Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, …06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ,
VIII-ми въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА ПАПАЗЯН
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА
КОСТАДИНОВА
ИВА
НЕШЕВА
при
секретаря Гергана Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Костадинова ВНЧХД №1704/2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл.XXI от НПК.
С присъда от 12.03.2018г. по НЧХД
№18140/2016г. Софийски районен съд, Наказателно
отделение, 115 състав, е признал подсъдимия П.Ц.Л. за виновен в това, че на
22.10.2015 г., като
представил в службата на тъжителя М.Б.Т. писмено заявление, съдържащо твърдение
за извършено от тъжителя престъпление самоуправство, умишлено разгласил
публично позорно обстоятелство за тъжителката – престъпление по чл. 148, ал.2, пр.1, вр. с ал.1, т.1, вр.
с чл.147, ал.1, пр. 2 НК, поради което на основание чл. 78а НК го е освободил
от наказателна отговорност, като му
наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 1500 /хиляда и
петстотин/лева;
- признал
подсъдимия П.Ц.Л. за невиновен в това, че на 30.05.2016 г. и 12.08.2016 г. е представил в службата на
тъжителя М.Б.Т. писмени заявления, съдържащи твърдения за извършени от тъжителя
престъпления самоуправство, кражби, грабежи и измами, поради което го е
оправдал по обвинението за извършени от него на посочените дати престъпления по
чл. 148, ал.2, пр. 1 от НК, вр. с чл. 147, ал.1, пр. 2 от НК, както и по
обвинението за извършено от него в съучастие с подсъдимата И.А.Л. продължавано
престъпление.
- признал
подсъдимата И.А.Л. за невиновна в това, че на 22.10.2015 г., 30.05.2016 г. и 12.08.2016 г. е представила в службата на
тъжителя М.Б.Т. писмени заявления, съдържащи твърдения за извършени от тъжителя
престъпления самоуправство, кражби, грабежи и измами, поради което я е оправдал
по обвинението за извършено от нея на посочените дати в съучастие с подсъдимия П.Ц.Л.
продължавано престъпление по по чл. 148,
ал.2, пр. 1 от НК, вр. с чл. 147, ал.1, пр. 2 от НК, вр. с чл. 26, ал. 1 от НК.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК
подсъдимият П.Ц.Л. е осъден да заплати в полза на частния тъжител М.Б.Т. сумата
от 400 /четиристотин/лева – разноски за адвокатско възнаграждение, както и
сумата от 162 /сто шестдесет и два/ лева – разноски по делото.
По НЧХД не е приеман за съвместно разглеждане
ГИ.
Срещу присъдата са постъпили въззивна жалба и
допълнение към нея от подсъдимият П.Ц.Л.,
чрез адв. П.Р.. В тях се излагат съображения за неправилност на присъдата и
нарушение на закона. Твърди се, че авторството на деянието не е установено по
безспорен и категоричен начин, доколкото защитникът коментира, че неговият
подзащитен е признат за виновен при липса на доказателства, тъй като същият е
уличен единствено въз основа на представено копие на писмо от 22.10.2015г.
Посочва се, че подписът в процесния документ, видно от заключението на вещото
лице е копие на подпис на подсъдимия Л., поради което не може да се направи
безспорен извод за авторството на деянието. Отчита, че присъдата не може да почива на
предположения, а обвинението не е доказано по несъмнен и безспорен начин. Сочи
се, че тъжителката е узнала за извършеното деяние на 22.10.2015 г. или близките дни, доколкото
неверните факти и обстоятелства са били разпространени в местоработата й, с
оглед на което се претендира да е изтекъл шестмесечния преклузивен срок за
подаване на тъжба. В заключение се моли за отмяна на присъдата и постановяване
на нова, с която Л. да бъде признат за невиновен по повдигнатото му с тъжбата
обвинение. Не се правят искания по доказателствата.
В разпоредително заседание на 03.05.2019г. въззивният
съдебен състав, по реда на чл.327 НПК,
прецени, че за правилното решаване на делото не се налага събиране на
доказателства.
В открито заседание пред въззивната инстанция
подсъдимият Л. не се явява, за него
се явява адв. Р. - служебен защитник. Последният заявява, че поддържа въззивната жалба и допълнението към
нея, на изложените в тях основания, като моли за оправдаване на подсъдимия.
В дадения ход по същество адвокат А., служебен
защитник на подс. И.Л., намира обвинението за недоказано, с оглед на което моли
въззивния съд да потвърди оправдаването на подзащитната му.
Повереникът
на частният тъжител - адв. Т., моли за потвърждаване на присъдата на
първоинстанционния съд, който според него се е произнесъл законосъобразно и
обосновано, анализирайки събраните доказателства и фактите по делото.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, VIII-ми въззивен състав,
след като обсъди доводите във жалбата и допълненията към нея, както и тези,
изложени в съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена
фактическа обстановка, която по категоричен начин се установява от събраните пред
СРС доказателствени материали, обсъдени в мотивите на присъдата. Чрез
законосъобразно извършени процесуални действия са събрани необходимите от
гледна точка на разпоредбата на чл.102 НПК доказателства. Аналитично са
изследвани фактите и обстоятелствата, установявани и изведени от събраните по
делото доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд, след като
подложи на внимателен анализ доказателствената съвкупност по делото, не
установи възможност въз основа на нея да бъдат направени съществено различни
изводи относно фактите по делото, поради което споделя фактическите констатации
на СРС.
Освен това СРС
е положил всички усилия за да подсигури участието на подсъдимите в процеса,
като е провел и издирване, което не е дало резултат и делото е разгледано в
тяхно отсъствие.
Предвид гореописаното, СГС приема за установено от фактическа страна следното:
Към процесния период тъжителката М.Т. и подсъдимите П.Л.
и И.Л. ползвали общо дворно място находящо се в гр. Нови Искър, ул. ********,
на което били съсобственици и по повод на това имали влошени отношения.
Причината за проблемите им били обвиненията на подсъдимите, че тъжителката
ползвала по-голяма от полагащата й се част от общото дворно място, както и че
повреждала имущество на подсъдимите, съхранявано в двора и къщата им.
На 22.10.2015 г. подсъдимият П.Л. подписал жалба до
Софийска градска прокуратура и до ръководителя на Електротехническия факултет
на Техническия университет – София срещу тъжителката която работела като
хигиенистка в Електротехническия факултет. В жалбата подсъдимият твърдял, че
тъжителката според разделителна скица притежавала по - малко от половината от
съсобствения им парцел и без правно основание премахнала оградна мрежа,
разделяща имотите им, самонастанила се, като навлязла в двора на подсъдимия на
принципа на самоуправството и нанасяла материални щети на имота. Подсъдимият
поискал за посегателствата на тъжителката да й бъде повдигнато обвинение за
престъпление самоуправство по чл. 323, ал. 1 от НК и поради особената дързост
на деянието й да бъде приложен законът с максимална строгост. Жалбата била
придружена със снимков материал от дворното място и била изпратена по пощата на
22.10.2015 г. на
Електротехническия факултет на Техническия университет – София и получена там
на 23.10.2015 г. от
служител в деловодството.
За получаването на жалбата в Техническия университет
по-късно на неустановена дата в периода 23.10.2015 г. – 18.04.2016 г. научила
също и тъжителката и споделила това със свидетеля Б.П.. За да не се стига до
последващо разгласяване на позорни обстоятелства частната тъжителка на
18.04.2016 г. подала искова молба с вх.№ 8008707/.18.04.2016 г. до СРС и
образувала гражданско дело № 21305/2016 г. на 127 състав с правно основание
чл.32, ал.2 от Закона за собствеността. На свидетеля В. В. последната разказала
за отправяни от подсъдимия обвинения, уронващи доброто й име, за повреждане от
нея на имущество на подсъдимия. В показанията си свидетелите Б.П. и В. В.
потвърждават също, че подсъдимият правел снимки на дворното място използвано от
тъжителката.
Изложената фактическа обстановка въззивният съд приема
за установена след анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства - показанията на свидетелите Б.П. /л.74 от СП/ и В. В.
/л. 74-гръб от СП/;
Писмените доказателства и доказателствени средства –
копие на жалба от 22.10.2015 г./л.9 от СП/, извлечение от имотен регистър на
Служба по вписванията /л.5 от СП/, покана за доброволно напускане на имот /л.7
от СП/, плик с пощенско клеймо с дата 22.10.2015 г. и документ удостоверяващ
получаването на жалбата в деловодството на ТУ /л.8 – гръб от СП/, снимков
материал /л.11-16 от СП/ и заключението на извършената графическа експертиза
/л.87-90 от СП/.
Възприетите
от първата инстанция фактически отношения относно основните факти са правилно
установени, като при съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не
са допуснати логически грешки. Съдът прецизно и в съответствие със изискванията
на процесуалния закон е анализирал доказателствените източници, като е
обосновал съображенията си, въз основа на които е дал вяра на едни от тях и не
е кредитирал други. Липсват основания, които да мотивират въззивният съд да
промени направените в първоинстанционния съдебен акт фактически констатации,
тъй като в мотивите му са обсъдени събраните по делото доказателствени
материали и не е допуснато превратното им тълкуване. В тази връзка е необходимо
да се отчете, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен
от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно
доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за
да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста
/р.372/01.10.2012г. по н.д. № 1158/2012г., ВКС, Н.К., ІІІ Н.О/.
Съпоставяйки
посочените доказателствени източници, настоящият състав констатира, че същите
са еднопосочни и непротиворечиви, и следва да бъдат кредитирани в тяхната
цялост. В този смисъл, правилно първоинстанционния съд не е обсъждал
доказателствата поотделно в мотивите към присъдата си по аргумент на противното
от чл. 305, ал. 3 от НПК, тъй като в събраният по делото доказателствен
материал липсват противоречия, поради което и въззивния съд счита, че
обсъждането им поотделно не е необходимо.
Не
са налице основания СГС да отстъпи от кредитирането на показанията на
свидетелите Б.П. и В. В., т.к не се установи да имат заинтересованост към
изхода на делото и основната причина за призоваването им е фактът, че живеят на
няколко метра от имота на тъжителката и подсъдимите. Свидетелят П. се явява
очевидец на фотографирането на двора на тъжителката от страна на подсъдимите,
т.к по думите му „беше лятото на месец август миналата година, предполагам
правеха снимки както обясних. Попитах ги
какво правят защо снимат обаче въобще не ми отговориха“. Същият е запознат със
спора на съсобствениците не само косвено поради разказа на тъжителката, но е
присъствал и когато подсъдимата Л. е отправяла обвинения към тъжителката – „И.
пред мен обвини М., че са й откраднали част от тухлите, само че се оказа другия
съсед“.
Правилно са възприети и показанията на свидетеля В., същите са логични, последователни и
непротиворечиви, като еднопосочно подкрепят изведената от съда фактология.
Липсват, освен това, каквито и да било основания за съда да се съмнява в
достоверността на изложеното от тях.
Настоящият
съд приема за обективно и компетентно заключението на извършената по делото
графическа експертиза. Въз основа на същото се установява, че подписът върху
копието на жалбата изпратена до СГП и Електротехнически факултет на ТУ е
положен от подсъдимия Л.. Направеното от защитата възражение, че не е категорично авторството на деянието
поради факта, че експертизата е базирана на копие, а не на оригинали е неоснователно.
В констативно-съобразителната част на изследването е посочено, че е налице
съвпадение на подписа в жалбата и образците
в АИС „Български документи за самоличност“ и фактът, че се обследва
ксерокопие не оказва влияние върху направения извод. Изрично е подчертано, че
установените съвпадения са устойчиви, съществени и образуват индивидуална
съвкупност достатъчна да се стигне до заключението, че този подпис е копие на
подпис на подсъдимия. Съдът кредитира заключението на експертизата, като
обективно и отговарящо с необходимата прецизност на поставената задача. Уместно
е било възприето от СРС при формирането на фактическите изводи по делото.
Правилно СРС е приел за неотносими към предмета на
доказване и нямащи значение за изясняване на фактическата обстановка по делото
поканата за доброволно напускане на процесния имот, плик с пощенско клеймо
адресиран до Електротехнически факултет на ТУ и документ удостоверяващ
получаването му на 30.05.2016 г., снимков материал с текст към него и плик с
пощенско клеймо отново адресирано до Електротехнически факултет на ТУ. Те не
носят информация за авторството на деянието, което обосновава изключването им
от доказателствения материал по делото.
Съгласявайки се с правните изводи на районния съдия и
на основата на така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна
следното:
Подсъдимият
П.Ц.Л. е осъществил от обективна и субективна страна състава на
престъпление по чл.148,
ал.2, пр.1 вр. ал.1, т.1 вр.чл.147, ал.1, пр.2 от НК, в каквато насока му е повдигнато обвинение с частната
тъжба.
Непосредствен
обект на престъплението клевета са обществените отношения, осигуряващи
ненакърняване на доброто име на човека в обществото, на положителната
обществена оценка за личността.
Съдебната
практика и доктрината напълно еднозначно и устойчиво поддържат разбирането, че
предмет на престъплението клевета са твърдения с конкретно съдържание, които
носят информация за точно определено обстоятелство или явление. Необходимо
е те да са позорни, укорими, недостойни от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвикват еднозначна отрицателна оценка на обществото, а не да представляват оценъчно съждение, което се извежда чрез предположения, интерпретации
или други форми на субективна психическа дейност.
"Позорни“ са онези конкретни факти и обстоятелства, чието разгласяване е
опасно за доброто име на човека, като те могат да се отнасят до минало и
настоящо поведение, до служебни и обществени прояви или такива от личния му
живот, както и отрицателни качества на личността, които я характеризират
негативно. От обективна страна изпълнителното деяние в чл. 147 ал.1 НК е дадено
в две форми – разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за пострадалия и
приписване на престъпление, което не е извършено. В настоящия случай е повдигнато обвинение, че подсъдимия е
осъществил втората форма на изпълнителното деяние – на тъжителката Т. е било
преписано престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. Първата инстанция безспорно е
установила, че подсъдимият е изпратил в службата на тъжителката жалба, в която
са изложени позорящи твърдения за последната свързани с причиняването на редица
материални щети и конкретно се цитира, че следва да й бъде повдигнато обвинение
за престъпление по чл.323, ал.1 от НК. По този начин подсъдимият е дал
възможност тези доводи да станат достояние на повече хора, които са колеги от
Техническия университет на частната тъжителка. Без
значение за съставомерността на публично нанесена клевета е узнаването или не
от страна на пострадалия. С факта на разгласяване деянието е довършено.
Субект
на престъплението е всяко наказателноотговорно лице.
Въззивната
инстанция споделя и съображенията на контролирания съд досежно субективна
страна на деянието. Теоретично престъплението по чл. 147 НК може да бъде
осъществено единствено и само при форма на вината „умисъл”, като извършителят
му трябва да съзнава неистинността на разгласените обстоятелства, това, че те
са позорни и да цели или допуска узнаването им. Деецът
следва да съзнава, че изнесените от него факти за конкретната проява на
пострадалия не отговорят на действителността. Подсъдимият е извършил деянието
при форма на вина пряк умисъл, т.к е съзнавал, че подписаната от него жалба ще
бъде възприета от колегите на тъжителката, които работят в голямо държавно
учреждение каквото е Техническия университет, бил е наясно, че няма основание
да твърди, че същата е извършила цитираното престъпление, съзнавал е че това ще
накърни честта и доброто й име и е целял настъпването на такъв резултат.
Касателно
възведените в тъжбата обвинения за съучастие между подсъдимите Луканови за
процесното деяние и за такива осъществени на 30.05.2016 г. и 12.08.2016 г.,
правилно ревизирания съд е произнесъл оправдателен диспозитив, т.к по делото не
са събрани доказателства, от които безспорно да се установи авторството на тези
деяния.
Горното, съотнесено към възприетата от въззивния съд
фактическа обстановка, води до категоричния извод, че подсъдимият Л. не е
реализирал престъплението клевета на 30.05.2016 г. и на 12.08.2016 г., а още
по-малко при общност на умисъла с подсъдимата Л.. За последната не са налице
обективни доказателствени находки и за деянието на 22.10.2015 г., т.к според
заключението на графическата експертиза единствения подпис на процесната жалба
е този на подсъдимия Л.. Според
императивната уредба на процесуалния закон и константната съдебна практика е
недопустимо постановяването на осъдителна присъда в случаите, когато
обвинението спрямо конкретното лице, за конкретното престъпно деяние не е доказано
по несъмнен и категоричен начин. Безусловно е правилото, че присъдата не може
да почива на предположения, на съмнителни, несигурни и колебливи изводи относно
авторството на престъплението и неговите основни обективни и субективни
признаци. Разпоредбите на чл.16 и чл.303, ал.2 НПК ясно и категорично
провъзгласяват принципът за невиновност на подсъдимия до завършване на
наказателното производство с влязла в сила присъда. Уточнява се, че подсъдим
може да бъде признат за виновен само когато обвинението е доказано по несъмнен
начин. Следователно, когато и след изчерпване на всички процесуални средства не
се установи по безспорен и категоричен начин, че деянието е извършено или че е
извършено от подсъдимия, съдът е длъжен да го признае за невиновен /ППВС №6 от
04.05.1978г./.
За да отговори на
възражението в жалбата, че тъжбата е подадена след преклузивния шестмесечен
срок, т.к деянието е с дата 22.10.2015 г. и най-вероятно частната тъжителка е
научила на същия ден или няколко дни след това, този съд държи да отбележи, че
частично се солидаризира с позицията на първата инстанция досежно извода, че
изискуемия срок не е пропуснат. Доводите за това обаче са различни от лаконично
приетото от СРС, че тъжителката Т. е научила за деянието на неустановена дата в
периода 2015-2016 г. На първо място трябва да се посочи, че е обективно
невъзможно узнаването за жалбата да е станало на 22.10.2015 г., т.к на л.8 от
СП е приложено заверено копие на документ, което удостоверява, че жалбата е
получена в деловодството на Технически университет на 23.10.2015 г. На следващо
място е налице признание от частната тъжителка, че след като е разбрала за
деянието е предприела действия по уреждане на спора за собствеността върху
дворното място по реда на гражданското производство – на 18.04.2016 г. е подала
искова молба въз основа на което е образувано дело с правно основание чл.32,
ал. 2 от ЗС. По този начин обосновано може да се приеме, че Т. е била
информирана най-късно на 18.04.2016 г., а тъжбата е депозирана на 17.10.2016
г., което е в рамките на срока по чл.81, ал.3 от НПК.
В санкционната част на чл.148, ал.2 от НК е посочено, че този вид клевета се наказва с глоба от пет хиляди до
петнадесет хиляди лева и обществено порицание.
Правилен и законосъобразен се явява
изводът на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките за приложението
на чл. 78а, ал.1 от НК. От престъплението
не са настъпили съставомерни имуществени вреди, които да подлежат на
възстановяване. Не са налице пречки по см. на чл. 78, ал. 7 от НК за приложението
на 78а НК
При
индивидуализация на наказанието районният съд е съобразил наличието смекчаващи
отг. обстоятелства, както и разпоредбата на чл.78, ал.5 от НК. В този смисъл размера на
наложеното адм. наказание глоба -
1500 лева е съответно на извършеното и
справедливо от гледна точка на закона.
Правилно е и произнасянето
на първостепенният съд досежно направените в хода на производството разноски,
доколкото съгласно разпоредбата на чл.189, ал.3 НПК, когато подсъдимият бъде
признат за виновен разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до
съда, се възлагат на подсъдимия.
При извършената на основание
чл. 314, ал. 1, вр. чл. 313 НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакувания
съдебен акт, въззивната инстанция не констатира наличие на основания, налагащи неговата
отмяна или изменение, поради което същият следва да бъде потвърден.
Мотивиран от горното и на основание чл. 334, т. 6 вр. чл. 338 НПК, Софийски градски
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 12.03.2018 г., постановена по
НЧХД №18140/2016г. по описа на СРС, НО, 115 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.