РЕШЕНИЕ
№ 357
гр. Пловдив, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Н.й К. Стоянов Въззивно гражданско дело №
20235300500470 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗДН.
Делото е образувано е по въззивна жалба, подадена от С. А. Д., ЕГН:
********** – лично и като майка и законен представител на Н. Д. Д., ЕГН: **********,
и като майка и лице в родство по права линия на М. Д. Д., ЕГН: **********, чрез
процесуалния представител адвокат Р. И., против Решение № 204 от 16.01.2023 г.,
постановено по гр.д. № 17704/2022г., по описа на Районен съд – гр. Пловдив, с което
съдът е отхвърлил подадената от жалбоподателите молба за постановяване на мерки по
Закона за защита от домашно насилие против Д. Д. Д., ЕГН: **********, за извършени
актове на домашно насилие на 07.11.2022 г.
В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност и
необоснованост на обжалвания съдебен акт. Оспорва се изводът на съда за липсата на
извършено от страна на ответника домашно насилие. Поддържа се, че обжалваното
решение е постановено при превратно тълкуване на събраните по делото
доказателства. Твърди се, че от събраните по делото доказателства категорично се
установява посочените в молбата актове на насилие от страна на ответника Д. Д..
Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което да се уважи подадената молба за защита. Претендира
разноски.
В срока по чл.17,ал.4 от ЗЗДН е подаден отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Д. Д. Д., ЕГН: **********, чрез адвокат Ж., с който оспорват
въззивната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде
оставено в сила. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на
обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
1
и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват
процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба за защита по ЗЗДН, подадена
от С. А. Д. – лично и като майка и законен представител на Н. Д. Д., и като майка и
лице в родство по права линия на М. Д. Д. срещу Д. Д. Д.. В молбата се твърди, че
молителката С. Д. и ответникът Д. Д. имат сключен граждански брак, по времето на
действието на който са родени малолетния Н. Д. и непълнолетната М. Д..
Първоначално отношенията в семейството били нормални, но в последните години
ответникът започнал да употребява алкохол, което водело до проявена от негова страна
агресия по отношение на молителите. Твърди се, че на 07.11.2022 г., ответникът, след
употреба на алкохол, казал на молителката С. Д., в присъствието на двете деца – Н. и
М. Д.и, следните обидни думи и изрази: „Не мога да те гледам и понасям повече!“,
„Виж се каква си дебела и грозна!“, „Събирай си багажа и се махай при майка ти!“,
„Ще те изритам от вкъщи и ще ти взема децата!“, „Боклук, махай се от тук!“, „Ще те
унищожа, не мога да те понасям“. Сочи се, че това поведение провокирало страх и
негативни емоции у тримата молители. Моли съда да издаде заповед защита, с която да
бъдат взети подходящи мерки по ЗЗДН, а именно: да се задължи ответникът да се
въздържа от извършване на домашно насилие; да се забрани да приближава
молителката и техните деца, местоработата на молителката, местата за социални
контакти, местата за отдих и разходка и да се определи временно местоживеене на
децата при молителката.
Ответницата, представлявана от адвокат Ж., оспорва всички твърдения
изложени в молбата. Моли съда да отхвърли молбата като неоснователна и недоказана.
С обжалваното решение съдът е оставил без уважение подадената молба за
защита, като е приел, че по делото не са събрани доказателства за осъществен акт на
домашно насилие от страна на ответника спрямо молителката в присъствието на
ненавършилите пълнолетие деца.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство
по препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като
не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно по
молбата с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.
По делото не е спорно, че С. Д. е съпруга на Д. Д., а последният е баща на
малолетния Н. Д. Д., роден на 06.11.2011 г., и непълнолетната М. Д. Д., родена на
11.08.2005 г., поради което молителката е активно легитимиран да търси защита, а
ответницата е сред лицата, посочени в чл. 3 ЗЗДН като пасивно легитимирани да
отговарят по реда на този закон.
Безспорно е също обстоятелството, че отношенията между страните са
изострени. Следва да се отбележи, че предмет на разглеждане в настоящото
производство не са междуличностните отношения между страните в тяхната цялост, а
само конкретно действие или действия съставляващи акт на домашно насилие,
2
извършени в предвидения в чл. 10, ал. 1 ЗЗДН срок, който е преклузивен (така
Решение № 1001 от 14.11.2008 г. по гр. д. № 962/2008 г., IIIг. о. на ВКС). От легалната
дефиниция, дадена в чл. 2, а и от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗЗДН , следва, че идеята
на закона е да се изследва поведението на страните не абстрактно и изобщо, а
конкретния акт на домашно насилие, индивидуализиран по време, място, начин и
проявна форма. Съобразно него се преценява основателността на молбата,
относимостта на доказателствата и адекватната мярка за защита. С оглед на горното, в
настоящия случай на разглеждане подлежи посочения в молбата акт на насилие от
07.11.2022 г., доколкото единствено той попада в рамките на срока по чл. 10, ал. 1
ЗЗДН . С молбата си за защита от домашно насилие молителката е представила
декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. На този документ разпоредбата на чл. 13, ал. 2, т. 3
ЗЗДН изрично придава доказателствена стойност, а нормата на ал. 3 от същия
предвижда издаване на заповед за защита и само въз основа на нея, когато поради
естеството на случая не могат да се ангажират никакви други доказателства за
насилието. Когато обаче такива са налице, същите могат да се приемат като оборващи
или разколебаващи твърденията на молителката. В случая наред с представената
декларация са събрани и други доказателства, които се преценяват от съда във
взаимната им връзка. В подкрепа на изложените в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН
твърдения за упражнено психическо и емоционално насилие на посочената по-горе
дата молителката е ангажирала и гласни доказателствени средства.
Съгласно чл. 2 ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално,
психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова
насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните
права, извършено спрямо лица, които се намират или са били в семейна или родствена
връзка, във фактическо съпружеско съжителство или обитават едно жилище.
Безспорно актът на домашно насилие е трудно доказуем особено когато става
въпрос за психическо и емоционално насилие, именно за това е въведена и
възможността с декларация по чл. 9 ал.3 от Закона да се обърне доказателствената
тежест в процеса и ответникът да е този, който да установи поведението си да е такова
съобразено с разпоредбата на чл.2 от ЗЗДН. Но разбира се молителката в крайна
сметка не би могла да разчита единствено на тази декларация, в случай че актът на
домашно насилие се оспори от насрещната страна, какъвто е и разглеждания казус.
За да се уважи молбата за защита, съдът следва да обсъди в съвкупност целия
събран доказателствен материал, а не едностранно да възприема само едно
доказателствено средство – в случая представената декларация по чл.9, ал.3 от закона.
В конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява, че се
касае за влошени отношения между две лица, които се намират в брачна връзка, от
която имат две деца. Правилно районният съд е приел, че гласните доказателствени
средства са дадени от лица, които не се явяват преки очевидци на твърдения акт на
домашно насилие- 07.11.2022 г.
При съпоставката на ангажираните от страните доказателства с правилата на
формалната и житейската логика при тълкуването им по категоричен начин показва и
доказва липсата на извършено домашно насилие върху молителката на посочено от нея
време –07.11.2022 г. в присъствието на непълнолетните деца.
При доказателствена тежест на молителката да докаже своята претенция
съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, същата не ангажира адекватни доказателства,
3
при условията на главно пълно доказване за позитивния факт на извършване на
домашното насилие над нея, в присъствието на ненавършилите пълнолетия деца, от
страна на ответника. По делото не се събраха доказателства, от които да се установява,
че ответникът е упражнил домашно насилие, в някои от проявните му форми посочени
в чл. 2 ЗЗДН, над молителката.
Следва да се отбележи, че процедурата по ЗЗДН е предвидена с оглед даване на
защита на физическите лица от упражнявано срещу тях насилие и има за цел
предпазване на пострадалия от посегателство срещу живота, здравето и неговото
достойнство. Тя не е средство за разрешаване на лични, имуществени и други спорове
между лицата, имащи право на защита по този закон. Случилото се на процесната дата,
което се окачествява в молбата като домашно насилие, не съдържа признаците на
такова.
Въз основа на изложеното съдът намира, че молбата за предприемане на мерки
за защита срещу домашно насилие е неоснователна. Поради съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на правния спор жалбоподателя следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна направените във въззивното производство разноски.
Такива надлежно се претендират, като са налице и доказателства, че те са реално
заплатени. В тях се включват направените пред настоящата съдебна инстанция
разноски- адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лв. Жалбоподателката е
направила възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.
Разпоредбата на чл. 78, ал.5 ГПК, дава възможност да се иска на насрещната
страна да бъде присъден по-нисък размер на разноските, ако заплатеното от тази
страна възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото. Редуцирането не може да засегне минимално
определения размер по чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно чл. 22 от Наредба №1 от 09.07.2004г., в редакцията ДВ бр. 88 от
4.11.2022 г. действаща към датата на постановяване на въззивното решение, за
процесуално представителство, защита и съдействие в производства по Закона за
домашното насилие минималното възнаграждение е 600 лв.
Определено по този начин стойността на минималното възнаграждение за
процесния спор възлиза на 600 лева за въззивното производство и това е минималния
размер, под който съдът не може да намали следващото се възнаграждение за
осъществена адвокатска защита въпреки направеното възражение в срока, предвиден в
чл. 78, ал. 5 ГПК.
Макар преценката за прекомерност винаги да е субективна, а минималните
размери на възнагражденията да са само база за определянето на действително
обосновано по стойност такова /като съдът не е обвързан от тях, съгл. разясненията,
дадени в т.3 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, нито от § 2 от Наредбата/, в
конкретния случай, възнаграждението от 1300 лева за въззивния съд е прекомерно.
Съдът намира, че в конкретния случай действително делото не се отличава с
4
фактическа или правна сложност, като в хода на процеса не са настъпили някакви
съществени усложнения. В разглеждания казус упълномощеният от Д. Д. адвокат е
изготвил отговор на въззъвната жалба, осъществил е и процесуално представителство
на доверителя си в открито съдебно заседание. Поради тези съображения размерът на
адвокатското възнаграждение следва да бъде редуциран до размер малко над
минимално посочения в наредбата такъв, а именно до размер на 700 лв.
На основание чл.11, ал.2 от ЗЗДН жалбоподателката следва да бъде
осъден да заплати по сметка на ВСС сумата от 12,50 лв.- държавна такса.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 204 от 16.01.2023 г., постановено по гр.д. №
17704/2022 г., по описа на Районен съд - Пловдив, VІІ гр. състав.
ОСЪЖДА С. А. Д., ЕГН: ********** от гр. Пловдив, ул. ***, да заплати на Д.
Д. Д., ЕГН: ********** от гр. Пловдив, ул. *** , сумата от 700 лева- разноски за
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА С. А. Д., ЕГН: ********** от гр. Пловдив, ул. ***, да заплати по
сметка на ВСС сумата от 12,50 лв.- държавна такса.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5