РЕШЕНИЕ
№…
15.02.2024 г., гр.
София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, III-Б въззивен състав, в
открито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.с. ЦВЕТИНА ЦОЛОВА
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова, като разгледа
докладваното от младши съдия Цолова в.гр.д. № 2345 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20252843/16.11.2020 г., постановено по гр.д. № 22808/2017 г. по описа на СРС, 43 състав съдът е отхвърлил предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу Р.И.С., ЕГН: ********** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 1453,01 лева, представляваща главница за доставена, но
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. **********ведно със законната
лихва от 21.12.2016 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 124,43
лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода 15.09.2015 г. – 12.12.2016 г., за които суми била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 74661/2016 г. по описа на СРС, 43 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната
на ищеца – „Б.“ ООД.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, в която се излагат твърдения за
неправилност на първоинстанционното решение като постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че ответникът има качеството
потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от Допълнителните
разпоредби на Закона за енергетиката. С оглед представените по делото
доказателства и признанието от страна на ответника, че е собственик на
топлоснабдения имот, неправилно съдът бил приел, че същият не е потребител на
топлинна енергия. Сградата, в която се намира топлоснабденият имот била
присъединена към абонатната станция. Доставката на топлинна енергия към
топлоснабдения имот била установена с приетата и неоспорена по делото съдебно-техническа
експертиза. Предвид изложеното, жалбоподателя моли съда да отмени атакуваното
решение. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника Р.И.С.. Поддържа, че посочената от въззивника разпоредба, дефинираща
качеството „потребител на топлинна енергия“ не действала към процесния период,
поради което била неприложима към ответника. Оспорва приложимостта на общите
условия на ищеца. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че сградата не
била присъединена към топлопреносната мрежа по надлежния ред. Оспорва наличието
на облигационно правоотношение за извършване на услугата „дялово разпределение“
с третото лице помагач – „Б.“ ООД.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени за разглеждане искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Предвид извода за валидност на решението, предмет на въззивна проверка
е първоинстанционното решение в частите, с които исковете за главница за
топлинна енергия и за дялово
разпределение, както и за лихви за забава върху тези главници са отхвърлени.
Настоящият въззивен състав намира, че решението е частично неправилно
по следните съображения.
За да отхвърли предявените искове първоинстанционният съд е приел, че към
датата на придобиване на собствеността върху процесния имот от страна на ищеца
– 08.10.1999 г., е действал Закона за енергетиката и енергийната ефективност,
обн. ДВ. Бр.64/16.07.1999 г., понастоящем отменен. Чл. 106, ал. 1, т. 4 ЗЕЕЕ
отм. предвиждал че продажбата на топлинна енергия за битови нужди се
осъществявало на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и потребителите-собственици в сграда – етажна
собственост. Изоставено било схващането, че желанието за топлоснабдяване на
такива сгради се подразбира, каквото е било
положението при действащата преди това уредба по Правилника за прилагане
на ЗТСУ.
Също така районният съд е приел, че със Закона за изменение и
допълнение на ЗЕЕЕ (обн. ДВ бр. 108/14.12.2001 г., отм. ДВ бр. 18 от 05.03.2004
г.) с цел да се забрани на топлопреносните предприятия да присъединяват към
мрежата си потребители в сгради-етажна собственост без съгласието на всички
собственици или титуляри на вещно право на ползване, било предвидено
присъединяването на потербители в сгради-етажна собственост чрез абонатна
станция или нейни отклонения, да се извършва чрез съгласието на всички
собственици или титуляри на вещно право на ползване. По делото бил представен
протокол на общото събрание на ЕС от 28.09.2000 г., който районният съд е
намерил за неотносим към предмета на делото, тъй като същият не обуславял съгласието
на всички етажни собственици за присъединяване на сградата към топлопреносната
мрежа. Такова съгласие не се установявало и от представеното по делото писмо от
22.11.2000 г. от управителя на етажната собственост до топлофикационното
дружество, в което било изразено желание за включване на бл. 7А към
топлопреносната мрежа на гр. София. Предвид изложеното районният съд е приел,
че доставената до имота на ответника топлинна енергия не била вследствие на
валидно облигационно правоотношение между страните по делото.
Така направеният извод от районния съд за липсата на валидно
облигационно правоотношение между страните е неправилен.
На първо място, по делото е безспорно, а и от представения нотариален
акт за дарение на недвижим имот №113, том I, рег. №9381, дело №113/08.10.1999 г. по описа на нотариус Р. *** действие района на СРС,
се установява, ответникът Р.С. е собственик на процесния имот, апартамент №70, находящ се в гр. София, ж.к. Студентски град, бл. №7А, придобил го чрез договор за дарение от Иван С. и Виолетка
Симеонова. От нотариалния акт става ясно, че дарителите са си запазили правото
на ползване върху процесния имот. Впоследствие с декларация с нотариална
заверка на подписите № 10092/27.10.1999 г. дарителите са се отказали от правото си на
пожизнено ползване на процесния имот.
От доказателствата по делото се установява, че с писмо от 22.11.2000 г.
от управителя на ЕС на бл. ********до топлофикационното дружество е изразено
желание за включване на бл. 7А към топлопреносната мрежа на гр. София, а върху
писмото е налице резолюция от 14.12.2000 г. – „Разрешавам“.
Съгласно констатациите на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, налице е протокол от 15.02.2001 г. за изключване на отоплението на
стълбището на сградата, в която се намира процесната етажна собственост, като посочената
дата следва да се приеме като най-късната възможна дата за присъединяване на
процесната етажна собственост към топлопреносната мрежа.
Към момента на присъединяване на сградата към
топлопреносната мрежа е действал Законът за енергетиката и енергийната
ефективност, обн. ДВ бр. 1
от 4.01.2000 г. (отм.). Съгласно чл. 106, ал. 1, т. 4 продажбата на топлинна
енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени
между топлопреносното предприятие и потребителите, собственици в сграда- етажна
собственост. От анализа на посочената разпоредба става ясно, че законът от 2000
г. придава на собственика на обект в сграда-етажна собственост качеството на
потребител на топлинна енергия.
Предвид
изложеното, настоящият състав намира, че с присъединяването на процесната
сграда към топлопреносната мрежа, което съгласно горепосочените факти е станало
най-късно към 15.02.2001 г., е възникнало облигационно правоотношение между
ищцовото дружество и ответника, в качеството му на собственик на имот в
сграда-етажна собственост.
През процесния период – м.05.2014–м.04.2016 г., е бил в сила Законът за
енергетиката (обн. ДВ, бр. 107/09.12.2003 г., в сила от 05.03.2004 г.).
Съгласно нормативната уредба, регламентирана в ЗЕ, правоотношението по продажба
на топлинна енергия за битови нужди е договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ).
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и "битовият клиент", който според легалното
определение, дадено в т. 2а от §1 от ДР на ЗЕ (обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012
г. ), е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в
сила от 17.07.2012 г.) всички собственици и титуляри на вещно право на ползване
в сграда-етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и
като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36,
ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. В този смисъл са разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/16 г. на ОСГК на ВКС.
Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди от 2012 г., приложими за процесния период, са били
публикувани и са влезли в сила. По делото няма данни въззиваемият да е възразил
срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те го обвързват, без да е
необходимо изричното им приемане.
Спорните въпроси по делото касаят обстоятелството дали въззиваемият
притежава качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди. Както беше
посочено по-горе, приложимата нормативна уредба както към момента на
присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа, така и към процесния
период предвижда възникване на облигационна връзка и без наличието на писмен
договор, когато се касае за топлоснабдена сграда в етажна собственост, като по
силата на чл. 106, ал. 1, т. 4 ЗЕЕЕ отм., респ. чл. 153, ал. 1 ЗЕ страни по
облигационното правоотношение за покупко-продажба на топлинна енергия са
топлофикационното дружество и собствениците или титулярите на вещно право на
ползване върху самостоятелен обект в сградата по силата на самото вещно право и
без те да са сключили писмен договор. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлоснабдителното
предприятие.
Тъй като продажбата на топлинна енергия предполага осигурена техническа
възможност за предаване на топлинна енергия, нормативната уредба разграничава
присъединяването от правоотношението по продажба на топлинна енергия. Както
нормата на чл. 6, ал. 3 от Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия (отм.),
така и чл. 105а от ЗЕЕЕ (отм.), както и чл. 133 ЗЕ, предпоставят
присъединяването към топлопреносната мрежа от еднозначно изразена воля за присъединяване.
Съгласно разясненията, дадени в мотивите към Тълкувателно решение №
2/17 г., постановено по тълк. дело № 2/16 г. на ОСГК на ВКС, "институтът
на етажната собственост има за цел да регламентира отношенията между титулярите
на право на собственост върху различни обекти в една и съща сграда и да
предотврати в най-голяма степен възможните конфликти между тях, включително при
ползване на общите части. Абсолютното избягване на разногласия между правните
субекти е невъзможно предвид различните интереси, които има всеки от тях,
поради което уредбата на отношенията в етажната собственост е основана на
принципа "според решението на мнозинството". Разяснено е, че собствениците
в сграда-етажна собственост, които не желаят да бъдат потребители на топлинна
енергия, са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие
и да осигурят достъп до имота си за прекратяване на топлоподаването, но те
остават потребители на топлинна енергия за общите части на сградата (чл. 108,
ал. 5 ЗЕЕЕ – отм.). Така създадената нормативна уредба в принципните си
положения е възпроизведена в ЗЕ /обн. ДВ, бр. 107/09.12.2003 г. /, с който ЗЕЕЕ
е отменен.
По делото не се установява, а и не се твърди от ответника същият да е
заявил, че не желае да бъде потребител на топлинна енергия и да е осигурил
достъп за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. чл. 108, ал. 5 ЗЕЕЕ –
отм., нито по реда на действащия към процесния период Закон за енергетиката.
Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните
тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата (чл.
153, ал. 6 ЗЕ). При доставката на централно отопление в сградите под режим на
етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно Решение на
Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г.) заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
Настоящият състав намира за неправилно възприетото от първата
инстанция, че процесната сграда бил присъединена към топлопреносната мрежа не
по установения в закона ред. В чл. 95, ал. 3 от Закона за енергетиката и
енергийната ефективност, обн. ДВ бр. 64/16.07.1999 г. е предвидено, че условията
и редът за топлоснабдяване и прекъсването му, за оперативното управление на
топлоснабдителната мрежа и за присъединяването на потребителите се определят с
наредба, приета от Министерския съвет по предложение на председателя на ДАЕЕР.
Към момента на подаване на искането за топлоснабдяване на процесната
сграда – от 22.11.2000 г. от управителя на етажната собственост до
топлопреносното предприятие обаче такава наредба не е била приета. В същото
време, разпоредбата на чл. 105а, ал. 1 от Закона за енергетиката и енергийната
ефективност, на която се позовава районният съд, за да приеме, че има изискване
за съгласие на всички собственици от сградата в режим на етажна собственост за
присъединяване към топлопреносната мрежа, е въведена със закона за изменение и
допълнение на Закона за енергетиката и енергийната ефективност, обн. ДВ бр.
108/14.12.2001 г., отм. ДВ бр. 18 от 05.03.2004 г., т.е. след отправеното
искане и присъединяване на процесната сграда към топлопреносната мрежа, поради
което същата не може да обоснове извода за присъединяване на сградата в режим
на етажна собственост към топлопреносната мрежа в нарушение на нормативните
изисквания.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че с оглед събраните по
делото доказателства и предвид както относимата нормативна уредба, действала към
момента на присъединяване на процесната
сграда към топлопреносната мрежа, така и действалата към процесния
период, въззиваемият Р.С. има качеството „потребител“ на топлинна енергия за
процесния недвижим имот. Следователно, между страните е възникнало
правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия,
поради което задължено лице да заплаща стойността на потребената топлинна
енергия и на услугата дялово разпределение е ответникът-собственик на процесния
имот.
Доставеното количество топлинна енергия за процесния период до
процесния имот се установява от индивидуалните справки за използвана топлинна
енергия и от приетата по делото съдебно-техническа експертиза.
От съдебно-техническата експертиза се установява, че за процесния
период за имота на ответника е разпределяна и начислявана топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация и ТЕ, отдадена от отоплителните тела
(щранг-лира) в имота. Потреблението на топла вода е определено на база ползвател
– 1 лице, като според заключението на вещото лице изчислението е направено в
съответствие с уредбата в Наредба за
топлоснабдяването № 16-334. В
ап. 70 през исковия период няма работещи радиатори. В жилището има само
щранг-лира в банята, на която няма техническа възможност да се монтира топлинен
разпределител и която работи непрекъснато през отоплителния период поради липса
на спирателен вентил. Съгласно Наредба за топлоснабдяването № 16-334 при щранг-лира без уред за дялово
разпределение инсталираната мощност се изчислителен път и се прилага
разпоредбата на т.6.5., т.е. екстраполация по максимален специфичен разход на
сградата, които правилно са изчислени за процесния период. Делът на процесния
имот за ТЕ, отдадена от сградната инсталация, е определен според съотношението
между пълния му отопляем обем в размер на 303,41 куб.м. към пълния отопляем
обем на сградата в режим на етажна собственост. Съгласно заключението на вещото
лице, за процесния период ТЕ, отдадена от сградната инсталация, е изчислена в
съответствие с правилата на действащата към процесния период нормативна уредба
– Наредба за топлоснабдяването № 16-334 и приложената към нея Методика за дялово разпределение на
топлинна енергия в СЕС.
Според заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза,
начислените съобразно горепосочените обстоятелства суми за топлинна енергия за
периода са както следва: 524,61 лева – топлинна енергия за сградна инсталация и
за имота (монтираната щранг-лира) и 906,23 лева – топлинна енергия за БГВ. За
периода м.05.2014 г.- м.04.2015 г. общата сума за потребена топлинна енергия е
изчислена от вещото лице като 836,79 лева, а за периода м.05.2015 г.-м.04.2016
г. – 594,05 лева, като общата сума за потребена топлинна енергия за целия
процесен период м. 05.2014 г.-м.05.2016 г. е в размер на 1430,84 лева.
При изслушване на вещото лице по съдебно-техническата експертиза в
откритото съдебно заседание на 03.11.2020 г. същото е потвърдило констатациите
от заключението, че през процесния период топлинната енергия за БГВ е начислена
на база ползване на едно лице. Сочи, че в отчетните листове и за двата периода
било отбелязано, че няма достъп до ап. 70, но ТЕ за БГВ е начиследна на база „неузаконен водомер“
за един човек. Потвърждава изчисленията, направени с представената по делото
експертиза.
От представените от „Б.“ ООД и от самия ответник С. индивидуални
справки за използвана топлинна енергия за посочения недвижим имот за периодите м.05.2014
г.- м.04.2015 г. и м.05.2015 г.-м.04.2016 г., се потвърждават посочените
по-горе изчисления на вещото лице по съдебно-техническата експертиза относно
доставената до обекта на ответника топлинна енергия за отопление и за БГВ. Потвърждава
се и пояснението, дадено от вещото лице при изслушването му в съдебното
заседание на 03.11.2020 г., че начисляването на топлинната енергия за БГВ за
процесния период е на база липса на узаконен водомер. Ответникът нито е
твърдял, нито пък по делото се установява в собствения му имот да е бил
монтиран и узаконен водомер за топла вода през процесния период.
От посочените справки е видно, че за процесния имот е начислявана
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, от щранг-лира в банята,
както и топлинна енергия за БГВ. Топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация, е изчислена на база отопляем обем на имота 303 куб. м. В цитираната
справка за периода м.05.2014 г.- м.04.2015 г. е отразено, че изчислената от ФДР
обща сума за топлинна енергия е в размер на 836,79 лева, начислената сума е в
размер на 801,04 лева, като е отразено задължение за доплащане в размер на
35,75 лева. В справката за период м.05.2015 г.-м.04.2016 г. изчислената от ФДР
сума за топлинна енергия е в размер на 594,05 лева, начислената сума е в размер
на 639,54 лева, като е отразено задължение за връщане на сума в размер на 45,49
лева.
По делото е изготвена и приета и съдебно-счетоводна експертиза, от
която се установява, че в счетоводството на ищеца не са отразени плащания от
страна на ответника на суми за покриване на задълженията за процесния период.
Съгласно Закона за
енергетиката в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната
енергия в сграда-етажна собственост се извършва по система за дялово
разпределение – чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в подзаконовите актове по
прилагането му. Общото консумирано количество топлинна енергия в сграда –
етажна собственост, присъединена към една абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, се разпределя на ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за
отопление, а ТЕ за отопление от своя страна – на ТЕ за отопление на имот, ТЕ,
отдадена от сградна инсталация и ТЕ от отоплителните тела в общите части на
сградата. Според чл. 144, ал. 3 ЗЕ, ТЕ, отдадена от сградна инсталация се
разпределя между всички потребители пропорционално на отопляемия обем на
отделните имоти по проект. Съгласно легалната дефиниция в § 1, т. 38 ДР ЗЕ,
„отопляем обем на имот“ включва обема на всички собствени и/или ползвани от
абоната помещения и съответните припадащи се части от общите части на сградата,
предвидени за отопление по проект
В случая етажните собственици
от процесната сграда, след взето решение на проведено общо събрание са
възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на „Б.“
ООД, видно от представения в първоинстанционното производство Договор № ТС-85/18.10.2000
г.
На следващо място, съгласно
чл. 139б ЗЕ (в редакция след изменението с ДВ бр. 74/2006 г.), потребителите в
сграда етажна собственост избират лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за
извършване на услугата дялово разпределение. За резултатите от избора
потребителите уведомяват писмено топлопреносното предприятие или доставчика на
топлинна енергия. Не се твърди и не се установява етажните собственици да са
уведомили ищеца, че дяловото разпределение няма да се извършва вече от това
лице.
Следва да се посочи, че
съществуването или несъществуването на договорни отношения между потребителя на
ТЕ и топлинния счетоводител не се отразява на наличието на облигационно
правоотношение между потребителя и топлопреносното предприятие, нито на
дяловото разпределение, стига същото да е законосъобразното извършено.
Цената на услугата дялово
разпределение за периода от м.05.2014 г. до м. 04.2016 г. в размер на 22,20 лв.
се установява от представената от топлофикационното дружество справка за
задълженията на абонат, както и от изслушаната по делото съдебно-счетоводна
експертиза. До посочените размери релевираните главни претенции се явяват
основателни, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Предвид несъвпадане на
изводите на двете инстанции относно претендираните от ищеца суми за главници за
потребена топлинна енергия и за услугата „дялово разпределение“, атакуваното
решение в частта, с която е отхвърлен искът на „Т.С.“ ЕАД за признаване за
установено, че ответникът Р.С. дължи на топлофикационното дружество сумата в
размер на 1453,01 лева – главница за топлинна енергия и за дялово разпределение
за периода м.05.2014 г. до м. 04.2016 г. следва да бъде отменено, а ищцовата
претенция следва да бъде уважена.
Относно исковете по чл. 86 ЗЗД
съдът намира следното.
Ищецът претендира обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2015 г. до 12.12.2016
г., т.е. твърди, че ответникът е в забава от 15.09.2015 г. Съгласно действалите
към този момент Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 г., месечната
дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в
сградата-етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребенето количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер
от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение. Доколкото страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, то следва да се приеме,
че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал.
2 от ЗЗД, в който смисъл са и формираните от първоинстанционния съд изводи.
По делото не са ангажирани
каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил
поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия и предоставената услуга дялово разпределение през
процесния период, поради което и при приложение на неблагоприятните последици
от правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме,
че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явяват неоснователни и
подлежат на отхвърляне. Ето защо релевираните във въззивната жалба на ищеца
доводи срещу решението на СРС в частта, в която е отхвърлена претенцията за
акцесорното вземане по чл. 86 от ЗЗД, е неоснователна.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20252843/16.11.2020
г., постановено по гр.д. № 22808/2017 г. по описа на
СРС, 43 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от „Т.С.“ ЕАД иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
153, ал. 1 ЗЕ за признаване за установено, че ответникът Р.И.С. дължи на ищеца
сумата в размер на 1453,01 лева, представляваща главница за доставена, но
незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. **********ведно със законната
лихва от 21.12.2016 г. до окончателното изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ по отношение на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
че ответникът Р.И.С., ЕГН: **********, с адрес: *** дължи на ищеца сумата в
размер на 1453,01 лева, представляваща главница за доставена, но незаплатена
топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. **********ведно със законната лихва от 21.12.2016
г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
20252843/16.11.2020 г., постановено по гр.д. № 22808/2017 г. по описа на СРС,
43 състав в останалите обжалвани части.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.