РЕШЕНИЕ
гр. София, 30.09.2022
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря
Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното
от съдия Сантиров гр. дело № 14398 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 20246866 от 09.11.2020 г., постановено по гр. дело № 42758/2018 г. по
описа на СРС, 138-ми състав, частично са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД
срещу В.П.Г., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, за сумата от 1595,84 лв., главница, представляваща
цена на незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г.
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. "*********ап.4, аб. №
060238, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.10.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 35,00 лв., главница,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от м.05.2014
г. до м.04.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 76829/2017 г. по описа на СРС, 138 с-в, като са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл.86 ЗЗД за установяване съществуване на вземания за
сумата от 214,82 лева, мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
период на забава от 16.09.2015 г. до 17.10.2017 г., и за сумата от 6,01 лева,
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период на забава от
16.09.2015 г. до 17.10.2017г.
Със същото решение В.П.Г. е осъдена да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 685,39 лв., представляваща
разноски за държавна такса, депозити за експертизи и особен представител, както
и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство, и сумата от 76,65
лв., разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
заповедното производство по ч.гр.д. № 76829/2017 г. по описа на СРС, 138 с-в.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която установителните искове са били частично
уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез назначения му особен представител
- адв. Г.Д., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради
допусното от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон и необоснованост.
Поддържа, че ищецът не е представил изисканите в отговора на исковата молба
фактури, което водило до извод, че такива задължения не съществували. Моли съда
да отмени решението в обжалваната част.
Въззиваемият
ищец - „Т.С.” ЕАД, както и третото
лице-помагач на страната на ищеца - „Б.Б.“ ООД, в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не са подали отговор на въззивната жалба и не са взели становище по същата.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените
срещу ответника В.П.Г. обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, не
е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като особеният представител не дължи държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Противно
на поддържаното в жалбата, дори и съда да беше задължил по реда на чл. 190, ал.
1 ГПК ищеца да представи издадените от ищцовото дружество фактури, същите не биха
могли да представляват доказателство за удостоверените в тях обстоятелства, тъй
като те представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават
само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат
удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател. Ето
защо преценката на първоинстанционния съд по реда на чл. 146, ал. 4 ГПК, че
това доказателствено искане не е необходимо е обоснована. Тъй като съгласно
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на страната, която твърди настъпването
на определен факт е да го докаже, то обоснован се явява извода на СРС, че факта
на доставка на твърдяното количество топлинна енергия през процесния период
следва да се установи с исканата от ищеца СТЕ. След анализ на фактите, отразяващи
доставената и отчетена топлинна енергия, вкл. и енергията за разпределение – в
процесната абонатна станция и в апартамента на ответника, вещото лице изяснява,
че отчитането на постъпилата топлинна енергия в абонатната станция се извършва
по топломера, като отчетената енергия след приспадане на технологичните разходи
се сумира и се разпределя между потребителите в съответствие с действащите нормативни
правила.
Доколкото във въззивната жалба липсват други
конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино
съединени главни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл.
269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в
тази му част и същото следва да се потвърди.
При този изход на делото пред настоящата съдебна
инстанция в полза на ответника по жалбата и на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал.
8 ГПК следва да се присъдят направените по делото разноски за възнаграждение за
особен представител в размер на 200,00 лв., както и 50,00 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20246866 от 09.11.2020 г., постановено по
гр. дело № 42758/2018 г. по описа на СРС, 138-ми състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА В.П.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „ Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78, ал. 3 и ал.8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата
от 250,00 лв., представляваща разноски за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част, с която са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу В.П.Г., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
за сумата от 214,82
лева, мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период на забава
от 16.09.2015 г. до 17.10.2017 г., и за сумата от 6,01 лева, мораторна лихва
върху главницата за дялово разпределение за период на забава от 16.09.2015 г.
до 17.10.2017г., е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.” ЕАД - „Б.Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: