Р Е Ш Е Н И Е
№………/…….11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в
открито съдебно заседание, проведено на тридесети октомври през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
при участието на секретаря Мария Манолова,
като разгледа докладваното от съдията
Маркова
в.т.д. № 1408/2019 г., по
описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 54635/25.07.2019 г. от Д.В.К., ЕГН **********,
с местожителство *** срещу Решение № 2989/02.07.2019 г., постановено по гр.д. №
15193/2018 г. на ВРС, LI с.,
в частта, с която прието за установено, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“, № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от М.Д., сумата 515.03 лв., дължима главница; сумата 77.03 лв., договорна лихва за периода 18.12.2015 г. - 21.10.2016
г.; сумата 49.64 лв., обезщетение за
забава за периода 19.05.2017 г. - 30.04.2018 г., дължими по Договор за
потребителски кредит № *********/26.08.2015 г. сключен с „Провидент Файненшъл
България“ ООД и Договор за прехвърляне на вземания от 19.05.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
– 30.04.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 и сл. ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК,
по ч.гр.д. № 6111/2018 г., по описа на ВРС, ХIV с.
В жалбата се
излага, че решението е неправилно, тъй като е постановено при допуснати
нарушения на материалния закон. Въззивникът излага, че ВРС неправилно е уважил
предявения иск, при липса на доказателства за надлежно уведомяване на длъжника
за извършеното прехвърляне на вземанията. Счита, че уведомяването не може да
бъде извършено чрез връчване на съдебни книжа на особен представител. Излага
още, че в конкретния договор не е налице конкретизация по пера на задължението
на въззивника, доколкото липсвала яснота каква част от всяко задължение за
главница, лихви и допълнителни разходи е включено при формиране на всяка
седмична погасителна вноска. Такава яснота липсвала и по отношение погасяването
на таксата „Кредит у дома“. Изложеното водело до извода, че договорът е сключен
в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 ЗПК, тъй като липсвал погасителен
план, поради което бил нищожен. Сочи, че недоказано е останало и предоставянето
на заетата сума. Оспорва още дължимостта на мораторна лихва като счита, че при
недействителност на договора такава би се дължала върху чистата стойност на
кредита и от поканата по арг. на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Счита, че клаузата по
силата на която е уговорен размер на договорната лихва е нищожна, тъй като противоречи на добрите
нрави, както и че със заплатената сума от 187.53 лв., е следвало да бъде погасена
главницата, а не вземания за такси и лихви. По същество отправя искане за
отмяна на атакувания съдебен акт и отхвърляне на предявения иск и в тези му
части.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, депозира
писмен отговор, в който излага коментар
на оплакванията в жалбата като счита решението за правилно и
законосъобразно. Сочи съдебна практика по всяко едно от оплакванията. Счита, че
решението е постановено при цялостно обсъждане на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и е достигнато до правилни
изводи. По съществото на спора отправя искане за потвърждаване на решението в
атакуваната му част.
Варненски
Окръжен Съд по предмета на спора, съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искова
молба на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК *********, с която е
предявен иск за приемане за установено, че Д.В.К., ЕГН **********, дължи сумата 515.03 лв., дължима главница; сумата 101.58 лв., договорна лихва за
периода 18.12.2015 г. - 21.10.2016 г.; сумата 21.45 лв., такса за оценка на
досие, за периода 18.12.2015 г. –
21.10.2016 г.; сумата 407.55 лв., такса „Кредит у дома“, за периода 18.12.2015
г. – 21.10.2016 г.; сумата 53.54 лв., обезщетение за забава за периода
19.05.2017 г. (дата на договор за цесия) – 30.04.2018 г. (депозиране на заявлението в съда), дължими по Договор за потребителски
кредит № *********/26.08.2015 г. сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД и
впоследствие прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с Договор за
прехвърляне на вземания от 19.05.2017 г. и Приложение № 1 към него, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението
– 30.04.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 и сл. ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за които е
издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 6111/2018 г., по описа на ВРС, ХIV с.
Ищецът твърди, че на 26.08.2015 г. бил сключен договор за паричен заем №
*********, по силата на който „Провидент Файненшъл България“ ООД предоставило в
заем на ответника сумата 700.00 лв., срещу насрещното задължение на последния
да я върне, ведно с фиксирана възнаградителна лихва, която за срока на договора
възлиза на 138.06 лв. Договорено било това задължение да се изпълни чрез
плащане на 60 бр. равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на 13.97
лв., първата от които с падеж 04.09.2015 г., а последната с падеж 21.10.2016 г.
Твърди се, че с подписването на договора ответникът се съгласил да заплати
сумата 35.00 лв., такса за оценка на кредитно досие, която да бъде включена в
седмичните погасителни вноски или по 0.58 лв., седмично. По избор на
кредитополучателя, кредиторът се съгласил да предостави и услугата „Кредит у
дома“, представляваща доставка на заемната сума в брой по местоживеенето на
ответника, както и събиране на седмичните вноски също по местоживеенето му,
срещу заплащане на такса в размер на 548.08 лв., която отново била включена към
всяка от седмичните погасителни вноски или по 9.13 лв., към всяка вноска. Така
общия размер на сумата, която ответникът следвало да върне на кредитора
възлязъл на 1421.14 лв. Длъжникът не изпълнил изцяло задълженията си по
договора като заплатил само сумата 372.50 лв., с която били погасени частично такса
„Кредит у дома“ 137.50 лв., такса за оценка на досие 13.55 лв., договорна лихва
36.48 лв. и главница 184.97 лв. При настъпил краен падеж на договора на
21.10.2016 г. и при условията на сключен на 19.05.2017 г. Договор за
прехвърляне на вземания и Приложение № 1 към него, „Провидент Файненшъл
България“ ООД прехвърлило на ищеца вземанията си от длъжника Д.К.. В изпълнение
на задълженията си цесионера, действащ като пълномощник на цедента, двукратно
изпращал покани до ответника, които се върнали в цялост, тъй като първата не
била потърсена от получателя, а при втората – получателят не бил намерен на
адреса. Позовава се на съобщаване на извършеното прехвърляне с връчване на
препис от уведомлението за това като приложение към исковата молба.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът Д.К., чрез особен
представител депозира отговор, с който оспорва иска по основателност. Оспорва активната
материална легитимация на ищеца с твърдения, че длъжникът не е надлежно
уведомен за извършената цесия преди сезирането на съда. Счита, че уведомяване с
връчването на препис от исковата молба не може да бъде извършено, доколкото
ответникът се представлява от особен представител. Релевира възражение за
недействителност на договора за потребителски кредит, тъй като към същия липсва
приложен погасителен план, съдържащ индивидуализация на погасителните вноски по
отделно основание и размер. Съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, счита че е
налице недействителност на целия договор, поради което ответникът следвало да
върне само чистата стойност на отпуснатия кредит, без да дължи лихва или други
разходи. Релевира възражение за нищожност на клаузите, в които е уговорено
заплащането на такса за оценка на досие и такса „Кредит у дома“. За нищожна
поради противоречие с добрите нрави счита и клаузата, по силата на която е
уговорена дължимостта на възнаградителна лихва в размер на 31.82 %. Оспорва
усвояването на кредита, както и дължимостта на начисленото обезщетение за
забава. Счита, че с постъпилата сума от 187.53 лв., кредиторът неправомерно е
погасил вземания за такси и лихви, вместо да погаси дължимата главница.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд,
като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на ВОС съобрази
следното: Решението е постановено от състав на ВРС, в границите на правораздавателната
му компетентност. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в
границите на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието
на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. № 6111/2018 г.,
на ВРС, ХIV с. Произнасянето на ВРС
съответства на заявената за разглеждане претенция, поради което обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Предмет на въззивна проверка е решението в частта, в която искът е уважен
и е установено съществуване на вземане на ищеца срещу ответника.
По делото, за установяване на легитимацията си като кредитор, ищецът е представил
Договор за прехвърляне на вземания от 19.05.2017 г., ведно с извлечение от
Приложение 1, неразделна част от него, от които се установява, че цедентът „Провидент
Файненшъл България” ООД е прехвърлило на ищеца вземания към свои длъжници, произтичащи
от договори за потребителски кредит, индивидуализирани в Приложение № 1, срещу
определено в договора възнаграждение, сред които и този, сключен с длъжника Д.К..
Сключеният с ответника договор е включен под № 637 като детайлно е
индивидуализиран с номер и дата на сключване, титуляр, размер на главницата,
общ размер на задълженията по договора и остатък. Видно е от представения
Договор за цесия, че е уговорена и цена на прехвърлянето, която е била
механично заличена.
По делото е представено и пълномощно, по силата на което цедента изрично
е делегирал на цесионера правомощието да предприеме фактически действия по
уведомяването на длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията, по
сключения Договор от 19.05.2017 г.. Не са налице пречки уведомяването да се
извърши чрез пълномощник.
Действително по делото са представени доказателства – 2 бр. уведомителни
писма, които обаче не са достатъчни, за да бъде прието, че длъжникът е надлежно
уведомен за извършеното прехвърлянето на вземането, преди предявяването на
иска, доколкото сам ищецът признава, че изпратените две покани не са достигнали
до ответника.
В хода на производството обаче на ответника, чрез особен представител са надлежно връчени преписи от исковата молба и приложенията към
нея (сред които и нарочно писмено уведомление до длъжника отправено от
цесионера, по силата на изрично учредената му представителна власт), което води
до извода, че съобщаването е извършено с връчването на съдебните книжа по реда
на чл. 131 ГПК, с което правата и законните интереси на длъжника са охранени. Следва
да бъде посочено, че особения представител може да
извършва всички процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично
пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 ГПК и може да прави всички възражения от
името на ответника. След като това е така, той може да приема и всички
изявления и твърдения отправени до ответника. Следователно връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици (така Р № 198/18.01.2019 г., т.д. № 193/2018 г., на
ВКС). В този смисъл релевираното възражение за липса на
уведомяване е неоснователно. Принципно подобно възражение има смисъл, при
наличието на твърдения за извъшени плащания в полза на цедента, след датата на
твърдяното цедиране на вземането, каквито по делото не са налице.
От представените по делото доказателства се установява, че на 26.08.2015
г. между цедента „Провидент Файненшъл България“ ООД и ответника е бил сключен
договор за паричен заем № *********, по силата на който на последния е
предоставена сумата 700.00 лв. В съответствие с изискването на чл. 11 ЗПК в договора са
посочени ГПР в размер на 48 % и ГЛП, който е фиксиран
в размер на 31.82 % или сумата 138.06 лв. В договора още страните са посочили,
че освен заетата сума 700.00 лв., ответникът дължи сумата 35.00 лв., такса за
оценка на досие, фиксирана лихва в размер на 138.06. лв., както и такса за
избрана услуга „Кредит у дома“ в размер на 548.08 лв. Така общия размер на
задълженията на ответника по договора е фиксиран от страните на 1421.14 лв.,
чието връщане страните са договори да се извърши на 60 седмични вноски, от
които 59 седмични вноски в размер на 23.69 лв. и последна 60-та вноска в размер
на 23.43 лв. Посочена е дата на първото седмично плащане – 02.09.2015 г. и за
ден от седмицата, в който се дължи всяко следващо седмично плащане е определен
- сряда. Така отразената информация в договора, досежно всяка една от дължимите
суми, както и посочения начин на тяхното връщане, въззивния състав намира за
достатъчно подробно, така щото да прави възможен извода, че погасителния план е
инкорпориран в самия договор. В този смисъл доводът на въззивника, че липсва
погасителен план към договора, поради което и той бил изцяло недействителен не
може да бъде споделено.
Не се споделя и възражението на въззивника за
недействителност на договора в частта относно размера на уговорената
възнаградителна лихва. Принципно не съществува пречка страните по един договор
да уговорят заплащане на възнаградителна лихва, която по размер на надвишава
размера на законната така като максималният размер на договорната лихва (било
тя възнаградителна или за забава), при съобразяването на принципа заложен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. С този текст
договорната свобода на страните е лимитирана с противоречието на добрите нрави.
Съобразно застъпеното в теорията и практиката становище, противоречие на
добрите нрави е налице, всякога, когато при сключването на сделката
икономически по-слабата страна е третирана неравноправно, използван е недостигът
на материални средства на един субект, за да бъде облагодетелстван на друг и
пр. Преценката за противоречие с добрите нрави се извършва във всеки конкретен
случай и към момента на сключване на договора. С оглед конкретиката на казуса,
следва да бъде съобразено, че кредитора по договора извършва дейност на рисково
небанково кредитиране, при което цената на услугата следва да покрива по-високи
очаквани загуби от дейността, което рефлектира върху размера на
възнаградителната лихва. Както бе посочено по-горе размерът на договорения лихвен процент е 31.82 % годишно,
което е около трикратния размер на законната лихва, приета като долен праг на
вредите, които собственикът на парични средства понася поради невъзможността да
извлича доходи при служене с тях или чрез влагане в банка. Този размер на
лихвата, отнесен и към факта, че се касае за необезпечен кредит, води до
извода, че не е налице противоречие на добрите нрави.
Пред първоинстанционния съд е назначена ССЕ, чието заключение неоспорено
от страните е прието от съда. Заключението се кредитира и от настоящата
въззивна инстанция като обективно и безпристрастно дадено. От него се
установява, че размерът на задълженията по процесния договор към датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед – 30.04.2018 г., възлиза на
сумата 541.18 лв., главница, договорна лихва в размер на 77.03 лв., такса за
оценка на досие 25.56 лв. и такса „Кредит у дома“ – 401.84 лв. От заключението
се установява още, че от страна на ответника по договора са извършени плащания
общо в размер на 375.53 лв., които ищецът отнесъл за погасяване на главница в
размер на 158.82 лв., лихва в размер на 61.03. лв., такса оценка на досие 9.44
лв. и такса „Кредит у дома“ – 146.24 лв.
Следователно претенциите за главница до предявения размер от 515.03 лв. (предвид липсата на изменение) и договорна лихва в размер на
77.03 лв., са установени
по основание и размер и подлежат на уважаване.
Както бе посочено по-горе предмет на въззивното производство е само
частта от решението, с което искът е бил уважен отчасти, отхвърлителната част
за сумата 21.45 лв., такса за оценка на досие и сумата 407.55 лв., такса
„Кредит у дома“ решението не е обжалвано и е влязло в сила. С решението е
прието, че клаузите от договора, предвиждащи заплащане на тези такси – чл. 3 и
чл. 25 са нищожни. Следователно, констатираните от вещото лице суми, отнесени
от кредитора за погасяване на задължения по нищожни клаузи, се приравняват на
платени без основание и подлежат на връщане. В този смисъл е и релевираното
пред ВРС възражение, че с тези суми следва да бъде извършено погасяване на
главницата. Видно от заключението на вещото лице сумата възлиза на 155.68 лв.
Съставът на въззивния съд намира, че сумата следва да бъде приспадана
последователно при спазване на поредността, предвидена в разпоредбата на чл.
76, ал. 2 ЗЗД като най-напред бъде извършено погасяване на вземането за
договорна лихва, възлизащо на 77.03 лв., за периода 18.12.2015
г. – 21.10.2016 г. Остатъка от 78.65 лв., следва да бъде отнесен към дължимата
главница – 515.03 лв., при което към датата на прехвърляне на вземанията - 19.05.2017
г., при настъпил краен падеж по договора, заемодателят е имал неудовлетворено вземане в
размер на 436.38 лв., за главница и само за него договорът за цесия е могъл да
произведе прехвърлително действие.
При този размер на главницата, обезщетение за забава върху нея се дължи
за периода от цедирането на това вземане – 19.05.2017 г. до подаване на
заявлението - 30.04.2018 г. и същото изчислено то съда възлиза на сумата от
42.06 лв., поради което и тази претенцията се явява основателна само до този
размер.
Предвид така изложеното решението на ВРС в частта, в която са уважени
исковете за главница за разликата над 436.38 лв, до уважения размер 515.03 лв.,
за сумата 77.03 лв., договорна лихва за периода 18.12.2015 г. – 21.10.2016 г. и
за обезщетение за забава за разликата над 42.06 лв., за периода 19.05.2017 г. –
30.04.2018 г. до предявения размер от 49.64 лв., като неправилно следва да се
отмени и съответно искът бъде отхвърлен.
В останалата му обжалвана част решението като правилно следва да се
потвърди.
С оглед разясненията, дадени в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г., тълк.д. №
4/2013 г., на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноските по издаване на
заповедта за изпълнение следва да се разпредели от съда в исковото
производство. Предвид установения размер на вземането, съдът намира, че от
претендираните разноски в размер на 75.00 лв., дължимите в заповедното производство
разноски възлизат на 32.65 лв., държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Съразмерно с уважената част от предявеният иск, дължимите на ищеца разноски за първа инстанция възлизат на 362.13 лв., държавна такса,
възнаграждение за вещо лице, възнаграждение за особен представител и юрисконсултско възнаграждение. Изчисляването
е извършено при включено определено служебно от въззивния съд, юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100.00 лв
За въззивна инстанция на въззиваемия се следват разноски, съразмерно с
отхвърлената част от въззивната жалба и съобразно обжалваемия интерес,
възлизащи на 223.67 лв., възнаграждение за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение. При изчисляването на разноските е включено и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150.00 лв., определено служебно от въззивния съд.
Мотивиран от изложеното,
съставът на въззивния съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2989/02.07.2019 г., постановено по
гр.д. № 15193/2018 г. на ВРС, LI с., с което е прието за установено, че Д.В.К., ЕГН ********** дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД,
ЕИК *********, в частта за разликата над сумата 436.38 лв, главница до
уважения размер 515.03 лв., за сумата 77.03 лв., договорна лихва за периода 18.12.2015 г. – 21.10.2016 г., в частта за разликата над сумата 42.06 лв., обезщетение за забава за периода
19.05.2017 г. – 30.04.2018 г. до уважения
размер от 49.64 лв., както и в
частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска предявен от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“, № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от М.Д. за приемане за установено, че Д.В.К., ЕГН **********, с местожителство ***, дължи разликата над сумата 436.38
лв. (четиристотин тридесет и шест лева и 38 ст.), главница до уважения размер 515.03 лв. (петстотин и
петнадесет лева и 03 ст.), сумата
77.03 лв. (седемдесет и седем лева и 03 ст.), договорна лихва за периода 18.12.2015 г. – 21.10.2016 г. и разликата
над сумата 42.06 лв. (четирдесет и два лева и 06 ст.), обезщетение за забава за периода 19.05.2017 г. – 30.04.2018 г. до уважения размер от 49.64 лв. (четирдесет и девет лева и 64 ст.), всечки дължими по
Договор за потребителски кредит № *********/26.08.2015 г. сключен с „Провидент
Файненшъл България“ ООД и Договор за прехвърляне на вземания от 19.05.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 30.04.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 и сл. ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за които е издадена Заповед по чл. 410 ГПК,
по ч.гр.д. № 6111/2018 г., по описа на ВРС, ХIV с.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2989/02.07.2019 г., постановено по
гр.д. № 15193/2018 г. на ВРС, LI с., в
останалата му обжалвана част.
В необжалваната му част
решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д.В.К., ЕГН **********,
с местожителство *** ДА ЗАПЛАТИ на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“, № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис
4, представлявано от М.Д., сумата 32.65
лв. (тридесет и два лева и 65 ст.), разноски за
заповедното производство и сумата 585.80
лв. (петстотин осемдесет и пет лева и 80 ст.), разноски за
две инстанции, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
касационно обжалване, по арг. на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.