х.Х.Б.” ЕООД следва
да бъде осъдено да заплати в полза на СГС сумата от 25 лева за държавна такса
за въззивното производство. По същите съображения ответното дружество следва да
бъде осъдено да заплати в полза на СРС разноски по чл. 78, ал. 6 от ГПК за
държавна такса в размер на 50 лева и 395, 26 лева – разноски за възнаграждения
за вещи лица.
С оглед изхода на спора в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски за първоинстанционното производство за адвокатско
възнаграждение, дължими съразмерно на уважената част от исковете. В тази връзка
и след като взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл.
78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и
съдействие от 30.06.2016г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 600 лв. В
случая са предявени три обективно кумулативно съединени искове – два оценяеми и
един неоценяем, като предвид липсата на разграничение каква част от адвокатско
възнаграждение е платено за всеки един от исковете, съдът приема, че то е
платено по равно, т.е. за осъществената защита за всеки един от исковете е
платено адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева. Предмет на въззивното
производство са двата оценяеми иска – по чл. 221 от КТ и по чл. 224, ал. 1 от КТ, с цена – съответно от 500 лева и от 512 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2,
вр. ал. 1, т. 1, предл. последно, от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 1 000 до 5
000 лева минималното възнаграждение е 300 лв. + 7 % за горницата над 1 000
лева. В случая материалният интерес възлиза на сумата от 1 012 лева, а минималното
възнаграждение е равно на 300, 84 лева. Въззивният съд намира, че действително
заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен към действителната фактическа и
правна сложност на делото се явява прекомерен и следва да бъде намален до минимален
размер от 300 лева, дължимо съразмерно на уважената част от исковете, предмет
на въззивното производство. Ето защо в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски за първоинстанционното производство в размер на 300 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Предвид изхода на делото, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, в която ищецът е осъден да заплати на
ответното дружество съдебни разноски за сумата над 4, 15 лева, дължими
съразмерно на отхвърлената част от иска по чл. 224, ал. 1 от КТ.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК и с оглед
цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 490573 от 18.09.2018г.,
постановено по гр.д. № 36645/2016г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от Н.Ю.С. срещу „Х.Х.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 221, ал. 1
от КТ, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от Н.Ю.С. срещу „Х.Х.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл.
224, ал. 1 от КТ до размер на сумата от 500 лева, както и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на „Х.Х.Б.“
ЕООД разноски в първоинстанционното производство за сумата над 4, 15 лева и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Х.Х.Б.“ ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес
на управление ***, офис 6 да заплати на Н.Ю.С.,
ЕГН **********,*** по иск с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ сумата от 500 /петстотин/ лева,
представляваща брутен размер на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от
работника без предизвестие в случая по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, дължимо от
работодателя за срока на
предизвестието при безсрочно трудово правоотношение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на исковата молба - 01.07.2016г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „Х.Х.Б.“ ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес
на управление ***, офис 6 да заплати на Н.Ю.С.,
ЕГН **********,*** по иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща брутен размер на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 2014г. до 2016г.,
включително, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 01.07.2016г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 490573 от 18.09.2018г., постановено по гр.д. № 36645/2016г. по описа на
СРС, ГО, 119 състав, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Х.Х.Б.“
ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, офис 6 да
заплати на Н.Ю.С., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 300 /триста/
лева – съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство, както и да заплати на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 296, 44 /двеста
деветдесет и шест лева и 44 ст./ лева – съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Х.Х.Б.“
ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, офис 6 на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати
по сметка на Софийски районен съд сумата от 50 /петдесет/ лева, представляваща
дължима държавна такса в първоинстанционното производство, както и да заплати
сумата от 395, 26 /триста деветдесет и пет лева и 26 ст./ лева, представляваща
разноски за възнаграждение за вещи лица.
ОСЪЖДА „Х.Х.Б.“
ЕООД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление ***, офис 6 на основание чл.
78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 25 /двадесет
и пет/ лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.