РЕШЕНИЕ
№ 10038
гр. София, 13.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
при участието на секретаря
като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело №
20231110112743 по описа за 2023 година
намери следното:
Производството е образувано по искова молба от „Т С АД против М. Х.
Л. с искане да бъде установено, че дължи на топлофикационното дружество
сумите от: 4096,50 лева – главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода 01.05.2018 г. до 30.04.2021 г.,
за имот с адрес ведно със законната лихва от 18.11.2022 г. до изплащане на
вземането, 695,92 лева – мораторна лихва за забава върху тази главница за
периода от 01.12.2019 г. до 28.10.2022 г., както и суми за дялово
разпределение 74,79 лева – главница за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021
г. за имот с адрес г ведно със законната лихва от 18.11.2022 г. до изплащане
на вземането и 5,89 лева - лихва за периода от 01.12.2019 г. до 28.10.2022 г.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с
ответницата въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите,
без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези
общи условия е доставил за процесния период на ответницата топлинна
енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена. Твърди, че съгласно
общите условия купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща
дължимата цена в 45-дневен срок от публикуването им на интернет
страницата на продавача. Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор,
с който оспорва исковата молба. Оспорва наличието на облигационна връзка
между страните, както и реалната доставка на услугите. Не оспорва размера
на исковете, прави възражение за изтекла погасителна давност.
В открито съдебно заседание страните са редовно призовани, не се
явяват, не изпращат представители и не взимат становище.
1
Предявени са първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ,
във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти):
1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да
прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на
купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма,
регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период,
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а
от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) "Битов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно §
1, т. 41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който
купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС
по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите
съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право
на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на
2
ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на
факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл
изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за
договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за
гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие
между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“
По делото е представен препис на Нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот от 06.11.2009 г. (л. 17 и л. 18 от делото) от който се
установява, че ответникът е собственик процесния имот, считано от тази дата.
На основание това доказателство съдът намира за доказан факта, че за
процесния период той е бил потребител по смисъла на ЗЕ, като не се споделят
съображенията, изложени в отговора на исковата молба за липса на това
качество.
Правното действие на сключения договор за продажба попада под
приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физически лица и за тях
следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал.
2 ТЗ. Този договор не е търговска продажба, тъй като негов предмет
представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2
ЗС) и купувачите са физически лица. По това гражданско (облигационно)
правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни задължения
– да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки
и да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати
уговорената продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС),
предмет на договорите – арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД.
Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи
условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Договорът за търговска продажба представлява консенсуален,
двустранен и комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат
правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
страните. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на
уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а са в
изпълнение на породените от него договорни задължения.
По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при
предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да
възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната
цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за предаване на
вещите, предмет на договорното правоотношение
Тъй като по делото е установено, че между страните е налице
облигационно правоотношение, то съдът намира, че спорът между страните
3
се концентрира върху обстоятелството дали е доставена топлинна енергия за
процесния период, съответно на каква стойност.
По делото беше прието неоспорено от страните заключение на СТЕ. От
същата се установява, че за процесния период в имота е доставяна топлинна
енергия за отопление на имота и БГВ. Вещото лице е изяснило, че стойността
на потребената топлинна енергия за процесния период е в размер на 6341,61
лева.
С оглед на разпределената доказателствена тежест, ответникът
следваше да докаже извършване на плащане. Тъй като това не е сторено,
съдът приема, че задължението не е погасено.
Направеното в исковата молба възражение за изтекла в полза на
ответника погасителна давност, съдът намира за частично основателно. Искът
е предявен на 18.11.2022 г., а процесните периоди за доставка са: за топлинна
енергия – от 01.05.2018 г. до 30.04.2021 г. и за дялово разпределение – от
01.10.2019 г. до 30.04.2021 г. Безспорно между страните е юридическото
обстоятелство, че вземанията на Топлофикация София ЕАД са периодични по
своя характер и се погасяват с кратката тригодишна погасителна давност,
уредена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Т.е. погасени по давност се явяват всички
задължения на ответника за периода от 01.05.2018 г. до 31.10.2019 г.
включително за топлинна енергия и за периода от 01.10.2019 г. до 31.10.2019
г. за услуга дялово разпределение. Съгласно приетата по делото съдебно-
техническа експертиза, тези суми са както следва: сумата от 2815,28 лева –
главница за потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до
31.10.2019 г. включително, както и сумата от 1,39 лева – такса за услуга
дялово разпределение за периода от 01.10.2019 г. до 31.10.2019 г. Поради това
съдът намира, че искът за заплащане на доставената топлинна енергия следва
да бъде уважен за разликата между пълния размер на задължението за сумата
от 6341,61 лева и сумата на погасеното по давност вземане от 2815,28 лева
или за сумата от 3526,33 лева и че искът за заплащане на такса дялово
разпределение следва да бъде уважен за разликата между пълния предявен
размер от 74,76 лева и сумата на погасеното по давност вземане от 1,39 лева
или за сумата от 73,37 лева.
По отношение исковете за мораторна лихва върху тези две основни
вземания, съдът намира следното: съгласно твърденията в исковата молба,
вземанията за дължими суми стават изискуеми в 45-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. От
доказателствената съвкупност не се установява на коя дата фактурите са
публикувани. На основание чл. 154, ал. 1 ГПК съдът счита този факт за
невъзникнал. При това положение на общо основание – чл. 84, ал. 2 ЗЗД –
длъжникът изпада в забава след покана. Тъй като такава не е отправяна от
ищеца, ответниците не са изпаднали в забава т.е. този иск е напълно
неоснователен.
Искът за заплащане на сумата за мораторна лихва върху сумата за такса
за услуга дялово разпределение, съдът също намира за изцяло неоснователен.
В общите условия на ищеца не е предвиден срок, нито друг юридически факт,
с настъпването на който това вземане да става изискуемо. Т.е. отново на общо
основание – чл. 84, ал. 2 ЗЗД – длъжникът изпада в забава след покана. Тъй
като такава не е отправяна от ищеца, ответниците не са изпаднали в забава.
По отношение на разноските, съдът намира, че съгласно чл. 78, ал. 1
ГПК такива следва да се присъдят на ищеца съобразно уважената част от
4
иска. От него бяха доказани сторени разноски в размер на общо 193,04 лева –
държавна такса в заповедното и настоящото производство, 260 лева – депозит
за експертиза, както и юрисконсултско възнаграждение в настоящото и
заповедното производство, което съдът определя на общо 150 лева. Пълният
размер на интереса на ищеца възлиза на 4826,07 лева, а общата стойност на
уважената част от него – на сумата от 3599,70 лева. Т.е. размерът на
дължащите се на ищеца разноски съобразно уважената част от иска е 449,80
лева. Ответникът е получил безплатна адвокатска помощ в рамките на
заповедното производство от адв. М. Л. Л., поради което на този адвокат на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата се дължи адвокатско
възнаграждение. По отношение на размера му, съдът намира следното:
Възнаграждението, което се дължи на ответника – в случая длъжника – се
определя на общо основание от разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, която
следва да се тълкува систематично с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК по
въпроса кои разноски въобще подлежат на възстановяване в зависимост от
различните варианти за край на производството. Законът е категоричен, че на
обезщетяване подлежи единствено възнаграждението за един адвокат. По
отношение размерът на адвокатското възнаграждение, съдът намира
следното: съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето,
която се рамкира от приложимите към правоотношението законови
разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска цената на
адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между
довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на
възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от
Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Когато съдът прави
преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и
правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както
и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна,
съответно развитата процесуална активност по обосноваване на
поддържаната позиция от правна страна. Следва да се изясни, че обемът на
заповедното делото сам по себе си нито може да обуслови фактическа, нито
правна сложност на последното, а още по-малко може да обуслови
полагането на действителен труд за който да се дължи адвокатското
възнаграждение. Единственото процесуално действие, което са извършили
длъжниците е подаването на възражение. При това положение, да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер на практика
би нарушило основния за българското гражданско право принцип на
забраната за неоснователно обогатяване. Не може да се приложи и
разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Този извод се основава на схващането,
че съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на
адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от
23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че
определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
5
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези
минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември
2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13,
EU:C:2014:2147, т. 43) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба
като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата
юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързан от предвиденото в НМРАВ. Този извод на
съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното
запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението
на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е
erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният
съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести
даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г.,
Elchinov, C-173/09, т. 29. В заключение съдът намира, че действително в
заповедното производство се дължат разноски на длъжника, но само в
хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 5 НМРАВ – за нотариални покани, за молба за
приемане или отказ от наследство, за изготвяне на книжа за нотариално
вписване, за молба за опрощаване на дължими суми и за други молби, която
разпоредба следва да намери аналогично приложение и за настоящия случай.
Поради това определя дължимия размер на адвокатско възнаграждение за адв.
Л. в размер на 50 лева. Съобразно с отхвърлената част от исковете на този
адвокат следва да бъдат присъдени 12,71 лева. Ответникът е получил
безплатна адвокатска помощ в рамките на исковото производство от адв.
Красимира Игнатова Билева, поради което на този адвокат на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата се дължи адвокатско възнаграждение.
Съобразно с фактическата и правна сложност на делото съдът определя това
възнаграждение в размер на 790 лева. Съобразно с отхвърлената част от
исковете на този адвокат следва да бъдат присъдени 200,75 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. Х. Л., ЕГН: **********, със
служебен адрес дължи на „Т С ЕАД, ЕИК: със седалище и адрес на
управление: гр. на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр.
чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС сумата от 3526,33 лева – главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
6
01.11.2019 г. до 30.04.2021 г., за имот с адрес ведно със законната лихва от
18.11.2022 г. до изплащане на вземането като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от
2815,28 лева като погасен по давност.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. Х. Л., ЕГН: ********** дължи
на „Т С ЕАД, ЕИК: на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във
вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС сумата от 73,37 лева – главница,
представляваща стойност на такса дялово разпределение за периода от
01.11.2019 г. до 30.04.2021 г., за имот с адрес г ведно със законната лихва от
18.11.2022 г. до изплащане на вземането като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от
1,39 лева като погасен по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т С ЕАД, ЕИК: против М. Х. Л., ЕГН:
**********, иск за заплащане на сумата от 695,92 лева – законна лихва за
забава върху дължимата сума за ползване на топлинна енергия за периода от
01.12.2019 г. до 28.10.2022 г. като недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т С ЕАД, ЕИК: против М. Х. Л., ЕГН:
********** иск за заплащане на сумата от 5,89 лева – законна лихва за забава
върху дължимата сума за такса за услуга Дялово разпределение за периода от
01.12.2019 г. до 28.10.2022 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА М. Х. Л., ЕГН: ********** да заплати на „Т С ЕАД, ЕИК:
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 449,80 лева – разноски в
производството съобразно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т С ЕАД, ЕИК: да заплати на адвокат М. Л. Л., ЕГН:
********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 12,71 лева – разноски в заповедното производство
съобразно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т С ЕАД, ЕИК: да заплати на адвокат К И Б а, ЕГН:
********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от 200,75 лева – разноски в исковото производство
съобразно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач
Бруната България ООД на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
връчването на страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба, по реда
на глава ХХ ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7