№ 359
гр. Русе, 23.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Николинка Чокоева
Членове:Татяна Черкезова
Галина Магардичиян
при участието на секретаря Светла Пеева
като разгледа докладваното от Галина Магардичиян Въззивно гражданско
дело № 20234500500413 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и сл ГПК.
Л. обжалва Решение № 430 от 31.03.2023г по гр.д.№ 6184/21 по описа на
Районен съд-гр.Русе в частта, с която са отхвърлени предявените от
дружеството искове, както следва : за сумата от 3 594.98 евро,
представляваща главница по договор за заем бизнес кредит клиентски № 6139
от 01.04.2019; за сумата от 1 989.30 евро, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 02.08.2019 до 17.06.2021г; за сумата от 1 573.02 евро,
представляваща неустойка за забава по договор за заем бизнес кредит
клиентски № 6139 от 01.04.2021 за периода от 02.10.2019г до 12.03.2020г; за
сумата от 3 670.38 евро, представляваща неустойка за забава по договор за
заем бизнес кредит клиентски № 6139 от 01.04.2021г за периода от 14.07.2020
до 27.07.2021г. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на
решението. Неправилно съдът е приел, че ответникът по иска има
потребителско качество като впоследствие неправилно е подвел договорени
между страните клаузи по договора под неприложимите към случая
разпоредби на ЗЗП и ЗПК. Иска от въззивния съд да постанови решение, с
което да отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и да
постанови друго, с което уважи предявените от дружеството искове, с който
признае за установено, че Е..Г.“ дължи на Л. сумите, както следва : 3 594.98
евро, представляваща главница по договор за заем бизнес кредит клиентски
№ 6139 от 01.04.2019; 1 989.30 евро, представляваща възнаградителна лихва
за периода от 02.08.2019 до 17.06.2021г; 1 573.02 евро, представляваща
неустойка за забава по договор за заем бизнес кредит клиентски № 6139 от
01.04.2021 за периода от 02.10.2019г до 12.03.2020г; 3 670.38 евро,
представляваща неустойка за забава по договор за заем бизнес кредит
1
клиентски № 6139 от 01.04.2021г за периода от 14.07.2020 до 27.07.2021г.
Претендират се направените в двете съдебни инстанции разноски.
Въззиваемата Р. счита жалбата за неоснователна, а постановеното от
първоинстанционния съд решение за правилно. Претендират се разноските
по делото, в това число адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на
страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
На 01.04.2019г между Л. с настоящо наименование Л./ в качеството на
заемодател и Р. представлявано от Р.Г.Г. в качеството на заемополучател,
Р.Г.Г. и В.Д.Г. в качеството им на солидарни длъжници и ипотекарни
длъжници е сключен договор за заем- бизнес кредит клиентски № 6139 по
силата на който заемодателят се е задължил да предостави на
заемополучателят сумата до 3600евро. По силата на чл.2.1, б.“В“
заемополучателят се е задължил да използва заема за целите посочени в тази
клауза от договора, както следва: при подписване на договора предоставената
сума се усвоява целево като сумата от 776.33лв, представляващи 396.93 евро
се удържат при подписване на договора за погасяване на такса за юридическо
и административно обслужване; сума от 5868.84лв, представляваща сумата
от 3 000.69евро се удържат от Л. при предварително усвояване на заема и
представлява и покрива дължимите до 01.04.2019г задължения на Р. Р.Г.Г. и
В.Д.Г. във връзка с договор за заем –бизнес кредит с клиентски № 6139 от
15.10.2018 и погасителния план към него; сумата от 395.82лв, представляваща
202.38 евро се удържат от Л. при предварително усвояване на заема, която
сумата представлява и покрива вноска № 6, дължима от Е.“ по договор за
заем бизнес кредит с клиентски № 6139 от 15.10.2018г и погасителен план
към него. По делото е представен и договор за заем бизнес кредит с клиентски
№ 6139 от 15.10.2018г сключен между същите страни в същото качество, от
съдържанието на който е видно, че предоставената по този договор за заем
сума е с цел заплащане на административните вноски по предоставяне на
кредита, извършване експертна оценка на имуществото, както и за цялостно
погасяване на задълженията на Р.Г.Г., съобразно удостоверение № 24413 от
09.10.2018г по изп.дело № 409/18 с взискател „А. в размер на 4 072.82лв,
както и за погасяване на задълженията на Р.Г., съобразно удостоверение №
24418 от 09.10.2018г по изп.дело № 822/18 с взискател „А. в размер на
703.68лв, както и за погасяване на задълженията на В.Д.Г., съобразно
удостоверение № 24484 от 10.10.2018г по изп.дело № 789/18г с взискател „А.
в размер на 1258.28лв и за погасяване на задълженията на В.Г., съобразно
удостоверение № 24481 от 10.10.2019г по изп.дело № 257/18 с взискател „Т.
в размер на 453.91лв, както и за погасяване на задълженията на В.Г. по
изп.дело № 651/18 с взискател „Т. в размер на 1 037.12лв. В този смисъл
договорът за заем клиентски № 6139 от 01.04.2019, а и договор за заем
клиентски № 6139 от 15.10.2018, макар и озаглавен „бизнес кредит“ и макар и
с заемополучател-Е..“,представлявана от Р.Г.Г., е сключен не за получаване на
паричните суми по договора за заем за извършване на търговска или
професионална дейност на едноличния търговец, а за покриване на парични
задължения на солидарните длъжници по договора за кредит – Р.Г. и В.Г. в
качеството им на физически лица и извън търговската дейност на
едноличният търговец, за които по делото са представени доказателства, че не
осъществява изобщо търговска дейност. В този смисъл правилно
първоинстанционният съд е приел, че при сключване на договора за заем №
2
6139 от 01.04.2019г Р.Г. има качеството на „потребител“ по смисъла на т.1, §
13 от ДР на Закона за защита на потребителите/ ЗЗП/ и на чл.9, ал.3 от Закон
за потребителския кредит/ ЗПК/, поради което се ползва от защитата,
предвидена в този закон, респективно съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Настоящият въззивен
състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционният съд за
недължимост на възнаградителната лихва и двата вида неустойка за забава.
Дължимостта на възнаградителната лихва е уговорена в чл. 2. 3. б. а,
като размерът на това възнаграждение е предварително определен като
фиксиран и плащането й е разсрочено на вноски съобразно погасителен план.
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение за ползваните пари,
уговарянето й е допустимо в ЗПК. Липсват императивни норми
регламентиращи максималния размер на възнаградителната лихва към
момента на сключване на договора. Доколкото обаче се касае за
потребителски договор, то свободато на договаряне по чл.9 ЗЗД търпи
ограничение, ползвайки се от защитата на специалните закони- ЗЗП и ЗПК и
това са "добрите нрави". Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице именно тогава, когато се нарушава правен
принцип, какъвто е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения. Целта на спазването му, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Затова и максималният размер на лихвата,
било възнаградителна, било за забава, е ограничен. Обратното би означавало
икономически по- слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект да се
използва за облагодетелстване на друг. В този смисъл, по договорите за заем
обичайната минимална цена за ползване на заетите средства е законната
лихва, т. е 10% годишно. Съдебната практика приема, че е възможно
уговаряне и на по- висок лихвен процент с цел генериране и на печалба, като
допустимият праг за това е 20% годишно при обезпечени заеми и 30%
годишно за необезпечени вземания. Предоставеният заем е уговорен като
обезпечен изцяло с учредяване на ипотека, уговорената лихва е
възнаградителна и нейният размер надхвърля двукратния размер на законната
лихва за вземания във валута, поради което уговорката е нищожна и следва
да се приеме, че лихва не е уговорена. /в този смисъл Решение №
378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 10 315/2005 на Второ Г. О. /.
Дължимостта на неустойката за забава е уговорена в чл. 2. 3. б. b, т. i от
договора и възниква при неизпълнение, на което и да е задължение на
заемополучателя по договора, в т. ч. при предсрочна изискуемост на кредита
и е в размер на 0, 27% на ден до момента на окончателното погасяване.
Възприето е в съдебната практика, че за да е нищожна клаузата за неустойка
заложена в търговски договор поради накърняване на добрите нрави, то
уговарянето й следва да е свързано с постигане на цели извън присъщите й
функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като преценката дали
това е така се прави отделно за всеки случай преценявайки конкретиката му
към момента на сключване на договора /така ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г.
по тълк. дело № 1/2009 г. ВКС/. Тази преценка се извършва към момента на
сключване на договора, като се съобразяват примерно изброени критерии:
естеството на задълженията /парични или на непарични/, размерът на
задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с неустойка, дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-
3
поръчителство, залог, ипотека и др., вид на уговорената неустойка
/компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението-
съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди. Към датата на сключването на тази клауза в рамките на свободата на
договаряне /чл. 9 ЗЗД/ и по волята на страните същите са се съгласили по
начин, който да гарантира изпълнението на задълженията на
кредитополучателя за заплащане на погасителните вноски /обезпечителна
функция/, да осигури обезщетяване на заемодателя за евентуалните вреди при
неизпълнение /обезщетителна функция/, както и да санкционира неизправния
заемател чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза на изправната
страна /санкционна функция/. Предвидената в тази разпоредба свобода на
договаряне е ограничена само от повелителни разпоредби на закона, както и
на добрите нрави- общоприети норми за справедливост и добросъвестност
при осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на
обществото. Към момента на сключването на договора отпуснатата сума по
него е в размер на 3 600 евро. Задължението е договорено, че ще бъде
обезпечено, освен с посочената неустойка, но и с учредяване на ипотека.
Същата се начислява върху цялата непогасена част от заема, в т. ч. натрупана
договорна лихва за всеки ден от забавата, като предвид липсата на фиксиран
краен момент на начисляването й, който е поставен в зависимост от
изпълнението на длъжника, то към датата на уговарянето й размерът й е
неопределяем. Дължимостта й е уговорена и след като заемодателят упражни
правото си да направи кредита предсрочно изискуем, от който момент
всъщност размерът на вредите му е равен на само законната лихва. При това
положение, очевидно е, че при уговарянето на неустойката в размер
надхвърлящ почти два пъти очакваните вреди от неизпълнението съизмерими
с размера на законната лихва и съобразявайки, че кредиторът е уговорил
обезпечение, което се е съгласил, че покрива изцяло целия дълг, то очевидно
е, че така уговорената неустойка възлиза извън присъщите й функции. И още
към момента на сключване на процесния договор за заем уговорената
неустойка създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора,
накърнява добрите нрави и обуславя нищожност на клаузата на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Настоящият въззивен състав намира за правилни и изводите на съда за
нищожност на целия договор от 01.04.2019г поради противоречието му с
изискването на чл.10, ал.1 ЗПК, регламентиращо сключването на договор в
писмена форма на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи от договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт- не по-малък от 12. В случая и без наличието на
специални знания, е видно, че шрифта на договора от 01.04.2019 е по-малък
от 12. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед изложеното изводите на първоинстанционния съд, че
ответниците не дължат сумите по Заповед № 2254/06.08.2021г за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 4375/21 по описа на РРС е правилен. Съдът правилно е отхвърлил
предявеният от Л. иск с правно основание чл.422 ГПК, поради което
решението като правилно следва да се потвърди.
В тежест на жалбоподателя са направените от въззиваемите разноски в
настоящото производството. Същите са единствено за осъществената по реда
4
на чл.38 ЗА адвокатска защита. Въззивният съд определя възнаграждение на
адв.Р. К. при съобразяване и на нормата на чл.7, ал.2 Наредба 1/04 за
минималните адвокатски възнаграждения в размер на 2305лв.
Мотивиран така, окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 430 от 31.03.2023, постановено по гр.д.
№ 6184/21 по описа на РРС.
ОСЪЖДА „Л., ЕИК ***** със седалище и адрес на управление-гр.С. да
заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адв. Р. К. от РАК, с адрес гр.Р.,
сумата от 2305лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд с
касационна жалба в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5