Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 7.01.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светослав Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14119 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 4.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 13432/ 2017 г.
на Софийски районен съд, ГО, 87 състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/ срещу В.Л.И. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.149
ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните,
че В.Л.И. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД
сума за консумирана топлинна енергия в общ размер на 990.03 лв., от които:
841.05 лв.- главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия
/ТЕ/ за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г., и 148.98 лв.- законна лихва за
забава от 14.09. 2014 г. до 17.08.2016 г., ведно със законната лихва от
02.09.2016 г.- датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, до окончателното изплащане на сумите, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр.
дело № 50136/ 2016 г. на СРС, 87 състав.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение за признаване дължимостта на горепосочените суми- главница и лихви за
забава, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна В.Л.И. /ответник по
делото/ не изразява становище по повод подадената от ищеца въззивна жалба.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Б." ООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество обжалваното решение е неправилно в частта, в която е отхвърлен
установителният иск на „Т.С.“ ЕАД по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата
841.05 лв.- главница /стойност на топлинна енергия/ и следва да бъде отменено.
В останалата част, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции
за недължимост на сумата 148.98 лв.- лихви за забава, решението следва да бъде
потвърдено.
Основателността
на предявените по делото установителни искове е предпоставена от установяване
пасивната материално- правна легитимация на ответника да отговаря по същите.
Действащата
през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания,
при които възниква договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия-
писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на вещно право /право на собственост
или вещно право на ползване/ върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с
ползването на вещта.
Горната хипотеза
е приложима, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения. Сключването
на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е
приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1,
т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При
наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна
енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така
възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице,
притежаващо вещни права върху имота.
В случая
въз основа на представените от ищеца с исковата молба писмени доказателства се
установява, че на 31.05.2013 г. ответникът В.Л.И. е придобил в качеството на
купувач от С.К.Ш./продавач/ правото на собственост върху процесния недвижим
имот, представляващ АПАРТАМЕНТ № 53 на ІІІ етаж в бл.********гр. София, ведно с
принадлежности, като последната си запазила пожизнено правото на ползване върху
същия /Нотариален акт № 042/ 31.05. 2013 г. на софийски нотариус- л.25- 26 от
делото на СРС/, след което на 14.06.2013 г. собственикът на имота В.И. подал заявление- декларация за откриването на клиентска партида за абонат на
топлинна енергия, което е прието от топлопреносното предприятие
/л.23 от делото на СРС/. На името на ответника И.- като абонат на топлинна
енергия, са съставени и приложените по делото от
подпомагащата страна документи-
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 14119/ 2018 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
формуляр за отчет и индивидуална
справка за консумирана топлинна енергия, както и талон за пломбиране на
водомери.
При
това положение, независимо че върху процесния имот е учредено вещно право на ползване
в полза на третото за спора лице Снежана Шишманова, ответникът В.И. /„гол
собственик“ на имота/ е пасивно материално- правно легитимиран да отговаря по
предявените от топло-преносното предприятие искове, тъй като е страна по
съществуващото относно доставката на топлинна енергия в него договорно
правоотношение /чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ/. Цитираното заявление- декларация от
14.06.2013 г., прието от ищеца- топлопреносно предприятие, и представено от
него като доказателство за обосноваване
на твърдените относно спорното материално право факти и обстоятелства /чл.154,
ал.1 ГПК/, установява наличието на сключен относно доставката на топлинна
енергия в имота индивидуален писмен договор за доставка на топлинна енергия по
смисъла на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ, в който случай произтичащата от
приложението на закона /чл.153, ал.1 ЗЕ/ отговорност на вещния ползвател не
може да бъде ангажирана. Неправилен е приетият в обратния смисъл от
първоинстанционния съд извод, тъй като конкуренцията между титуляра на вещното
право и страната по възникналото въз основа на сключен индивидуален писмен
договор облигационно правоотношение следва да бъде разрешена с ангажиране
договорната отговорност на последната.
Установява
се от доказателствата и че по това правоотношение, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия, ищецът е доставял топлинна енергия, което е
достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в
жилището на ответника, е от значение за доказване размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му-
съгласно чл.162 ГПК.
Ответникът
не е подал писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК и не е изложил
възражения- правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи, срещу
основателността на предявените искове. Независимо, че е получил указания за
съдържанието на писмения отговор и за последиците от неподаването му- чл.133 ГПК, ответникът не се е възползвал от предоставената от ГПК процесуална
възможност при реализиране на защитата си по същество да изложи конкретни
възражения срещу основателността на исковете. По същество в подаденото в
заповедното производство възражение по чл.414 ГПК същият оспорва само, че не
бил фактически ползвател на имота през исковия период /при твърдение, че станал
негов „реален собственик от 7.09.2015 г.“, което противоречи на установената по
делото фактическа и правна обстановка/, което е ирелевантно за предмета на
настоящия правен спор. Относно обстоятелството, че през процесния период в
жилището е доставяна топлинна енергия и че стойността й е в претендирания по
делото размер, оспорване от ответника не е заявено.
При това
положение искът за признаване дължимостта на сумата 841.05 лв.- главница,
представляваща стойност на доставена в процесния имот през периода м.05.2014
г.- м.04.2015 г. топлинна енергия /за битово горещо водоснабдяване /БГВ/ и
сградна инсталация- според приложените писмени доказателства/, като основателен следва да бъде уважен, като
бъде призната дължимостта на това вземане на основание чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 2.09.2016 г.- датата на подаване на
заявление по чл.410 ГПК, до окончателното й изплащане.
Искът
по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта и на лихви за
забава в размер на
148.98 лв., претендирани за периода 14.09.2014 г.- 17.08.2016 г., като неоснователен и недоказан следва да
бъде отхвърлен.
Не се
установява от доказателствата по делото, поради непровеждане на дължимото от
ищеца доказване на производящите това спорно материално право факти и
обстоятелства, същият да притежава такова ликвидно и изискуемо вземане срещу
ответника.
Съгласно
чл.84, ал.1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му. Задълженията на ответника за
заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия са
възникнали като срочни- съобразно приложимите в отношенията между страните общи
условия на договора за доставка на топлинна енергия. В забава за изпълнение,
обаче, длъжникът може да изпадне в случай, че вземането е ликвидно, т.е.
установено по основание и по размер. В случая ликвидността на произтичащите от
реалното потребление вземания е установена с изравнителна сметка, за чието
стабилизиране и въвеждане в системата на ищеца /чл.33 ОУ- 2014 г./
доказателства по делото, при принадлежаща нему доказателствена тежест, не са
представени.
Съгласно
чл.33, ал.1 от действащите при ищеца от м.03.2014 г. Общи условия, клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 в
30- дневен срок от датата на публикуването им на интернет- страницата на
продавача, като според ал.4 на чл.33 ОУ продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията по фактурите за
потребление след изравняване за целия отчетен период, ако не са заплатени в
срока по ал.2. Следователно при действието на цитираните Общи условия лихва за
забава се дължи само върху сумата по общата фактура, издадена след
изравняването, и за периода след нейното публикуване. В случая ищецът, чиято е
доказателствената тежест, не е представил доказателства за публикуване на
общата фактура, следваща изравняването, на интернет- страницата му, съответно-
за датата, на която е станало това, поради което и поради непроведено пълно
доказване на наличието на забава и периода на тази забава искът му по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 148.98 лв., претендирана от ответника,
подлежи на отхвърляне като недоказан и неоснователен.
При тези
съображения и поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции
по съществото на спора обжалваното решение като неправилно следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлен искът по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
за сумата 841.05 лв.- главница /стойност на потребена топлинна енергия/, и
вместо това да бъде призната дължимостта й, ведно със законната лихва от
2.09.2016 г.- датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, до окончателното
й изплащане. В останалата част, в която е отхвърлен искът по чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 148.98 лв.- лихви за забава, претендирани за периода 14.09.2014
г.- 17.08.2016 г., решението следва да бъде потвърдено.
При този
изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК и чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК
ответникът- въззиваема страна В.И. дължи да заплати на ищеца- въззивник „Т.С.“
ЕАД сумата 127.43 лева- разноски за първоинстанционното производство, и сумата 63.71 лева- разноски
за
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 14119/ 2018 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
заповедното
производство, съразмерно на уважената част от исковете, както и сумата 127.43 лева-
разноски за въззивното производство, съразмерно на уважената част от жалбата.
Разноски от
ответника- въззиваема страна, имащ право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК и
чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, не са поискани, поради което и такива с настоящото
решение не следва да му бъдат присъдени.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 4.01.2018 г., постановено
по гр.д.№ 13432/ 2017 г. на
Софийски районен съд, ГО, 87 състав, в
частта, в която е отхвърлен предявеният от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/ срещу В.Л.И. /ЕГН **********/
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 841.05 лв.-
главница, претендирана като стойност на потребена топлинна енергия за периода
м.05.2014 г.- м.04.2015 г., и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/
срещу В.Л.И. /ЕГН **********/
установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
че В.Л.И. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/ сумата 841.05 лева /осемстотин
четиридесет и един лева и 05 ст./- главница, представляваща стойност на
потребена в топлоснабден имот: апартамент АПАРТАМЕНТ № 53 на ІІІ етаж в бл.********гр.
София /с абонатен № 241619/ през периода м.05.2014 г.- м.04.2015 г. топлинна
енергия,
ведно със законната лихва от 2.09.2016 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. дело №
50136/ 2016 г. на СРС, 87 състав.
ОСЪЖДА В.Л.И. /ЕГН
**********/ да заплати на „Т.С.”
ЕАД- *** /ЕИК********/ сумата 127.43 лв.
/сто двадесет и седем лева и 43 ст./- разноски
за първоинстанционното производство, и
сумата 63.71 лв. /шестдесет и три лева и 71 ст./- разноски за заповедното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
а също и сумата 127.43 лв. /сто
двадесет и седем лева и 43 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 4.01.2018 г., постановено
по гр.д.№ 13432/ 2017 г. на
Софийски районен съд, ГО, 87 състав, в
останалата част, в която е отхвърлен
предявеният от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК********/ срещу В.Л.И. /ЕГН
**********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 148.98 лв., претендирана като
обезщетение за забава при плащане на главницата, считано за периода от
14.09.2014 г. до 17.08.2016 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. дело № 50136/ 2016 г. на СРС, 87
състав.
Решението
е постановено при участието на “Б.” ООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца
в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.