Решение по дело №1009/2022 на Административен съд - Пловдив

Номер на акта: 1359
Дата: 12 юли 2022 г. (в сила от 12 юли 2022 г.)
Съдия: Петър Георгиев Касабов
Дело: 20227180701009
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 18 април 2022 г.

Съдържание на акта

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ

 

1111.jpg

 

 

РЕШЕНИЕ

 

  1359

 

гр. Пловдив,  12.07.2022. год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, І отделение, XXVII състав в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР КАСАБОВ

                 

при секретаря ПЕТЯ ДОБРЕВА, като разгледа докладваното от Председателя адм. дело № 1009 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

І. Производството и становищата на страните:

1. Производството е по реда на Глава Десета от АПК, във връзка с чл. 172, ал.5 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/.

2. Образувано е по жалба от А.Т.Ч., ЕГН **********, адрес: ***, чрез адвокат Ц.Д.Ч., срещу заповед № 22-1030-000197/08.02.2022 г. на началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, с която спрямо оспорващият е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство /ППС/ с рег. № РВ*** за срок от 6 месеца.

В жалбата са изложени съображения за нищожност и незаконосъобразност на оспорения акт и се иска отмяната му от съда. Поддържа се, че заповедта е издадена от некомпетентен орган, който към датата на твърдяното нарушение не е бил оправомощен да издава актове от тази категория. Сочи се, че отразената в мотивите на обжалвания административен акт заповед № 317з-391/06.02.2017г. за делегиране на правомощия е загубила своето правно значение, с оглед настъпил промени в служебния статус на ответника. Твърди се, че не са налице фактическите и правни основания за налагане на принудителната мярка, тъй като не е доказано извършването на административни нарушение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна защита. 

3. Ответникът началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив, поддържа становище за основателност на жалбата и моли да бъде отхвърлена. Прави се възражение за прекомерност на съдебните разноски на другата страна.

4. Окръжна прокуратура - гр. Пловдив, редовно уведомена за възможността за встъпване в настоящото производство, не взема участие.

ІІ. По допустимостта на жалбата:

5. Жалбата е подадена в рамките на установения за това преклузивен процесуален срок от лице с правен интерес срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което се явява ДОПУСТИМА.

III. Фактите по делото:

6. Съставен е АУАН № 554709/08.02.2022 г. от Г. И. М. , на длъжност младши автоконтрольор при ОДМВР – Пловдив, сектор „Пътна полиция“, в който е отразена следната фактическа обстановка: На 08.02.2022 г., в 10:08 часа, на Път I-8/ГАСТ ОГ ГП Е-80/, км 236, посока гр. Хасково, МПС – трактор „Болгар“ с рег. № РВ***, собственост на А.Т.Ч., е управлявано от лицето А. Й. А. , което не притежава нужната категория за управляваното от него МПС – категория ТкТ. 

За така установеното нарушение е издадено наказателно постановление № 22-1030-001092/07.03.2022 г., с което на А. Й. А.  са наложени три административни наказания „глоба“ в общ размер на 120 лева.

7. Въз основа на така установеното е издадена заповед № 22-1030-000197/08.02.2022 г., с която административният орган е приложил спрямо А.Т.Ч. принудителна административна мярка по чл. 171, т.2а, б. „А“ от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС с рег. № РВ*** за срок от 6 месеца.

8 За удостоверяване на компетентността да издаде оспорения административен акт, ответникът представя заповед № 317з-391/06.02.2017г. на Директора на ОДМВР – Пловдив, с която в изпълнение на заповед № 8121з-1524/09.12.2016 г. на Министъра на вътрешните работи е оправомощен началникът на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив, в качеството му на длъжностно лице от ОДМВР – Пловдив, да прилага с мотивирана заповед принудителни административни мерки по чл. 171, т.2а от ЗДвП.  

Представена е също заповед № 8121К-12530/17.12.2021г. на министъра на вътрешните работи, с която длъжностното лице Й. П. М. , издало обжалвания административен акт, е преназначено от позиция – началник група в отдел „Охранителна полиция“,  на позицията – началник сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР – Пловдив, считано от датата на встъпване в длъжност.

Въпреки изрично разпореждане на съда и указаната на ответника доказателствена тежест по делото не бе представен Акт за встъпване в длъжност на Й. П. М. , в изпълнение на заповед № 8121К-12530/17.12.2021г.

IV. От правна страна:

9. Според чл. 171 вр. чл. 172 от ЗДвП,  за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Според чл. 6, ал. 1, т. 2 вр. чл. 14 от Закона за Министерството на вътрешните работи, полицейските органи извършват охранителна дейност по опазване на обществения ред и осигуряване безопасността на движението по пътищата в Република България.

В случая, както бе отбелязано, ответният административен орган не представя доказателства за встъпване в длъжността, която по смисъла на заповед № 317з-391/06.02.2017г. на Директора на ОД на МВР – Пловдив е сред длъжностите, на които е делегирано правомощието за издаване на принудителни административни мерки по чл. 171, т.2а от ЗДвП. При това положение не се установява юридическият факт, който се явява от съществено значение за изпълнение на заповед № 8121К-12530/17.12.2021г. и придобиването на нужната материална компетентност  от преназначеното длъжностно лице, за да бъде признато правомощието му да издаде оспорения административен акт.

В спорното съдебно производство двете страни  са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Решаващо при разпределението на доказателствената тежест между жалбоподател и ответник по жалбата е обстоятелството каква правна последица страната претендира като настъпила, като относно факта, обуславящ тази последица, страната носи доказателствената тежест. По правилото на чл. 170, ал. 1 от АПК административният орган – ответник носи доказателствената тежест да установи фактическите основания посочени в акта и изпълнението на законовите изисквания при издавеното му (наличието на компетентността, спазването на административно-производствените правила и правилното приложение на материалния закон), като попълни преписката с всички относими писмени доказателства. В този именно смисъла съдът изрично е указал на ответника и последствията от непредставяне на доказателства в подкрепа на факти и обстоятелства, поставени в негова доказателствена тежест. Последната се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Това разбиране произтича от законоустановеното задължение за съда да реши делото по същество. Изпълнението на това задължение от страна на съда означава при недоказване да се приеме, че недоказаното не е осъществено. А щом юридическият факт не е осъществен, не могат да настъпят последиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото проявление.

Еднозначно в съдебната теория и съдебната практика се приема, че липсата на компетентност като порок винаги води до нищожност на волеизявлението на административния орган. 

Мотивиран от горното при проверката по чл. 168 от АПК съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от лице без доказана материална компетентност, поради което е нищожен, а  подадената срещу него жалба се явява основателна.

V. По съдебните разноски.

10. Предвид изхода на делото претенцията на процесуалния представител на жалбоподателя се явява основателна. Ответникът е направил възражение за прекомерност, което в случая се явява ирелевантно, тъй като адвокатска защита е осъществена безплатно.

Според чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в случаите на предоставена безплатна адвокатска помощ, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.

Съгласно чл.8, ал.3 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. /ДВ, бр. 10 от 05.02.2016 г./ за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, минималното възнаграждение е в размер на  500 лв. Това е именно и размерът, под който съдът не може да определя възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. По тези съображения съдът определя възнаграждението в размер 500 лева за указаната на жалбоподателя от адвокат Ц.Д.Ч. безплатна правна помощ.

На основание чл. 143, ал. 1 във вр. § 1, т. 6 от ПЗР на АПК разноските следва да бъдат поставени в тежест на юридическото лице, в структурата на което е ответният административен орган.

Ето защо, Съдът

 

Р    Е    Ш    И:

 

ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНА заповед № 22-1030-000197/08.02.2022 г. на началник сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Пловдив да заплати на адвокат Ц.Д.Ч.,  ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението не подлежи на обжалване.

                       

Административен съдия: