№ 3233
гр. София, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Галя Митова
Членове:Валентина А.ова
Милен Евтимов
при участието на секретаря Мариана Д. Ружина
като разгледа докладваното от Галя Митова Въззивно гражданско дело №
20211100512429 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
С Решение № 20112466 от 11.05.2021 г., постановено по гр. дело № 49254 по описа
-ти
за 2020 г., Софийският районен съд, III ГО, 117 състав, е предоставил упражняването
на родителските права над малолетния К.С. И., роден на **** г., на майката – М. Е. К.,
ЕГН **********, при която е определил местоживеенето на детето. Определил е на
бащата С. К. И., ЕГН **********, следния режим на лични отношения: бащата има
право да взема детето К. с преспиване всеки първи и трети петък от месеца от края на
заниманията в детското заведение, но не по – късно от 17.00 часа, до 18.00 часа на
следващия неделен ден; за по 15 дни през летата (01.06. – 30.09.) – извън годишния отпуск
на майката, както и в четни години за Коледните празници, а в нечетни години – през
Великденските празници. Осъдил е С. К. И. да заплаща на сина си, чрез неговата майка и
законен представител, месечна издръжка от 240.00 лева, считано от 13.10.2020 г., ведно
със законната лихва за забава. Отхвърлил е иска за издръжка за разликата над уважения
размер от 240 лева до предявения такъв от 250.00 лева, както и за минал период – три месеца
назад от датата на исковата молба. Допуснал е, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК,
предварително изпълнение на решението в частта относно така присъдената издръжка.
Осъдил е С. И. да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 345.60 лева –
държавна такса върху така присъдената издръжка.
1
Ответникът С. К. И. (въззивник в настоящото производство), е останал недоволен
от така постановеното Решение и го е обжалвал с въззивна жалба, вх. № 25110132 от
29.06.2021 г. по описа на СРС, в часттта относно така постановената издръжка на детето К.
- за разликата над законоустановения минимум от 162.50 лева до определения размер от
240.00 лева. В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност на съдебния акт в
обжалваната част, като се поддържа, че същият е необоснован и постановен в противоречие
с материалния закон. Сочи се, че доходите на ответника от 660.00 лева месечно не
позволяват да заплаща издръжка в определения от съда размер, а отделно от това детето е 3-
4 годишно и издръжка от 240.00 лева не е необходима за покриване на нуждите му. Излага
доводи във връзка с това, че К. се нуждае от издръжка в общ размер от 300.00 лева, от които
делът на бащата следва да е в размер на 160.00 лева. Съобразно изложеното моли въззивния
съд да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да
отхвърли иска за издръжка в обжалваната част. Поддържа жалбата в съдебно заседание, чрез
пълномощник. Претендира присъждане на разноски.
Ищцата М. Е. К. (въззиваема страна в настоящото производство) в срока по чл.
267, ал. 1 ГПК е подала отговор на въззивната жалба, в който е оспорила същата като
неоснователна по изложените в нея оплаквания за неправилност на съдебния акт в
обжалваната част. Поддържа отговора на въззивната жалба в съдебно заседание, чрез
пълномощник. Претендира направените разноски за първата и за въззивната инстанция.
Решението в частите, в които са присъдени родителските права, определено е
местоживеенето на детето, постановен е режим на лични отношения на бащата, отхвърлен е
искът за издръжка за минало време и за разликата над 240.00 лева, както и в частта, с която е
допуснато предварително изпълнение, като необжалвано е влязло в законна сила.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна
в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването, и е насочена
срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим в обжалваната част съдебен
акт.
Софийският градски съд, като прецени доказателствената съвкупност и обсъди
доводите на страните по реда на въззивното производство и съотнесени към релевантния
закон, и при така очертания от жалбата предмет на спора, прие следното:
При постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският районен съд е приел, че
ответникът С. И. е баща на детето К. И., родено на **** г., което обстоятелство не е било
спорно между страните по делото. Същото се установи и от удостоверение за раждане на
К.С. И. (на л. 8 от първ. дело). Детето живее с майката М. К., като по делото няма надлежни
данни откога. Майката живее в общинско жилище, заедно с други свои роднини (приходни
касови ордери в полза на СО, Район “Възраждане“ - на л. 11 от първ. дело). Детето е
посещавало частна занималня (договор за обучение и възпитание - на л. 9 от първ. дело).
Установено е по делото, че майката работи по трудово правоотношение на непълно работно
време за възнаграждение по - ниско от минималната работна заплата (Трудов договор №
6/03.09.2020 г. - на л. 12 - л. 13 от първ .дело). Бащата също работи за 660.00 лева месечно
2
(Трудов договор № 3819 от 30.10.2020 г. - на л. 23 от първ. дело), като в периода от м.
03.2019 г. – м. 09.2020 г. е превеждал суми от 50.00 – 150.00 лева за издръжка (л. 27 – л. 34
от първ. дело). За да постанови размер на месечната издръжка от 240.00 лева
първоинстанционият съд е обосновал, че е във възможностите на 30-годишен,
трудоспособен мъж от град София (ноторни данни на НСИ, средна заплата над 1 500.00 лева
и безработица по – ниска от тази в страната) да я заплаща, като необходимият остатък от
150.00 лева за задоволяване на нуждите на детето ще бъде добавян от майката.
Във въззивната инстанция не са ангажирани доказателства.
Съобразно тази фактическа установеност и приложимия закон, по свое убеждение,
въззивният съд достигна до следните изводи:
Въззивната жалба е неоснователна.
Според разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК родителите дължат издръжка на своите
ненавършили пълнолетие деца независимо дали същите са работоспособни и дали могат да
се издържат от имуществото си. Задължението за издръжка спрямо тези деца е безусловно,
както съобразно закона (чл. 143, ал. 1 СК), така и предвид трайната съдебна практика.
Размерът на издръжката се определя като функция на нуждите на лицето, имащо право на
издръжка, и възможностите на дължащото издръжка лице, съгласно чл. 142, ал. 1 СК. От
една страна, нуждата от издръжка при подрастващите се предполага, и не се нуждае от
нарочно обосноваване, а от друга страна, нуждата от издръжка е показател за размера й.
Указания в този смисъл са дадени с ППВС № 5/1970 г., което не е загубило актуалността си.
Възможностите на лицата, които дължат издръжка, се определят от техните доходи, имотно
състояние и квалификация, като се вземат предвид и грижите на родителя, отглеждащ
детето. Дължащият издръжка, който е в обективна невъзможност да я дава, следва да
установи причините за тази невъзможност, които са извън неговата воля. В тази връзка
от въззивника С. И. не е проведено пълно и главно доказване - нито документално, нито
чрез допуснатите от първата инстанция, но недоведени за разпит свидетели, на защитните
му твърдения, че не разполага с доходи, имущество, квалификация и пр., които да му
позволят да плаща 240.00 лева месечна издръжка.
Правилно от първата инстанция е прието, че ответникът И. е трудоспособен и в
работоспособна възраст - същият е 30-годишен, работи и не страда от заболявания,
налагащи разходи за лечение. По делото не са ангажирани доказателства, установяващи
противното. Не е доказано по делото въззивникът И. да има алиментни задължения към
други деца.
От първата инстанция е определен общият размер на издръжката от 390.00 лева, а
делът на майката, като отглеждащ родител, правилно е посочен в по – малък размер от този,
дължим от бащата, предвид непосредствените усилия по отглеждане и възпитание на детето
К.. Размерът е правилно определен предвид социално – икономическата обстановка в
страната, налагащите се инфлационни процеси, официалната линия на бедност в страната, а
също и данните от НСИ за общите разходи на домакинставата за 2020 г. и 2021 г., които са
официални и показват значително повишаване на сумите, необходими за храна, отопление,
3
дрехи. Касае се за значително покачване в разходите, необходими за осигуряване на
базисните потребности на домакинствата, в т.ч. и на техните малолетни и непълнолетни
членове - децата. Съобразно ППВС № 5/1970 г. нуждите на лицата, които имат право на
издръжка, се определят от обикновените условия на живот, като се вземат предвид
възрастта, образованието и всички обстоятелства от значение за случая. Месечна издръжка в
общ размер от 300.00 лева би била под линията на официална бедност – под екзистенц
минимума, като определената с решението издръжка ще следва да покрива нуждите на
детето и за бъдещ период от време – след влизане на съдебния акт в сила, до настъпване на
причина за нейното изменение или прекратяване.
Ето защо не могат да се споделят като основателни твърденията във въззивната
жалба, че месечно за правилното отглеждане на детето на страните са нужни 300.00 лева, от
които 162.50 да са дължими от бащата. Не е допуснато твърдяното нарушение на
материалния закон. На детето К. следва да се присъди такава издръжка, която да му осигури
условия на живот, като тези, каквито е имало преди раздялата на родителите.
За пълнота следва да се посочи и съобрази и обстоятелството, че определеният режим
на лични контакти на въззивника с детето не е толкова разширен, предвид което през
времето, когато не се осъществява, бащата ще е задължен да доставя единствено средствата
за издръжка, определени със съдебното решение.
Съобразно изложеното, първоинстанционното Решение, като правилно,
постановено в пълнота със събраните доказателства и при спазване на материалния закон и
процесуалните правила, следва да бъде потвърдено в обжалваната част. В мотивите
първоинстанционният съд правилно е визирал отговорността за разноските, включително
правилно е определил държавната такса върху размера на присъдената издръжка, в
съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК.
По разноските за въззивната инстанция.
При този изход на спора във въззивното производство искането на въззивника за
присъждане на разноски за въззивната инстанция се явява неоснователно и следва да се
остави без уважение.
Въззиваемата е претендирала присъждане на разноски за двете инстанции, като по
искането за присъждане на разноски пред СРС въззивният съд не е компетентен да се
произнесе, тъй като не променя изхода на делото. За въззивното разглеждане на делото на
въззиваемата М. К. се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в доказан по делото
размер от 600.00 лева, съобразно списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и
съдействие (на л. 22 от въззивното дело).
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20112466 от 11.05.2021 г., постановено по гр. дело №
-ти
49254 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 117
състав, в обжалваната част, вкл. и относно разноските.
4
ОСТАВЯ без уважение искането на С. К. И. за присъждане на разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА С. К. И., ЕГН **********, да заплати на М. Е. К., ЕГН **********,
сумата от 600.00 лева – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО, съобразно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5