№ 2922
гр. София, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100503185 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 17.07.2023г., постановено по гр.д. № 57515/2022г. по описа
на СРС, ГО, 157 състав, са уважени предявените от П. В. П. срещу Д. А. И.
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати следните суми:
1 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди -
болки и страдания, физически и психологически травми, затруднения в
движението на левия крак и дясната ръка, страх, неудобства, дискомфорт и
притеснение, вследствие от виновно и противоправно поведение на
ответника, изразяващо се в това, че на 05.11.2020 г. в 03 РУ - СДВР при опит
да изведе детето Я. А.а от сградата на 03 РУ - СДВР, стиснал и извил дясната
ръка на ищцата, изблъскал я към рамката на входната врата на районното
управление, в която си ударила левия крак и я настъпил по левия крак, в
резултат на което й причинил кръвонасядания на дясната предмишница и
кръвонасядания на лявото бедро и лявото ходило, ведно със законната лихва
върху горепосочената сума от датата на подаване на исковата молба в съда –
24.10.2022г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 199,
1
44 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от датата на
увреждането – 05.11.2020г. до 23.10.2022г. Със същото решение са отхвърлени
предявените искове, както следва: иска по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД – за разликата
над сумата от 1 000 лева до пълния предявен размер от 4 000 лева и иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за разликата над сумата от 199, 44 лева
до пълния предявен размер от 797,84 лева.
Срещу решението, в частта в която са отхвърлени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата П. В. П., в която
са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се поддържа необоснованост на изводите относно определянето на
размера на дължимото обезщетение, тъй като преценката на доказателствения
материал, събран в хода на съдебното дирене, е направена неясно, хаотично и
в противоречие с правилата на логиката. Твърди първоинстанционният акт да
е постановен при липса на мотиви и липса на цялостен и задълбочен анализ на
събраните по делото доказателства. Сочи, че за разлика от другите
наранявания по ръката на ищцата, които имат повърхностен характер, това на
ходилото е било силно болезнено, довело е до сериозен дискомфорт и
нарушаване на нормалния ритъм на живот, като това нараняване е било
нанесено от ответника със сила и се отличава с висок интензитет. Това се
отнасяло и до нараняването на бедрото. Счита, че всички наранявания, взети в
цялост, сочат за немалки болки и страдания, поради което така определеният
от съда размер на обезщетението е необосновано нисък. Не било съобразено,
че обезщетението, което се претендира от ищцата, не е само за причинените
болки, но и за изживения стрес, безпокойство, противозаконното и не по
установения законов ред изтръгване на детето и опита за отвеждането му и
предизвикания от това сграх, несигурност и стрес, нарушаването на
нормалния ритъм на живот поради поведението на ответника, обидите и
накърняването на достойнството на ищцата. Тези вреди били установени въз
основа на събраните по делото гласни доказателствени средства. Оспорва като
неправилен и необоснован изводът на съда, че по делото не са събрани
доказателства по отношение на изречените от ответника към ищцата обиди:
„болна си”, „ти си боклук”, „нестабилна си”, „няма да видиш Я. повече”. На
следващо място, развити са доводи, че съдът е бил длъжен да обсъди цялостно
2
поведението на ответника, включително и наличието на висящо производство
по ЗЗДН за същото деяние. Аргументира становище за неправилност на
формираните изводи за недоказаност на претендираните от ищцата
допълнителни неимуществени вреди, свързани с невъзможност тя да се грижи
за ежедневните неща - за децата, домакинската работа и пазаруване; загуба на
работа, преустановяване на пътувания, страх и стрес. Поддържа, че тези вреди
и причинно-следствената връзка с процесния деликт били установени от
събраните по делото гласни доказателствени средства. С оглед изложеното
счита, че при определяне на дължимото обезщетение първоинстанционният
съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като е присъдил
размер, който не съответства на тежестта на извършения деликт и неговото
отражение върху живота и здравето на пострадалата. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в цялост.
Въззиваемата страна Д. А. И. оспорва въззивната жалба като
неоснователна по подробно изложени съображения. Счита решението в
обжалваната му част за правилно и обосновано, като постановено в
съотвествие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение
на относимите материално-правни норми.
По делото е подадена и насрещна въззивна жалба от ответника Д. А. И.
срещу първоинстанционното решение, в частта, в която са уважени
предявените искове. В жалбата са изложени доводи за неправилност на
съдебния акт в посочената част. Поддържа се, че събраните по делото
доказателства не могат да обосноват извод за причинно-следствена връзка
между действията на ответника и увредите на ищцата на процесната дата.
Сочи, че е налице противоречие в твърденията на ищцата относно причината
за нанесените телесни увреждания, изложени в исковата молба, и тези,
посочени от нея в молбата, по която е образувано дело по ЗЗДН за същото
деяние. Освен това излага, че показанията на свид. К. не съответстват на
описания в исковата молба механизъм на увреждане. В този смисъл счита, че
твърдяното противоправно деяние не е установено по реда на пълното и
главно доказване, поради което претенцията подлежи на отхвърляне в цялост.
В условията на евентуалност са изложени доводи за неправилно приложение
на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, тъй като определеното
3
обезщетение от 1 000 лева е в завишен размер и не съответства на интензитета
на твърдените вреди. Поддържа се и възражението за съпричиняване на
вредоносния резултат, като в тази връзка сочи, че първоинстанционният съд
не е разгледал и не се е произнесъл по това възражение.
Насрещната страна П. В. П. оспорва подадената въззивна жалба като
неоснователна. Излага, че първоинстанционният съд е е обсъдил в
постановеното решение твърдените в насрещната въззивна жалба доводи за
поведението на ищеца, за твърденията за съпричиняване, за злоупотреба с
процесуални права, и за намаляване на присъденото обезщетение. Оспорва
основателността на наведените възражения и оспорвания. Поддържа, че
деянието и причинно-следствената връзка с претендираните вреди са
установени не само въз основа на събраните гласни доказателствени средства,
а и с оглед представените медицински документи и заключението на съдебно-
медицинската експертиза. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му от
ответника част.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за
забава в размер на законната мораторна лихва.
За да е възникнало спорното право за обезщетяване ищецът следва да
докаже факти, които се субсумират под хипотезата на гражданския деликт, а
именно - противоправно деяние /действие или бездействие/; вина; вреди и
причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди /чл. 45, ал.
1 от ЗЗД/. Доколкото това са правопораждащи факти ищците следва да
проведат пълно и главно доказване. Законодателят е презюмирал небрежната
вина /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, следователно наличието на такава не е необходимо
да се доказва. Останалите правопораждащи факти следва да се докажат от
ищеца при условията на пълно и главно доказване по реда на чл. 154, ал. 1 от
4
ГПК. Липсата на която и да е от тези кумулативни предпоставки
/правопораждащи факти/ водят до неоснователност на претенцията.
Материално-правната разпоредба на чл. 45 от ЗЗД предвижда
възможност за репарация на вреди, претърпени от конкретно лице.
Правоимащ и кредитор по вземането за репарация на вреди следователно е
този субект, чиито правнозначим интерес е накърнен. Следователно е
необходимо на първо място ищецът по пътя на главното и пълно доказване да
установи това свое качество.
Вредата по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка неблагоприятна последица
за защитените от закона права и интереси на увредения, като тя може да
засяга, както настоящото имущество на увредения, така и вероятното бъдещо
увеличение на имуществото му. Съответно обезщетението за причинените от
непозволеното увреждане вреди е вземане само на увредения. А това е лицето,
чието лично или имуществено благо е засегнато от събитието, което по своя
фактически състав е непозволено увреждане.
Основният обективен елемент от фактическият състав на иска по чл. 45
от ЗЗД е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или
бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона
правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията
на естествените права.
Ищцата П. В. П. претендира ангажиране на имуществената отговорност
на ответника за осъществено противоправно деяние, в причинна връзка с
което са причинени болки и страдания. Сочи, че тя и Д. И. са родители на
децата Я. Д. А.а и А.Д. А., като с оглед настъпилата между страните раздяла,
двамата имали спорове относно упражняването на родителските права върху
малолетните деца. Твърди, че на 05.11.2020г. и във връзка с разрешаването на
спор от същия характер, тя, ответникът и Я. пребивавали в 03 РУ на СДВР.
Излага, че във фоайето на сградата на 03 РУ на СДВР Д. И. сграбчил детето Я.
и стискайки го побягнал към вратата на изхода и то пред служителите на МВР,
опитвайки се да отведе детето със себе си. Ищцата се разпищяла, викнала на
бащата какво прави и тръгнала след него, и настигайки го на входната врата,
която той вече отварял, успяла да го хване и забави отвън, преди той да
започне да слиза по стълбите с детето, в опит самоволно и не по установения
от закона ред да изведе детето от сградата на 03 РУ при СДВР. В този момент
5
ответникът с ръка хванал дясната ръка на П. и стискайки я в същия миг я
изблъскал силно към рамката на входната врата, където тя се ударила по левия
крак, както и този момент той я настъпил силно по същия този крак, в резултат
на които действия ищцата получила различни наранявания по тялото й.
Излага, че в резултат на посочените действия, както и предвид отправените
към нея от страна на ответника обидни изрази: „болна си”, „ти си боклук",
„нестабилна си", "няма да я видиш Я. повече", претърпяла неимуществени
вреди, за чиято обезвреда претендира присъждане на обезщетение в размер на
4 000 лева.
Ответникът Д. А. И. оспорва да е извършил твърдяното противоправно
деяние, причиняването на вреди и причинно-следствената връзка между
деянието и вредите. В условията на евентуалност е релевирал възражение за
съпричиняване, обосновано с доводи за неизпълнение от страна на ищцата на
съдебен акт, с който упражняването на родителските права върху малолетните
деца са били предоставени на бащата.
Не е спорно между страните, а това се установява и от представените по
делото писмени доказателства - удостоверение за раждане № **********,
издадено от община Варна и удостоверение за раждане № **********,
издадено от община Варна, че същите имат две общи деца – А.Д. А. и Я. Д.
А.а, както и, че същите не живеят заедно от началото на 2020г. През
м.09.2020г. ищцата, заедно с двете деца, се преместили да живеят в гр. София,
а Д. И. останал да живее в гр. Търговище.
Между страните по делото възникнали спорове относно упражняването
на родителските права. По молба на ищцата с правно основание чл. 127 от СК
било образувано гр.д. № 81/2020г. по описа на РС – Търговище. В това
производство първоначално били определени привременни мерки по
отношение на малолетните деца, въз основа на които упражняването на
родителските права било предоставено на майката и е бил определен режим на
контакти между децата и бащата. С решение от 28.08.2020г. на
първоинстанционния съд искът на П. П. е бил отхвърлен, упражняването на
родителските права по отношение на децата е било предоставено на ответника
Д. А. И., а с определение от 18.09.2020г. били изменени и първоначално
определените привременни мерки в същия смисъл. След обжалване на
определението за изменение на привременните мерки, с определение от
6
12.01.2021г. постановено по в.гр.д.№ 262/2020 г. по описа на ОС – Търговище,
били изменени привременните мерки и упражняването на родителските права
по отношение на децата отново е било предоставено на ищцата. С решение от
16.02.2021г. на ОС – Търговище, влязло в законна сила на 15.10.2021г., е
отменено решението на РС - Търговище и упражняването на родителските
права е предоставено на ищцата, определено е местоживеене в гр. София, като
е определен и режим на лични контакти между децата и ответника.
За установяване на фактическите твърдения по предявения иск като
доказателства по делото са ангажирани съдебно-медицинско удостоверение №
770/2020г. от 06.11.2020г., издадено от съдебен лекар в Катедра по съдебна
медицина и деонтология при УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, заключение на
съдебно-медицинска експертиза по писмени данни и свидетелски показания.
Свидетелката Н.К. сочи, че е в близки приятелски отношения с ищцата,
както и че на 05.11.2020г. П. й се обадила към 18 ч. за помощ, тъй като Д. се
опитвал да отнеме дъщеря й. Свидетелката отишла в 03 РУ-СДВР около 18, 30
ч. и влязла в сградата, където заварила скандали между родителите. Там била
дъщерята на страните – Я., адвокатът на ищцата и полицейски служители.
Останала за кратко във фоайето, тъй като полицаите я помолили да излезе
навън. Свидетелката напуснала сградата, но застанала на стълбите пред входа,
където имало голямо стъкло, от което се вижда случващото се вътре. Свид. К.
видяла през стъклото на входната врата, че П. седяла на стол и гушнала
детето, в този момент Д. тръгнал към нея, настъпил я по левия крак, счупил
токчето на обувката й, избутал я и изтръгнал детето от ръцете й. Тръгнал с Я.
към вратата, за да излезе навън. П. се опитала да го задържи по някакъв начин
и той я хванал за ръката - отстрани на дясната ръка, опитал се да я избута, за
да продължи с детето. Вследствие на бутането ищцата се ударила във вратата
на сградата. Тогава се намесили двама полицаи, които препречили пътя на
ответника и взели детето.
По делото е разпитан като свидетел и А.М. – адвокат на ответника,
който също е присъствал в сградата на 03 РУ – СДВР в момента на твърдения
инцидент. За последното обстоятелство не е налице спор между страните по
делото, напротив – твърдения за същото са изложени в исковата молба. От
показанията на свид. М. се установява, че познава Д. повече от 20 години,
както и че през 2020г. представлявал ответника по две дела – едно по ЗЗДН и
7
едно за родителски права. На 05.11.2020г. било насрочено съдебно заседание
пред СРС по дело по ЗЗДН и след приключване на заседанието по същото той
и Д. решили да посетят детската градина на Я. и училището на А. за да ги
вземат в изпълнение на определените от РС – Търговище привременни мерки.
Сочи, че на място в детската градина директорката не дала съгласие за взимане
на детето, поради което те подали сигнал на тел. 112 и дошъл патрулен екип.
Дошла и П., заедно със своя адвокат. След като родителите не се разбрали,
полицаите предложили всички да отидат в 03 РУ. Отишли в 03 РУ и
свидетелят М. предоставил актовете на съда на полицаите за да се запознаят с
тях. Полицаят им казал, че децата могат да тръгнат с единия родител само
след съгласие на другия родител. По това време двамата родители влизали и
излизали от една стаичка в сградата на полицейското управление, където си
говорили в опит да се разберат. Свидетелят излага, че в един момент, когато
излязли от стаята, Д. тръгнал с детето към изхода, но полицаите го спрели и
му казали, че докато няма съгласие на майката не може да го вземе. П. през
това време била седнала на стол във фоайето, станала, блъснала се в ответника
и се свлякла зад него. Полицаите съставили предупредителни протоколи и на
двамата родители. Когато бащата тръгнал към вратата, адвокатът на П. и още
две жени били навън пред сградата. Свидетелят М. сочи, че бил непрекъснато
във фоайето с изключение на 2-3 минути, както и че не е чул Д. да изрича
обидни думи към П., нито да е имало физически контакт между двамата
родители.
От представеното по делото съдебномедицинско удостоверение №
770/2020г., издадено от УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, се установява, че при
преглед, извършен на 06.11.2020г. по отношение на ищцата П. П., са
установени кръвонасядания на дясна предмишница; кръвонасядания на лявото
бедро и лявото ходило, които травматични увреждания са получени в резултат
от действието на твърди тъпи предмети по механизма на удари с или върху
такива.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на
съдебно-медицинска експертиза, изготвено по писмени данни, което
преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и
обосновано, са установени следните травматични увреждания на ищцата: три
окръглени кръвонасядания на дясната предмишница с бледо мораво
8
кафеникав цвят и диаметър 1 см.; кръвонасядане в областта на лявото бедро с
размери 2/1 см. и бледо морав синкав цвят; кръвонасядане в областта на
лявото ходило с размери 6/4 см. в мораво синкав цвят. Вещото лице е
посочило, че механизмът на получаване на уврежданията е под въздействието
на удари с/или върху твърди тъпи предмети с неспецифична форма, както и че
е възможно да са получени по описания в исковата молба начин. При разпита
си в съдебно заседание експертът е пояснил, че уврежданията са получени в
резултат от въздействие на кантакт с твърди предмети – тъпи предмети с
неспецифична форма и повърхности, поради което не може да се направи
категоричен извод за точния механизъм и източник на увреждане.
По делото е представена молба на П. В. П. и Я. Д. И.а от 24.11.2020г., въз
основа на която е било образувано гр.д. № 58078/2020г. по описа на СРС, ГО,
89 състав. В същата е поддържано твърдение, че ответникът Д. И. с
процесното за настоящия спор деяние е осъществил акт на домашно насилие
спрямо ищцата и дъщеря им Я. Д. И.а. Молителката е посочила, че
„междувременно, докато тичах и правех опит да спра Д., ударих на различни
места тялото си, може би в съприкосновение с Д., може би от рамката на
входната врата /в подкрепа на това към молбата представям
съдебномедицинско удостоверение № 770/2020г./“. С решение от 16.05.2023г.,
постановено по гр.д. № 58078/2020г. по описа на СРС, ГО, 89 състав, влязло в
законна сила на 20.03.2024г., е издадена заповед за защита на основание чл. 15,
ал. 1 от ЗЗДН на П. П. и на Я. Д. А.а, чрез налагане на мерки за защита по чл.
5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН и по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН.
При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
настоящият съдебен състав счита, че предявеният иск е неоснователен. За да
стигне до този извод съобрази следното:
На първо място следва да се посочи, че ищцата П. П. е изложила
различни твърдения за механизма на получаване на твърдените от нея
травматични увреждания. В исковата молба са изложени подробни твърдения
за осъществено от ответника посегателство върху ищцата, изразяващо се в
стискане на дясната ръка, блъскане към рамката на входната врата и
настъпване по левия крак. Същевременно в молбата, по която е образувано
дело по ЗЗДН за същото деяние, П. П. излага друг механизъм на получените
увреждания, а именно: – „докато тичах и правех опит да спра Д., ударих на
9
различни места тялото си, може би в съприкосновение с Д., може би от
рамката на входната врата“, като се е позовала на същото съдебно-медицинско
удостоверение, което е представено и по настоящото дело. От друга страна,
свидетелката К. излага в показанията си обстоятелства, които не
кореспондират с твърденията в исковата молба, по която е образувано
настоящото производство. Свидетелката описва, че настъпването по крака е
станало вътре във фойето на сградата, докато П. е седяла на стол заедно с
детето. Дори и да се приеме, че е налице неточност в показанията на свид. К.,
която е резултат от изминалия дълъг период от време от датата на инцидента
до датата на провеждане на разпита – около 2 години и пет месеца, то
противоречията в твърденията на ищцата в двете молби не могат да се обяснят
по този начин. Освен това молбата по ЗЗДН е депозирана 19 дни след
инцидента, поради което следва да се приеме, че е житейски логично същата
да отразява в пълнота всички детайли по случая.
Друг извод не следва от приетото по делото заключение на съдебно-
медицинската експертиза, доколкото вещото лице е посочило, че
травматичните увреждания не са специфичини като вид, морфология и
медико-биологичен характер, поради което не може да се направи категоричен
извод, че са причинени конкретно от описаните в исковата молба действия на
ответника.
По тези съображения съдът приема, че ищцата, чиято е
доказателствената тежест в процеса, не е провела пълно и главно доказване на
твърдяното противоправно поведение на ответника, изразяващо се в стискане
на дясната ръка, блъскане към рамката на входната врата и настъпване по
левия крак. Не се установи от събраните гласни доказателствени средства и
твърдението, че ответникът е отправил към П. П. процесните обидни изрази:
“болна си“, „ти си боклук“, „нестабилна си“ и изразът „няма да видиш Я.“. За
да стигне до този извод съдът съобрази, че свидетелката К. е стояла извън
сградата и обективно не е могла да чуе съдържанието на водения между
страните спор, в какъвто смисъл са и нейните показания. Показанията на свид.
Н.В.-С. относно механизма на причиняване на травматичните увреждания и
отправените към ищцата обидни изрази са производни – тя не е очевидец на
инцидента, а пресъздава разказаното й от П. П.. В този смисъл същите не
могат да установят по несъмнен начин спорните по делото обстоятелства.
10
Настоящият съдебен състав споделя разрешението на въпроса какво е
значението и как съдът следва да преценява решение по ЗЗДН, с което са
постановени мерки за защита на пострадалото лице и е приет за установен
актът на извършено насилие, при положение, че за установяване на
последното в производството по иск по чл. 45 ог ЗЗД са събрани и други
писмени и гласни доказателства, което е дадено в решение № 53 от
23.02.2017г., постановено по гр.д. № 2760/2016г. по описа на ВКС, Четвърто
ГО. В същото е посочено, че решенията по чл. 12-19 ЗЗДН са диспозитивни и
представляват проява на съдебна администрация на гражданските
правоотношения; че независимо, че тези решения са насочени към промяна на
гражданските правоотношения, те се постановяват от съда не по силата на
потестативно право на една страна спрямо друга, поради което не се ползват
със силата на пресъдено нещо /СПН/; при тях липсва потестативно право,
което да е предмет на СПН, а новото правно положение, което тези актове
пораждат не може изобщо да се ползва от СПН. Като постановено в
производство по спорна съдебна администрация на граждански
правоотношения, решението по ЗЗДН, с което са постановени мерки за защита
от домашно насилие, не се ползва със сила на пресъдено нещо. Това не
означава обаче, че в производство по иск по чл. 45 от ЗЗД, в което ищецът
твърди, че процесният деликт е насилието, установено и с решението по
ЗЗДН, съдът трябва да игнорира това решение като доказателство по делото.
В същото решение на ВКС е посочено още, че съгласно общият принцип,
установен с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, съдът следва да
преценява решението по ЗЗДН по вътрешно убеждение, наред и в съвкупност
с останалите относими доказателства, събрани в производството по иска по
чл. 45 от ЗЗД.
В настоящото производство не са събрани доказателства, установяващи
в условията на пълно и главно доказване, твърдяното в исковата молба
противоправно деяние, поради което съдът не може да основе изводите си
единствено въз основа на представения препис от постановеното по гр.д. №
58078/2020г. по описа на СРС, ГО, 89 състав съдебно решение. Нещо повече,
по делото не са налице данни, въз основа на които може да се направи извод,
че показанията на свид. М. не следва да се кредитират. Дори и преценени при
условията на чл. 172 от ГПК /с оглед установените между свидетеля и
ответника близки отношения/, то с оглед липсата на други доказателства,
11
които да ги опровергават, се налага извод, че със същите ответникът е провел
насрещно доказване /което за да постигне целта си е достатъчно и само
непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не
на дадени факти и обстоятелства/.
По отношение на опита на ответника да излезе от сградата на 03 РУ на
СДВР, заедно с детето Я.:
Ищцата обосновава, че в причинна връзка с това деяние /което съдът
приема за установено въз основа на събраните по делото непротиворечиви
свидетелски показания в тази част/ е претърпяла неимуществени вреди,
изразяващи се „в страх да не бъде противозаконно отнето и отведено детето от
майката“. Настоящият съдебен състав счита, че това деяние обективно не е от
естество да причини твърдените вреди, доколкото към 05.11.2020г.
упражняването на родителските права по отношение на децата е било
предоставено на ответника Д. А. И..
С оглед изложеното се налага извод, че предявеният иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е неоснователен. Предвид изхода на спора по
иска с предмет главното парично вземане, неоснователна е и претенцията за
акцесорното вземане за обезщетение за забава.
Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която
предявените искове са уважени. В останалата отхвърлителна част решението
следва да се потвърди.
По частната въззивна жалба срещу определението на СРС от
29.08.2023г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с определение от
25.01.2024г, с което е отхвърлено искане на ищцата за изменение на основание
чл. 248 от ГПК на постановеното по делото съдебно решение в частта му за
разноските за разликата над 392, 50 лева до претендирания от ищцата
адвокатски хонорар от 512, 50 лева:
Частната въззивна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, но към настоящия момент същата е
недопустима по следните съображения:
С настоящото съдебно решение въззивната инстанция приема, че
предявените от П. П. искове са неоснователни в цялост. След отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявените срещу Д. И. искове следва
12
да се пререши и въпросът за разноските. С оглед изхода на спора ищцата няма
право на разноски, такива следва да се присъдят в полза на ответника.
Определението по чл. 248 от ГПК няма самостоятелен характер /няма
самостоятелно съществуване без решението, което изменя или допълва/, а
това прави разглеждането на частната жалба и извършването на проверка за
правилността на определението безпредметно. Именно поради липсата на
предмет подадената частна въззивна следва да се остави без разглеждане, а
производството в тази част да бъде прекратено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника-ответник следва да се присъдят сторените по делото разноски.
Насрещната страна е релевирала възражение за прекомерност на
претендирания адвокатски хонорар от 800 лева, което преценено по реда и при
условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е неоснователно. За да стигне до този извод
съдът съобрази следното:
Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се
определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата
и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според
задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр.
чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото
тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №
1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./,
защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в
смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда
при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са
действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от
вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от
13
страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране
нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и
количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и
съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е.
адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.
Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат
категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от
800 лева не е прекомерно. То е заплатено за защита и процесуално
представителство както по отношение на предявената от въззивника-ответник
насрещна въззивна жалба, така и за защита и съдействие срещу депозираната
от другата страна въззивна жалба. Касае се до заплащане на квалифициран
труд за предоставяне на правни услуги по предявена претенция по оценяем
иск с висок материален интерес от 4 000 лева, а предоставената защита е
предприета с обосновани възражения.
С оглед изложеното в полза на въззивника-ответник следва да се
присъдят разноски в общ размер на 825 лева, от които 25 лева за държавна
такса по насрещната въззивна жалба и 800 лева адвокатско възнаграждение.
В полза на ответника следва да се присъдят допълнително сторените по
делото разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от
още 203, 75 лева.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно предявените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 12586 от 17.07.2023г., постановено по гр.д. №
57515/2022г., по описа на СРС, ГО, 157 състав, изменено по реда на чл. 248 от
ГПК с определение от 29.08.2023г. в частта му за разноските, в частта, в която
са уважени предявените от П. В. П. срещу Д. А. И. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за заплащане на сумата от 1 000 лева - представляваща обезщетение за
14
причинени неимуществени вреди - болки и страдания, физически и
психологически травми, затруднения в движението на левия крак и дясната
ръка, страх, неудобства, дискомфорт и притеснение, вследствие от виновно и
противоправно поведение на ответника, изразяващо се в това, че на
05.11.2020г. в 03 РУ - СДВР при опит да изведе детето Я. А.а от сградата на 03
РУ - СДВР, стиснал и извил дясната ръка на ищцата, изблъскал я към рамката
на входната врата на районното управление, в която си ударила левия крак и я
настъпил по левия крак, в резултат на което й причинил кръвонасядания на
дясната предмишница и кръвонасядания на лявото бедро и лявото ходило,
ведно със законната лихва върху горепосочената сума от датата на подаване на
исковата молба в съда – 24.10.2022г., до окончателното изплащане на
вземането, както и сумата от 199, 44 лева, представляваща обезщетение за
забава за периода от датата на увреждането – 05.11.2020г. до 23.10.2022г.,
както и в частта, в която Д. А. И. е осъден да заплати на П. В. П. съдебни
разноски в първоинстанционното производство в общ размер на 392, 50 лева
/от които 352, 50 лева са присъдени с решението и 40 лева са присъдени с
определението по чл. 248 от ГПК от 29.08.2023г./ И ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от П. В. П., ЕГН **********, със съдебен
адрес гр. София, бул. “********* III” № 19, партер, срещу Д. А. И., ЕГН
**********, гр. Търговище, ул. ********* обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на следните суми: 1 000 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди - болки и страдания, физически и
психологически травми, затруднения в движението на левия крак и дясната
ръка, страх, неудобства, дискомфорт и притеснение, вследствие от виновно и
противоправно поведение на ответника, изразяващо се в това, че на
05.11.2020г. в 03 РУ - СДВР при опит да изведе детето Я. А.а от сградата на 03
РУ - СДВР, стиснал и извил дясната ръка на ищцата, изблъскал я към рамката
на входната врата на районното управление, в която си ударила левия крак и я
настъпил по левия крак, в резултат на което й причинил кръвонасядания на
дясната предмишница и кръвонасядания на лявото бедро и лявото ходило,
ведно със законната лихва върху горепосочената сума от датата на подаване на
исковата молба в съда – 24.10.2022г., до окончателното изплащане на
вземането, както и за сумата от 199, 44 лева – обезщетение за забава в размер
15
на законната мораторна лихва върху главното парично задължение за периода
05.11.2020г. до 23.10.2022г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12586 от 17.07.2023г., постановено по
гр.д. № 57515/2022г., по описа на СРС, ГО, 157 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА П. В. П., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. София, бул.
“********* III” № 19, партер да заплати на Д. А. И., ЕГН **********, гр.
Търговище, ул. *********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително
сумата от още 203, 75 /двеста и три лева и 75 ст./ лева – съдебни разноски в
първоинстанционното производство, както и да заплати на основание чл. 273,
вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 825 /осемстотин двадесет и пет/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната въззивна жалба на П. В. П.
срещу определение № 30234 от 29.08.2023г., поправено по реда на чл. 247 от
ГПК с определение от 25.01.2024г,. постановено по гр.д. № 57515/2022г. по
описа на СРС, ГО, 157 състав, с което е оставено без уважение искането на
ищцата с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на постановеното
решение от 17.07.2023г. в частта му за разноските за адвокатско
възнаграждение за сумата над 40 лева и ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в тази част.
Решението, в частта му с характер на определение по чл. 248, ал. 3 от
ГПК, с което е оставена без разглеждане частната въззивна жалба и е
прекратено производството по делото, подлежи на обжалване с частна жалба
пред САС в едноседмичен срок от връчването му.
Решението в останалата част не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16