№ 26
гр. Пловдив, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Мария П. Петрова
Стоян Ат. Германов
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
в присъствието на прокурора Ив. Хр. П.
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20215000500634 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №21047 от 09.07.2021г., постановено по гр.дело №25/2017г.
по описа на Окръжен съд-С., е отхвърлен предявеният от ЕТ“Н.Д.“-гр.С., ЕИК
...., представляван от Н.В.Д., срещу Н.а. по п. – гр.С. и В.а.с. – гр.С. иск с
правно основание чл.4§3 от Договора за Европейския съюз и чл.7 от
Конституцията на Република България във връзка със ЗОДОВ за заплащане
на сумата от 69260,81лв., представляваща обезщетение за претърпените от
ЕТ“Н.Д.“-гр.С. имуществени вреди, от които 42620,40лв. допълнително
начислен ДДС, 23110,79лв. лихви и 3529,62лв. юрисконсултско
възнаграждение, които вреди са причинени от съвместните действия на НАП
и ВАС при нарушаване на правото на Европейския съюз в сферата на ДДС
/чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от
28.11.2006г./, тъй като разпоредбите на първичното право на ЕС и основните
1
принципи, от които се води правото на ЕС, имат директен ефект и са
непосредствено приложими при регулирането на обществените отношения в
Република България, ведно със законната лихва върху сумата от 69260,81лв.,
начислена от момента на внасянето й в бюджета – 17.10.2012г., до
окончателното изплащане на обезщетението, и ЕТ“Н.Д.“ е осъден да заплати
на НАП и на ВАС сумите от по 450лв., представляващи разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
С Определение 21213 от 11.10.2021г. по същото дело е отхвърлена
молбата на ищеца ЕТ“Н.Д.“ за изменение на постановеното решение в частта
му за разноските, присъдени на ответниците за юрисконсултско
възнаграждение.
Недоволен от решението е останал жалбоподателят ЕТ“Н.Д.“, който
чрез пълномощника си адв.К.Б. го обжалва с доводи за недопустимост като
постановено не по предявения иск. Счита същото и за неправилно поради
липса на мотиви, необоснованост и противоречие с материалния закон.
Поддържа, че от гледна точка на правото на ЕС, обективирано в цитирани и
анализирани решения на СЕС, и принципите на данъчния неутралитет, на
правната сигурност и на пропорционалността, той би имал право на данъчен
кредит, ако отговаря на формалните изисквания по чл.168 и чл.178 от
Директива 2006/112/ЕО и ако липсват „обективни данни“, че е знаел или е
трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която основава правото си
на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, при което, за да
отговаря на изискването ДДС по доставката на стоките/услугите да е станал
„изискуем“ по смисъла на чл.63 от Директивата, т.е. стоките/услугите да са
доставени, той трябва да разполага с редовно осчетоводена от него фактура, а
въпросът дали доставката е „реална“ е въпрос дали е налице „измама“, за
която лицето е знаело или е трябвало да знае, а не е самостоятелен елемент,
както неправилно е приел първоинстанционният съд. Застъпва, че, с оглед
основанията за отказ за признаване на данъчен кредит по фактурите и
фактическата обстановка, данъчните власти и административният съд не
твърдят, че той е знаел за злоупотреба с ДДС, извършена от негови преки или
предходни доставчици по веригата от доставки, което се потвърждава и от
първоинстанционният съд, и, въпреки това, не са съобразили практиката на
СЕС. Счита, че ответникът ВАС произволно е игнорирал, че при
2
доказателствена тежест за данъчните власти те не са доказали по несъмнен
начин наличието на „обективни данни“ за измама и/или злоупотреба, при
положение, че, според правото на Европейския съюз, в тежест на данъчните
органи е да осъществят необходимите проверки по отношение на
данъчнозадължените лица, за да установят нарушения с ДДС, и по този
начин, преценявайки доказателствата по делото, е довел до обезсмисляне на
субективното право на данъчен кредит. Настоява, че ответникът ВАС,
правораздавайки като касационна инстанция, следва да следи служебно за
съответствието на първоинстанционното решение с материалния закон
относно приложимите за казуса разпоредби на националното право и на
правото на ЕС, съобразявайки правилата за тълкуване и прилагане на
предпоставките за възникване и упражняване на право на данъчен кредит,
произтичащи от разпоредбите на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива
2006/112/ЕО, ползващи се с приоритет пред противоречащите им норми от
националното право, и при съмнение относно правилното приложение на
принципите, изведени от практиката на СЕС, е бил длъжен да отправи
преюдициално запитване за изясняване прилагането на тези принципи в
конкретния казус, каквато необходимост в случая е била налице, с оглед
изразеното в мотивите на решението, че разрешенията по решението на СЕС
по съединени дела С-80/11 и С-142/11 се отнасят до различен фактически
състав, при който обективното осъществяване на доставката е установено. По
подробно изложените съображения жалбоподателят претендира за отмяна на
първоинстанционното решение и за присъждане на направените в процеса
разноски. С жалбата е заявено особено искане за отправяне на преюдициално
запитване по въпроси, свързани с доказателствената тежест относно
реалността/нереалността на доставката и
добросъвестността/недобросъвестността на данъчнозадълженото лице, както
и дали е допустимо при конкретните за казуса факти да бъде отказано право
на данъчен кредит, а също дали националният съд в производството за
обезщетяване на вреди от нарушение на правото на ЕС е длъжен да изложи
свои мотиви по твърденията на ищеца.
От страна на ищеца ЕТ“Н.Д.“ е подадена и частна жалба против
определението за разноските, което обжалва като неправилно. Поддържа по
делото да не са били представени доказателства за ефективно заплащане на
разноски от ответниците за представителството им, а присъждането на
3
възнаграждения на държавен орган при защита от юрисконсулт да
противоречи на възстановителната функция на отговорността за разноски и
да води до неоснователно обогатяване на спечелилата страна и до санкция за
упражняване на процесуални права за загубилата страна. Счита разпоредбата
на чл.10,ал.4 от ЗОДОВ да задейства т.нар. „предупредителен ефект“ срещу
претендиране на по-високи обезщетения за нарушение на права от страна на
държавата, позовавайки се на Решение от 12.07.2007г. по делото Първан
Станков срещу България на ЕСПЧ. Застъпва и, че процесуалните
представители на ВАС нямат качеството на „юрисконсулт“ и по отношение на
тях е неприложима аналогията относно присъждането на разноски.
Претендира за отмяна на обжалваното определение и за допускане на
изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Въззиваемата страна Н.а.п. е депозирала чрез пълномощника си
юрисконсулт Зл. Х. писмен отговор на въззивната жалба със съображения за
нейната неоснователност, според които, както ЗДДС, така и Директива
2006/112/ЕО, обвързват приспадането на данъка като данъчен кредит с
наличие на реално извършена доставка, като реалността на доставката е
изрично подчертана в т.31 от решението на СЕС по дело С-285/11, и тя не
подлежи на установяване в настоящото производство, а е изследвана в
ревизионното, в което след анализ и обективна преценка на всички събрани
доказателства е направен извод за липса на реално извършени доставки и
постановеният отказ не е поради непредставянето на доказателства от
предходните доставчици, а от претендиращия за приспадане на данъчен
кредит, тъй като не е установено предаване/приемане на стоките,
транспортиране на същите и последваща реализация и заприходяване.
Претендира се за потвърждаване на решението и за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Подаден е отговор и на частната жалба,
според изложеното в който, юрисконсултско възнаграждение се дължи на
основание чл.78,ал.8 във връзка с ал.3 от ГПК при отхвърляне на иска и с
оглед осъществената чрез юрисконсулт защита, на който се заплаща трудово
възнаграждение, а не отделно възнаграждение за представителство по
конкретното дело, както когато представителството се осъществява чрез
упълномощен адвокат, като същото не се явява направен от НАП разход, за
да може да се посочи в списъка за разноските, а се полага по силата на закона
и в определения от него размер.
4
Въззиваемата страна В.а.с. е депозирала чрез упълномощената Пр. Д.-
съдебен помощник писмен отговор на въззивната жалба с доводи за нейната
неоснователност, според които цитираната от ищеца в исковата молба
практика на СЕС е неотносима към процесния спор, тъй като в конкретния
случай е прието, че липсва материалноправната предпоставка за приспадане
на ДДС – доставката не е реално осъществена, а не се касае за отказ на
данъчния орган да признае правото на приспадане поради това, че, макар да
са изпълнени предвидените в Директива 2006/112/ЕО материалноправни и
процесуални условия, данъчнозадълженото лице не е извършило
необходимото, за да се увери, че няма евентуални нарушения или измама от
страна на издателя на фактурата, в каквито хипотези СЕС е постановил
решенията си. Към момента на постановяване на решението на ВАС СЕС вече
е имал утвърдена съдебна практика, според която правото на приспадане на
данъчен кредит е обусловено от това доставката на стоки и услуги да е реално
осъществена и данъчнозадълженото лице да разполага с фактура или
аналогичен документ. Решението е постановено в унисон с нея, поради което
не е налице очевидно нарушение на национален съдебен акт.
Доказателствената тежест пада върху ревизираното лице, което черпи права
от доставката, и е негово задължение да притежава документи за реалното
извършване на фактурираните доставки, доказателства за каквито от негова
страна не са били ангажирани. След като от доказателствата по делото не е
било установено несъмнено, че е налице реално осъществена доставка,
доводите и практиката относно ненадлежно фактуриране на същата или
последици от документално оформяне, включително и измамно, са
неотносими, тъй като не са били предмет на административното производство
пред съда. В случая не е било налице задължение за ВАС да отправи
преюдициално запитване, предвид наличната тълкувателна практика на СЕС
по въпроса относно реалността на доставката като подлежащ на установяване
елемент от състава на правото на признаване и възстановяване на ДДС и
поради липсата на повдигнат нуждаещ се от допълнително тълкуване въпрос.
Доводите и възраженията, касаещи преценката по осъществяване на фактите
и разпределението на доказателствената тежест при установяването им, не
могат да се разглеждат, тъй като те имат отношение към материалната
законосъобразност на постановеното от ВАС съдебно решение, а
извършването на преценка относно нея в настоящото производство е
5
недопустимо, с оглед зачитането на силата на пресъдено нещо и неговата
неотменяемост, признати от СЕС. По изложените съображения се претендира
за отхвърляне на въззивната жалба и присъждане на разноски. Подаден е
писмен отговор и по частната жалба, според който на основание чл.78,ал.8 от
ГПК се присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в
полза на страната – юридическо лице или едноличен търговец, независимо от
това дали процесуалният представител е на длъжност „юрисконсулт“ или на
друга длъжност, след като притежава юридическо образование и
правоспособност и е упълномощен да осъществи процесуално
представителство.
Контролиращата страна Апелативна прокуратура-Пловдив в съдебно
заседание застъпва становище за неоснователност на въззивните жалби.
Предмет на въззивно разглеждане са предявените от ЕТ“Н.Д.“ против
НАП и ВАС искове за солидарно заплащане на обезщетение за имуществени
вреди, произтекли от нарушение на правото на Европейския съюз при
издаването на Ревизионен акт №********* от 03.10.2012г. на ТД на НАП-П.,
с който е отказан данъчен кредит в размер на 42620,40лв. и са начислени
лихви в размер на 23110,79лв., жалбата срещу който е отхвърлена с решение
по адм.дело №133/2013г. на Административен съд-Пловдив, потвърдено с
Решение №16219 от 05.12.2013г. по адм.дело №10888/2013г. на ВАС.
Ищецът счита да са нарушени нормите на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178
от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система
на данъка върху добавената стойност и практиката на СЕС по тяхното
приложение, обективирана в: Решение от 21.06.2012г. по съединени дела С-
80/11 и С-142/11; Решение от 06.09.2012г. по дело С-324/11; Решение от
06.12.2012г. по дело С-285/11; Решение от 31.01.2013г. по дело С-642/11;
Решение от 31.01.2013г. по дело С-643/11; Решение от 18.07.2013г. по дело С-
78/12; Решение от 13.02.2014г. по дело С-18/13 и изведените от нея принципи
на данъчния неутралитет и на правната сигурност. Поддържа, че при наличие
на предвидените с тях предпоставки за възникване и упражняване на правото
на данъчен кредит, според които лицето трябва: да е данъчнозадължено лице
за ДДС; стоките/услугите, които е получило, трябва да се използват за
последваща облагаема доставка, извършена от данъчнозадълженото лице;
стоките/услугите, които е получило, трябва да са доставени от друго
6
данъчнозадължено лице; да притежава фактура; ДДС по доставката на
стоките/услугите да е станал „изискуем“ по смисъла на чл.63 от Директивата,
т.е. стоките/услугите да са доставени, право на приспадане може да бъде
отказано единствено с цел да бъдат избегнати злоупотреби, които ощетяват
фиска и представляват опити за данъчна измама или заобикаляне на
данъчното законодателство. Твърди в случая отказът за признаване право на
данъчен кредит да е обоснован от данъчните власти с липсата на реално
осъществяване на доставките, поради извършени от преките или предходните
доставчици на данъчнозадълженото лице нарушения, свързани с
непредставяне на доказателства за техническа, материална и кадрова
обезпеченост за извършване на доставките, включително относно произхода
на стоката, и с формални недостатъци на представените документи,
удостоверяващи осъществяването на доставките. Счита това да е в
противоречие с практиката на СЕС, според която данъчната администрация
не може да изисква от данъчнозадълженото лице да провери, че издателят на
фактурата е разполагал със стоките, предмет на доставката, и е бил в
състояние да ги достави, нито може да откаже правото на приспадане от
данъка върху добавената стойност, на който лицето е платец, дължимия или
платен данък за предоставените му услуги, поради това, че издателят на
фактурата или някои от неговите доставчици са извършили нарушения, без да
доказва въз основа на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело
или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на
приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на
фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. Сочи
при разпределяне на доказателствената тежест и при постановяване на
решението си ВАС да не се е съобразил с основните принципи на правото на
ЕС, с разпоредбите на Директивата и с практиката на СЕС, произволно
игнорирайки, че при доказателствена тежест за данъчните власти те не са
доказали по несъмнен начин наличието на „обективни данни“ за измама и/или
злоупотреба, и неизпълнявайки задължението си да отправи преюдициално
запитване за изясняване прилагането на изведените от практиката на СЕС
принципи, въпреки необходимостта от това, произтичаща от изразеното в
мотивите становище, че разрешенията, дадени с решението на СЕС по
съединени дела С-80/11 и С-142/11, се отнасят до различен фактически
състав, при който обективното осъществяване на доставката е установено.
7
С исковата молба, уточнена с молба вх.№1179/16.03.2015г. се
претендира обезщетение за претърпените имуществени вреди от общо
69260,81лв., включващо 42620,40лв. допълнително начислен ДДС, поради
отказа за признаване на правото на ползвания вече данъчен кредит,
23110,79лв. лихви и 3529,62лв. юрисконсултско възнаграждение, ведно със
законната лихва от момента на внасяне на посочената сума в бюджета –
17.10.2012г., до окончателното изплащане на обезщетението.
Ответникът ВАС е подал писмен отговор на исковата молба с
възражения за недопустимост на иска, поради неподсъдност на спора, липса
на предпоставките на чл.215,предл.2 от ГПК, липса на внесена държавна
такса и липса на процесуална легитимация в негово лице. Оспорил е и
основателността на иска с твърдения, че отговорността за вреди, според
практиката на СЕС, може да бъде ангажирана само в изключителни случаи,
когато съдът е нарушил по очевиден начин приложимото право, а в случая
решението по адм.дело №10888/2013г. на ВАС представлява влязъл в сила
окончателен съдебен акт, преценката на чиято законосъобразност в
настоящото производство е изключена, и същият е постановен в съответствие
с даденото в практиката на СЕС тълкуване на разпоредбите на чл.167, чл.168
и чл.178 от Директива 2006/112. Поддържа с постановеното от ВАС решение
да е прието, че ревизираното лице не е представило необходимите
доказателства за наличие на предпоставките на закона за признаване на
правото му на данъчен кредит по процесните фактури като не е доказало
реално извършени доставки по тях, необходимостта от установяване на
каквито да е подчертана от СЕС в т.31 от решението по дело С-285/11, в
Решение от 18.11.2010г. по дело С-84/09 и в Решение от 27.09.2007г. по дело
С-409/04, а решението по съединени дела С-80/11 и С-142/11, на което се
позовава ищецът, да касае разрешения по различен фактически състав, при
който обективното осъществяване на доставката е установено. Счита от
цитираната практика на СЕС да се извежда, че двете условия за упражняване
на право на приспадане на данъчен кредит са наличие на реално осъществена
доставка и надлежното й фактуриране, а въпросът за данъчната измама да
възниква единствено при фактурирането, след като реалността на доставката
е вече установена, както и, че държавите-членки разполагат с правото да
изискват доказателства за осъществяването на доставката, съобразно
националното право, които следва да установяват реалното транспортиране и
8
предаване във физическа разпоредителна власт на получателя, при
безспорната установеност на които обстоятелства държавите-членки не могат
да изискват други документи и да въвеждат други формални изисквания, а,
ако лицето не представя редовни документи, то следва да докаже пред съда,
че е действало добросъвестно и е взело всички разумни мерки и неговото
участие в измама е изключено. В случая с решението си ВАС е приел
доставката за неосъществена, поради липса на ангажирани от жалбоподателя
безспорни доказателства за осъществяване на отделните аспекти от сделката
и на самата сделка като цяло. Счита аргументите на ищеца, свързани с
приложението на чл.177 от ЗДДС, за неотносими, тъй като отговорността на
ревизираното лице не е ангажирана поради поведението на неговите
доставчици. Оспорва наличието на пряка причинна връзка между
нарушението на нормата и причинената вреда с аргументи, че съдебното
решение не определя дължимия или недължимия ДДС по дадена доставка, а
преценява законосъобразността на ревизионния акт, който определя този
размер и по този начин засяга посочения финансов интерес, а постановеният в
нарушение на правото съдебен акт би нарушил интереса на страната за
справедливо и законосъобразно правосъдие.
С отговора на исковата молба ответната НАП е оспорила иска по
съображения, че ревизионния акт е потвърден с влязло в сила съдебно
решение, при което законосъобразността му не може да бъде разглеждана в
настоящото производство. Правото на приспадане на данъчен кредит на
ищеца е отказано поради това, че е не е доказана реалността на доставките
при използването на всички допустими доказателствени средства за
разкриване на обективната истина от органите по приходите и от съда, като
извършването на реална доставка е изискване както на ЗДДС, така и на
законодателството на ЕС. Тъй като не е налице незаконосъобразен акт на
администрацията и понеже установените на ищеца данъчни задължения са
определени на основата на ЗДДС при спазване на установените процесуални
и материални правила, той не е претърпял вреди. Оспорва се и размера на
обезщетението с твърдения с внесената сума от 18650лв. да са покрити други
данъчни задължения на ищеца за 2012г. и 2013г., с оглед поредността при
погасяване на публичните задължения по чл.169 от ДОПК, при което е
неправилно определена с уточняващата молба лихвата върху обезщетението.
9
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за
безспорно, че ищецът Н.В.Д. е регистриран като едноличен търговец с фирма
„Н.Д.“, чийто основен предмет на дейност е свързан с извършване на
заготовка и продажба на арматурно желязо, като през 2008г. получил
доставки на желязо, за които му били издадени следните фактури: от
„В.Т.“ЕООД фактура №66/13.03.2008г. на стойност 26649лв. с ДДС в размер
на 5329,80лв., фактура №77/24.03.2008г. на стойност24570,80лв. с ДДС в
размер на 4914,16лв., фактура №82/27.03.2008г. на стойност 26969,60лв. с
ДДС в размер на 5393,92лв. и фактура №116/24.04.2008г. на стойност
28938лв. с ДДС в размер на 5787,60лв.; от „Н.Ф.Н.М.“ЕООД фактура
№21/03.07.2008г. на стойност 36769лв. с ДДС в размер на 7353,80лв. и
фактура №124/08.08.2008г. на стойност 35686,40лв. с ДДС в размер на
7137,28лв.; и от „С.т.“ЕООД фактура №10/23.05.2008г. на стойност
33519,20лв. с ДДС в размер на 6703,84лв. Със Заповед №1200886/15.02.2012г.
на ТД на НАП-П. било възложено извършването на ревизия на ЕТ“Н.Д.“ за
установяване на публични задължения за ДДС в периода 01.03.2008г.-
31.08.2008г., приключила с издаване на ревизионен акт №********* от
03.10.2012г. на ТД на НАП-П., с който му било отказано правото на данъчен
кредит по цитираните фактури в размер на общо 42620,40лв. В рамките на
ревизионното производство били изискани от ревизираното лице всички
документи за доставките по фактурите и били извършени насрещни проверки
на доставчиците. Ревизираното лице представило, освен фактурите,
доказателства за плащането им и обяснения за реда на доставките.
Установено било, че разтоварването на стоката е извършвано от работници на
ищеца, но те не са подписвали никакви документи за доставената стока.
Представените други доказателства не били кредитирани от органите по
приходите, тъй като не се обвързват с процесните доставки. Доставчиците не
били открити на декларираните адреси, поради което исканията за
представяне на документи били връчени чрез поставяне на съобщение на
информационното табло на НАП. Относно „В.Т.“ЕООД се установило, че е
дерегистрирано по ЗДДС на 26.11.2008г. и за периода на издаване на
фактурите нямало назначени по трудови договори лица, подадени ГДД и
данни за притежавани активи, както и, че дружеството има особено големи
задължения по ЗДДС, установени с РА. Относно доставчика
„Н.Ф.Н.М.“ЕООД било установено, че в периода на доставките по
10
процесните фактури няма назначени по трудов договор лица, декларираната
основна дейност в ГДД била „други персонални услуги, некласифицирани
другаде“, нямало декларирани в ГДД амортиризуеми активи. Относно
„С.т.“ЕООД било установено, че няма назначени по трудов договор лица,
дружеството било дерегистрирано по инициатива на данъчен орган, считано
от 12.01.2010г., имало задължения в особено големи размери, основната
декларирана дейност в ГДД за 2008г. била „търговия с текстил и
галантерийни стоки“ и нямало амортиризуеми активи. ЕТ“Н.Д.“ подал жалба
срещу ревизионния акт, който бил потвърден с Решение №1554/19.12.2012г.
на директора на Дирекция „ОУИ“ при ЦУ на НАП с мотиви, че по преписката
липсват достоверни данни за приемането и предаването на стоките, за
превозването им и за последващото им заприходяване, че представените
товарителници, кантарни бележки и сертификати не доказвали факта на
прехвърляне на собствеността, тъй като не била установена връзка между
фактурите и съдържащите се в документите косвени данни, че изцяло
доказателствената тежест за установяване на предпоставките за правото на
данъчен кредит на ЕТ е прехвърлена нему, че от него се изисква по безспорен
и несъмнен начин да удостовери предаването на стоката от доставчика и, че
доставчикът е разполагал с нея към този момент, като решаващият орган се
позовал на РА, с който било прието, че за „С.т.“ЕООД, поради непредставяне
на изисканите документи, не било доказано получаването от него на
доставки, поради което не е могъл да достави съответното количество
арматурно желязо, че в международните товарителници не е отбелязан
„получател“ или посочените като получатели лица не са дружествата-
доставчици на ЕТ“Н.Д.“, нито контрахенти на доставчиците му. По жалба на
ЕТ“Н.Д.“ срещу ревизионния акт било образувано адм.дело №133/2013г. по
описа на Административен съд-Пловдив, с постановеното по което Решение
№1544/05.07.2013г. жалбата била отхвърлена. Съдът, позовавайки се на чл.63
и чл.167 от Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС, както и на
съответстващите разпоредби на чл.68,ал.2, чл.25,ал.2 и ал.6 от ЗДДС, приел,
че правото на приспадане възниква, когато подлежащият на приспадане данък
стане изискуем, а той става изискуем, когато стоките или услугите са
доставени, при което следва да е налице облагаема доставка на стока,
съставляваща прехвърляне на правото на собственост върху стоката, каквото
при родово определени вещи се доказва при доказване на предаването на
11
стоките в собствен склад или при натоварване в транспортно средство,
каквото предаване на арматурно желязо в случая не било установено, поради
липса на доказателства за наличие на работници, осъществили товаренето,
както и за превоза на стоките, тъй като не е ясна връзката между посочените в
представените ЧМР дружества с доставчиците по фактурите, не е доказана
последваща реализация на стоките, а ССчЕ не е изследвала такава,
включително чрез аналитична отчетност на ЕТ за тяхното изразходване и
влагане в извършваната дейност, като при анализ на покупките и продажбите
по второто допълнително заключение на ССчЕ се установявало, че за
повечето от процесните периоди количеството закупено желязо, без това от
процесните доставчици, било достатъчно за нуждите на ЕТ, с оглед
последващата му реализация. Решението било обжалвано от ЕТ“Н.Д.“ и
оставено в сила с Решение №16219 от 12.05.2013г. по адм.дело
№10888/2013г. на ВАС. Съдът приел, че при липса на доказателства за
прехвърляне на правото на собственост върху стоката не е доказано реално
извършване на доставката, поради което правилно е потвърден РА, с който е
отказано приспадане на данъчен кредит по процесните фактури на основание
чл.70,ал.5 от ЗДДС. Приел е, че установяването на реално осъществяване на
доставката изрично е подчертана от СЕС в т.31 от решението по дело С-
285/11, което не е в противоречие с тълкуванията по решението на СЕС по
съединени дела С-80/11 и С-142/11, тъй като разрешенията по него се отнасят
до различен фактически състав, при който обективното осъществяване на
доставката е установено. Правото на данъчен кредит не е отказано поради
ненамиране на предходни доставчици или поради недоказан произход на
стоката, поради което аргументите по приложението на чл.177 от ЗДДС не
следва да се обсъждат. Не става въпрос за ангажиране на отговорността на
ревизираното лице поради поведението на неговите доставчици, а за
непризнаване на право на данъчен кредит поради недоказване на реалността
на извършените доставки. По делото пред окръжния съд по искане на ищеца
за установяване на твърденията му, че към 2008г. с неговите доставчици е
могло да се осъществи контакт и да се изиска представянето на документи за
извършените доставки по процесните фактури, са приложени адм.дело
№399/2010г. и адм.дело №4457/2011г., двете по описа на Административен
съд-Варна, по които двама от доставчиците му – „В.Т.“ЕООД и „С.т.“ЕООД
са били доставчици на арматурно желязо и на жалбоподателите „Ш.“АД и
12
„Н.“ЕООД по тези производства, по които съставените РА с отказ за
приспадане на данъчен кредит по първото и с определени задължения за
корпоративен данък по второто са били отменени, като било доказано, че
доставките са били осъществени и, че била налице идентичност на
получените стоки със стоки, с които били извършени последващи продажби и
осчетоводени приходи с тези стоки по фактурите, предмет на РА. В
първоинстанционното производство е било прието заключение на ССчЕ,
според което покриването на задължението за главницата за внасяне на ДДС
в размер на 42620,40лв. било осчетоводено срещу платежно нареждане за
същата сума от 17.10.2012г., а това за мораторна лихва м размер на
23110,79лв. било осчетоводено по плащания от 05.12.2012г., 12.12.2012г.,
09.01.2013г. и 11.01.2013г., както и с усвояване на преведени суми от
предходни периоди, необвързани с декларирани данни, като за периода на
просрочие в плащането на главницата 04.10.2012г.-17.10.2012г. били
допълнително начислени лихви в размер на 168,39лв., закриването на които
нови партиди било осчетоводено на 11.01.2013г., а с нарочно плащане от
18.11.2014г. в приход на бюджета била платена сумата от 3529,62лв. за
юрисконсултското възнаграждение по административните дела. Размерът на
изтеклите мораторни лихви върху всички изпълнени от ищеца плащания за
издължаване на сумите по РА при съобразяване на всеки вид задължение по
данъчен период, считано от датата, следваща плащането в приход на
бюджета, до датата на подаване на исковата молба в съда, били в общ размер
от 15349,54лв. При тази фактическа обстановка първоинстанционният съд е
приел иска по чл.4§3 от ДЕС за допустим. По същество е приел да е налице
първата предпоставка за ангажиране отговорността на ответниците, тъй като
разпоредбите на чл.167 и чл.168 от Директива 2006/112/ЕО, на които се
позовава ищеца, са насочени към създаване на права на частноправни субекти
– право на приспадане на данъчен кредит по облагаема доставка. Приел е за
недоказана втората предпоставка – неправомерните действия на НАП, с които
е отказано право на приспадане на данъчен кредит, и решението на ВАС, с
което е потвърден издадения ревизионен акт, да представляват очевидно
съществено нарушение на правото на ЕС, тъй като правото на данъчен кредит
е отказано, съгласно разпоредби на ЗДДС, в които са транспонирани нормите
на Директивата, при което нормите от вътрешното право са изцяло в синхрон
със съюзното право в областта на данъчното облагане, като в ревизионното
13
производство е приета при тежест на носителя на правото за недоказана
реалността на доставките по процесните фактури, както е прието и с
решението на ВАС, според което правото на данъчен кредит не е отказано
поради ненамиране на предходни доставчици или поради недоказан произход
на стоката, и в случая не става въпрос за ангажиране на отговорността на
ревизираното лице поради поведението на неговите предходни доставчици, а
за непризнаване на данъчен кредит поради недоказване на реалността на
извършените доставки, което е изискване и на законодателството на ЕС и
практиката на СЕС, съгласно чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива
2006/112/ЕО, според които, за да възникне изискуемост на данъка, първо
трябва да е налице облагаема доставка, а такава е налице при прехвърляне на
правото на собственост върху стоката, което при родово определени вещи,
както в случая, се установява при доказване предаването на стоките или чрез
транспортирането им, в каквато насока е и т.31 от решението по дело С-
285/11, непротиворечащо на тълкуванията по решението по съединени дела
С-80/11 и С-142/11, отнасящи се до различен фактически състав, при който
обективното осъществяване на доставката е установено. Приел е, че след като
от доказателствата по делото не е установено по несъмнен начин, че е налице
реално осъществена доставка на желязо по процесните фактури, доводите на
ищеца и практиката на СЕС относно фактурирането на тези доставки или
последиците от документалното им оформяне, включително и такова, което е
измамно, са неотносими, защото това не е било предмет на
административното производство пред съда. Приел е ВАС да не е бил длъжен
да отправи преюдициално запитване до СЕС, тъй като по въпроса дали има
реално извършена доставка отговорът произтича по очевиден начин от
съдебната практика /решенията по дела С-152/02, съединени дела С-439/04 и
С-440/04 и по дело С-587/10 на СЕС/, а и, тъй като в настоящия случай са
налице множество решения, в които при отговора на различни въпроси,
свързани с данъчната политика на съда, е дадено разрешението, че, за да
възникне правото на приспадане на данъка, следва да са налице
положителните материалноправни предпоставки за това – наличие на реално
извършена доставка и на фактура или друг документ, който я удостоверява.
Приел е за неотносима към настоящия правен спор цитираната от ищеца
практика на СЕС, тъй като тя касае отказан данъчен кредит поради
установени нередности при предходните доставчици или поради данни за
14
данъчна измама, а в случая данъчният кредит не е отказан на това основание.
С оглед възраженията на жалбоподателя и служебните си правомощия
по чл.269,изр.1 от ГПК настоящата инстанция намира обжалваното
първоинстанционно решение за валидно и допустимо.
Предявеният иск е по чл.4 § 3 от ДЕС. Към датата на предявяването му
– 12.02.2015г., с подадена по пощата искова молба вх.№774/16.02.2015г., не е
съществувала изрична законова разпоредба, регламентираща отговорността за
вреди от нарушение на правото на ЕС и процесуалният ред за нейното
реализиране. Такава е приетата със ЗИДЗОДОВ /ДВ, бр.94 от 29.11.2019г./
посредством новата разпоредба на чл.2в. Според пар.6,ал.1 и ал.2 от ПЗР на
ЗИДЗОДОВ, обаче, законът се прилага за предявените след влизането му в
сила искови молби, а неприключилите до влизането му в сила производства
се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при
последвало въззивно и касационно обжалване. При тази законова
регламентация, поддържаните от ответниците в първоинстанционното
производство възражения по допустимостта на иска във връзка с
подсъдността и реда за разглеждане на спора са неоснователни.
Въпросът за допустимостта на иска при другарство, повдигнат от
ответника ВАС с отговора на исковата молба, се поставя единствено в
хипотезата на задължително необходимо другарство, при която съвместната
легитимация на ответниците е условие за допустимост на процеса. При
обикновеното другарство, каквото е налице и при солидарната отговорност,
при условията на която в случая са предявени исковете спрямо двамата
ответници, въпросът за допустимостта се поставя само ако исковете спрямо
тях подлежат на разглеждане по различен съдопроизводствен ред, какъвто
настоящият случай не е. По начало за процесуалната легитимация се изхожда
от правното твърдение на ищеца в исковата молба относно страните по
въведеното с нея спорно материално правоотношение и за наличието й съдът
следи служебно, като тя е абсолютна процесуална предпоставка за
съществуването на правото на иск, гарантираща разрешаване на правния спор
със сила на пресъдено нещо именно между надлежните страни. От страна на
ищеца са изложени обстоятелства относно претърпени от него имуществени
вреди вследствие действията и на двамата ответници по повод издадения
ревизионен акт и упражненият спрямо него в административното
15
производство съдебен контрол за законосъобразност, с което е обоснована
тяхната пасивна легитимация.
Неоснователно жалбоподателят поддържа с обжалваното решение
първоинстанционният съд да не се е произнесъл по предявения иск. Доводите
му за недопустимо преразглеждане на административноправния казус от
гледна точка на практиката по приложението на националния ЗДДС, вместо
да се изследват предпоставките за възникване на данъчен кредит по
Директива 2006/112 от гледна точка на твърдените в исковата молба
нарушения и да се анализира съдебната практика на СЕС, както и да бъде
формирано самостоятелно становище по необходимите за установяване
реалността на доставката доказателства, вместо да се възпроизвеждат
мотивите на съдилищата, разглеждали законосъобразността на ревизионния
акт, всъщност касаят мотивите и обосноваността на решението, които са от
значение за неговата правилност, а не за допустимостта на същото. Липсата
на мотиви по принцип не съставлява порок, водещ до недопустимост на
първоинстанционното решение, а касае правилността му, тъй като въззивният
съд е също инстанция по същество, макар и да е ограничен от оплакванията в
жалбата, като при повдигнат от страните във въззивното производство спор
относно фактите е длъжен самостоятелно да ги прецени, както и служебно
следи за приложението на императивните материалноправни норми. Поради
това и доколкото изискването за излагане на мотиви по чл.236,ал.2 от ГПК
касае всички съдебни решения, а не само тези по спорове като настоящия,
искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване по
въпроса относно необходимостта от излагане на мотиви от националния съд
за нарушение на правото на Европейския съюз, е оставено без уважение като
неоснователно.
От принципа на лоялното сътрудничество, въздигнат с нормата на чл.4 §
3 от ДФЕС, произтича и отговорността на държавите-членки за вреди от
нарушаване на правото на Европейския съюз. Нормата подлежи на директно
приложение и всеки частноправен субект на държава-членка на ЕС може да
се позовава пряко на нея за ангажиране на отговорността на държавата за
вреди от нарушение на Общностното право, по който начин се гарантира
неговото прилагане и ефективността на разпоредбите му. Без значение е дали
вредите са причинени от държавен орган на законодателната, съдебната или
16
изпълнителната власт, срещу каквито в случая са предявени претенциите.
Условията за ангажиране на отговорността са три: нарушената правна норма
да е предназначена да предоставя права на индивидите; нарушението да е
достатъчно сериозно и да има пряка причинна връзка между възложеното на
държавата задължение и понесената от увредената страна загуба или вреда.
Когато се касае за причинени от орган на съдебната власт вреди по повод
възложената му правораздавателна дейност, легитимирана е юрисдикцията,
която се е произнесла като последна инстанция, тъй като тя е последният
съдебен орган, пред който частноправните субекти могат да предявят
предоставените им от правото на ЕС права и тяхното нарушение е последица
от окончателното съдебно решение. То се ползва със стабилитет и сила на
пресъдено нещо, гарантиращи правната сигурност, която не може да бъде
оспорвана. Производството по ангажиране на отговорността на държавата не
преследва такава цел и не е непременно между същите страни като
участвалите в производството по което е постановено решението, придобило
сила на пресъдено нещо. Именно поради това, държавната отговорност за
нарушение на правото на Общността от решение на националната
юрисдикция, отсъждаща на последна инстанция, може да се понесе само в
изключителния случай, когато съдът очевидно е нарушил приложимото
право. Това специално условие следва да се преценява наред с общите. То
изисква да бъдат преценени всички относими към нарушението обстоятелства
– степента на яснота и точност на нарушената норма, неспазване на
задължението за отправяне на преюдициално запитване, несъобразяване на
съдебната практика на СЕС по поставения за разглеждане въпрос, дали
нарушението е умишлено, извинима ли е правната грешка. Действащият като
последна инстанция национален съд е длъжен да отправи преюдициално
запитване до СЕС винаги, когато пред него е повдигнат въпрос, свързан с
тълкуване на определена общностна норма или нейната валидност, освен ако
приложимата правна норма е ясна и недвусмислена, СЕС вече е отговорил на
идентичен въпрос или отговорът произтича по очевиден начин от съдебната
практика. Предвид спецификата на юридическата дейност, свързана с
допускане и преценка на доказателства, установените посредством тях факти
и подвеждането им под приложимата правна норма, включително при
тълкуване на закона, явно нарушение на общностното право може да е
резултат и от тълкуване на закона или преценка на разглеждани от съда факти
17
и доказателства. В такава насока е практиката на СЕС, обективирана в
Решение от 30.09.2003г. по дело С-224/01; Решение от 13.06.2006г. по дело С-
173/03; Решение от 28.07.2016г. по дело С-168/15, Решение от 09.09.2015г. по
дело С-160/14, както и Решение №17 от 05.03.2021г. по гр.дело №1457/2020г.
на ВКС-IV г.о. В този смисъл настоящото производство по обезвреда няма за
цел преразглеждане на спора, за който е налице влязло в сила съдебно
решение, както настоява и ответникът ВАС, но изисква от сезирания съд да
прецени доказателствата и фактите по него от гледна точка на съответствието
им с ПЕС, на погрешна оценка на каквито, от която произтича и нарушение на
приложимото съюзно право, се позовава ищецът.
Директивата като акт на Общността е обвързваща и задължителна за
държавите-членки по отношение на резултата, който трябва да постигнат, но
оставя на националните органи избора и формите на нейното прилагане.
Транспонирането й в националното право е съвкупността от законодателни,
административни и други мерки, които държавата-членка трябва да приеме
като необходими за постигането на предписания от нея резултат и в
определения със същата срок. Независимо, че директивата не е пряко
приложима, тъй като следва да бъде въведена в националното
законодателство, нейните разпоредби могат да имат пряко действие и, за да
се реализира отговорността за вреди, следва тя да цели осигуряване на права
на лицата, чието съдържание е възможно да се определи /Решение от 19
ноември 1991г. по съединени дела С-6/90 и С-9/90, Решение от 14 юли 1997г.
по дело С-91/92г./. В тази връзка Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28
ноември 2006г. регулира общата система на ДДС и регламентира правото на
приспадне на данък добавена стойност, както и предпоставките за възникване
и упражняване на това право, посредством разпоредбите на чл.63, чл.167,
чл.168 и чл.178, на нарушението на които, на практиката на СЕС по
тълкуването и прилагането им и на изведените от нея принципи на данъчния
неутралитет, правната сигурност и пропорционалността, се позовава ищецът,
както и на неправилното разпределение на доказателствената тежест и
оценката на доказателствата и фактите. Посочените норми са транспонирани
в националното законодателство посредством текстовете на чл.25, чл.68,
чл.69 и чл.71 от ЗДДС. С тях е предвидено, че доколкото стоките и услугите
се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадълженото лице,
същото има правото да приспадне дължимия или платен ДДС по отношение
18
на извършената за него от друго данъчнозадължено лице доставка на стоки
или услуги, за която притежава фактура, като правото на приспадане възниква
по времето, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем, а
данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или
услугите са доставени. В този смисъл посочените норми от Директивата по
недвусмислен начин обвързват възникването на правото на приспадане с
реалното осъществяване на доставката на стоките или услугите. В такава
насока е и наличната към постановяване на съдебното решение на ВАС
практика на СЕС, включително цитираната от ищеца. Въз основа на нея той
счита, че издаването на фактура за доставката е достатъчно условие за
възникване на правото на приспадане и такова може да бъде отказано само
ако данъчните власти установят в ревизионното производство и пред съда в
производството по обжалване на отказа въз основа на обективни данни, че
данъчнозадълженото лице е участвало в измама или злоупотреба или е знаело
или трябвало да знае, че сделката е част от данъчна измама, извършена нагоре
или надолу по веригата на доставки, каквото безспорно в случая не е
основанието за постановения и потвърден по съдебен ред отказ. С Решение от
21.10.2010г. по дело С-385/09 и Решение от 01.03.2012г. по дело С-280/10 се
приема, че формално условие за упражняване на правото на приспадане е
притежаването на фактура, издадена в съответствие с чл.200, но основният
принцип на неутралитет на ДДС налага да се предостави приспадането му по
получени доставки, ако са изпълнени изискванията по същество, дори и ако
данъчнозадължените лица са пропуснали някои формални изисквания, с
което се дава приоритет на материалноправните изисквания. С Решение от
06.12.2012г. по дело С-285/11 е прието, че за установяване на правото на
приспадане е необходимо да се установят материалноправните изисквания -
дали доставките на стоки са били реално осъществени и дали са използвани за
извършването на облагаеми сделки, като националната юрисдикция извърши
в съответствие с установените в националното право правила глобална
преценка на всички елементи и фактически обстоятелства, и ако в резултат на
тази преценка се установи, че доставките на стоки са реално осъществени и
впоследствие тези стоки са били използвани от лицето за целите на неговите
облагаеми сделки, по принцип правото на приспадане не би могло да му бъде
отказано, а то може да бъде отказано само ако бъдат установени обективни
данни, въз основа на които да се заключи, че данъчнозадълженото лице е
19
знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на
приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг
стопански субект нагоре или надолу по веригата от доставки. С Решение от
13.02.2014г. по дело С-18/13 на въпросите дали Директивата трябва да се
тълкува в смисъл, че не допуска данъчнозадълженото лице да извърши
приспадане на ДДС, начислен в издадените от доставчик фактури, когато,
въпреки, че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била
действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, тъй
като последните не са разполагали с необходимите персонал, материали и
активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани в счетоводната им
документация и се е оказало, че някои документи не са били подписани от
посочените в тях като доставчици лица, е прието, че правото на приспадане се
упражнява незабавно по отношение на целия данък, начислен по получени
доставки /т.24/, т.е. по реално осъществени такива в полза на
данъчнозадълженото лице, и от текста на чл.168,б.а от Директивата следва,
че, за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна,
заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице, и от друга страна, стоките
или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие
от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а
нагоре по веригата тези стоки и услуги трябва да бъдат доставяни от друго
данъчнозадължено лице, следователно, ако тези условия са изпълнени,
приспадането по принцип не може да бъде отказано /т.25/, и само по
изключение при условие, че в този случай компетентният орган по приходите
въз основа на обективни данни установи, че данъчнозадълженото лице, което
е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело
или е трябвало да знае, че с придобиването им е участвало в сделка, която е
част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект,
действащ нагоре или надолу по веригата от доставки на стоки или услуги,
правото на приспадане може да бъде отказано /т.26-29/, като съдът е задължен
в съответствие с установените в националното право правила за доказване да
извърши глобална преценка на всички обстоятелства по делото /т.30/. С
Решение от 06.09.2012г. по дело С-324/11, по което извършването чрез
подизпълнители на строителните работи за данъчнозадълженото лице е било
установено, е прието, че в този случай правото на приспадане на ДДС за
предоставените му услуги не може да бъде отказано поради това, че лицензът
20
за индивидуален предприемач на издателя на фактурата е отнет преди
последният да е предоставил въпросните услуги или да е издал съответната
фактура, когато тя съдържа информацията, необходима за идентифициране на
лицето-издател и на естеството на предоставяните услуги, както и поради
това, че издателят на фактурата не е декларирал наетите от него работници,
без данъчният орган да доказва въз основа на обективни данни, че
данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с
която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама,
извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по
веригата на доставки, като фактът, че данъчнозадълженото лице не е
проверило дали между наетите на строежа работници и издателя на фактурата
е съществувало правоотношение или дали този издател е декларирал
посочените работници, не представлява такова обективно обстоятелство. С
Решение от 31.01.2013г. по дело С-642/11 и с Решение от 31.01.2013г. по дело
С-643/11 е прието, че издателят на фактура дължи начисления в нея ДДС
дори и при липса на облагаема сделка, но упражняването на правото на
приспадане на начислен ДДС от получателя на фактурата е свързано с
действителното извършване на облагаема сделка, като чл.167 и чл.168 от
Директивата и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на
равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на
приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва
действително извършена облагаема сделка, независимо, че в съставен на
издателя на същата фактура ревизионен акт не е направена корекция на
декларирания от последния ДДС, като в този случай данъчната
администрация е стигнала до извод за липса на облагаема сделка от факта, че
доставчикът не е представил изисканите му в хода на ревизията документи, и
с оглед оспорване на този извод от страна на жалбоподателя, националната
юрисдикция следва да го провери, като в съответствие с правилата за
доказване по националното право извърши обща преценка на всички
доказателства и фактически обстоятелства и ако все пак поради данъчни
измами или извършени от издателя на фактурата или от доставчиците нагоре
по веригата и посочени като основание за правото на приспадане нередности
се приеме, че сделката не е действително извършена, трябва да се установи
въз основа на обективни данни и без да се изисква от получателя на фактурата
да извършва проверки, каквито не е длъжен да прави /че издателят на
21
фактурата има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със
стоките, предмет на доставката и е бил в състояние да ги достави и е
изпълнил задълженията си за деклариране и внасяне на ДДС/, че е знаел или е
трябвало да знае, че сделката е част от измама с ДДС, следва да откаже
правото на приспадане. В Решение от 21.06.2012г. по съединени дела С-80/11
и С-142/11, поставените въпроси се основават на констатации, че сделката, с
която се обосновава правото на приспадане, е извършена и фактурата за нея
съдържа необходимите данни, поради което са изпълнени условията на
Директивата за възникването и упражняването на правото на приспадане, и в
този случай то може да бъде отказано само ако въз основа на обективни данни
се установи, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че
сделката е част от данъчна измама, извършена от издателя на фактурата или
от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки, като не се допуска
отказ поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят
на фактурата има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със
стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил
задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, или поради това, че
данъчнозадълженото лице не притежава други документи, освен фактурата,
от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са
изпълнени условията за упражняването на правото на приспадане и
данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения
или измама от страна на въпросния издател. С Решение от 18.07.2013г. по
дело С-78/12 е прието, с оглед отказа на българските данъчни органи да
признаят на „Е.-К“ право на приспадане на ДДС по процесните доставки на
стоки по съображението, че не е доказано действителното осъществяване на
тези доставки, и доколкото „Е.-К“ оспорва констатацията за липса на
осъществени доставки, че лицето, което иска да си приспадне ДДС, следва да
докаже, че отговаря на предвидените условия за това, и от друга страна, че
запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за
доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически
обстоятелства, за да определи дали „Е.-К“ може да упражни правото на
приспадане по посочените доставки на стоки, като за целите на общата
преценка могат да бъдат взети предвид данни относно доставки,
предхождащи или следващи разглежданите, както и свързани с тях документи
като сертификати и свидетелства, издадени за транспортирането или за
22
износа на съответните стоки, във връзка с което националните
административни и съдебни органи следва да откажат да признаят право на
приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че това право се
претендира с измамна цел или с цел злоупотреба. В тази връзка на
поставените въпроси дали разпоредбите на Директивата трябва да се тълкуват
в смисъл, че във връзка с упражняването на правото на приспадане на ДДС
понятието „доставка на стоки“ и доказването на действителното
осъществяване на такава доставка предполагат да е налице формално
учредено право на собственост на доставчика на съответните стоки върху
същите или за целта е достатъчно да е придобито право на собственост върху
тези стоки чрез добросъвестно владение, е отговорено, че във връзка с
упражняването на правото на приспадане на ДДС понятието „доставка на
стоки“ по смисъла на Директивата и доказването на действителното
осъществяване на такава доставка не са свързани с формата на придобиване
на правото на собственост върху съответните стоки, а запитващата
юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да
извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства
по отнесения до нея спор, за да определи дали разглежданите в главното
производство доставки на стоки са действително осъществени и дали
съответно за тях може да бъде упражнено право на приспадане. В обобщение
цитираната тълкувателна практика на СЕС на разпоредбите от Директивата
при различни фактически обстоятелства и поставени за тълкуване въпроси
приема, че правото на приспадане на данъка възниква за данъчнозадълженото
лице, в полза на което е реално осъществена доставка на стоки или услуги от
друго данъчнозадължено лице, използвани впоследствие за целите на
неговите облагаеми сделки, при наличието на които материалноправни
условия то не може да му бъде отказано, освен ако при проверката от страна
на административните и съдебните органи въз основа на обективни данни се
установи, че сделката, с която е обосновано правото на приспадане, е част от
данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект
нагоре или надолу по веригата от доставки, и то само ако
данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае за измамата, без от
него да се изисква да се е уверило, че издателят на фактурата има качеството
на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката,
бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране
23
и за внасяне на ДДС. В този смисъл действителното извършване на доставката
е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане, и
установяването му е предпоставка за неговото признаване, при наличието на
която отказ може да бъде постановен само по изключение в посочените
случаи, доколкото правото на приспадане е неразделна част от механизма на
ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано, като режимът на
приспадане цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на
дължимия или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност,
по който начин общата система на ДДС цели да гарантира пълен неутралитет
на данъчната тежест върху всички икономически дейности, независимо от
техните цели и резултати, при условие, че съответните дейности по принцип
подлежат на облагане с ДДС. Наличието на фактура е формално изискване за
упражняването на правото на приспадане, приоритет пред което имат
материалноправните изисквания относно неговото възникване и при спор за
тяхното настъпване в доказателствена тежест на претендиращото правото на
приспадане лице е да ги установи, съобразно разпределението й с нормите на
националното законодателство /чл.154,ал.1 от ГПК във връзка с пар.2 от ДР
на ДОПК/, като националната юрисдикция следва да извърши обща преценка
на всички доказателства и фактически обстоятелства, и в доказателствена
тежест на органа по приходите е да установи наличието на обективни данни
за измама, злоупотреба или недобросъвестност на данъчнозадълженото лице,
а националната юрисдикция е длъжна и служебно да провери дали такива
обективни данни са установени, с оглед признатата от Директивата цел за
борба срещу данъчните измами, избягването на данъци и евентуални
злоупотреби. При така наличната практика на СЕС по тълкуването на
посочените разпоредби от Директивата относно правото на приспадане на
данъка, искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване
по поставените от него въпроси е отхвърлено като неоснователно от
настоящата инстанция.
В конкретния случай органите по приходите са отказали правото на
приспадане на ищеца поради липсата на реална доставка на желязо по
процесните фактури, а не поради непредставянето на доказателства от
предходните доставчици или поради наличието на обективни данни за
измама, на което основание отказът е потвърден и с решението на ВАС като
последна инстанция. Този извод е формиран въз основа на съвкупната
24
преценка на събраните доказателства, според които част от представените от
ищеца ЧМР, товарителници и кантарни бележки не са придружени с превод
на български език, а в кантарните бележки не се съдържат данни за издателя,
нито за получателя на количествата по тях, липсва идентификатор на
фирмата-превозвач и не е посочено място на товарене и разтоварване, като в
част от ЧМР са видни номерата на транспортните средства и фирмите-
превозвачи, както и гръцки дружества – доставчици, но в тях като получатели
на стоките са посочени „И. И“ЕООД и „М.с.“ЕООД, а не фигурират
доставчиците на жалбоподателя или самия жалбоподател и при направената
служебна проверка в информационната база на НАП е установено, че през
съответния данъчен период доставчиците на жалбоподателя не са
декларирали получени стоки от посочените в ЧМР две дружества, и,
независимо, че процесните фактури са надлежно осчетоводени, според
приетото заключение на ССчЕ, същото не е изследвало, нито от
жалбоподателя са били представени доказателства за реализацията на
стоките, а от съдържащите се в заключението данни за оборотите на
търговеца – покупки и продажби, е видно, че за процесните периоди
закупеното количество желязо, без това от процесните доставчици, е било
достатъчно за нуждите на фирмата, с оглед последващата му реализация, и
ревизираното лице не е представило аналитична отчетност за изразходване на
стоките и влагане в извършваните от него дейности, с което да докаже
тяхното използване за извършване на облагаеми доставки, като показанията
на ангажирания от жалбоподателя св.Трочков не се кредитират относно
разтоварването на материал от Гърция, доставен именно в процесните
периоди и от съответните доставчици. Жалбоподателят, който черпи за себе
си спорното в процеса право на данъчен кредит, носи доказателствената
тежест по пътя на пълно и главно доказване да установи, че процесните
фактури удостоверяват реални доставки, което не е сторил. С решението си
ВАС се е позовал на т.31 от решението по дело С-285/11 относно
необходимостта от установяване на реално осъществяване на доставката и е
приел то да не е в колизия с тълкуванията по решението на СЕС по съединени
дела С-80/11 и С-142/11, разрешенията по което се отнасят до различен
фактически състав, при който обективното осъществяване на доставката е
установено. Тези мотиви, противно на застъпваното от жалбоподателя, не
сочат на необходимостта ВАС да отправи преюдициално запитване, тъй като
25
той се е позовал именно на налична към този момент практика на СЕС
досежно материалноправното условие за възникване на правото на
приспадане относно наличието на реална доставка, каквато в казуса по
второто решение е била установена и което условие с него не е отречено. При
правилно разпределение на доказателствената тежест и съвкупната преценка
на доказателствата не е установено по несъмнен начин транспортирането и
фактическото предаване на стоката по процесните фактури, както и
последващата й реализация от жалбоподателя, за да се приеме наличието на
реално извършени доставки.
Приложените към настоящото дело адм.дело №399/2010г. и адм.дело
№4457/2011г. на Административен съд-Варна, с решенията по които е
отменен ревизионен акт за отказ на право на данъчен кредит на „Ш.“АД по
издадени през процесния период фактури от „В.Т.“ЕООД и е отменен
ревизионен акт, с който на „Н.“ЕООД са определени допълнително
задължения по ЗКПО – корпоративен данък, включително във връзка с
издадени през процесния период от „В.Т.“ЕООД и от „С.т.“ЕООД фактури, не
могат да бъдат обсъждани, тъй като същите не са били приложени и
обсъждани в образуваното по жалба на ЕТ“Н.Д.“ административно
производство, а в производството по иска за вреди от нарушение на правото
на ЕС може да се извърши преценка единствено на доказателствата и фактите
по приключилият с влязлото в сила съдебно решение спор от гледна точка на
съответствието им с ПЕС. Освен това, отказът за признаване на правото на
приспадане не е обоснован с установени нередности при доставчиците, с
невъзможността същите да бъдат издирени или с обективни данни за измама,
а с липсата на надлежни доказателства, които по категоричен начин да
установяват реалното осъществяване на преките доставки по процесните
фактури чрез транспортирането и фактическото предаване на стоките по тях.
Приложените дела касаят доставки между други лица.
При тези обстоятелства не се установява отказът на органът по
приходите да признае правото на приспадане, окончателно потвърден с
решението на ВАС, да е в нарушение на приложимите разпоредби от
Директива 2006/112/ЕО и тълкувателната практика на СЕС относно тях,
поради което правилно с обжалваното решение искът за присъждане на
обезщетение за вреди от такова нарушение е отхвърлен като неоснователен и
26
същото следва да се потвърди.
В първоинстанционното производство ответникът НАП е бил
представляван от упълномощен юрисконсулт, а ответникът ВАС от
упълномощен служител „съдебен помощник“. И двамата ответници са
претендирали за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. С
обжалваното решение такова на основание чл.78,ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК
във връзка с чл.37 от ЗПрП във връзка с чл.25,ал.2 от Наредбата за заплащане
на правната помощ е присъдено в размер на по 450лв. В срока по чл.248,ал.1
от ГПК за обжалване на решението ищецът е подал молба за неговото
изменение в частта му за разноските чрез отмяната на присъдените такива на
ответниците по съображения, поддържани и в частната жалба пред
настоящата инстанция. С обжалваното определение окръжният съд е приел
присъдените на ответниците възнаграждения да се дължат по силата на
чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК, с оглед отхвърляне на исковете спрямо тях и
осъществената от упълномощени юрисконсулт и служител с юридическо
образование по чл.32,т.3 от ГПК защита, в който смисъл е и новата изрична
разпоредба на чл.10,ал.4 от ЗОДОВ /обн. ДВ, бр.94/2019г./, чийто разрешения
са приложими и за заварените дела, с оглед тълкуването в мотивите на
Определение №2/20.04.2021г. по т.дело №1/2019г. на ОСС на ГК на ВКС и
ОСС на Първа и Втора колегии на ВАС, като доказателства за заплащането на
такива разноски не може да се изисква, тъй като юрисконсултското
възнаграждение се присъжда от съда. Настоящата инстанция споделя напълно
изчерпателно изложените в атакуваното определение мотиви. Само за
пълнота на изложението във връзка с оплакванията в частната жалба следва
да се има предвид, че т.1 от Тълкувателно решение №6 от 06.11.2013г. по
тълк.дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава
жалбоподателят, касае представянето на доказателства за заплатените от
страната разноски, но за адвокатско възнаграждение по сключен договор за
правна защита. Относно оспорената дължимост на възнаграждение за
юрисконсулт следва да се има предвид, че с Решение №10 от 29.09.2016г. по
к.д. №3/2016г. Конституционният съд е отхвърлил искането на омбудсмана на
Република България за установяване на противоконституционност на
чл.78,ал.8 от ГПК. Цитираното от жалбоподателя Решение от 12.07.2007г. по
делото Първан Станков срещу България на ЕСПЧ се отнася до разноските за
държавна такса в производството по ЗОДОВ. С Решение от 23.11.2017г. по
27
съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС е прието, че чл.101§1 от ДФЕС
във връзка с чл.4§3 от ДЕС и с Директива 77/249 трябва да се тълкуват в
смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата в главните
производства, съгласно която в полза на юридическите лица и едноличните
търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани
от юрисконсулт.
Ответниците претендират за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение и за въззивното производство, каквото, с оглед изхода по
спора и по изложените по-горе съображения им се дължи, като
жалбоподателят следва да бъде осъден да им заплати такова в размер на по
400лв.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №21047 от 09.07.2021г., постановено по
гр.дело №25/2017г. по описа на Окръжен съд-С..
ПОТВЪРЖДАВА Определение №21213 от 11.10.2021г., постановено по
гр.дело №25/2017г. по описа на Окръжен съд-С..
ОСЪЖДА ЕТ“Н.Д.“, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр.С.,
ул.“Е.“№2, вх.В, ет.2, ап.30, представляван от Н.В.Д. с ЕГН:**********, да
заплати на Н.а.п. – гр.С. сумата от 400лв. /четиристотин лева/,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
ОСЪЖДА ЕТ“Н.Д.“, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: гр.С.,
ул.“Е.“№2, вх.В, ет.2, ап.30, представляван от Н.В.Д. с ЕГН:**********, да
заплати на В.а.с. – гр.С. сумата от 400лв. /четиристотин лева/, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на
чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
28
Членове:
1._______________________
2._______________________
29