Определение по дело №919/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по настоящото въззивно гражданско дело № 316/2013 г. по описа на Окръжен съд Б., е образувано по жалба, подадена от М. В. Я., насочена срещу решение № 3874/12.11.2012 г., постановено по гр. д. № 260/2011 г. по описа на Районен съд Г. Д. в частта, с която е отхвърлен иска на жалбоподателя за признаване на установено съществуването на вземането му срещу ответника Г. И. Я. в размера на остатъка от 7000 лева по издаден запис на заповед от 04.11.2007 г., в частта, с която е признато за недоказано направеното от жалбоподателя оспорване на истинността на представена от Г. И. Я. разписка от 17.02.2010 г. за заплащане на сумата от 7000 лв., както и в частта за разноските.

В жалбата се излагат съображения за неправилност на постановения съдебен акт в обжалваните му части, както и за допуснати от районния съд нарушения на процесуалния закон. Иска се да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде постановено решение, с което да бъде уважен изцяло предявения от жалбоподателя иск срещу Г. И. Я.. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Г. И. Я.. В отговора се излага становище за неоснователност на въззивната жалба.

След като разгледа направените в жалбата оплаквания и прецени събраните по делото доказателства, както и изложените от страните доводи, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Производството пред Районен съд Г. Д. е образувано по искова молба на М. В. Я. от гр. Г. Д. срещу Г. И. Я. от гр. Г. Д. с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.415 ГПК във вр. с чл.535 и сл. ТЗ за признаване на установено по отношение на ответника съществуването на парично вземане в размер на 8000 лв., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1380/2010 г. по описа на РС Г. Д., представляващо парично задължение по издаден запис на заповед от 04.11.2007 г.

В исковата молба ищецът твърди, че ответникът е издател на запис на заповед от 04.11.2007 г. с поето безусловно и без право на протест задължение за сума в размер на 8000 лв., с падеж на 05.02.2008 г. и място на плащане гр. Г. Д.. Сочи се, че на 21.05.2008 г. ищецът е изпратил до длъжника покана за доброволно плащане, като доставката била върната в цялост с отбелязване, че на 09.06.2009 г. получателят е отказал да получи пратката. Ищецът на 01.11.2010 г. подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. № 1380/2010 г. по описа на РС Г. Д. и издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът депозирал възражение в срок.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва иска. Изложени са съображения за нередовност на исковата молба, така също и на издадения запис на заповед.

В първото по делото заседание ищецът е депозирал молба, с която навежда доводи за съществуването на каузално правоотношение между страните, а именно договор за заем, за чието обезпечаване е издаден процесния запис на заповед.

Във връзка с наведеното от ищеца твърдение за наличието на каузално правоотношение, ответникът е изразил становище, с което не оспорва сключването на договор за заем за сумата от 8000 лв., за обезпечаването на който е издаден процесния запис на заповед. Твърди, че по сключения договор за заем дължи на ищеца 1000 лв., останалите 7000 лв. са погасени, за което е съставена разписка от 17.02.2010 г.

От фактическа страна се установява следното:

На 04.11.2007 г. между ищеца М. В. Я. и ответника Г. И. Я. е сключен договор за заем за сумата от 8000 лв. за срок от три месеца. За обезпечаване на заемното правоотношение, ответникът е издал запис на заповед от същата дата за сумата от 8000 лв. с падеж 05.02.2008 г.

На 01.11.2010 г. ищецът М. Я. - поемател по записа на заповед е депозирал пред Районен съд Г. Д. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 1380/2010 г. по описа на с. съд. По така депозираното заявление съдът е издал заповед за изпълнение № 3478/03.11.2010 г. В срока по чл.414, ал.2 ГПК ответникът е депозирал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, като в срока по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил иск за установяване на вземането.

По делото е представена от ответника разписка с дата 17.02.2010 г., в която ищецът М. Я. е отразил, че е получил от ответника Г. Я. сумата в размер на 7000 лв., представляваща частично плащане по запис на заповед за сумата от 8000 лв.

С обжалваното решение е признато за установено съществуването на парично вземане на ищеца М. В. Я. срещу ответника Г. И. Я. в размер на 1000 лева, представляващо неизплатен остатък по сключен между страните договор за заем, обезпечен със запис на заповед за сумата от 8000 лева от 04.11.2007 г., ведно със законната лихва върху дължимата сума от 1000 лева, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 01.11.2010 г. до изплащане на вземането, за което вземане в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 1380/2010 г. по описа на Районен съд Г. Д.; отхвърлен е като неоснователен иска в останалата му част досежно претенцията да се признае за установено съществуването на вземане на ищеца срещу ответника в размер на остатъка от 7000 лева по издадения запис на заповед от 04.11.2007 г.; признато е за недоказано направено от ищеца оспорване на истинността на представената от ответника разписка от 17.02.2010 г. за заплащане на сумата от 7000 лева на ответника от ищеца; Г. И. Я. е осъден да заплати на М. В. Я. сторените от него разноски в заповедното производство в размер на 40 лева - държавна такса, съразмерно с установения размер на вземането, както и направените в производството пред районния съд разноски в размер на: 40 лева - държавна такса и 75 лева адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част на иска; М. В. Я. е осъден да заплати на Г. И. Я. сторените разноски в производството пред районния съд за адвокатско възнаграждение в размер на 393.75 лева съразмерно с отхвърлената част на иска.

Решението в частта, с която е уважен иска до размера на 1000 лв. не се обжалва и е влязло в сила.

По своята правна същност, записът на заповед е едностранно волеизявление в писмена форма, с посочено в чл.535 ТЗ съдържание. Записът на заповед по своя характер е и ценна книга - документ, който съдържа абстрактно менителнично волеизявление за задължаване и материализира правата, които това волеизявление съдържа. Записът на заповед следва да съдържа установените в разпоредбата на чл.535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект. Съгласно чл.536, ал.1 ТЗ, документ, който не съдържа някои от реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ не е запис на заповед, освен в случаите на ал.2, 3 и 4.

В конкретния случай, ответникът се позовава на липса на реквизит посочен в чл.535, т.1 ТЗ- наименованието “запис на заповед” в текста на документа на езика, на който е написан. Освен абсолютни възражения, ищецът е направил и лични такива, свързани с конкретните отношения длъжник- кредитор, а именно твърдението, че част от задължението в размер на 70000 лв. е погасено.

Настоящият състав намира възраженията на ответника срещу редовността на ефекта от външна страна за основателни. Видно от представения запис на заповед се установява, че в текста на документа липсва наименованието “запис на заповед”, т.е. процесния запис на заповед не съдържа всички кумулативни реквизити. Строгата форма е съществено условие за действителността на записа на заповед и ако не се съдържа едно от изброените в чл.535 ТЗ съществени условия, няма менителнична сила. При нередовност на менителничния ефект документът - запис на заповед би могъл да има доказателствено значение за съществуването на каузално отношение или на разписка за изпълнение - ако недействителността произтича от чл.535, т.2 ТЗ, да не се ползва с доказателствена сила за конкретно изявление на страната, посочена за издател - чл.535, т.7 ТЗ или да материализира единствено изявление за плащане - при наличието на друг порок на съдържанието.

Но дори и при нередовен или недействителен запис на заповед, съдът е длъжен да извърши проверка относно наличието на каузални отношения между страните, във връзка с които е бил издаден записа на заповед, т.е. извършва се проверка на материалноправното вземане - съществуването и изискуемостта му. / Решение № 666 от 6.12.2007 г. на ВКС по т. д. № 387/2007 г., Решение № 1414 от 29.10.2003 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2002 г., II т. о./.

По делото не се спори относно сключването на договор за заем, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 8000 лв. за срок от три месеца. Спорът е относно дължимостта на сумата от 7000 лв. От представена по делото разписка, издадена от ищеца се установява, че на 17.02.2010 г. ответникът е върнал част от заетата сума в размер на 7000 лв. Ищецът както в производството пред районния съд, така и във въззивната жалба отрича да е поставял подпис под документ с такова съдържание, като не оспорва подписа, но твърди, че вероятно се касае за съставяне на докумант след полагане на подпис върху празен лист.

Разписката е частен свидетелствуващ документ, удостоверяващ факта на получената сума. Получателят свидетелствува “против себе си”, че е получил сумата по разписката. Разписката по чл.77 ЗЗД се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл.77, ал. 1 ЗЗД. По изложените съображения, съдът намира, че сумата от 7000 лв. е погасена, поради което искът се явява основателен само за сумата от 1000 лв. и търсената лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК- 01.11.2010 г. Претенцията за разликата над 1000 до 8000 лв., предмет на въззивното обжалване е неоснователна.

Неоснователно е възражението относно допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от районния съд с приобщаване към доказателствения материал по делото на писмено доказателство- разписка за платена сума от 7000 лв. След постановяване на определението по чл.140 ГПК, в първото по делото съдебно заседание, ищцовата страна е представила допълнителна молба, с която уточнява предявения иск, с която е навела нови доводи за съществуването на каузално правоотношение между страните. С оглед на това на ответника е дадена възможност за становище по представената допълнителна молба, както и да направи доказателствени искания. Ответникът е изразил становище по допълнителната молба и е представил копие от разписка от 17.02.2010 г., както и във връзка с направеното от страна на ищеца оспорване истинността на представената разписка, е заявил, че ще се ползва от същата. В съдебно заседание е приета като доказателство разписка от 17.02.2010 г. Съгласно чл. 146, ал. 2 и ал. 3 ГПК преклузията за сочене на доказателства настъпва не с подаване на исковата молба, респективно с изтичане на срока за отговор, а едва след първото по делото заседание. Предвид уредените в чл.143, ал.2 ГПК хипотези, правилото на чл.144, ал.1 ГПК изключва поставянето на ответника в неравна възможност по отношение на допълнителните доказателства.

Неоснователно е възражението, че съдът не се е произнесъл с определение по искането по чл.193 ГПК за оспорване съдържанието над подписа в разписката с дата 17.02.2010 г. С определение от 13.07.2011 г., постановено в о.с.з. е открито производство по оспорване на истинността на представената разписка, като съдът с решението се е произнесъл по оспорването съобразно разпоредбата на чл.194, ал.3 ГПК.

По отношение на разноските. С обжалваното решение съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца сторените от него разноски в заповедното производство в размер на 40 лева - държавна такса, съразмерно с установения размер на вземането, както и направените в производството пред районния съд разноски в размер на 40 лева - държавна такса и 75 лева адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част на иска. По отношение на разноските за държавна такса в производството, дължимите такива са в размер на 20 лв. в заповедното производство и 20 лв. в производството пред районния съд, но липсва искане от ответника за изменение на решението в частта за разноските.

По отношение на разноските във въззивното производство. Процесуалният представител на ответника Г. Я. – адв. Шагов е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение при условията и по реда на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед изхода на спора такова следва да бъде присъдено. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, адвокат може да оказва безплатна адвокатска помощ и съдействие на друг юрист, а съгласно ал.2 с. чл. съдът определя възнаграждението в размер не по- нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати. Размерът на адвокатското възнаграждение не може да бъде по – нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер на съответния вид работа. В случая при съобразяване на чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съобразно отхвърлената част от иска. Или за процесуалното представителство на ответника, адв. Шагов има право на адвокатско възнаграждение в размер на 530 лева, определено в минимален размер съобразно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3874/12.11.2012 г., постановено по гр. д. № 260/2011 г. по описа на Районен съд Г. Д. в обжалваните му части.

ОСЪЖДА М. В. Я., ЕГН * от гр. Г. Д., ул. “С.” № 12 да заплати на адв. Д М Ш, гр. Г. Д., ул. “А” № 11 сумата в размер на 530,00 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Г. И. Я. по настоящото дело.

Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: