Р Е
Ш Е Н
И Е № 1514
16.12.2019г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІ -ти състав, в открито съдебно заседание на двадесет и
седми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
при
участието на секретаря Елена Димова,
като разгледа докладваното от съдия В.Куршумова въззивно гражданско дело №2442/2019г.
по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е образувано
по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното
производство „Сити кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Славянска” № 29, ет.7, чрез пълномощника юрк.Г.И., срещу
Решение № 3134/23.07.2019 г., постановено по гр.д. № 2057 по описа за 2019 г.
на Районен съд Пловдив, III гр.с., с
което се признава за установено по отношение на посоченото дружество по
предявения от М.Ж.М., ЕГН: **********, адрес ***, иск с правно основание чл.
124 ГПК, във вр. чл. 22 ЗПК, че договор за паричен заем № 219304/05.10.2018 г., сключен между „Сити кеш” ООД, ЕИК ********* и М.Ж.М.,
ЕГН: ********** е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК, поради това, че посоченият в договора ГПР не съответства на
действителния ГПР, както и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от
230,52 лева – съдебно деловодни разноски в производството, както и да заплати
на адвокат Е.И., адрес: *** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 441,47 лева, представляваща адвокатски хонорар за
процесуално представителство в производството по делото.
Във
въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на атакуваното решение с
довода, че е постановено в противоречие с материалния закон и установените по
делото факти. Оспорва се констатираното от съда нарушение на чл.11, ал.1, т.10
от Закона за потребителския кредит с
довода, че в процесния договор за заем е посочен годишния процент на разходите
/ГПР/ и общата сума дължима от потребителя към момента на
сключване на договора. Позовава се на приетото в производството заключение на
ССчЕ, според което размерът на ГПР от 49.43 % е изчислен съобразно формулата по
приложение 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК.Оспорват се изводите на първостепенния съд,
че договорената неустойка в чл.8 от договора за заем представлявало
допълнително възнаграждение, което е подлежало на калкулиране в ГПР, а така и
че налице разминаване между посочения в договора ГПР и действително прилагания
от кредитора. Настоява се, че договорената неустойка не представлява
допълнително възнаграждение по договора за заем, а е санкция за неизпълнението на договорно
задължение, която се дължи от датата на неизпълнението, а не изначално. Оспорва
се като бланкетен изводът на районния съд, че предвиденото в договора
задължение за предоставянето на обезпечение било практически неизпълнимо, както и се сочи, че клиентът можел да избира едно от двете форми на обезпечение - поръчител
или банкова гаранция. В случай, че не е имало възможност да предостави поръчител,
отговарящ на поставените изисквания, заемателят можел да предостави обезпечение
под формата на банкова гаранция. По отношение задължението за предоставяне на
обезпечение се навежда възражението за недобросъвестно поведение от страна на
длъжника. Поддържа се, че дори и
клаузата за неустойка да е недействителна, това не обосновавало
недействителност на целия договор. Посочва се, че щом съдът е констатирал
нищожността на клаузата за неустойка, то е следвало да прогласи същата като
такава, а не да достига до извода, че нейният размер от 1362, 90 лв. подлежи на
калкулиране в общия размер на ГПР. Посочва се и че не е изследван действителния
ГПР и различава ли се той от договорения.Дори и действителният ГПР да надхвърлял
пределно допустимия размер по чл.19, ал.4 от ЗПК, според жалбоподателят съдът е
следвало да прогласи нищожността на клаузата за неустойка в съответствие с
нормата на чл.19, ал.5 от ЗПК, а не да приеме, че е налице нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК и да приложи разпоредбата на чл.22 от ЗПК. Твърди, че
първостепенния съд не е следвало да прилага нормата на чл.22 във връзка с
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото не било налице констатираното нарушение. Иска се отмяна на решението като неправилно и
незакосъобразно, както и постановяване на друго, с което да бъдат
отхвърлени всички предявени искови претенции.Претендират се съдебните разноски
за двете съдебни инстанции, в това число и юрисконсултско възнаграждение.
В
срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна М.Ж.М., ЕГН: **********, чрез пълномощника адв.Е.И., с който въззивната
жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че договорът за кредит е
нищожен на осн.чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави и
нарушения на императивните норми по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, вр. с чл.22 ЗПК, излагат се
подробни съображения за правилността на първоинстанционното решение, прави се
искане за оставяне на жалбата без уважение и за потвърждаване на
първоинстанционното решението. В съдебно заседание се претендират разноските по
делото.
Пловдивският
окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е
бил сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 124, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 22 ЗПК
от М.Ж.М. за постановяването на решение, с което да се признае за установено
по отношение на ответника „Сити кеш” ООД, че сключеният между тях договор за паричен
заем № 219304/05.10.2018 г. е
недействителен, поради нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
При условията на евентуалност, при неоснователност на главно предявената
претенция, от съда се иска да прогласи недействителността на клаузата за
неустойка, договорена с разпоредбата на чл. 8 от договора като противоречаща на
добрите нрави, в нарушение на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК и
предпоставките на чл.11, т.9 и т.11 от ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК ответникът „Сити
кеш” ООД е взел становище за неоснователност на предявените
искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за паричен заем №
219304/05.10.2018 г., както и не оспорва неговото
съдържание. Твърди, че в договора за заем са посочени ясно и недвусмислено
всички съществени реквизити на договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 11 ЗПК,
включително и приложимия лихвен процент и общ ГПР. Оспорва твърденията за недействителност
на договора на посочените от ищеца основания и искането за прогласяване на
неговата недействителност на осн.чл.22 от ЗПК. Оспорва иска за прогласяване
нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в чл.8 от договора за заем и
твърди, че същата не е нищожна като нарушаваща добрите нрави, като и че не е
неравноправна, тъй като не предвиждала необосновано висока неустойка с оглед вредите
от неизпълнението.
От фактическа страна по делото се
установява, че между страните е сключен договор за паричен заем №
219304/05.10.2018 г., по силата на който „Сити кеш”
ООД е предоставило на М.Ж.М. сумата в размер на 1 400 лв., при фиксиран лихвен процент
от 40,08 %, годишен процент на разходите – 49,43 % и срок за погасяване на
заема – 19 двуседмични вноски с размер на първите три вноски от 21,82 лв., а на
останалите – 99,54 лв. В чл.6 от договора страните са се уговорили договорът за
заем да бъде обезпечен с предоставянето от страна на заемателя на обезпечение
под формата на банкова гаранция или поръчителство, отговарящи на изискванията
на чл. 9, ал.2 от Общите условия към договора за заем /ОУ/. Съгласно чл.8 от
договора за заем, при неизпълнение от заемателя на задължението
му да осигури посоченото обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора
или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.9, ал.2,
т.1 и т.4 от ОУ, заемателят дължи
заплащането на неустойка на заемодателя в размер на 1 362, 90 лв. с начин
на разсрочено изплащане, подробно посочено в Приложение 1 към договора. Според
договора, всички начислени задължения по него /главница, дължима договорна
лихва, обезщетения за забава и дължима неустойка/ стават автоматично предсрочно
изискуеми в случай на забава на плащане на две месечни погасителни вноски. При
настъпването на последното, заемодателят има право да начисли неустойка за
предсрочна изискуемост без да уведоми заемателя за това, в размер на 20 % от
дължимата сума по тази разпоредба /чл.7, ал.4 от договора за заем/. Представено е и Приложение 1 -
погасителен план към договора
за заем, в който е установен размерът и падежът на погасителните вноски и на
неустойката, като общият размер на всяка от вноските с неустойка за периода от
19.10.2018 г. - 28.06.2019 г. е 159, 00 лв. или общо 3, 021 лв.
По делото са приложени ОУ по
договора за заем, в които касателно договореното задължение за предоставяне от
заемателя на обезпечение под формата на поръчителство са поставени следните
условия: поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно
на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти
размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход па всеки един от тях трябва да е в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители
по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по
сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити
към банки или финансови институции с класификация различна от
"Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от
тях доход / чл.9, ал.2 от ОУ/. В чл.9, ал.4 от ОУ по отношение на обезпечението
- банкова гаранция е посочено, че същата следва да е безусловна банкова
гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от
сключване на договора за заем, до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в
размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща
договорната главница и лихва.
В първоинстанционното
производство е прието заключението на съдебно-счетоводна експертиза, която е
установила, че ГПР от 49, 43 % е изчислен съобразно формулата в Приложение 1
към чл.19, ал.2 от ЗПК и в този ГПР е включена само договорната лихва,
съпоставен е размерът на годишни и месечния лихвен процент на законната лихва,
както и размерът на законната лихва и на договорната лихва. Според вещото лице
процентът, с който се оскъпява кредита с постигната договорка за заплащането на
неустойка годишно е 146, 02 % и месечно - 18, 25 %. Констатирано е, че е налице неизплатен отстатък по договора за заем в общ
размер на 306 лв.
За да признае договора за заем за недействителен
на осн.чл.22 от ЗПК, поради нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, първостепенният
съд е приел, че договорената неустойка представлява скрита форма на допълнително
възнаграждение на кредитора за ползването на предоставения от него финансов
ресурс, което съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в общия
размер на ГПР, но съгласно заключението на ССчЕ в договорения ГПР от 49,
43 % е включена само договорната лихва. Поради това първостепенният съд е
приел, че е налице разминаване между посочения в договора ГПР и действителния
такъв, което съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПР, обосноваващо
недействителността на договора съгласно чл.22 от ЗПК.
При извършената проверка на валидността
и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се констатираха основания за
нищожност или недопустимост на същия, поради което съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба
доводи, като въззивната
инстанция се произнесе
правния спор между
страните.
Настоящият съдебен състава на ПОС
напълно споделя и намира за правилни правните и фактически изводи на
първостепенния съд, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, като
по този начин същите стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. Неоснователни
са възраженията в жалбата против изводите на районния съд, че клаузата по чл.8
от процесния договор представлява скрито допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за заем. Въззивният съд намира от съдържанието на
постигнатите между страните договорки, че предвидената неустойка в чл.8 от
договора за заем не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението
за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението
му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне
на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора. В обичайната практика при предоставянето на заемни средства с
договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат
независимо
дали е обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения. Съдът кредитира факта, че докато неустойката е договорена
в глобален размер от 1 362, 90 лв. без да е посочено какво е съотношението
й към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора за заем, то за
разлика от нея неустойката по чл.7, ал.4 от същия договор, която е дължима при
предсрочна изискуемост на заема, е уговорена в размер на 20 % от дължимите
суми. Също така при сключването на
договора и без да е изтекъл тридневния срок за предоставяне на обезпечението, в
погасителния план към договора е предвидено разсрочено заплащане на неустойката
за неизпълнение на посоченото задължение. Вноските за неустойка са кумулирани
към погасителните вноски, с което се явяват добавък към същите така че всеки
месец заемателят да заплаща равни по размер вноски от 159.00 лв. Практически
неустойката е приравнена на погасителните вноски по кредита, доколкото в
договора е предвидена автоматична предсрочна изискуемост и на задължението за
заплащане на неустойка при неплащане на две погасителни вноски, точно както е
предвидено за задълженията за заплащане на главница и възнаградителна лихва.
Ето защо, процесната неустойка не може да се характеризира като неустоечно
задължение, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за
обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение
на последното.
В случая неустойката се явява сигурна печалба за кредитора,
доколкото се констатира, че предвидените от кредитора срок и условията за
предоставяне на обезпечението създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. За точното
изпълнение на задължението за предоставянето на обезпечение под формата на
поръчителство, съгласно чл.9, ал.2 от ОУ, заемателят е задължен да осигури като
поръчители единствено физически лица с общ осигурителен доход от не по-малко от
7 минимални работни заплати /тоест не по-малко от 3 570 лв., тъй като
съгласно минималния размер на заплатата според ПМС № 316/20.12.2017 г./
. Така установеният доход на лицата, които могат
да бъдат осигурени като поръчители надхвърля двойно размера на предоставения
финансов ресурс и договорна лихва от общо 1 658, 10 лв., за които е
предвидено обезпечението под формата на поръчителство. Предвид така поставените
изисквания и допълнително посочените в разпоредбата на чл.9, ал.2 от ОУ, на
които следва да отговарят поръчителите, предоставянето на обезпечението в
3-дневен срок, който е крайно недостатъчен, е практически неизпълнимо. С така
въведените изисквания в договора за вида обезпечение и срока за предоставянето
му, изначално се предпоставя неизпълнение от заемателя на задължението му за
предоставяне на обезпечението, доколкото изпълнението на поставените изисквания
в дадения срок е трудно изпълнимо от длъжника до степен, че същото изцяло да се
възпрепятства.
Въззивният съд намира за неоснователно
възражението за възможността на заемателя
да предостави банкова гаранция като обезпечение. Според чл.9, ал.4 от ОУ банкова гаранция
следва да е безусловна, в размер на два пъти от общата сума за плащане по
договора за заем и валидна до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на заем. Така фактически заемателят
претендира да му се заплати двойния
размер на главницата и договорната лихва като обезщетение на същите, като не се
установява необходимостта да се иска гаранция в двойния размер на вземането и
то в
такъв несъмнено кратък тридневен срок. С посочените
изисквания за предоставянето на банковата гаранция, заемателят отново е
поставен в изначална невъзможност за изпълнение, доколкото осигуряването на
двойния размер на главницата и договорната
лихва чрез банкова гаранция по сметка на кредитора в посочения срок следва да се приеме за практически
неизпълнимо за заемател, договорил да му се предостави двойно по - нисък размер
на заема на разсрочено изплащане.
По тези съображения следва да се приеме,
че с клаузата на чл. 8 от договора е уредено допълнително възнаграждение за заемодателя
в размер на 1 362, 90 лв., което съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
от ЗПК следва да бъде съобразено при установяване на годишния
процент на разходите по кредита. По делото безспорно се доказва, че посочената
сума не е била включена в ГПР, доколкото от заключението на ССчЕ изрично се установява,
че в ГПР от 49, 43 % е формиран
единствено от договорната лихва. Налице е разминаване между посочения в
договора ГПР и действителния размер на ГПР, тъй като в този по договора е следвало,
но не е било включено допълнителното възнаграждение по чл.8 от договора, с което
е нарушено изискването в чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Налице е и нарушение при посочването на общата дължима
сума от потребителя, тъй като в договор
е записана обща сума за плащане от 1 658, 10 лв., която не кореспондира с
задълженията по изготвения погасителен план, тъй като в последния е включена и неустойката и е посочена като общ дължим
размер сумата от 3, 021 лв. Посочените нарушения на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
обосновават недействителност на договора
по смисъла на чл. 22 ЗПК.
В предвид на изложеното, неоснователно
се настоява, че с посочването в договора на ГПР и общата дължима сума е изпълненото
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото това посочване е формално и същите
не са действителните такива по договора, а с тях се създава заблуждение у
длъжника за финансовата тежест на кредита. Неоснователно е и позоваването на
чл.19, ал.5 от ЗПК и настояването за прогласяване нищожността на клаузата за
неустойка в съответствие с посочената разпоредба, доколкото е нарушена
разпоредбата на чл.11, ал.1 от ЗПК и това е основанието за обявяване
недействителността на целия договор, при което съдът не изследва дали е налице
превишението по чл.19, ал.4 от ЗПК. В случая е неотносимо и поведението на
длъжника, тъй като са нарушени императивно поставените изисквания досежно
съдържанието на потребителския договор, поради което е неоснователно позоваването
на разпоредбата на чл.12 ЗЗД. По делото безспорно се доказва, че е нарушена
разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която е насочена както към осигуряване
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да
бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал.1,
т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в договора за заем
на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а така и
отразява по - нисък от действителния ГПР, създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита, което е и в противоречие на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да
бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация
по ясен и кратък начин, за да може
потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения,
преди да сключи договора за кредит.
Ето
защо следва като е приел, че процесният договор за заем не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК и предвид това на осн.чл.22 от ЗПК е прогласил неговата
недействителност, първоинстанциянният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение.
При този изход на делото основателно е искането
на въззиваемата страна за присъждане на разноски за производството. Процесуалният представител на въззиваемата
страна е оказал
безплатна правна помощ
на основание чл.38, ал.1, т.2 от
Закона за адвокатурата, съгласно представения договор
за правна защита и съдействие от 27.11.2019 г. С оглед
изхода на спора
и на основание чл.38, ал.2
от Закона за
адвокатурата жалбоподателят следва
да бъде осъден
да заплати на адв. Е.И. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за безплатна защита пред въззивния съд.
По
изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 3134/23.07.2019 г., постановено по гр.д. № 2057 по описа
за 2019 г. на Районен съд Пловдив, III гр.с.
ОСЪЖДА „Сити кеш”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Славянска” № 29, ет.7, да заплати
на адв. Е.Г.И. с личен № *******, с
адрес: ***, сумата от 300 лв.
/триста лева/ - адвокатско възнаграждение за оказаната
във въззивното производство
безплатна правна помощ на М.Ж.М..
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.