Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр. София, 23.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публично
заседание на двадесет и
четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна
Коцева, като разгледа докладваното
от младши съдия Симеонова гр. д. № 5807 по
описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - чл.
273 ГПК.
С решение № 309517 от 27.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 60774/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 68
състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и
адрес на управление:***, против И.С.А., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.
к. „*********обективно съединени осъдителни искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 546,21 лв., представляваща стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за стопански нужди за топлоснабден
имот, представляващ търговско помещение, находящо се в гр. София, район
„Слатина“, ж. к. „*********с абонатен № *****по извъндоговорни
отношения между страните през периода 01.08.2014 г. - 30.04.2016 г.; по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 163,21 лв., представляваща мораторна лихва върху
стойността на топлинната енергия за периода 30.09.2014 г. - 19.06.2017 г.; по
чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 28,66 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за същия имот през периода 01.06.2014 г. - 30.04.2016 г. и по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5,92 лв., представляваща мораторна лихва върху
сумата за дялово разпределение за периода 30.09.2014 г. - 19.06.2017 г.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт М.К., с доводи за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон. Излага се, че в противоречие с действителното
фактическо и правно положение районният съд е приел, че ответникът И.А. не е
потребител на топлинна енергия за стопански нужди по смисъла на § 1, т. 43 ДР
на Закона за енергетиката (ЗЕ). Посочва се, че между ответника и „Т.С.“ ЕАД не
е подписан договор за продажба на топлинна енергия, въпреки отправената от
ищеца покана, поради което длъжникът се е обогатил неоснователно за сметка на
дружеството и дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Видно от представените по делото доказателства ответникът е
собственик на процесния имот съобразно договор за продажба на общински
нежилищен имот чрез търг с явно наддаване от 24.11.1999 г. Поради това с оглед
ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по
описа на ОСГК на ВКС при липса на изричен договор за доставка на топлинна
енергия, собственикът на имота е този, който е задължен за заплащане на
доставената в имота топлинна енергия. Предвид изложеното се моли за отмяна на първоинстанционното
решение като неправилно и незаконосъобразно. Претендират се разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от ответника И.С.А., чрез адвокат Р.Р., с доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Излага се, че обжалваното решение е
правилно и законосъобразно, същото е постановено в съответствие със закона,
като съдът не е допуснал процесуални нарушения. Посочва се, че районният съд
правилно е кредитирал заключенията на изготвените по делото СТЕ и ССчЕ, неоспорени от страните, като е приел, че ответникът
не се е обогатил неоснователно за сметка на „Т.С.“ ЕАД. Съгласно експертните
заключения изравнителният резултат за процесния период е сума за възстановяване
на абоната, т. е. ответникът няма непогасени задължения. Твърди се, че ищецът
се е позовал на взаимноизключващи се твърдения, като от
една страна е посочил, че ответникът се е обогатил неоснователно поради липса
на договор, а от друга страна, че ответникът дължи лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия на основание общи условия на ищеца, които биха
намерили приложение в отношенията между страните по делото само при наличие на
договор за доставка на топлинна енергия. В случая ищецът обосновава вземанията
си за доставена топлинна енергия на сочения длъжник с качеството на последния
на потребител на топлинна енергия за стопански нужди по смисъла на § 1, т. 43
ДР на ЗЕ, съответно небитов клиент по смисъла на § 1, т. 33а ДР на ЗЕ, в сила
от 17.07.2012 г., с позоваване на актуална нормативна уредба, вкл. съответни
клаузи от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, а същевременно сочи, че претендира от
ответника паричната равностойност на
онова, с което се е обогатил за сметка на дружеството до размера на обедняването
на последното, без да са посочени причините, поради които се твърди
неоснователно обогатяване. Въззиваемият се позовава и
на съдебна практика, че когато първоинстанционният съд е дал неправилна правна
квалификация на спорното право, въззивният съд следва да даде вярната такава
въз основа на сочените от ищеца обстоятелства и съответно да се произнесе по
съществото на спора. Предвид изложеното се моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено. Претендират
се разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от привлеченото от ищеца трето
лице - помагач „Н.“ ЕАД.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите във въззивната жалба и становището на насрещната страна, както и събраните
по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата
е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на
някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай
не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания
в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо. Същото е и правилно като
въззивният съд споделя мотивите, изложени от СРС, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към тях, като във
връзка с доводите на въззивника настоящият съдебен състав намира следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да определи
правната квалификация на предявените искови
претенции, съдът изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата
молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и
от заявеното в петитума искане за защита. В
конкретния случай ищецът твърди, че между него и ответника
не е подписан договор за продажба
на топлинна
енергия съобразно изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
Същевременно ответникът като потребител на
топлинна енергия за стопански
нужди на топлоснабден имот
- обект, представляващ магазин за
мебели, находящ се в гр. София, район „Слатина“, ж. к. „*********с код на
платеца № 337869, не е заплащал консумираната топлинна енергия
и се е обогатил за сметка на
дружеството. Поради това ищецът претендира
установяване на вземането му за
консумирана и незаплатена топлинна енергия, с включена такса за дялово разпределение,
в размер на 546,21 лв. -
главница за топлинна енергия за периода 01.08.2014 г. - 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва от 13.09.2018 г. до
изплащане на вземането, 28,66 лв. - главница за предоставена услуга дялово
разпределение на топлинна енергия за периода м. 06.2014 г. - м. 04.2016 г.,
ведно със законната лихва от 13.09.2018 г. до изплащане на вземането, както и 163,21 лв. - лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода 30.09.2014 г. - 19.06.2017 г. и 5,92 лв. -
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода м. 06.2014
г. - м. 04.2016 г., от ответника като потребител на топлинна енергия
за стопански нужди за топлоснабдения имот, с неплащане
на които суми се твърди, че ответникът се
е обогатил неоснователно за сметка
на обедняването на ищеца. Съобразно тези твърдения на ищеца,
исковете
правилно са квалифицирани
от районния съд като такива с правно
основание чл. 59 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, независимо, че в исковата молба ищецът се е позовал на
Общите си условия за продажба на ТЕ за стопански нужди, относно изпадането на
ответника в забава, неприложими в случая.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба.
Преди първото открито съдебно заседание по делото, в което е обявен за
окончателен изготвеният доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК, ответникът е депозирал
молба, в която е изложил съображения за неоснователност на предявените искове.
Оспорва обстоятелството, че е потребител на топлинна енергия и е ползвал такава
през процесния период, доставяна до процесния имот. Сочи, че по делото не са
представени доказателства за правото на собственост върху имота, за изпадането
в забава спрямо ищеца за изплащане на процесните суми, както и че същите са
погасени поради плащане, извършено преди образуване на делото.
По
делото е приет като писмено доказателство Договор за продажба на общински
нежилищен имот чрез търг с явно наддаване от 24.11.1999 г., от който се
установява, че Столичен общински съвет като представител на Столична община е
продал на И.С.А. магазин за мебели, находящ се в гр. София, ж. к. „********представляващ
общински нежилищен имот, стопанисван от Район „Слатина“, със застроена площ от
88,01 кв. м., ведно с 4,385 % идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж. Посоченото обстоятелство се установява и от приложените към
исковата молба справки от Служба по вписванията - София за периода 01.01.1992
г. - 19.06.2017 г. по персоналната партида на ответника И.С.А..
Безспорно по делото е обстоятелството, че процесният имот
е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост, в която се намира същият,
е била присъединена към топлопреносната мрежа. В тази връзка по делото са
представени протокол от
общо събрание на собствениците на имоти на
адрес: гр. София, ж. к. „****
Смирненски“, ул. „********проведено на 22.08.2002 г.,
договор от 05.09.2002 г. между „Н.И.“ ООД и етажната собственост на адрес: гр. София, ж. к. „**** *******,
за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия
и договор от 06.11.2007 г.
при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, сключен между „Топлофикация София“ АД и „ТА - ЕС - Н.И.“ ООД. От
удостоверение, издадено от Столична община, район „Слатина“, се установява, че
на изградения жилищен комплекс след 1976 г. на територията на района е дадено
наименование ж. к. „**** Смирненски“, като наименованието на комплекса не е
променено с решение на столичен общински съвет от ж. к. „**** Смирненски“ в
популярното сред населението име ж. к. „Слатина“. Промяна в административните
номера на жилищните сгради не е извършвана.
Като писмено доказателство по делото е приета
молба - декларация от 20.12.1999 г. от И.С.А. до ищцовото
дружество за откриване на партида за ползване на топлинна енергия за нежилищни
нужди в помещение на адрес: ж. к. „********за магазин, с отопляема кубатура 277
куб. м., с посочване, че топлата вода ще се заплаща по водомер, с абонатен № на
помещението преди подаване на молбата № 337869. В горния десен ъгъл на молбата
е посочен абонатен № 337869, като същата е заверена от енергетик в топлофикационен
район (ТР) „София - Изток“.
От заключението на приетата в хода на
първоинстанционното производство съдебно - техническа експертиза, която
настоящият състав след преценка по реда на чл. 202 ГПК кредитира изцяло като
пълна и обективно изготвена, се установява, че дяловото разпределение в
сградата етажна собственост през процесния период се е извършвало от фирма за
дялово разпределение „Н.И.“ ЕАД. През отчетните периоди няма отчетено
количество ТЕ за отопление на имота с площ от 88 кв. м. и ТЕ от сградната
инсталация, тъй като топлоподаването на ТЕ за отопление на сградата е спряно.
Следователно няма регистриран отчет по индивидуални разпределители за разход на
отопление. Прогнозен дял за БГВ (по 1 куб. м. за отчетните периоди) е определян
въз основа на средномесечното потребление на топла
вода в процесния имот за предходния период съгласно чл. 71, ал. 2 от Наредба №
16-334/2007 г. Реалното потребление за отчетните периоди е отчитано от фирмата
за дялово разпределение по показанията на водомера за топла вода. След така
отчетеното количество потребена топла вода е
извършвано дяловото изравняване. В зависимост от специфичния разход за загряване
на 1 куб. м. вода е изчисляван разходът на ТЕ за БГВ. Вещото лице е посочило,
че за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2016 г. изравнителната сума е -509,56 лв. (за връщане на абоната).
Незаплатената топлинна енергия за БГВ за процесния период м. 08.2014 г. - м.
04.2016 г. е в размер на 487,14 лв., като общо дължимата сума за потребена ТЕ след дяловото изравняване за процесния период
е -22,42 лв. (487,14 лв. - 509,86 лв.), като дължимата такса за дялово
разпределение на ТЕ в сградата е 28,66 лв. Посочено е също, че за процесния период както „Т.С.“ ЕАД, така и фирмата за дялово
разпределение, са спазили изискванията на Наредба № 16-334/2007 г. с промените
от 2014 г. Измервателните уреди в абонатната станция на сградата са годни и
съответстват на одобрения тип, като метрологични проверки на общия топломер са
извършвани през м. 01.2013 г. и м. 01.2015 г., за което са съставени протоколи.
През м. 01.2017 г. и м. 07.2018 г. са издадени протоколи и свидетелство за
подмяна и проверка на подменения топломер с друг. Към заключението е приложена
справка - таблица с месечните отчети по общия топломер на сградата етажна
собственост, като според вещото лице отчетните данни на топломера съгласно
изготвената от топлофикационен район „София - Изток“ информация съвпада с
данните, посочени в данъчните фактури на „Т.С.“ ЕАД за процесния
период. В съдебно заседание вещото лице заявява, че след изравняването се
получава, че начислените прогнозни суми са по - големи от реално дължимите, т.
е. ответникът има да получава суми.
От заключението на приетата в хода на
първоинстанционното производство съдебно - счетоводна експертиза, която
настоящият състав след преценка по реда на чл. 202 ГПК кредитира изцяло като
пълна и обективно изготвена, се установява, че няма данни за извършени плащания
на процесните суми. В счетоводството на ищеца е отразено, че И.С.А. с абонатен
№ 337869 за периода м. 08.2014 г. - м. 04.2016 г. има задължения към „Т.С.“ ЕАД
за топлинна енергия в общ размер на 744 лв., в. т. ч. главница - 574,87 лв. и
лихва за забава до 19.06.2017 г. - 169,13 лв. Вещото лице е посочило, че услугата
дялово разпределение се е извършвала от фирма „Н.“ ЕАД. Общата стойност на
изравнителните сметки за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2016 г. е в размер на
-509,46 лв. и представлява сума за получаване от абоната. От изравнителните
сметки за връщане са погасени стари задължения на абоната извън процесния
период в общ размер на 563,62 лв., в т. ч. задължение по изравнителни сметки за
периода м. 08.2013 г. - м. 04.2014 г. - 503,77 лв., лихва за м. 08.2014 г. -
10,82 лв., задължения по фактури за м. 06 и м. 07.2014 г., лихва за м. 07.2014
г. - 4,54 лв. На основание издадени фактури за абонатен № 337869 за периода м.
08.2014 г. - м. 04.2016 г. стойността на потребената
ТЕ е 487,14 лв., включваща единствено сума за подгряване на топла вода.
Стойността на потребената ТЕ с включени изравнителни
сметки за периода м. 08.2014 г. - м. 04.2016 г. е в размер на 19,41 лв. Вещото
лице е посочило, че претендираната от ищеца сума 574,87 лв. представлява
стойността на потребената ТЕ за отоплителен сезон м.
08.2014 г. - м. 04.2016 г. с включени погасени и дължими задължения извън
процесния период. В съдебно заседание вещото лице пояснява, че сумата, която е
следвало да бъде върната от ищеца на ответника, е била прихваната от ищеца със
задълженията на ответника от предишни периоди, в общ размер на 563,62 лв. -
главница.
За да отхвърли предявените искове първоинстанционният
съд е приел, че ответникът е собственик на процесния имот - видно от Договор за
продажба на общински нежилищен имот чрез търг с явно наддаване от 24.11.1999
г., но няма неплатени задължения във връзка с доставяна в имота топлинна
енергия през процесния период 01.08.2014 г. - 30.04.2016 г., няма спестени
имуществени разходи според експертните заключения, т. е. няма обогатяване на
ответника и обедняване на ищеца. В решението е посочено, че извършеното
прихващане от страна на ищеца на суми за връщане през процесния период с
предходни задължения на абоната, не е породило правни последици, тъй като няма
волеизявление за това на ищеца,
отправено до ответника и получено от него, съответно не е спазен чл. 104, ал.
1, изр. 1 ЗЗД. Поради тези причини за ищеца не са възникнали твърдените от него
вземания за неоснователно обогатяване.
Въз основа на така събраните доказателства,
въззивният съд намира изводите на първоинстанционния съд за правилни.
Според § 1, чл. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.) „потребител на енергия
или природен газ за стопански
нужди“ е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен
газ за стопански
нужди, както и лица на издръжка
на държавния или общинския бюджет.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в
сила от 17.07.2012 г.) и приложима за процесния период, „небитов
клиент“ е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като
продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на
писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното
предприятие и клиент на топлинна енергия
за небитови нужди - арг. чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.).
В случая ищцовата
претенция се основава на твърденията за липса на сключен писмен договор между
страните и наличието на неоснователно обогатяване от ответника.
От събраните по делото доказателства
несъмнено се установява, че собственик на процесния
имот, представляващ магазин
за мебели в гр. София, район „Слатина“, ж. к. „*********е ответникът И.А.. Безспорно
е по делото, че недвижимият имот е предназначен
за задоволяване на стопански
нужди, респ. небитови нужди, доколкото представлява магазин за
мебели. С оглед на това
топлоснабдяването на имота следва да
се извършва при условията на
чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ
- въз
основа на писмен договор при Общи условия,
сключен между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди.
По делото не се твърди,
а и не се установява, между страните да е подписан
договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди за процесния исков
период (данни, че въз основа на молбата за
откриване на партида е сключен писмен договор, няма по делото). При
невъзможност на топлопреносното предприятие да търси
стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание, то същото
разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
с която норма законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил,
до размера на обедняването. Правото
на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С
тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от
едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други
текстове на закона.
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване включва в кумулативна даденост следните елементи: обогатяване на
ответника, обедняване на ищеца, които произтичат от един общ факт или обща
група факти и това разместване на блага да е настъпило без основание.
Обогатяването може да е в резултат на спестяване на разходи, които обогатилото
се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му или намаляване на
пасивите му. В дадената хипотеза липсата на договор за продажба обуславя липса
на основание за получаването на топлинна енергия за процесния имот.
Видно от мотивите
на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че
собственик на процесния топлоснабден имот през процесния
имот е именно ответникът, като имотът е използван за
стопански нужди, между страните не е подписан договор за продажба на топлинна
енергия на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, но е отхвърлил исковете
поради това, че не е налице
неоснователно обогатяване на ответника за
сметка на обедняването на ищеца предвид доказателствата по делото. В тежест на ищеца
е да докаже, че ответникът е спестил разходи за доставената и ползвана от него
топлинна енергия за процесния имот,
каквото доказване в случая не е проведено. Във връзка с така направените изводи не са изложени
никакви конкретни съображения във въззивната жалба. Доколкото въззивникът
е подал бланкетна въззивна
жалба, с която е поискал отмяна на първоинстанционното
решение, съобразно правомощията на въззивния съд по
чл. 269 ГПК въззивната проверка следва да се ограничи
до въпросите, за които настоящата инстанция следва да следи служебно
- а именно за валидност и допустимост на решението, както
и за нарушени императивни материалноправни норми. Настоящият съдебен състав не констатира нарушения
на такива норми, поради което
първоинстанционното съдебно
решение следва да бъде изцяло потвърдено
като правилно.
Единствено в допълнение настоящият съдебен състав намира за
нужно да посочи, че ищецът
не е изпълнил възложената му доказателствена тежест по реда на
чл. 154, ал. 1 ГПК - не е доказал, че ответникът
се е обогатил неоснователно, тъй като от съдебно
- техническата експертиза се установява, че дължимата за
процесния период сума е такава за
връщане на абоната, а не за
доплащане (относно сумата за дялово
разпределение във въззивната жалба липсват каквито и да било оплаквания).
Въззивният съд кредитира именно тази експертиза, доколкото същата е изготвена
не само на база счетоводството на ищеца. Както
е посочил и първоинстанционният
съд извършеното от ищеца прихващане
на сумите за връщане на
абоната с дължими от последния на
ищцовото дружество за предходен период
не е породило действие, доколкото няма данни да
са спазени изискванията на чл. 104 ЗЗД. Прихващането представлява упражняване на потестативно право с едностранно волеизявление, което е
направено извънсъдебно, за да породи погасителния ефект, към който е насочено,
следва да са били налице всички предпоставки, уредени в чл. 103 и
104 ЗЗД. Материалното волеизявление за прихващане по своята правна същност е способ за
погасяване на две насрещни еднородни задължения до размера на по - малкото от
тях, когато длъжникът има
към своя кредитор насрещно вземане. Предпоставка за надлежното упражняване на
волеизявлението е двете задължения да са ликвидни (безспорно установени по основание и размер) и изискуеми. В случая
ищецът
не е установил, че паричното вземане, с което е извършена извънсъдебната компенсация, е било ликвидно. Дори не са
наведени фактически твърдения, от които
да се изясни
точно с кои вземания - по период
и размер, е извършвана тази извънсъдебна компенсация.
Поради това, с оглед посочените по - горе доказателства, че
за процесния период ответникът няма неплатени задължения, съответно не се е
обогатил със спестяване на разходи за сметка на ищеца, предявените искове
подлежат на отхвърляне като неоснователни, както е приел и първоинстанционният
съд.
Поради съвпадането на
крайните изводи на въззивната инстанция
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените
искове, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна,
а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено
на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода
на спора на въззивника не се следват разноски. Такива се дължат на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, в размер на 100 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК (л. 32 от въззивното
дело) и договор за правна защита и съдействие от 23.02.2021 г., имащ характер
на разписка за заплащане на посочената сума. Възражението на въззивника за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, е неоснователно, тъй
като уговореното такова е под минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, поради което не подлежи на намаляване.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на кумулативно предявените
искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение
№ 309517 от 27.12.2019 г., постановено по гр. д. № 60774/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 68 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.С.А.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 100 лв. (сто лева),
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице - помагач - „Н.“
ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.