Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.04.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети януари
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 983 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № ІІ-55-495958 от 27.09.2018 год., постановено по гр.дело № 70806/2017
г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55 състав, са отхвърлени, като
неоснователни и недоказани предявените от „С.в.“ АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, сграда 2А, срещу Д.К.В., ЕГН **********, с адрес: ***,
установителен иск по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, вр. чл.79 ЗЗД, за
установяване съществуването на вземане за сумата 2260,06 лв. за доставена, но
незаплатена услуга по доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на
отпадъчни води за апартамент № 25, находящ се в гр.София, ул.“ *******за
периода 01.08.2011 г.-04.05.2017 г., ведно със законната лихва от 14.07.2017 г.
до окончателното изплащане, както и установителен иск по чл.422, вр. чл.415,
ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на вземане за сумата
378,12 лева- лихва за забава върху главницата, изтекла в периода 01.09.2011
г.-04.05.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №
47720/2017 г. по описа на СРС, 55 състав.
Срещу решението на СРС, 55 с-в е постъпила
въззивна жалба от „ С.в.“ АД, ***, подадена чрез юрк.П.И.с искане същото да
бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат
уважени предявените установителни искове. Твърди се, че решението е неправилно
и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните и
процесуалноправните разпоредби на закона,
по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото.
Въззиваемата
страна- ответник Д.К.В., чрез пълномощника си адв.А.Ч. оспорва жалбата, по
съображения изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна
да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като постановено
при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при
обоснованост на правните изводи за неоснователност на предявените обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В настоящия случай, безспорно е
обстоятелството, че първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Настоящият съдебен
състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност
на предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са правилни и
законосъобразни, в съответствие на материалния закон.
Съдът
приема, че с оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, в тежест на ищеца е да докаже
съществуването на договорни отношения между страните за доставката на питейна вода, количеството на доставената питейна вода за процесния период, както и че нейната стойност
възлиза на претендираната сума.
С оглед
представените по делото доказателства в случая не може да се приеме за доказано
наличието на облигационна връзка между страните. Ищецът се е позовал на общите
си условия, като е намерил, че между страните в процеса е налице неформално
правоотношение по доставяне на питейна вода. По делото не са представени
доказателства обаче, от които да може да се направи извод, че ответникът е
собственик или ползвател на имота, за който е отреден процесния абонатен номер.
По делото не са ангажирани от страна на ищеца доказателства в тази насока.
На следващо място при условията на пълно доказване
ищецът по предявените установителни искове следва да докаже освен
правоотношението между страните, но и обстоятелството, че реално е доставил
твърдяното количество питейна вода, както и че
ответника е ползвал вода за процесния период, което е правопораждащ факт за
вземането за цена на доставена питейна вода за релевантния период.
Такова доказване не е проведено от ищеца чрез ангажираните в настоящето производство
доказателства. За установяване на факта по доставяне
на питейна вода ищецът не е ангажирал никакви доказателства по делото.
На следващо място, съдът приема за изцяло
неоснователен основния довод изложен във въззивната жалба, че въпреки липсата
на подаден писмен отговор по чл.131 от ГПК от страна на ответника, неправилно
първоинстанционния съд е приел за установено, че обстоятелствата изложени в
исковата молба са спорни и че същите следвало да бъдат изрично доказани от ищеца.
В случая, неоснователно е позоваването от страна на ищеца на разпоредбата на
чл.133 от ГПК. Съдът приема, че
последиците от неподаването на писмен отговор по чл.131 от ГПК не следва да
бъдат приравнявани с признание на иска или на фактите по спора. Тезата на
въззивника-ищец се дължи на прекалено буквалното тълкуване на чл.133 вр.чл.131
ал.2 т.3-5 от ГПК. Ако би била възприета тезата му, в този случай би се
обезсмислила разпоредбата на чл.146 ал.3 вр.ал.1 т.3-5 от ГПК, а и
по-нататъшните процесуални действия. Едва след доклада по чл.146 от ГПК се
считат очертани параметрите на спора. Не следва законът да бъде тълкуван в
смисъл, че неподаването на писмен отговор по чл.131 от ГПК преклудира правото
на ответника да оспори иска и обстоятелствата на които той се основава, както и
да изрази становище по представените доказателства вкл. по тяхната относимост. Липсва
презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен, или че
освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154 ал.1 от ГПК. Следва
да се вземе предвид и обстоятелството, че не може да бъде поставен знак на
равенство пред различните хипотези на чл.133 от ГПК.
На следващо място съдът приема, че с разпоредбата на
чл.131, ал.1 от ГПК е въведен преклузивен едномесечен срок, в който ответникът
може и следва да упражни защитата си срещу иска като представи отговор на
исковата молба, съдържащ становище по допустимостта и основателността на
предявения иск и възраженията против него, и ангажира доказателства.
Пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК е обвързано с
настъпване на указаните в чл.133 от ГПК неблагоприятни последици - ответникът
губи възможността да извърши предвидените в чл.131 от ГПК процесуални действия
в по-късен момент, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства.
Разпоредбата на чл.133 от ГПК не следва да се тълкува
и прилага буквално, а корективно, в духа на основните начала на гражданския
процес - състезателно и служебно начало /чл.7 и чл.8 от ГПК/, равенство на
страните /чл.9 от ГПК/ и установяване на истината /чл.10 от ГПК/. Съблюдаването
на тези начала изисква от съда, разглеждащ иска, да осигури в равна степен
възможност на ищеца и на ответника да установят твърдените от тях факти, които
имат значение за правилното решаване на делото, и да им съдейства за изясняване
на делото от фактическа и правна страна, за да бъдат защитени пълноценно
признатите им от закона права и интереси. Буквалното тълкуване на чл.133 от ГПК
в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК лишава
изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца
фактически твърдения, респективно да изрази становище по иска, несъмнено води
до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника. Същевременно,
подобно тълкуване създава недопустима процесуална привилегия за ищеца, който
само поради липсата на своевременно направено от ответника оспорване на иска ще
бъде освободен от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 от ГПК и от
задължението да установи фактите, на които основава исковата си претенция.
Ограничаването на правото на защита на една от страните в процеса и поставянето
на насрещната страна в привилегировано положение противоречи на духа на ГПК от
2007 г. и на закрепените в него основни начала на гражданския процес.
Неподаването на писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК не преклудира правото
на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както
и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва
презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че
освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 от ГПК.
Безспорно е по делото обстоятелството, че до изтичане
на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК въззиваемата страна- ответник не е
депозирал отговор на исковата молба и не е взел становище по предявените срещу
него установителни искове. Това обстоятелство не освобождава ищеца по делото от
доказателствената тежест по чл.154, ал.1 от ГПК и от задължението да установи
фактите, на които основава исковата си претенция. Последиците от неподаването
на писмен отговор по чл.131 от ГПК не следва да бъдат приравнявани с признание
на иска или на фактите по спора. Ищецът следва да установи фактите, на които
основава исковата си претенция. В случая по делото от страна на ищеца не са
ангажирани никакви доказателства за установяване на фактите, на които същия
основава исковата си претенция срещу ответника.
В
настоящия случай, при прилагане на правилата за разпределение на
доказателствената тежест съдът следва да приеме, че факта на доставяне и на
ползване от страна на ответника на питейна вода в недвижим имот, находящ се в
гр.София, ул.“ Цар Симеон“, бл.322, ет.5, ап.25, в претендираните количества и за процесния
период, за който не е проведено пълно и главно доказване от страната носеща
тежестта за това/ ищеца по делото/, не е осъществен.
С оглед на изложеното, предявените установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани. В тази връзка
правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е отхвърлил
предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като неоснователни и недоказани.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за
въззивното производство.
С
оглед изхода на спора, на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата
инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на
въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 500 лв., съгласно договор за
правна защита и съдействие от 07.01.2018 год. и приложен списък на разноските по чл.80 от ГПК.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № ІІ-55-495958 от 27.09.2018
год., постановено по гр.дело № 70806/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55 състав.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, сграда 2А, да заплати на
Д.К.В., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 500 лв. / петстотин лева/, представляваща направените
пред въззивната инстанция разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.