РЕШЕНИЕ
№ 235
гр. ХАСКОВО, 16.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
ТОДОР ИЛК. ХАДЖИЕВ
при участието на секретаря Р.П. Р.
като разгледа докладваното от ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА Въззивно гражданско дело № 20215600500531 по описа за
2021 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 263203 от 27.05.2021 г., подадена от
,,Кредит Инс‘‘ АД, ЕИК : *********, със седалище и адрес на управление в гр. ***,
представлявано от изпълнителен директор М.Г.А., чрез адв. Р.Д., срещу Решение № 260085
от 26.04.2021 г., постановено по гр. д. № 639/2020 г. по описа на РС – Димитровград, в
частта, с която съдът е отхвърлил иска на ,,Кредит Инс‘‘ АД, ЕИК : *********,
представлявано от М.Г.А. – изпълнителен директор, против П. Г. Г., ЕГН **********, от гр.
***, за договорна лихва в размер на 198,00 лв. за периода от 27.04.2019 г. до 27.02.2020 г.,
договорна такса ,,Гарант‘‘ в размер на 1016,82 лв. за периода 27.04.2019 г. - 27.02.2020 г.,
сумата 109,20 лв. - лихва за забава за периода от 28.04.2019г. до 11.03.2020 г., като
неоснователен и недоказан.
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „Кредит инс“
АД, гр. ***, който обжалва решението в частта, в която съдът е отхвърлил предявените
искове за договорна лихва, договорна такса ,,Гарант‘‘, законна лихва за забава, както и част
от деловодните разноски за пропорционално отхвърлената част от претенцията. Счита
обжалваното решение в тази част за неправилно и незаконосъобразно, като се твърди, че
неправилно и в противоречие с представените по делото доказателства
първоинстанционният съд е приел, че процесният договор е нищожен както и че се дължи
само чистата стойността по кредита в размер 1 375лв. Намира, че този извод на съда не
кореспондира с установените факти и обстоятелства по делото, като счита, че размера на
договорната лихва не противоречи на добрите нрави, нито надвишава установените в
съдебната практика максимуми, които са регламентирани в законите. Счита, че такива
1
обстоятелства по делото не са установени поради, което след като потребителят е подписал
договор за потребителски кредит, същият би могъл да се откаже от него, но ако се откаже
дължи неустойка в 14-дневен срок. Изложени са съображения по отношение на договорната
такса „Гарант“, както и по отношение на претендираната законната лихва във връзка с
изводите на съда за нищожност на договора. Счита, че договорът не е нищожен, поради
което изводите на съда за отхвърляне на отделните клаузи за договорна и законна лихва,
както и за договорна такса ,,Гарант‘‘ са неправилни. Претендира от въззивната инстанция да
отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови ново, с което изцяло да
уважи исковите претенции.
Пред въззивната инстанция липсват направени доказателствени искания и нови
доказателства не са събирани.
В срока по чл. 263 от ГПК, не е депозиран писмен отговор от въззиваемата
страна.
За да се произнесе по спора, Окръжен съд – Хасково съобрази следното:
Производството по гр. д. № 639/2020 г. на РС - Димитровград е образувано по
предявени от ,,Кредит Инс‘‘ АД срещу П. Г. Г., кумулативно съединени искове за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1375,00 лв. - главница по Договор за потребителски кредит ,,Екстра‘‘ № ***г.,
сумата от 198,00 лв. - договорна лихва за периода 27.04.2019 г. - 27.02.2020 г., сумата от
1016,82 лв. - договорна такса ,,Гарант‘‘ за периода 27.04.2019 г. – 27.02.2020 г.; сумата от
109,20 лв., законна лихва за забава за периода 28.04.2019 г. - 11.03.2020 г., ведно със законна
лихва върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на
Заповед за изпълнение до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 346/2020 г. по описа на
Районен съд - гр. Димитровград.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен по електронен път
договор за потребителски кредит ,,Екстра“ №***., по силата на който ищецът е предоставил
на ответника кредит в размер на 1500,00 лева, срещу задължение за връщането му ведно с
договорна лихва и такса ,,Гарант“ в общ размер на 2826,00 лв., на 12 равни месечни вноски
с краен падеж 27.12.2019 г. Заемната сума е преведена чрез системата ,,е-pay‘‘ и получена от
oтветника на каса на партньорски офис на ,,Изипей‘‘АД, срещу представена лична карта.
Съгласно формата за кандидатстване ответникът е имал възможност да избере опция да
предостави банкова гаранция за обезпечаване на задължението му или да му бъде
предоставена такава от дружество, с което кредитодателят има сключен договор. С оглед
формата за кандидатстване ответникът е избрал опция да му бъде осигурен гарант за
ползване на кредита от ,,Кредит Инс‘‘ АД, с което на основание т. 4 от договора, се е
задължил към ежемесечната му вноска по кредита да бъде начислена и такса ,,Гарант‘‘ за
предоставената услуга. ,,Кредит Инс‘‘ АД имал сключен Договор за предоставяне на
гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014 г. с ,,Бикнел Корп‘‘ ООД, съгласно който
последният се задължава да гарантира вземанията на кредитоподателя по отпуснати
потребителски кредити, ако тази опция е била избрана от съответния кредитополучател и в
случай, че кредитодателят при полагане на грижата на добрия търговец не е събрал
дължимите му суми, включително по съдебен ред в срок от 2 /две/ години от датата на
предсрочната им изискуемост, а кредитодателят се задължава да събира от името и за сметка
на дружеството гарант сумата, представляваща такса ,,гарант‘‘ от кредитополучателя.
Ответникът е заплатил изцяло първата погасителна вноска. По вноска с падеж, настъпил на
27.02.2019г. от страна на ответника е осъществено плащане само на дължимите лихва и
такса ,,Гарант‘‘ по месечната вноска, поради което на осн. т.5. от договора за кредит,
крайният срок за погасяване на кредита е бил удължен с два месеца и новият падеж на
вноската е бил 27.04.2019 г., а крайният срок за погасяване на кредита е бил удължен до
27.02.2020 г. Към 11.03.2020 г. ответникът не е погасил нито една от вноските по кредита. С
оглед неизпълнението на кредитополучателя ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение
по ч. гр. д. № 346/2020 г. по описа на ДРС, срещу която е подадено възражение по чл. 414
2
от ГПК, поради което претендира за съдебно установяване на вземането си.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който се
оспорва ищцовата претенция по основание и размер.
С първоинстанционното решение е уважен единствено искът с правно основание
чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД до размера от 1375,00 лв., като в тази част
решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани
в жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По предявените искове в тежест на ищеца е да установи факта на сключен между
страните валиден договор за потребителски кредит, по който е изправна страна и размера на
претенциите по пера.
Настоящият въззивен състав следва да зачете силата на пресъдено нещо,
формирана с влязлата в сила част от първоинстанционното решение, като приеме за
установени в отношенията между страните факта на сключен помежду им договор за кредит
от разстояние и факта на усвояване на заемната сума от кредитополучателя, още повече при
липса на въведени от ответника оспорвания на посочените обстоятелства.
С оглед потребителския характер на процесния договор съдът дължи служебна
преценка за неравноправни клаузи, независимо от липсата на възражения в тази насока. От
съдържанието на представения договор се установява, че същият е сключен за сумата от
1500,00 лева, при годишна възнаградителна лихва 36 % и ГПР 49,7%. Задължението в общ
размер на 2826 лева е разсрочено на 12 равни месечни вноски, включващи главница 125
лева, лихва 18 лева и такса ,,Гарант‘‘ 92,50 лева. Анализът на съдържанието на договора за
кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма, шрифтът на текста е не по - малък от
12, съгласно чл. 10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11,
ал. 1, т. 1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит,
индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размера
на лихвения процент, годишния процент на разходите съобразен с чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на главница и
лихви/, както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 11 до т. 26. Погасителният план,
както и общите условия са подписани от ответника, респективно са станали част от
договорното съдържание. В чл. 11, т. 10 от ЗПК не се съдържа изискване за посочване на
компонентите на ГПР, а формулата за изчисляването му е посочена в чл. 5. 6. от Общите
условия. Посоченият в договора размер на ГПР не надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК императивен лимит. С оглед изложеното съдът намира, че самият договор за
потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност.
Относно частта, в която е отхвърлен искът за претендирана договорна лихва,
съдът намира следното :
По действащото българско право максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Следователно не е налице ограничение в размера на
възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, поради
което не е налице и приетото от първоинстнционния съд противоречие с добрите нрави,
досежно възнаградителна лихва в размер на 36% (198 лв. за целия период на кредита
съгласно погасителен план, за предоставен кредит в размер на 1500,00 лв), след като
формално ГПР е в законовите рамки – 50%.
Недействителна се явява единствено уговорката за дължимост на такса ,,Гарант‘‘,
като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. По своята правна природа
претендирата такса представлява възнаграждение за осигуряване на поръчител,
предварително одобрен едностранно само от кредитора, в отклонение на чл. 8.4. от ОУ.
Представеният договор за предоставяне на гаранция има рамков характер и е сключен далеч
3
преди процесния договор за кредит /25.10.2014 г./. Ето защо съдът намира, че клаузите,
предоставящи на потребителя избор да сключи договор за заем с осигурен от кредитора
гарант, са типови, а кредитополучателят не може да влияе върху съдържанието им, нито да
избере с кое лице да се сключи договор за поръчителство и при какви условия. Аналогията с
банковата гаранцията в случая е неуместна, доколкото същата представлява абсолютна
банкова сделка между длъжника и избрана от него търговска банка срещу уговорено
помежду им възнаграждение, съответстващо на обичайната печалба на банката, с цел
обезпечаване на задълженията по конкретен договор.
В случая потребителят не е страна по обезпечителното правоотношение, гарантът
не разполага с банков лиценз, обезпечението не е учредено за конкретния договор за заем, а
определеното възнаграждение е приблизително в размер на самата главница. Следва да се
посочи и че съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени
кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката
за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника
рискът от неизпълнение на горното задължение. Отделно от изложеното предвидената
субсидиарна отговорност за гаранта, която може да бъде ангажирана само при неуспешно
проведено изпълнение срещу длъжника, заставя потребителя да заплати възнаграждение без
да е сигурно ефективното предоставяне на насрещна престация, което е в противоречие с чл.
143, ал. 1, т. 15 от ЗЗП.
На следващо място кумулирането на таксата към погасителните вноски води до
скрито оскъпяване на кредита. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя
като ГПР в размер на 49,70 %, нараства допълнително с размера на таксата по чл. 4 от
договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази такса по същество се
добавя към възнаградителната лихва на търговеца – кредитодател и поражда значително
фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на
заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се
приблизително на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на
потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата
на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 ЗПК). Представянето като такса за
осигуряване на гаранция по договора явно цели отклоняване на кредитора от задължението
да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в
икономическата тежест от сключената сделка. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в него не се включват
разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. В случая таксата е
включена като падежно вземане – част от дължимата вноска, като същевременно не е
отразена в размера на ГПР. По този начин се заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК
при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната клауза и съответно
недължимост на претендираното на това основание вземане.
При внимателен прочит на обжалваното решение настоящата инстанция
констатира, че при постановяването му е допусната очевидна фактическа грешка по
отношение на претенцията в размер на 109,20 лева, представляваща законна лихва за забава
за периода от 28.04.2019 г. до 11.03.2020 г.
В мотивите на съдебното решение решаващият състав на РС - Димитровград е
посочил, че ,,предвид липсата на изпълнение в срок на главното задължение, основателна се
явява и претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, която предвид заключението на вещото лице е в
размер от 109,20 лева за периода от 28.04.2019 лева до 11.03.2020 г., които следа да бъдат
присъдени.‘‘. Така първоинстанционният съд е достигнал до извод, че е налице дължимост
на лихвата за забава. В диспозитива на постановеното решение обаче съдът е изразил воля,
несъответстваща на формираната в мотивите, като се е произнесъл с отхвърлителен
диспозитив по отношение претенцията по чл. 86 от ЗЗД.
4
Предвид изложеното и по аргумент от чл. 247, ал. 1 ГПК първоинстанционния
съд след връщане на делото следва да поправи допуснатата в Решение № 260085 от
26.04.2021 г., постановено по гр. д. № 639/2020 г. по описа на РС – Димитровград, очевидна
фактическа грешка, като диспозитива на решението бъде формулиран в съответствие с
формираната в мотивите на съдебния акт воля за основателност на предявения иск с правно
основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 109,20 лева за периода от 28.04.2019 лева до 11.03.2020 г.
Относно разноските:
С оглед изхода на делото първоинстанционното решение следва да бъде
отменено изцяло в частта за разноските.
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на
въззивника следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от иска,
респективно обжалваемия интерес, както следва: за заповедното производство – 236,20 лв.от
общо 378,98 лева (53,98 лв. държавна такса и 325 лв. адв. възнаграждение), за първа
инстанция –454,98 лева от общо 730,00 лева (200,00лв. държавна такса, 325лв. адв.
възнаграждение, 200лв. - депозит за вещо лице и 5лв. – за държавна такса за издаване на
удостоверение) и за въззивната инстанция –233,73 лева от общо 375 лева (75 лв. държавна
такса и 300 лв. адв. възнаграждение).
На основание чл.78,ал.3 от ГПК въззивникът следва да заплати на П. Г. Г. , ЕГН
**********, от гр. **** сумата в размер на 169,53 лева за въззивното производство,
сързазмерно с отхвърлената част на иска.
Мотивиран така,съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260085 от 26.04.2021 г., по гр. д. № 639/2020 г. по описа
на РС – Димитровград, В ЧАСТТА, с която предявеният от ,,Кредит Инс‘‘ АД, ЕИК :
*********, със седалище и адрес на управление в гр.***, представлявано от изпълнителен
директор М.Г.А., чрез адв. Р.Д., срещу П. Г. Г. , ЕГН **********, от гр.*** , иск за
заплащане на договорна лихва в размер на 198,00 лева / сто деветдесет и осем лева/, за
периода от 27.04.2019 г. до 27.02.2020 г. е отхвърлен, както и в частта за разноските изцяло,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че П. Г. Г. ,
ЕГН **********, от гр.***, дължи на ,,Кредит Инс‘‘ АД, ЕИК : *********, със седалище и
адрес на управление в гр. ***, представлявано от изпълнителен директор М.Г.А., сумата от
198,00 лева / сто деветдесет и осем лева/, представляваща договорна лихва за периода от
27.04.2019 г. до 27.02.2020 г. по Договор за потребителски кредит ,,Екстра‘‘ № ***г., за
която сума е издадена Заповед № 165/16.03.2020 г. по ч. гр. д. № 346/2020 г. на Районен съд-
Димитровград.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260085 от 26.04.2021 г., по гр. д. № 639/2020 г. по
описа на РС – Димитровград, В ЧАСТТА , с която е отхвърлен предявеният от ,,Кредит
Инс‘‘ АД, ЕИК : *********, със седалище и адрес на управление в гр. ***, представлявано
от изпълнителен директор М.Г.А. срещу П. Г. Г. , ЕГН **********, от гр.***, иск за сумата
от 1016,82 лв., представляваща договорна такса ,,Гарант‘‘ за периода 27.04.2019 г.
27.02.2020 г.,за която сума е издадена Заповед № 165/16.03.2020 г. по ч. гр. д. № 346/2020 г.
на Районен съд-Димитровград.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА П. Г. Г. , ЕГН **********, от гр. ***,на основание чл.78,ал.1 от ГПК ,
да заплати на ,,Кредит Инс‘‘ АД, ЕИК : *********, със седалище и адрес на управление в
гр. ***, представлявано от изпълнителен директор М.Г. А.,разноски за заповедното
производство по ч. гр. д. № 346/2020 г. на РС - Димитровград, в размер на 236,20 лв,
съразмерно с уважената част на задължението, 454,98 лева, за първоинстанционното
5
производство и 233.73 лева за въззивното производство,съразмерно с уважената част от
иска.
ОСЪЖДА ,,Кредит Инс‘‘ АД, ЕИК : *********, със седалище и адрес на
управление в гр.***, представлявано от изпълнителен директор М.Г.А.на основание
чл.78,ал.3 от ГПК да заплати на П. Г. Г. , ЕГН **********, от гр. *** сумата в размер на
169,53 лева за въззивното производство, сързазмерно с отхвърлената част на иска.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6