Р Е Ш Е Н И Е
№ 14.11.2019г. гр.Харманли
В ИМЕТО НА НАРОДА
Харманлийски районен съд
граждански състав
на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година
в публично съдебно заседание в следния състав:
Районен съдия: Ива Гогова
секретар: А. Т. прокурор:
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 227/2019г. по описа на
РС-Харманли и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са кумулативно обективно
съединени положителни установителни искове с правно основание по чл.422 от ГПК вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240 от ЗЗД и по чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД.
Производството по делото
е образувано по искова молба на „*******” ЕАД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. "******" №****** офис сграда ******** ет. *****, офис ******, представлявано от изпълнителните директори Н.С. и М.Д. чрез пълномощника юрк.Д., против Ж.Г.Д., с ЕГН **********,с постоянен и настоящ адрес: ***, в която
се твърди, че на 20.11.2017 г. бил подписан Индивидуален договор
за продажба и прехвърляне на вземания, ведно с Приложение 1 от същата дата,
сключен на основание чл. 2.1 от Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 20.12.2016 г., които договори били сключени между „*******" ЕАД, с ЕИК ******* и „********" ЕАД с ЕИК ********, по силата на което вземането
на „*********" ЕАД срещу Ж.Г.Д., произтичащо от договор за
потребителски кредит №2538520/12.12.2016 г., било прехвърлено в полза на „*********" ЕАД, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, такси,
комисионни и други разноски на дружеството - кредитор, което вземане било
индивидуализирано в Приложение 1 от 20.11.2017. г. към Индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от20.11.2017г. Приложение №
1/20.11.2017 г. към Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 20.11.2017 г. било представено само с данните на длъжника Ж.Г.Д., тъй като
данните на останалите длъжници били защитени съгласно Закона за защита на
личните данни /Чл. 2, ал. 2, т. 2, 3, 5, във вр. с чл. 23, ал. 1, 2, 3, във вр.
с чл. 26, ал. 2 от ЗЗЛД/. В изпълнение на изискванията на закона на
ответника били изпратени 2 /два/ броя по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
уведомления за извършената цесия от страна на „***********" ЕАД, съответно с Изх. №
УПЦ-П-УКФ/2538520 от 28.11.2017 г. с известие за доставяне посредством
Български пощи ЕАД и с Изх. № УПЦ-С-УКФ/2538520 от 06.03.2018 г., изпратено
чрез куриерска фирма „******. Видно от представената обратна
разписка от уведомлението за цесията с Изх. № УПЦ-С-УКФ/2538520 от 06.03.2018 г. последното било връчено на
длъжника на 07.03.2018г. В случая следвало да се има предвид, че съгласно чл.
4.3. от рамковия договор за цесия, ********, в качеството на цесионер се
задължила от името на цедента и за своя сметка да изпраща уведомления за
извършената цесия, за което Агенция за събиране на вземания имала изрично
пълномощно от „********" ЕАД. Към
настоящата искова молба представя заверени копия от уведомленията за
извършената цесия от страна на „**********" ЕАД с Изх. №
УПЦ-П-УКФ/2538520 от 28.11.2017 г. и с Изх. № УПЦ-С-УКФ/2538520 от 06.03.2018
г. за връчване на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.
Твърди се, че процесното вземане
произтичало от одобрен и подписан на 12.12.2016г. Договор за потребителски
паричен кредит №2538520 /Договорът/ между „***********" ЕАД, в качеството му на
Кредитор и Ж.Г.Д. в качеството му на Кредитополучател. Договорът бил сключен при спазване на разпоредбите на
Закона за потребителския кредит и на основание Общите условия /ОУ/, при които „********" ЕАД предоставял
потребителски кредити. Цитираните ОУ били неразделна част от договора за
кредит. С подписването на Договора, Кредитополучателят удостоверявал, че му бил
предоставен целият обем преддоговорна и договорна информация от страна на
Кредитора, както и че е получил екземпляр от ОУ.
При
условията на Договора, Кредиторът предоставил на Кредитополучателя
потребителски паричен кредит с главница /общия размер на кредита/ от 1128,40
лв. /хиляда сто двадесет и осем лева и 40 ст./, която сума включвала чистата
стойност на кредита в размер на 1000,00 лв. /хиляда лева/, еднократна такса за
разглеждане на кредита от 35,00 лв. /тридесет и пет лева/ и еднократна
застрахователна премия от 93,40 лв. /деветдесет и три лева и 40 ст./. Чистата
стойност на кредита от 1000,00 лв. /хиляда лева/ била преведена на дата 12.12.2016
г. по посочената от Кредитополучателя банкова сметка, ***о си по договора.
Съгласно чл. 7, ал. 1 от ОУ към Договора, усвоената парична сума по
кредита за срока на действие на Договора се олихвявала с възнаградителна лихва,
месечният размер на която бил фиксиран за целия срок на договора и която се
начислявала от датата на отпускане на кредита, като страните договорили годишен
лихвен процент в размер на 36,00% /тридесет и шест процента/. Така, подписвайки
договора за кредит, страните постигнали съгласие възнаградителната лихва за
срока на договора да бъде в общ размер на 460,40 лв. /четиристотин и шестдесет
лева и 40 ст./
Подписвайки Договора, Кредитополучателят се задължил да ползва
отпуснатата в кредит сума и да я върне ведно с начислените лихви и разноски, в
сроковете и при условията, указани в Договора, на вноски, чиито брой, размер и
падежи били посочени в погасителен план, неразделна част от
договора за кредит. Или общата сума, която Кредитополучателят се задължил да
върне при сключване на Договора била в размер на 1588,82 лв. /хиляда петстотин
осемдесет и осем лева и 82 ст./, която съгласно клаузите на Договора била
платима на 24 /двадесет и четири/ броя анюитетни месечни погасителни вноски,
всяка в размер на 66,20 лв. /шестдесет и шест лева и 20 ст/. Първата
погасителна вноска била дължима на 01.01.2017 г, а последната била с падеж на
01.12.2018г., съгласно погасителния план, неразделна част от Договора, в който
бил посочен размерът и падежът на всяка отделна погасителна вноска. Размерът на
всяка месечна погасителна вноска включва и съответствал на част от
главницата на отпуснатия кредит, договорната лихвата върху нея към момента на
предоставяне на кредита и съответната част от застрахователната премия.
Сочи
се, че Кредитополучателят не заплатил изцяло дължимия паричен заем към
Дружеството. Сумата, която била погасена до момента, била в размер на 515,50
лв. /петстотин и петнадесет лева и 50 ст/, с която били погасени, както следва:
възнаградителна лихва: 315,75 лв., главница: 191,84 лв. и лихва за забава: 7,91
лв. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ОУ към Договора, при забава в плащанията на
дължимите от Кредитополучателя суми, същият дължал на Кредитодателя, освен
всички просрочени и неизплатени месечни суми, и обезщетение за забава в размер
на годишната законна лихва, разделена на 360 /триста и шестдесет/ дни, за всеки
ден на забава, изчислена върху просрочената дължима главница. На посоченото
основание, на длъжника било начислено обезщетение за забава върху дължимите
суми в общ размер на 127,00 лв. /сто двадесет и седем лева/ за периода от
02.06.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда.
Крайният срок за издължаване на всички задължения по
кредита бил 01.12.2018 г. /дата на последна погасителна вноска, съгласно погасителен план/ и не бил обявяван за предсрочно изискуем.
Предвид изложеното за ********* ЕАД възникнал правен интерес
да предяви вземането си по съдебен ред, с оглед на което било входирано
Заявление за издаване на заповед за изпълнение и Изпълнителен лист по реда на
чл. 410 от ГПК срещу Ж.Г.Д. в деловодството на Районен съд - гр. Харманли,
съгласно което претендирали от ответника, в качеството му на Кредитополучател
по Договор за потребителски паричен кредит №2538520, одобрен и подписан на
12.12.2016, да заплати: главница: 936,56 лева /деветстотин тридесет и шест
лева и 56 ст/ и обезщетение за забава: 119,09 лв. /сто и деветнадесет лева и 09
ст./ начислено за периода от 02.06.2017 г. до датата на подаване на заявлението
в съда или
сума в общ размер на: 1055,65 лв. /хиляда петдесет и пет лева и 65 стотинки/, както и законна лихва за забава от датата на депозиране на
заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението. Съдът образувал
ч. гр. д. 1122 по описа му за
С оглед получено съобщение с
указание на съда, в съответствие с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ******** ЕАД може да предяви иск за
установяване на вземането си, предявява настоящите кумулативно обективно
съединени положителни установителни искове срещу Ж.Г.Д. за предявените в
Заявлението по чл. 410 от ГПК суми и моли да се постанови съдебен акт, по
силата на който да се признае за установено, че Ж.Г.Д., като Кредитополучател
по Договор за потребителски паричен кредит №2538520, одобрен и подписан на
12.12.2016 г., дължи на „********" ЕАД, с ЕИК ********, следните суми, присъдени в
издадената срещу него Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. 1122 по описа за
В законоустановения срок по чл.131 от ГПК
е постъпил писмен отговор от адв.И.Д.,
назначен за особен представител на ответника
Ж.Д., в който заявява, че исковата молба била
недопустима, неоснователна и недоказана. Представеният конкретен договор за
цесия бил нищожен на основание чл.26 ал.2 от ЗЗД-липсвало основание. В него не
били посочени точните суми платени от цесионера на цедента и нямало нито едно
доказателсво за плащането им. Твърди, че това било възмездно прехвърляне,
нямало доказателства за това. Налице били неясни общи правила.
Съгласно Закона за потребителския кредит чл.9 Договорът за потребителски
кредит бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се
задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи
вид за продължителен период от време, при които потребителят заплащал стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.В случая това била сумата от 1000 лева. Не
било ясно защо към нея се включвала и сумата от 128,40 лева, представляваща
такса за разглеждане на кредит и застрахователна премия. Тези суми не
представлявали потребителски кредит по определението на закона. За тях нямало и
уговорка в договорът за потребителски кредит за това как щели да се плащат.
Включването им като главница в погасителния план с произтичащите от това
последици било неправилно и правило цялото изчисление неточно и
незаконосъобразно.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по
отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Между „*********” ЕАД, в качеството му на кредитор, и ответника
Ж.Г.Д., в качеството му на кредитополучател,
е сключен договор за потребителски
паричен кредит №2538520 от 12.12.2016г., въз основа на
който ответникът получил в заем сумата от 1000 лв. Според договора
срокът на същия е
24 месеца,
като са договорени 24
бр. месечни погасителни
вноски в размер на 66.20
лв., или общ размер на всички дължими плащания – 1588.82 лв., включващ и такса за разглеждане на кредит – 35 лв.,
както и застраховка – 93.40 лв. Договорен е фиксиран ГЛП 36 % и ГПР – 47.67 % и
е определена падежна дата – 1-во число на месеца. Приложени са погасителният
план към договора, Общите условия
на „********” ЕАД,
както и декларация за приемане на застраховането по застрахователни програми „*******”
или „********”.
По силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г., сключен между „********” ЕАД,
като цедент, и „Агенцията събиране
на вземания” ЕАД, като цесионер, и сключен на
основание чл.2 от рамковия договор ндивидуален договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 20.11.2017г.,
ведно с Приложение №1 от 20.11.2017г. към
него, вземането на „*********” ЕАД, произтичащо от договор за потребителски
паричен кредит №2538520 от 12.12.2016г., е прехвърлено в собственост на ищеца „********” ЕАД, ведно с всички
привилегии, обезпечения и
принадлежности.
Представени по делото са и потвърждение за сключената цесия и Приложение
№1/20.11.2017г. към горепосочения договор за
цесия, в което фигурира и процесното вземане спрямо ответника Ж.Г. по процесния
договор за кредит.
Съгласно представените по делото пълномощни, „********” ЕАД е упълномощило „Агенция за събиране на вземания” ЕАД от името на „*********” ЕАД да уведоми длъжниците за извършената цесия съгл. рамков договор за цесия
от 20.12.2016г. и съгл. договор за цесия от
20.11.2017г.
По реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД до ответника е изпратено от страна на „*******” ЕАД чрез „********” ЕАД уведомително писмо с Изх.№ УПЦ-С-УКФ/2538520 от 06.03.2018 г., чрез което същият се
уведомява за извършената цесия, като същото е получено на 07.03.2018г., видно
от приложената обратна разписка към товарителница №67702001 на куриереска фирма „********”.
Приложено е ч. гр. д. №1122/2018 г. по описа на Районен съд – Харманли, по което е издадена Заповед за
изпълнение №680/06.11.2018г. срещу
длъжника Ж.Д. за горепосочените суми. Доколкото заповедта е връчена на длъжника
при условията на чл.47 ал.5 от ГПК и във връзка с дадените от съда указания, в
1-месечния срок по чл.415 от ГПК ищецът е предявил установителния иск по чл.422
от ГПК за установяване дължимостта на вземанията си по заповедта.
От заключението по съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че на 12.12.2016г. е преведена по сметка на ответника
чистата стойност на кредита в размер на 1000 лв. Посочено е, че последната
преведена вноска по кредита е на 02.06.2017г., а в периода след цесията на
20.11.2017г. има плащане в размер на 200 лв. на 19.03.2018г. Вещото лице е
установило остатък на дължима главница – 967.37 лв. и остатък на дължима лихва
за забава – 88.28 лв.
При така установената
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявените
кумулативно обективно съединени положителни
установителни
искове
по чл.422 от ГПК за установяване на парични вземания са
допустими,
като е налице правен интерес от предявяването
им, което
се доказа и от приложеното ч.гр.д.№1122/2018г. по описа на РС-Харманли, по което има издадена срещу ответника Заповед 680/06.11.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК за процесните описани по-горе суми. Исковете по чл.422 от ГПК са предявени в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 от ГПК от активно легитимирана страна.
От събраните по делото
доказателства се установява, че действително отв.Ж.Д. е сключил с „*********” ЕАД договор за потребителски паричен
кредит №2538520 от 12.12.2016г., по силата на
който съгл. заключението по съдебно-счетоводната експертиза на 12.12.2016г.
е получил сумата от 1000 лв.
От страна на ищеца „******” ЕАД се представят
доказателства, че процесните вземания срещу отв.Ж.Д. са прехвърлени в негова
полза от „**********” ЕАД с
рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г. и сключения на основание чл.2 от рамковия договор индивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.11.2017г.,
ведно с Приложение №1 от 20.11.2017г. към
него, в което под №57 е отразено задължението на
ответника Д. по процесния договор за кредит.
Съдът намира за неоснователно
възражението на особения представител на ответника за нищожност на договора за
цесия поради липса на основание съгл. чл.26 ал.2, пр.4 от ЗЗД – такова има – в
случая основанието на договора за цесия е покупко-продажба, като покупната цена
на сделката е посочена в § 3 от рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016г. и същата е определяема
в процентно отношение от стойността на прехвърлените вземания.
По този съществен елемент от фактическия състав на покупко-продажбата – цената
страните по договора за цесия за постигнали съгласие, видно от неоспорените
подписи, положени от същите при сключването на договорите. Отделно от това дори
да се приеме, че покупната цена не е определена в случая, следва да намери
приложение чл.326 ал.2 от ТЗ, доколкото и двете страни са търговци, и според
която разпоредба ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде
определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се
плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни
обстоятелства. Предвид изложеното не са налице основания за нищожност на
договора на посоченото основание.
С факта на подписване на договора,
съответно от постигане на съгласие за сключването му, вземането към ответника по договора
за кредит е преминало от предишния кредитор върху новия кредитор -
ищеца, който става носител на вземането, което обстоятелство обуславя и
наличието на материалноправната му легитимация.
Съдът приема за надлежно уведомяването на отв.Д., че задълженията му по
договора за кредит са прехвърлени на ищеца с горепосочения договор за
цесия, което е станало с полученото от него на 07.03.2018г. уведомително писмо с Изх.№
УПЦ-С-УКФ/2538520 от 06.03.2018 г.,
чрез което същият се уведомява за извършената цесия, видно от приложената
обратна разписка към товарителница №67702001 на куриереска фирма „********”. Уведомлението е от „*********” ЕАД чрез „Агенция *******” ЕАД, действащ като пълномощник
на „********” ЕАД, което се потвърждава от
приетите като доказателства пълномощни. Разпоредбата на чл. 99, ал.4
от ЗЗД не съдържа изискване за срок за съобщаване и форма за
съобщаване, като няма значение и начинът, по който цесията ще се съобщи от
цедента на длъжника. Смисълът на съобщението е да се попречи длъжникът да
престира на лице, което не му е кредитор. Действието на съобщението до длъжника
се явява правнорелевантно единствено и само до това, че изпълнение с погасяващ
ефект може да се направи единствено на цесионера. Преди да е направено такова
уведомление, длъжникът може валидно да погаси задължението си и чрез плащане на
стария кредитор. Действително уведомяването за цесията трябва да бъде извършено
от стария, а не от новия кредитор. Допустимо е обаче предишният кредитор да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването до длъжника като негов
пълномощник. Според съда такова упълномощаване не противоречи на целта на
нормите на чл. 99, ал.3
и ал.4 от ЗЗД.
Съгласно чл. 36 от ЗЗД,
представителната власт възниква по волята на представлявания, като нейният обем
се определя според това, което упълномощителят е изявил /чл. 39 от ЗЗД/
и няма ограничения по закон, свързани с уведомяването за цесията. Или няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши уведомлението
за цесията, в каквато насока е и задължителната съдебна практика, изразена в
Решение № 137/02.06.2015 г., постановено по гр.д. № 5759/2014 г., II г.о., ГК
на ВКС, Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,
ТК на ВКС.
Предвид изложеното в случая е
налице валидно прехвърляне на вземането на „*********” ЕАД
спрямо ответника Д. по процесния договор за кредит в полза на ищеца „АСВ” ЕАД.
Ответникът по иска е физическо лице, на което
по силата на сключения през 2016г. договор е предоставен потребителски кредит
по ЗПК, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, поради което има качеството на потребител по см. на пар.13, т.1 от ДР
на ЗЗП, като съответно ищецът е търговец по см. на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП. С оглед на това следва да се съблюдават и разпоредбите на ЗЗП и ЗПК. Следва да се отбележи още,
че установената съдебна практика на ВКС
(Р № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт.о. и др.) приема, че
за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка
дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
От страна на особения
представител
на ответника бе направено възражение
за нищожност на клаузата на договора, с която е определен годишен лихвен
процент от 36 %, което според особения представител води до нищожност на целия
договор за кредит на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, поради накърняване на добрите
нрави. По действащото българско
право максималният размер на договорната лихва е ограничен от чл. 9 от ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно трайната съдебна
практика на ВКС за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва с добрите нрави следва
да се извърши преценка на нейното съотношение към размера на законната лихва за
просрочени задължения, която се определя от държавата с постановление на
Министерския съвет на Република България съгл. чл.86 ал.2 от ЗЗД и е в размер на основният
лихвен процент на Българската народна банка за периода плюс 10 пункта. Също така съгласно
установената съдебна практика за противоречащи на добрите нрави и съответно нищожни се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слабите
участници в оборота и при които уговорката
за лихва
многократно превишава размера на законната лихва, с
което създава
възможност за неоснователно обогатяване на насрещната
страна. В случая
така уговорената възнаградителна
лихва не надвишава трикратния размер на
законната лихва и не води до неоснователно разместване на имуществени
блага, поради което не може да се приеме, че е
налице
противоречие с добрите нрави. Предвид изложеното до тук
възражението за нищожност на договора за кредит на основание чл.26 ал.1, пр.3
от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, е неоснователно.
Също така съгл. чл. 19 ал.4
от ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. А
според чл.19 ал.5 от ЗПК, клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. В
случая ГПР е определен на 47.67 %, поради което не следва да се приеме за
нищожна и тази клауза на посоченото основание. Съдът не констатира други
основания за нищожност на договора по чл.22 от ЗПК, тъй като същият е в
изискуемата писмена форма и има необходимото съдържание съгл. чл.10 и чл.11 от ЗПК. Не се установи и съществуването на други неравноправни клаузи в договора
съгл. чл.143 от ЗЗП, които да обосноват изводи в обратна насока и да обосноват
приложението на чл.146 от ЗЗП, в който закон са транспонирани разпоредбите на
Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.05.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Предвид изложеното съдът намира, че по
производството се установи наличието на валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит,
както и договор за цесия, сключен между ищеца и „*********” ЕАД, по който е цедирано
вземането,
произтичащо от процесния договор, за което прехвърляне ответникът е надлежно
уведомен.
Ищецът в исковата си молба се позовава на
настъпил краен срок на договора, но в случая предметът на делото е
иск по
чл.422 от ГПК и същият се определя от правните твърдения на ищеца за съществуването
на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение. С решението по
този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или несъществуването на
същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение при съобразяване на
посочените от заявителя обстоятелства от значение за възникването и съществуването
на вземането. В случая в заповедното производство се твърди настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, поради което съдът е длъжен да обсъди този
факт, като елемент от фактическия състав /основанието/ на претенцията.
Претендира се неплатена главница в размер на 936.56 лв., представляваща
неплатени 19 месечни погасителни вноски. Относно уведомяването на ответника за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията са представени по делото писмо
от цесионера за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми от 06.03.2018
г. – л.48 и обратна разписка към товарителница за получаване на писмото,
връчена на 07.03.2018 г. на отв.Ж.Д.. Цесионерът придобива вземането с всичките
му принадлежности по чл. 99, ал. 2 ЗЗД, т. е. с всички произтичащи от или във
връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата предсрочна
изискуемост /така и Решение № 204 от 25.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 2230/2016
г., I т. о./ Получаването на писмото
за настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията не е оспорено в срока
за отговор по чл. 131 ГПК, поради което и съдът намира, че е настъпила
предсрочната изискуемост по процесния договор, считано от 07.03.2018г.
Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която
волеизявлението на кредитора/цесионера, че счита кредита за предсрочно
изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то само, ако към този
момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото
на срока /така
и Решение №161/08.02.2016 по дело №1153/2014 на ВКС, ТК,
II т.о./. В случая тези предпоставки са
били налице
предвид установеното неплащане на повече от две месечни погасителни вноски
съгл. заключението по съдебно-счетоводната експертиза и
предвид разпоредбата на чл.13 ал.2, б. „а” от ОУ на „********” ЕАД,
уреждаща правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Видно от заключението
по съдебно-счетоводната експертиза последната платена вноска преди обявяване
на кредита за предсрочно изискуем е на 02.06.2017г., т.е. налице е неплащане на
последните две падежирали погасителни вноски преди обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Последвалото след това плащане на
19.03.2018г. е иррелевантно по отношение на вече настъпилата предсрочна
изискуемост на целия кредит /така и Решение
№ 190 от 14.12.2016 г. по т. д. 2349/2015 г. на I т. о. на ВКС/. В случая, както се посочи, предсрочната изискуемост е надлежно съобщена на длъжника,
което е станало още преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, т.е. същата
вече е била настъпила към този момент. Правото на ищеца
да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
което е и сторено по делото. Всичко това показва, че е спазена т.18 от ТР №
4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно
която в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал.1 ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването
на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост.
От представения договор, погасителен
план, както и от приетата по делото ССчЕ се установява, че размерът на
дължимата главница по договора е 967,37 лв. (при отчитане на извършените
частични плащания). Съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение по иска по реда на чл. 422 ГПК се установява към момента на подаване
на заявлението за издаване на заповедта, като към момента на приключване на
съдебното дирене, когато се формира силата на пресъдено нещо, съдът следва да
съобрази фактите от значение за спорното право, настъпили след подаване на
заявлението, съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК, с изключение на принудително събраните
в образувания изпълнителен процес суми по издадения изпълнителен лист /т. 9 и
т.11 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС Решение
№97/02.08.2016 по дело №855/2015 на ВКС, ТК, I т.о.
В тежест на ответника е да докаже плащане на
претендираната сума. Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от
ответника. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване
на задълженията са за ответника, поради което искът за главница е основателен в
пълния си размер от 936.56 лв. С оглед диспозитивното начало в гражданския
процес (чл.6 ГПК) съдът следва да уважи иска за главницата по чл.422 от ГПК вр.
чл.79 ал.1, вр. чл.240 от ЗЗД до предявения размер, който
съответсва и на
главницата, присъдена със заповедта за изпълнение, независимо от установения от
вещото лице по-голям размер на вземането. Като законна последица следва да се присъди и законната лихва от
датата на подаване на заявлението – 01.11.2018 г. до окончателното изплащане.
Страните също така са уговорили (чл.13 от
ОУ), че при забава на плащането, на която и да е погасителна вноска,
кредитополучателят дължи на кредитодателя законната лихва за всеки ден забава. Претендира
се мораторна лихва в размер на 119.09 лв. за периода 02.06.2017 г. до подаване
на заявлението в съда на 01.11.2018г. В тежест на ответника е да докаже плащане
на претендираната сума, за което доказателства по делото
липсват. Относно размера на претенцията съдът намира, че за процесния
период се дължи лихва за забава в размер на 88.28 лв. съгл. заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът възприема като изготвено обективно и от компетентно вещо лице, и отчитайки
вече извършените в хода на процеса плащания. Действително е налице забава в плащанията на месечните погасителни
вноски по вече гореизложените съображения и доколкото по делото се установи, че
преди обявяване на кредита за предсрочно изискуем последното плащане от ответника е на 02.06.2017г. Т.е. за следващите падежирали вноски до
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК е налице забава предвид неизпълнението
на задълженията по договора от страна на ответника на определените падежи. С
оглед на това искът по чл.422 от ГПК, вр. чл.86 ал.1 от ЗЗД следва да се уважи
до размера от 88.28 лв. съгл. съдебно-счетоводната експертиза, а за разликата
до пълния предявен размер от 119.09 лв., следва да се отхвърли като
неоснователен.
По
разноските:
С оглед указанията
дадени в т.11г от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д.
№ 4/2013 г., ОСГТК съдът в настоящото производство следва с
отделен осъдителен диспозитив да се произнесе и по разноските в заповедното производство,
като разпредели отговорността за същите съобразно уважената част на иска,
доколкото тези разноски не се включват в предмета на установителния иск по чл.422 от ГПК, а представляват законна последиците
от уважаването, респективно отхвърлянето на иска. Предвид
това и съответно на уважения иск, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, в полза на
ищеца следва да се присъдят и разноските в заповедното производство в размер на
72.80 лв. за държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение.
За процесуално
представителство в настоящото производство на ищеца се дължи и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определи в размер на 150 лв. съгл. чл.37 от ЗПП и
чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
С оглед изхода на делото
в полза на ищеца съгл. чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, вр. чл.37 от ЗПП и чл.25,
ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да се присъдят и
направените в настоящото исково производство разноски също съответно на
уважения иск в размер на общо 610.50 лв. за държавна такса, възнаграждение за
вещо лице и особен представител и юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.235 от ГПК,
съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА, на основание чл.422 от ГПК,
вр. чл.79, ал.1, вр. чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за установено по отношение
на ответника Ж.Г.Д., с ЕГН **********,
с
постоянен и настоящ адрес: *** съществуването на вземанията на ищеца „***********” ЕАД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. "******" №******, офис сграда *******, ет. *****,
офис ****, представлявано от изпълнителните директори Н.С. и М.Д., за следните суми: 936.56 лв. –
главница по договор за потребителски паричен
кредит №2538520 от 12.12.2016г., сключен
между Ж.Г.Д. и „*******”
ЕАД, и съгл. рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 20.12.2016г. и ндивидуален договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.11.2017г., ведно с Приложение №1 от 20.11.2017г. към него, сключени между „*******” ЕАД и „*******” ЕАД, 88.28 лв.
– лихва за забава за периода
от 02.06.2017 г. до 01.11.2018г., ведно със законната лихва върху главницата
от подаване на заявлението на 01.11.2018г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед №680/06.11.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д.
№1122/2018г. по описа на PC- Харманли, като иска за установяване дължимостта на
лихвата за забава над 88.28 лв. до пълния
предявен размер от 119.09 лв. за периода от 02.06.2017 г. до 01.11.2018г., ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен.
ОСЪЖДА ответника Ж.Г.Д., с
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на ищеца „*******” ЕАД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. "*******" №******, офис сграда ********, ет. ******,
офис ******, представлявано от Н.С. и М.Д., разноските по настоящото дело в размер на общо 610.50 лв. за държавна такса, възнаграждение за
вещо лице и особен представител и юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА
ответника Ж.Г.Д.,
с ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на ищеца „*******” ЕАД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. "*******" №*******, офис сграда ******, ет. ******,
офис ********, представлявано от Н.С. и М.Д., разноските по ч.гр.д.№ 1122/2018г. по описа на PC- Харманли в размер
на 72.80 лв. за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано
с въззивна жалба пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ:
|
|