№ 730
гр. София, 02.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в закрито
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100508534 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С т.н. решение, обективирано в протокол от открито съдебно заседание
на 22.04.2021 г. по гр.д. № 54375/21 г., СРС, ГО, 62 с-в е признал за
установено по реда на чл.422 ГПК, че Б. В. Г., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ул.“****, чрез пълномощника по делото адвокат И., със съдебен
адрес: гр. София, ул.“****, офис-партер дължи на „А. за к. на п.з.“ ООД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“**** главница от
1180 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.06.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата, 113, 22 лв. договорна лихва за периода
от 11.04.2019 г. до 06.08.2018 г. Осъдил е Б. В. Г., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ул.“****, чрез пълномощника по делото адвокат И., със съдебен
адрес: гр. София, ул.“****, офис-партер да заплати на „А. за к. на п.з.“ ООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“**** разноски
за заповедното производство в размер на 88,64 лв. и 538,64 лв. по исковото
производство. Осъдил е „А. за к. на п.з.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“**** да заплати на СРС държавна такса
по настоящето производство в размер на 38,64 лв.
1
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника Б. В. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр.София, ул.“****, чрез пълномощника по делото
адвокат К.Б. от РАК, със съдебен адрес: гр. София, ул.“****, офис-партер с
мотиви, изложени в жалбата. Твърди се, че целият договор за кредит се явява
недействителен, поради нищожност на клаузите за договорна лихва, тъй като
същият не би бил сключен от търговеца без наличие на тези клаузи в него, а
исковият съд е задължен служебно да изследва тези обстоятелства.
Необсъждайки недействителността на процесния договор, първостепенният
съд е допуснал съществено процесуално нарущение.
Сочи се още, че ищецът не е доказал по делото наличието на следните
обстоятелства: наличието на валиден договор за цесия между първия
кредитор „А.Ф.“ ООД и „А. за к. на п.з.“ ЕООД, надлежно уведомяване на
длъжника за извършената цесия, от която ищцовото дружество твърди, че
черпи права срещу нея и претендира процесните суми, включително и че ако
уведомленията не са изпращани от цедента, то уведомленията са изготвени и
изпратени от надлежно упълномощено за тази цел лице. Сочи още, че в
договора за цесия липсва посочена уговорена покупна цена, че приложенията
към договора за цесия, вземанията, договорени за изкупуване не са
индивидуализирани и поради тази причина също не се доказва дали въобще е
активно легитимирана страна да води настоящето производство.
Възразява се, че договорът е недействителен и на други самостоятелни
основания, а именно, че в ЗПК липсват институти като „такса за оценка на
досие“ и „такса за услугата Кредит у дома“ и др. подобни, за които ищецът
претендира част от процесните суми. Договорът е в нарушение на клаузите на
чл.10 и чл.11 от ЗПК, а именно не е спазено изискването договорите за
потребителски кредити да са написани с размер на шрифта не по-малък от 12,
не е посочен като задължителен реквизит срок на договора. В нарушение на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК не е посочена методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент, нарушена е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11
ЗПК, както от договора и от погасителния план не може да се извлече
информацията за размера на включените в месечната погасителва вноска
суми, а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погасява с всяка
вноска. На основание гореизложеното и съгласно чл.22 и чл.23 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, а при недействителен
2
договор лихви не се дължат. Най-накрая се твърди, че ищецът не е доказал, че
сумата, предмет на договора за кредит, е била изплатена от първоначалния
кредитор на Б.Г.. Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло
процесното решение. Претендират се разноски за въззивното производство,
исковото и заповедното такива.
Въззиваемото дружество „А. за к. на п.з.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, представлявано от Я.Я.,
чрез пълномощника по делото юрисконсулт Й.М. оспорва въззивната жалба.
Претендира разноски за въззивната инстанция за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350 лв.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
СГС, при условията на служебната проверка по чл.269 ГПК извърши
преценка първо на валидността и допустимостта на обжалваното решение.
Съобразявайки изложеното съдът прие, че атакуваното решение е
постановено от компетентен съдебен състав и в съответната форма, поради
което се явява валидно и допустимо.
Въззивната жалба е подадена в двуседмичния преклузивен срок по
чл.259, ал.1 ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 ГПК, подадена е от
страна с правен интерес, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е редовна и допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по реда на чл.
422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК, с правно основание чл. 9, ал. 1, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че Б. В. Г.,
ЕГН **** дължи на „А. за к. на п.з.“ ЕООД, ЕИК **** неплатени суми по
договор за кредит „Бяла карта" от 05.04.2018 г. Ищецът твърди, че е носител
на претендираните вземания по силата на договор за цесия, сключен между
него като цесионер и „А.Ф." ООД като цедент, последният явяващ се
кредитодател по горепосочения договор за кредит.
От доказателствата по делото се установява, че по силата на договор за
кредит „Бяла карта" от 05.04.2018 г. „А.Ф."ООД е предоставило на Б. В. Г.
кредит в размер на 1200 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който
3
се усвоява чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa.
Според приетата пред СРС, без възражения от страните, съдебно-
счетоводна експертиза са установени непогасени задължения по кредита,
както следва: главница от 1180 лв. и договорна лихва 113,22 лв., считано от
11.04.2018 г. до 06.08.2018 г.
Представен е и рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 11.11.2016 г. и приложение № 1 към него, по силата на който
„А.Ф." ООД е прехвърлило на „А. за к. на п.з.“ ООД вземанията си,
произтичащи от договори за кредит, включително и тези, касаещи процесния
кредит.
Приложено е и потвърждение за извършената цесия от „А.Ф." ООД,
пълномощно, с което „А.Ф." ООД е упълномощило „А. за к. на п.з.“ ООД да
уведоми от нейно име всички длъжници по всички вземания на дружеството
за извършената цесия.
Във връзка с развитите доводи във въззивната жалба дали е налице
валидно уведомяване на длъжника по процесния договор за извършената
цесия, то безспорно е в съдебната практика, че уведомяването на длъжника за
прехвърляне на вземането следва да бъде извършено единствено от стария
кредитор - цедент (ТР № 142-7 от 11.11.1954 г., ОСГК на ВС). Изявлението е
едностранно и неформално, допустимо е то да бъде осъществено и чрез
пълномощник на цедента, включително и от цесионера, ако е овластен
надлежно, а за връчването на самото уведомление не е предвиден специален
ред и способ, като съдебната практика допуска то бъде извършено и с
получаване от ответника на препис от исковата молба когато към нея е
приложено и самото уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД (изрично в този
смисъл решение № 114 от 07.09.2016 г., т. д. №362/2015 г.), какъвто е
настоящия казус. Към настоящата искова молба са приложени писмо от
„А.Ф.“ ООД, действащо чрез пълномощника „А. за к. на п.з.“ ООД, с което на
Б. В. Г. се съобщава, че вземанията по процесния договор за кредит са
прехвърлени на настоящия ищец. Както бе посочено по-горе, приложено е и
пълномощно, по силата на което управителят на „А.Ф." ООД е упълномощил
„А. за к. на п.з.“ ООД да уведоми от името на „А.Ф." ООД всички длъжници
по всички вземания на дружеството за извършената цесия.
От правна страна:
4
По делото е несъмнено установено, че на 05.04.2018 год. между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо
от ДПК, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн.,
ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в сила от 12.05.2010 год. Регламентацията му се
съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ищцовото дружество
предоставило револвиращ кредит в максимален размер 1200 лв. главница, под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
кредитна карта Access Finance/iCard/Visa. Договорът е сключен за
неопределен срок, което не го прави недействителен. Същият е сключен при
фиксиран годишен лихвен процент по заема от 43,20 % върху усвоения
размер на кредита, като кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в
размер на 0,12 %. Лихвата се начислява всеки ден върху усвоената непогасена
главница, като за изчислението й се приема, че календарният месец е с
продължителност 30 дни. Според чл.4, т.3 общата сума, дължима от
кредитополучателят съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е сбор от следните
суми: 1. Усвоената и непогасена главница, 2. Договорна лихва върху
усвоената и непогасена главница, 3. Такси за ползване на картата, дължими от
кредитополучателя, посочени в Тарифата. Според чл.4, т.4 годишният
процента на разходите/ ГПР/ е в размер на 45,9 % по всеки договор за кредит
„Бяла карта“. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл.
10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Настоящата инстанция намира, че целият договор не е недействителен,
поради нищожност на клаузите за договорна лихва, нито на другите посочени
във въззивната жалба основания.
Относно иска за договорна лихва за периода 11.04.2019 г. до 06.08.2018
г. в претендираният и установен от ССЕ размер от 113,22 лв. съдът намира,
че същият е неоснователен, доколкото произтича от договорна клауза (чл. 4,
ал. 1, т. 2 от договора), която се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави. Съдът дължи и
служебно проверка за валидност на уговорката за размера на годишната
възнаградителна лихва от 43,20% . Аргумент за това следва от мотивите на
ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса
за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната
позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения
5
размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради
противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни
негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да
правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната
инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената
престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ
факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., Ill г.о. на
ВКС). В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на
договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи,
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния
размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното
лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза,
предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на
законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна
уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери
съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно
към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели
да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на
твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от
всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който
е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение,
6
което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от
възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като
се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г.о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки),
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая посоченият в чл. 4.2 от договора лихвен процент от 43,20 % е
над четири пъти размера на законната лихва, която към момента на
сключване на договора е в размер на 10,02%, и през годините не е отбелязал
повишаване, а спад до 10,00% понастоящем. С така уговореното
възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума,
изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-
неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да
обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно
уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-
високо. От друга страна, „А.Ф." ООД като търговец, извършващ по занятие
дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху
последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението
от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената
7
при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на
потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат
кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България.
Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 43,20 %, съдът намира
за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо
възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на чл. 4.2 от договора се
явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Най-накрая, неоснователно се явява твърдението, че по делото липсват
доказателства, че процесната сума е изплатена на длъжника и кредитът е бил
усвоен. От приетата и неоспорена по делото ССЕ се установява, че Б.Г. е
усвоила сума в общ размер от 1180 лв., като е извършила съответните
тегления на 11.04.2018 г.-от 400 лв. и 600 лв., общо 1000 лв., извършила е
тегления на 16.04.2018 г., 17.04, и 18.04.2018 г.
При тези данни, решението следва да бъде отменено в частта, в която
съдът е признал за установено по реда на чл.422 ГПК, че Б. В. Г., дължи на
„А. за к. на п.з.“ ООД, ЕИК **** сумата от 113, 22 лв. договорна лихва за
периода от 11.04.2019 г. до 06.08.2018 г. и искът следва да бъде отхвърлен в
тази част.
Променя се и размера на присъдените разноски.
Ищецът е направил разноски за исковото производство в общ размер от
538,64 лв., които и съобразно уважената част от исковете възлиза на 491,23
лв. За заповедното производство разноските са в общ размер от 75 лв., които
и съобразно уважената част от исковете възлизат на 68, 40 лв. Решението
следва да бъде отменено в частта, в която съдът е осъдил Б.Г. да заплати на
ищеца разноски за заповедното производство над сумата от 68,40 лв. до
присъдената 88,64 лв. и за исковото производство над сумата над 491,23 лв.
до присъдената 538,64 лв.
В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на ответника се следват разноски за
адвокатско възнаграждение за първата инстанция, което и предвид
8
направеното възражение за прекомерност се определя съгласно чл.7, ал.2, т.2
от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери за адвокатските
възнаграждения и е 320,52 лв., като според отхвърлената част от иска възлиза
на 28,20 лв. платими в полза на адвокат И..
За въззивната инстанция възизвникът претендира адвокатско
възнаграждение от 400 лв., което определено отново по реда на Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери за адвокатските възнаграждения е
320,52 лв., като според отхвърлената част от иска възлиза на 28,20 лв.
платими в полза на адвокат К.Б..
Според отхвърлената част от иска на въззивницата/ответница се следват
разноски за държавна такса в размер на 2, 20 лв.
За въззиваемото дружество/ищец се следва юрисконсултско
възнаграждение от 100 лв., което и съобразно уважената част от иска възлиза
на 91,20 лв.
По делото има постъпила частна жалба от адвокат Н.И. И. от САК
срещу определение от 27.05.2021 г. по гр.д. № 54375/20 г., постановено по
реда на чл.248 ГПК, с което СРС, ГО, 62 състав е оставил без уважение
искането на адвокат И. за изменение на решението, постановено в о.с.з. в
частта на разноските, като ищецът бъде осъден да заплати на адвокат И.
сумата от 62,67 лв. за претендираната в исковата молба и неразгледана сума
от 202,64 лв. Излагат се подробни мотиви защо се счита, че тази сума се
дължи на пълномощника.
Ответникът по частната жалба „А. за к. на п.з.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, представлявано от Я.Я.,
чрез пълномощника по делото юрисконсулт Й.М. оспорва същата.
Настоящата инстанция споделя развитите доводи на районния съд, че не
може да се претендира адвокатско възнаграждение за проблем неразгледан от
съда, за който и няма произнасяне с диспозитив, като съответно не е положен
труд, който да бъде възмезден. Частната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ т.н. решение, обективирано в протокол от открито съдебно
заседание на 22.04.2021 г. по гр.д. № 54375/21 г., с което СРС, ГО, 62 с-в е
признал за установено по реда на чл.422 ГПК, че Б. В. Г., ЕГН **********, с
адрес: гр.София, ул.“****, чрез пълномощника по делото адвокат И., със
съдебен адрес: гр. София, ул.“****, офис-партер дължи на „А. за к. на п.з.“
ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****,
сумата от 113, 22 лв., представляваща договорна лихва за периода от
11.04.2019 г. до 06.08.2018 г., в частта, в която е осъдил Б. В. Г., ЕГН
********** да заплати на на „А. за к. на п.з.“ ООД, ЕИК ****, разноски за
заповедното производство за сумата над 68,40 лв. до присъдената 88,64 лв.
и за исковото производство за сумата над 491,23 лв. до присъдената 538,64
лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „А. за к. на п.з.“ ООД, ЕИК **** срещу
Б. В. Г., ЕГН ********** за признаване за установено между страните, че
ответникът Б. В. Г., ЕГН ********** дължи на ищеца „А. за к. на п.з.“ ООД,
ЕИК **** сумата от 113, 22 лв., представляваща договорна лихва за периода
от 11.04.2019 г. до 06.08.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА т.н. решение, обективирано в протокол от открито
съдебно заседание на 22.04.2021 г. по гр.д. № 54375/21 г., на СРС, ГО, 62 с-в
в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „А. за к. на п.з.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“****, представлявано от Я.Я., чрез пълномощника
по делото юрисконсулт Й.М. да заплати на адвокат Н.И. И., с адрес за
упражняване на дейността: гр. София, ул.“****, офис-партер, на основание
чл.38, ал.1 от ЗА адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер
на 28,20 лв.
ОСТАВЯ без уважение частната жалба на адвокат Н.И. И. от САК
срещу определение от 27.05.2021 г. по гр.д. № 54375/20 г., постановено по
реда на чл.248 ГПК, с което СРС, ГО, 62 състав е оставил без уважение
искането на адвокат И. за изменение на решението, постановено в о.с.з. в
частта на разноските, като неоснователна.
ОСЪЖДА „А. за к. на п.з.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“****, представлявано от Я.Я., чрез пълномощника
по делото юрисконсулт Й.М. да заплати на адвокат К.Б. от РАК, с адрес за
10
упражняване на дейността: гр. София, ул.“****, офис-партер, на основание
чл.38, ал.1 от ЗА адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в
размер на 28,20 лв.
ОСЪЖДА „А. за к. на п.з.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“****, представлявано от Я.Я., чрез пълномощника
по делото юрисконсулт Й.М. да заплати на Б. В. Г., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ул.“****, чрез пълномощника по делото адвокат К.Б. от РАК, със
съдебен адрес: гр. София, ул.“****, офис-партер направените разноски за
въззивната инстанция за държавна такса в размер на 2,20 лв.
ОСЪЖДА Б. В. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“****, чрез
пълномощника по делото адвокат К.Б. от РАК, със съдебен адрес: гр. София,
ул.“****, офис-партер да заплати на „А. за к. на п.з.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, представлявано от Я.Я.,
чрез пълномощника по делото юрисконсулт Й.М. направените разноски за
въззивната инстанция във вид на юрисконсултско възнаграждение в размер на
91,20 лв.
Решението, включително и в частта, в която има характер на
определение, е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11