Р Е Ш
Е Н И Е № 148
гр. Сливен, 08.07.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на осми юли през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
мл.с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Пенка Спасова,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д.
№272 по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
против Решение №45/19.02.2020г. по гр.д.№138/2019г. на Новозагорски районен
съд, с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415 от ГПК, че М.Р.З. дължи на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД,
гр.София, сумата 2828,43лв., представляваща дължими и неизплатени суми, от
които: сумата 1576,43лв., представляваща главница, ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда –
23.08.2018г. до окончателното й изплащане; сумата 554,91лв. договорна възнаградителна лихва за периода от 05.03.2014г. до
04.11.2016г.; сумата 697,09лв. – лихва за забава от 06.03.2014г. до
07.08.2018г., обективирани в Договор за потребителски
заем №CREX-10587260/11.02.2014г.,
сключен с цедента „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД. С
решението са присъдени разноски на ищцовото дружество
„Фронтекс интернешънъл“
ЕАД, гр.София в размер на 106,57лв. за заповедното производство и 934,47лв. за
исковото производство.
Въззивната жалба
е подадена от ответника в първоинстанционното
производство – М.Р.З. чрез назначения му от първоинстанционния
съд по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв.
И.И. ***, като се обжалва посоченото решение изцяло.
Въззивникът М.З.
чрез особения си представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.
И., посочва, че обжалваното решение на НЗРС е неправилно и незаконосъобразно.
Посочва, че не е спазено изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК относно размера на
шрифта на договора – не по-малък от 12. Не били спазени и императивните
изисквания на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като липсва разписана методика на
формиране на ГПР по кредита – кои компоненти включва и как се е формирал в
размер на 25,58%. Излага подробни съображения в тази насока. Поради счита, че
кредитното правоотношение е недействително на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗКИ. Съгласно чл.23 от ЗКИ длъжникът
дължи чистата стойност на предоставения финансов ресурс – 1279лв. Посочва, че
не е връчено уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост и това е
станало едва с връчване на исковата молба и едва от този момент може да се
претендира лихва за забава. Не е получено и уведомление за цесията. На последно
място посочва, че съдът не е съобразил кратката 3-годишна давност по отношение
на лихвите. Поради това моли съда да признае дължимост
само на сумата от 1279лв. и да присъди разноските по съразмерност.
С въззивната
жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК
не е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. въззивникът М.Р.З., редовно призован, не се
явява. Представлява се от назначения му от първоинстанционния
съд особен процесуален представител – адв. И.И., който посочва, че поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за
уважаването й.
В с.з., въззиваемото
дружеството „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД,
гр.София, редовно призовано, не се представлява. По
делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие юриск. В.Ц., която посочва, че оспорва въззивната жалба
като неоснователна. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно
решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото
разноски. Излага подробни съображения по отделните пунктове на възраженията във
въззивната жалба, които намира за неоснователни.
Счита, че възражението за нищожност на процесния
договор е неоснователно и развива съображения в тази насока. Намира за преклудирано възражението за изтекла погасителна давност.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и
неправилно.
Новозагорският районен съд
е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1,
вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК за признаване за
установено, че ответника М.Р.З. дължи
на ищеца „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД,
гр.София, в
качеството му на цесионер, вземания, за които е
издадена Заповед
№1055/28.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№1430/2018г. на НЗРС, както следва: сумата от 1576,43лв., представляваща неизплатена главница по Договор за
стоков кредит №CREX-10587260 от 11.02.2014г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, прехвърлен с цесия на 10.01.2017г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК –
23.08.2018г. до окончателното й изплащане; сумата от 554,91лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 05.03.2014г. до 04.11.2016г.
и сумата 697,09лв., представляваща лихва за забава, начислена за периода от
06.03.2014г. до 07.08.2018г.
Вземанията са цедирани от кредитора „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД на цесионера
„Фронтекс интернешънъл“ ЕАД,
гр.София с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 10.01.2017г. и Приложение
№1 към него от същата дата.
Положителният установителен иск има за предмет
установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост
на сумата, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
против длъжника. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ
съществуване на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение, да
установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи
процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили
неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.
В случая, твърдението на ищеца - цесионер
относно основанието за процесните вземания е договор
за стоков кредит, сключен с неговия цедент „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД, гр.София и ответника М.Р.З..
На първо място, по въпроса
относно цедираното вземане, обосноваващо правото на цесионера да предяви настоящия осъдителен иск, следва да се
посочи, че въззивният съд приема, че длъжника е
уведомен за цесията и е настъпило действието й по чл.99, ал.4 от ЗЗД с
връчването на уведомлението като приложение към исковата молба, с
която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал. 3 ГПК.
Следва да се отбележи, че съгласно
практиката, е налице изрично пълномощно от цедента,
упълномощаващо цесионера за връчи уведомителното на
длъжника относно извършената цесия.
С исковата молба ищецът е представил за връчване и
уведомлението за цесията на длъжника, което съгласно препотвърдената съдебна
практика, следва да се зачете съгласно чл.
235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото. Ответникът не е
намерен на постоянния и настоящ адрес и е приет за редовно призован по реда на
чл. 46 ал 5 от ГПК. Назначен му е особен представител по чл. 46 ал. 7 от ГПК на
разноски на ищеца, с оглед охрана на интересите му, на когото са връчени всички
книжа.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Това се отнася и до
уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането и
то поражда последиците по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В тази връзка е налице практика
на ВКС.
Поради това, щом в исковата молба е обективирано изявление на кредитора-ищец, че уведомява от
името на праводателя си – цедент,
първоначален кредитор по договора за кредит, прехвърлянето на вземането му и
самото уведомление е приложено към нея, връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Следователно, налице е
валидна цесия, която е съобщена на длъжника и е породила спрямо него правни
последици.
На следващо място следва да се обсъди самото кредитно
правоотношение, пораждащо претендираното с исковата
молба право.
В случая, предмет на предявения иск е вземане,
произтичащо от сключен между ответника в първоинстанционното
производство М.Р.З.
и цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД Договор за
кредит за покупка на стоки или услуги №CREX-10587260 от 11.02.2014г.,
по силата на който на ответника е
предоставен паричен кредит в размер на 1299лв. – стойността на стоката,
изплатен пряко на търговския партньор – „Техномаркет
България” ЕАД за покупка на преносим компютър. Сумата е преведена на търговеца
на 11.02.2014г., като от нея 20лв. е заплатил длъжника З., посочена в договора
като първоначална вноска.
С договора е уговорена възнаградителна
лихва в размер на 22,61%, т.е фиксиран лихвен процент за целия срок на договора
и ГПР от 25,58%.
Сключени са две застраховки с ЗК „Уника”
АД – сигурност на плащанията със застрахователна премия от 168,83лв. и защита
на имуществото със застрахователна премия 128,60лв., финансирани от
кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД. По този
начин общата сума на кредита възлиза на
1576,43лв., а общата стойност на плащанията – 2151,34лв., като е уговорено
погасяване на 33 броя месечни вноски от по 64,59лв. вноската. В самия договор
се съдържа погасителния план, т.е. датите, на които следва да се прави всяка
една от точно фиксираните погасителни вноски, като началната дата – за първата
вноска е 05.03.2014г., а 33-та последна вноска следвало да бъде направена на
04.11.2016г.
Към момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 23.08.2018г. целият кредит е бил изискуем, тъй като са настъпили падежите
на всички 33 разсрочени вноски.
Основните възражения на
ответника чрез неговия особения представител, направени с отговора на исковата
молба и поддържано във въззивната жалба са за неспазено императивното изискване относно
размера на шрифта на договора за кредит, съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК и
непосочване на методиката, по която е формиран ГПР.
Въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд относно неоснователност на тези
възражения.
По отношение на размера на
шрифта, както районният съд е посочил, изискването е въведено с изменение в
ЗПК, ДВ бр.35/2014г., н сила от 23.07.2014г., т.е. след сключване на процесния договор /11.02.2014г./. Следователно към момента
на сключване на договора това изискване не е било въведено в законодателството
и не е условие за действителност на същия. Следва само да се посочи, че такова
изискване в относимите Директиви на европейското
право не съществува и според практиката на СЕО това не е условие за
действителност и неспазването му, само по себе си, не води до недействителност
на договора за кредит. В случая договора за стоков кредит отговаря на
императивните изисквания за форма по чл.10, ал.1 от ЗПК, както и относно
изискванията за съдържание, съгласно чл.11 от ЗПК. В договора е посочен ГПР,
каквото е изискването на чл.11, т.10 от закона, както и дължимата от
потребителя обща сума. Няма въведено изрично изискване за посочване в договора
на методиката на формиране на ГПК, както счита особения представител на
длъжника. Такова изискване е възведено в чл.11, т.9а от ЗПК относно референтния
лихвен процент, но в случая е неприложимо, тъй като е уговорен фиксиран лихвен
процент за целия срок на договора, а не референтен такъв. Самият ГПР е изцяло в
законодопустимите граници по чл.19, ал.4 от ЗПК.
Следователно, анализирайки
договора, водейки се и от възраженията в жалбата, съдът намира, че процесния договор е напълно валиден, спазени са
императивните изисквания на закона относно форма и съдържание, като при
служебния контрол за наличие на неравноправни клаузи в същия, не констатира
такива.
От събраните по делото писмени доказателства, в т.ч.
заключението на СИЕ, е установено, че кредиторът – цедент
е изпълнил своите задължения по договора, като е предоставил уговорения кредит
чрез превода на сумата по него – стойността на стоката на търговския партньор,
като така е заплатена стойността на закупения от ответника преносим компютър –
стоката, чието закупуване е финансирано от цедента.
По този начин за ответника е възникнало насрещното задължение по двустранния, възмезден
и реален договор да върне уговорената сума по кредита, ведно с уговореното
възнаграждение – договорната лихва.
По делото е установено, че ответникът М.З. не е погасил нито една от договорените вноски по
договора, т.е. не е върнал никаква част от отпуснатия му кредит, нито е
заплатил уговореното за услугата възнаграждение. Такова правопогасяващо
възражение нито е заявявано, нито е доказано надлежно, тъй като тежестта на
доказване на този положителен факт лежи върху ответника, черпещ изгодни за себе
си правни последици от реализирането му. При това констатирано неизпълнение на
насрещните задължения при двустранния, възмезден, реален, договор, то за
кредитора-ищец /по силата на договора за цесия, даващ му материалната
легитимация да встъпи в правата на кредитодателя/, се
поражда правото да ангажира отговорността за неизпълнение на ответника на
паричното му задължение и да се признае за установено задължението му за заплащане
на неизплатена главница в размер на 1576,43лв. /стойността на стоката 1279лв. и
застраховките – сигурност на плащанията 168,83лв. и защита на имущество
128,60лв./.
Въззивният съд констатира, че с възражението по чл.414 от ГПК,
подадено лично от длъжника З. е направено правопогасяващо
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на цялото вземане на
кредитора по заповедта за изпълнение, което не е разгледано от първоинстанционния съд, въпреки задължителните указания на
ВКС, дадени с ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д.
№4/2013г., т.11а.
По отношение на главницата това възражение е
неоснователно.
По релевираните възражения за погасителна
давност, по отношение на главницата приложим е петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД
- поотделно за всяка вноска от датата, на
която плащането е било дължимо. Обстоятелството, че страните са уговорили
връщане на кредита да стане разсрочено на погасителни вноски до пълното
погасяване на задължението, не превръща договора в такъв за периодични
плащания, нито определя по-кратък тригодишен срок за неговото погасяване, тъй като
при периодичните плащания отделните задължения, въпреки техния общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни
задължения (Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело
№ 3/2011 г., ОСГТК), а при договора за банков кредит с уговорени погасителни
вноски, отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо
задължение на отделни части.
Съобразно разпоредбата на
чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска
става изискуема с настъпването на съответния падеж.
Действието, което прекъсва погасителната давност, съгласно разпоредбата
на чл.116, б.”б” от ЗЗД, е подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – на
23.08.2018г., вр. с разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК, тъй като заявителят ищец е спазил срока за предявяване на иск по чл.415,
ал.4 от ГПК. Прилагайки 5-годишния давностен срок за
всяка отделна вноска по погасителния план и имайки предвид прекъсването, то към
датата на подаване на заявлението 5-годишна погасителна давност не е изтекла по
отношение на нито една вноска за главница по договора за кредит /първата вноска
е с падеж 05.03.2014г./. Следователно вземането за главница по договора за
кредит не е погасено по давност.
С оглед изложеното главната искова претенция е основателна
и следва да се уважи в пълния претендиран размер,
както правилно и законосъобразно е постъпил районния съд и решението му в тази
част следва да се потвърди. Въззивната жалба в тази
част е неоснователна.
Следва да се отбележи, че правилно районният съд е
признал за дължима законната лихва за забава върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, съгласно разпоредбата на чл.422, ал.1
от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД и в тази част
решението следва да се потвърди.
По отношение на двете акцесорни претенции за заплащане на договорна и мораторна
лихва обаче, въззивната жалба е частично основателна.
С възражението по чл.414 от ГПК длъжника и с отговора
на исковата молба особения представител на ответника е направил изрично
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на ищцовото дружество за лихви. Възражението е своевременно направено, докладвано от първоинстанционния съд в доклада по чл.146 от ГПК, но
неразгледано от него при постановяване на крайния съдебен акт. Налице е
безспорно незаконосъобразно и неправилно процедиране на районния съд, като не е
разгледал своевременно направеното възражение на ответника.
Правопогасяващото възражение, заявено от ответника по отношение на
лихвите е частично основателно.
Процесният договор за потребителски кредит е възмезден договор,
като основен елемент от същия е дължимото възнаграждение на кредитора за
предоставения кредит, т.е. т.нар. възнаградителна или
договорна лихва. Както бе посочено по-горе, клаузите относно ГЛП и ГПР са в
рамките на законодопустимите размери, ясно посочени,
съгласно изискванията на чл.11, ал.1 от ЗПК и тези клаузи не са неравноправни. Видно
от доказателствата по делото, ответникът – кредитополучател не е заплатил
никаква част от уговорената и дължима възнаградителна
лихва по договора.
Оглед обаче
възражението за изтекла погасителна давност, вземането за възнаградителна
лихва е частично погасено по давност, т.е. частично неоснователно.
По отношение на вземането за възнаградителна
лихва приложим е тригодишният давностен срок по
чл.111 от ЗЗД.
Както бе посочено по-горе, давността започва да тече
от момента на изискуемост, като в случая тече от настъпването на падежа на
всяка вноска за възнаградителната лихва по кредита.
Действието прекъсващо давността е подаване на заявлението по чл.410 от ГПК,
съгласно разпоредбата на чл.422, ал.1 от ГПК и чл.116, б.”б” от ЗЗД. До този
момент – 23.08.2018г., съгласно 3-годишната погасителна давност, са били
погасени вземанията за възнаградителна лихва за
периода от 05.03.2014г. до 05.08.2015г. С оглед прекъсването, вземанията за лихва
за последващия период по погасителния план от
04.09.2015г. до 04.11.2016г. не са погасени по давност и са дължими от
ответника. Те възлизат на сумата от 131,72лв., до който размер акцесорния иск е основателен и следва да се уважи, а в
останалата част до пълния претендиран размер – да се
отхвърли.
Решението на районния съд в тази част е неправилно и
незаконосъобразно и следва да се отмени в установителната
му част за размера над сумата от 131,72лв. възнаградителна
лихва и вместо него да се постанови ново, с което иска над този размер се
отхвърли като неоснователен, поради настъпила погасителна давност.
По отношение на акцесорната
претенция за заплащане на обезщетение за забава и направеното възражение за
погасяване по давност, следва да се отбележи, че същата е частично основателна.
Приложимият в случая давностен срок е отново
3-годишният /чл.111, б.”б” от ЗЗД/, като за периода от 05.03.2014г. до
22.08.2015г. вземането за обезщетение за забава е погасено по давност. Такова
се дължи върху главницата от 1576,43лв. за периода от 23.08.2015г. до крайния претендиран период – 07.08.2018г. и възлиза на сумата от 473,56лв.
До този размер исковата претенция е основателна.
Като е уважил акцесорната
претенция за мораторна лихва над посочения размер,
районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва
да е отмени в тази част и да се постанови ново, с което иска над размера от 473,56лв.
се отхвърли като неоснователен, поради изтекла погасителна давност.
По отношение
на разноските:
С оглед частичната основателността на исковите
претенции, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцовото
дружество следва да се присъдят направените в заповедното и в първоинстанционното
исково производство разноски, съразмерно с уважената част на исковете, както
следва: 82,20лв. разноски в заповедното производство и 720,79лв. разноски в първоинстанционното
исково производство. Като е присъдил в по-големи размери разноски, районният
съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени в частта на
разноските над посочените като дължими суми до присъдените от първоинстанционния съд размери.
С оглед изхода на спора по въззивната
жалба - частична неоснователност на същата, на въззиваемото
дружество се следват разноски по съразмерност в размер на 270лв. Разноските са
определени на база 150лв. юрисконсултско възнаграждение и 200лв. депозит за
особен представител.
Ответникът – въззивник не е направил разноски в производството /същият е
бил представляван от особен представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК/ и такива не следва да му се присъждат.
Тъй като въззивната жалба е подадена от особения представител на
ответника в първоинстанционното производство, който е освободен от заплащане на
държавна такса за обжалването, то с оглед изхода на спора по въззивната жалба, на осн. чл.78,
ал.6 от ГПК, въззиваемото дружество следва да заплати
съответната държавна такса за въззивното обжалване в
размер на 50лв. /по 25лв. за всеки от двата акцесорни
иска, по които е уважена частично въззивната жалба/.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №45/19.02.2020г., постановено по гр.д.№138/2019г. по описа на Новозагорски районен съд, в частта, с която е признато за установено на основание чл.422,
ал.1, вр. чл.415 от ГПК в отношенията между страните,
че М.Р.З. с ЕГН
********** *** дължи на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик Ибсен“ №15, ет.7, както следва: договорна възнаградителна лихва над
размера от 131,72лв. за периода 05.03.2014г.
– 05.08.2015г.; лихва за забава над размера от 473,56лв., обективирани
в Договор за потребителски кредит №CREX-10587260 от 11.02.2014г. и
в частта, с която на „Фронтекс интернешънъл“
ЕАД, гр.София,
ЕИК ******* са присъдени разноски за заповедното производство над размера от 82,20лв. и разноски за
исковото производство над размера от 720,79лв.
като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик Ибсен“ №15, ет.7 против
М.Р.З. с ЕГН **********
*** положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, за признаване за установено, че М.Р.З. с ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *******, както следва: договорна възнаградителна лихва за периода от 05.03.2014г.
до 05.08.2015г. над размера от 131,72лв.
до пълния претендиран размер от 554,91лв. и обезщетение за забава за периода от
05.03.2014г. до 22.08.2015г. над размера
от 473,56лв. до пълния претендиран
размер от 697,09лв. по Договор за потребителски кредит №CREX-10587260
от 11.02.2014г. по издадената Заповед №1055/28.08.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1430/2018г. на
НЗРС, като НЕОСНОВАТЕЛНИ, поради изтекла
погасителна давност.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №45/19.02.2020г., постановено по гр.д.№138/2019г. по описа на
Новозагорски районен съд в останалата обжалвана
част, като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА М.Р.З. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на
„ФРОНТЕКС
ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик Ибсен“ №15, ет.7 сумата от 270лв.,
представляваща направени пред въззивната инстанция
разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД,
ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Хенрик
Ибсен“ №15, ет.7 ДА ЗАПЛАТИ в полза бюджета на съдебната власт по сметка на
Сливенски окръжен съд държавна такса за въззивното
производство в размер на 50лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.