№ 3358
гр. София, 31.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100505748 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 2032 от 05.02.2024 г., постановено по гр.д. № 66430/2022 г.
Софийски районен съд, 34 състав: Прогласил по предявен от Я. Н. Д., ЕГН
**********, иск против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********,
договор за предоставяне на потребителски кредит № 534651 от 17.08.2017 г. за
нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК; Прогласил по
предявен от Я. Н. Д., ЕГН **********, иск против „ФЕРАТУМ БАНК“ ЕАД -
Малта, договор за гаранция (поръчителство) от 18.08.2017 г. към договор за
предоставяне на потребителски кредит № 534651 от 17.08.2017 г. за нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД; Признал за установено по предявения
от Я. Н. Д., ЕГН **********, установителен иск с правна квалификация чл.
124, ал. 1, предл. 2 ГПК, че ищцата не дължи на ответника „ФРОНТЕКС
ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *********, сума в общ размер на 639 лева,
представляваща начислени без правно основание такса за гаранция
(поръчителство) в размер на 539 лева и такса за забава в размер на 100 лева;
Осъдил на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „ФРОНТЕКС
ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Я. Н. Д., ЕГН
1
**********, сумата от 161 лева, представляваща неоснователно заплатена над
главницата договорна лихва по прогласен за нищожен договор за
предоставяне на потребителски кредит № 534651 от 17.08.2017 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от 05.12.2022 г. до окончателното плащане на
задължението. Съобразно изхода на спора и чл. 78 ГПК са разпределени
разноските по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, който съгласно молба-уточнение от 14.10.2024 г. го
обжалва в частта, с която предявеният срещу него иск е уважен, с оплаквания
за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и
необоснованост. Районният съд неправилно приел, че процесният договор за
потребителски кредит е нищожен като противоречащ на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като възнаграждението за поръчител не е включено в ГПР и
ГПР не съответства на действителните разходи по кредита. Общите разходи по
кредита, съгласно § 1 ДР ЗПК, включвали известните на кредитодателя суми
по допълнителни услуги, чието сключване е задължително условие за
отпускане на кредита. По делото било установено, че ищецът можел да
обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, вкл. с поръчителство от
избрани от него физически лица, поради което сключването на договор за
поръчителство с „Фератум банк“ (Малта) не било задължително условие за
отпускане на кредита. Тази сума не била известна на кредитодателя преди
кредитоискателят да избере начин на обезпечаване на отпуснатия кредит, т.е.
отново не били налице предпоставките за включване в общите разходи по
кредита. Включването на клаузата на чл. 5 от договора за потребителски
кредит било следствие от направения от ищеца избор в рамките на
преддоговорните отношения между страните. Това обаче не означавало, че
кредитодателят имал информация преди избора на кредитополучателя
относно условията, при които ищецът и трето лице (поръчител) ще постигнат
споразумение, съответно не било ясно уговореното между тях
възнаграждение. Такава информация се получавала единствено ако е избрано
поръчителство чрез „Фератум банк“ (Малта), който бил търговски партньор на
въззивника. Въпросът дали възнаграждението по договора за поръчителство
следва да бъде включен в ГПР бил правен и следвало да бъде решен от съда.
От заключението на ССЕ нямало доказателства за неправилно изчисление на
ГПР в договора за кредит, тъй като резултатът й бил обусловен от
2
формулирания въпрос. ГПР бил посочен правилно в договора за кредит, което
означавало и че не е налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68г, ал. 4 ЗЗП вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, а клаузата на чл. 4 от договора не била
неравноправна. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли предявения срещу въззивника иск. Претендира разноски за двете
инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл.
80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна Я. Н. Д. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като
правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на
пълномощника й на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА.
Въззиваемата страна „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД с молба от
29.04.2025 г. взема становище за основателност на жалбата. Моли съда да я
уважи, при което следвало и „искът“ срещу него да бъде отхвърлен.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80
ГПК.
Въззиваемата страна „МУЛТИТЮД БАНК“ ЕАД (преди „ФЕРАТУМ
БАНК“) – Малта, рег. № в Малта C 56251, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно, и допустимо - в обжалваната част.
Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата е правилно в атакуваната част по следните
3
съображения:
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта,
с която е уважен предявеният срещу „Фератум България“ ЕООД иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на договора за
потребителски кредит за недействителен (нищожен) като противоречащ на
закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Страните не спорят по фактите, а те се установяват и от приетите писмени
доказателства. На 17.08.2017 г. между „Фератум България“ ЕООД (кредитор)
и Я. Н. Д. (кредитополучател) е бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит № 534651 за сумата от 700 лева, които
кредитополучателят се задължил да върне на 12 месечни анюитетни вноски,
включващи главница и възнаградителна лихва, с първа падежна дата
16.09.2017 г., съгласно погасителен план към договора. Посочен е годишен
лихвен процент 23.00 % (възнаградителна лихва в размер на 161 лева) и ГПР
49.11 %; Общата дължима сума е посочена в размер на 861 лева.
Съгласно чл. 5 от договора, „заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Фератум банк в полза на дружеството – кредитодател. ....
Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема“.
Съгласно чл. 5.3 от ОУ на договора, за да повиши кредитоспособността си
и с това да повиши вероятността да бъде одобрен кредитът от дружеството,
кредитоискателят може да предложи едно от следните обезпечения: а)
обезпечение, предоставено от гарант, във формата на договор за
поръчителство; б) обезпечение, предоставено във формата на договор за
поръчителство от поръчител – предложено от кредитоискателя и одобрено от
дружеството физическо лице; в) застраховка, покриваща рискове от
неплащане на кредита. Според чл. 5.5 от ОУ, предложеното от
кредитоискателя обезпечение не задължава дружеството да одобри
обезпечението, както и да предостави поискания от кредитоискателя
потребителски кредит.
Съгласно представената преддоговорна информация, т. 4.3, ако
кредитоискателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, посочен от
кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 539
лв.
Приет по делото е и договор за гаранция (поръчителство) от 18.08.2017 г.,
4
сключен между „Фератум банк“ ЕАД – Малта (гарант) и Я. Н. Д. (клиент),
съгласно който гарантът се задължава солидарно с клиента да отговаря спрямо
кредитора за всички задължения, произтичащи от договора за потребителски
кредит № 534651/17.08.2017 г., срещу такса за предоставяне на гаранцията в
размер на 539 лв., дължима от клиента на 12 вноски в размер на по 44.92 лв.,
дата на първо плащане – 16.09.2017 г., краен срок на погасяване – 12.08.2018 г.
Падежите съвпадат с падежните дати по договора за потребителски кредит,
видно от погасителен план към договора за гаранция.
Не е било спорно, че с договор от 12.12.2019 г. вземанията по процесния
договор за потребителски кредит са били прехвърлени на „Фронтекс
интернешънъл“ ЕАД, за което ищцата е била уведомена. Според отговора на
цесионера до ищцата (л. 19 от делото на СРС), към датата на сключване на
договора за прехвърляне на вземанията задължението по процесния договор
за кредит № 534651 било в общ размер 1 500 лева, от които главница - 700
лева; договорна лихва – 539 лева; наказателна лихва - 161 лева; такси - 100
лева. След приспадане на платените от кредитополучателя суми, дължима
била сумата 639 лв.
От приетото в първата инстанция заключение на ССЕ, което не е оспорено
от страните, а съдът кредитира като обективно и компетентно се установява,
че при включване на възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция в размер на 539 лв. и договорната лихва, ГПР е в размер на 319.64 %.
Ищцата е извършила плащания по договора за кредит общо в размер на 861
лв. (таблица № 2 към т. 3 от заключението). Всички платени суми са
постъпили по сметка на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД и са отразени като
погасяване на задължения за: 61 лв. – главница; 539 лв. – договорна лихва, 161
лв. – наказателна лихва, 100 лв. – такси.
С оглед така установеното, въззивният съд споделя извода на
първоинстанционния за недействителност на договора за потребителски
кредит.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за кредит следва да е посочен
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;
5
Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, като в ГПР не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора, разходите, различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се
извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във
връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на
платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с
усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително
и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора
за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Съгласно императива на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (т.е. повече от 50 %), а според ал. 5 на чл. 19, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя (т. 2).
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
6
В посочения в процесния договор ГПР не е включено допълнителното
плащане по договора за гаранция в размер на 539 лв. С включването на тази
сума в ГПР, същият възлиза на 319.64 %, а тя несъмнено следва да бъде
включена в него, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Доводите на въззивника ищцата да имала възможност за избор на
поръчител/гарант преди сключване на договора съдът намира за
неоснователни. Т. нар. „избор на гарант“ е фиктивен и на практика не може да
се осъществи при кандидатстване по интернет, а предвид характера на
кредита - бърз кредит, ако потребителят избере поръчителство от трето
физическо лице, а не на предложеното от кредитора свързано с него лице –
Фератум банк, кредитът може да не бъде незабавно одобрен или въобще да не
бъде одобрен. Налице е нелоялна търговска практика на ответното дружество
и свързано с него трето лице (част от финансовата група Multitude), която има
за цел и резултат заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 10а,
ал. 2 ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а на
трето лице „гарант“. Съобразно уговореното в чл. 5, изр. 3 от договора за
кредит очевидно е, че от една страна одобряването на кредита като бърз
кредит неминуемо води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна
кредитът е уговорен и се предоставя само при поръчителство на точно
определено трето лице, свързано с кредитодателя. А че последният е знаел
размера на т.нар. „такса за предоставяне на гаранция“ е очевидно от текста на
чл. 5, изр. 3 от договора за кредит, съгласно който заемът се одобрява едва
след одобряването на обезпечението, така и от т. 4.3 от преддоговорната
информация, в която е посочен размерът на възнаграждението по договора за
гаранция от 539 лв. Нещо повече - при сключването на договора за кредит
кредиторът не само е знаел за договореното възнаграждение за поръчителство
и неговия размер, но и представянето на договора за поръчителство е
съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът да бъде одобрен.
Установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от
императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит,
попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения
в договора ГПР съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява
на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за
7
потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от
задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата
последица, както и непосочването им (така решение № 50013 от 05.08.2024 г.
по т. д. № 1646/2022 г., ІІ ТО на ВКС). В този смисъл е и практиката на СЕС,
обективирана в решение на 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС. В т. 55 и 56
от решението е подчертано, че с оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че „посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер“.
Ето защо в случая, след като вписаните в договора параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
годишният процент на разходите по кредита е посочен в занижен размер,
съгласно чл. 22 ЗПК договорът за кредит е недействителен.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната
част.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на
въззиваемата, която е претендирала присъждане на адвокатско
възнаграждение на пълномощника й за осъществената безплатна правна
защита и съдействие на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА.
Съгласно задължителното за националните съдилища решение от
25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, съдът не е обвързан от минималните
размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и следва да откаже прилагането й,
вкл. когато присъжда възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, тъй като същата
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Последователна е
практиката на ВКС с оглед цитираното задължително решение на СЕС, че
8
посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при служебното определяне на
възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената
на предоставените услуги, като се съобразяват вида на спора, материалния
интерес, фактическата и/или правна сложност на делото, количеството
извършена работа. В случая въззивният съд, съобразявайки вида на спора,
материалния интерес от 861 лв., липсата на фактическа и/или правна сложност
на делото в настоящата инстанция и извършеното от пълномощника на
въззиваемата – подаване на отговор на въззивната жалба, намира за
справедливо възнаграждение в размер на 250 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2032 от 05.02.2024 г., постановено по
гр.д. № 66430/2022 г. на Софийски районен съд, 34 състав в обжалваната
част, с която по предявения от Я. Н. Д., ЕГН **********, иск против
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, е прогласен за нищожен на
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договор за предоставяне на
потребителски кредит № 534651 от 17.08.2017 г.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост“-3, бул.
„Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на адвокат
Д.Л.Ф. от САК, личен № **********, служебен адрес: гр. София, ул. ****, на
основание чл. 38 ЗА сумата 250 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна защита и съдействие във
въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 66430/2022 г. на Софийски
районен съд, 34 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10