Определение по дело №1008/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Срещу Решение № 1610/26.02.2013г., постановено по гр. д. № 588/2012 г. по описа на РС - Б. е депозирана пред ОС - Б. въззивна жалба от В. И. К., с ЕГН * и с адрес: с. Ж., община С., област Б., със съдебен адрес: Б., ул. “Т. А.” № ., действащ чрез адвокат Г. Ю. – АК Б..

С атакуваното решение, първоинстанционият съд е ОТХВЪРЛИЛ като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ предявените от В. И. К. срещу В. Х. К., с ЕГН * и с адрес: с. Ж., община С., област Б., искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК – за признаване за установено в правоотношенията между страните, че В. Х. К. дължи на В. И. К. сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 10121/29.12.2011 г. по ч.гр.д. № 4154/2011 г. по описа на Районен съд – Б., а именно:

- сумата от 2 000.00 /две хиляди/ лева, представляваща неиздължена сума по договор за заем, с падеж на паричното задължение до 31.12.2008 г.;

- сумата от 768.47 /седемстотин шестдесет и осем лева и четиридесет и седем стотинки/ лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 01.09.2008 г. до 28.12.2011 г., както и сумите от:

- 56.00 /петдесет и шест/ лева - платена държавна такса и

- 100.00 /сто/ лева – заплатено адвокатско възнаграждение и е ОСЪДИЛ В. И. К. да заплати на В. Х. К. сумата от 300.00/триста/ лева, представляваща сторени от последния разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство.

Жалбоподателят моли, да се отмени решението като неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно приложение на приложимите материалноправни норми и процесуални парвила, като се уважи иска. Навеждат се конкретни оплаквания за необоснованост на атакувания съдебен акт. Претендират се сторените по делото разноски в двете инстанции. В съдебно заседание, чрез пълномощника на въззивника - адв. Юрукова, жалбата се поддържа. Подробни съображения по съществото на спора са развити в представените по делото писмени бележки.

В срока по чл.263 от ГПК е представен отговор от В. Х. К., действащ чрез адв. К. Д. от САК Б. по въззивната жалба . Изложени са съображения за неоснователност на жалбата. Иска се решението на РС да бъде потвърдено. Въззиваемият, редовно призован, се представлява пред окръжния съд от неговия пълномощник, който заявява, че поддържа писмения отговор, както и изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира сторените разноски в производството по списък, изготвен по чл. 80 ГПК.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържа необходимите реквизити и са извършени необходимите действия по администрирането й, поради което съдът я намира за допустима.

Въззивният съд приема, че така постановеното решение на РС Б. е валидно, допустимо и правилно. Съдът не констатира пороци, които могат да обусловят нищожност или недопустимост на решението.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна поради следното:

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. И. К. срещу В. Х. К., с която са предявени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК – за признаване за установено в правоотношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4154/2011 г. по описа на Районен съд – Б..

Наведени са твърдения, че ответникът е бивш съпруг на дъщерята на ищеца. Последният предоставил на К. в заем сумата от 2000.00 лева, която следвало да му послужи за погасяване на други негови задължения, които били обезпечени със запор на собствения му автомобил. Част от посочената сума била предоставена на ищеца от негов приятел, който станал свидетел на предаването на дадената в заем сума от ищеца на ответника. Последният обещал да върне сумата от 2 000.00 лева до 31.10.2008 г., но не изпълнил поетото задължение, което мотивирало ищеца да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение и такава била издадена по ч.гр. дело № 4154/2011 г. по описа на Районен съд – Б., но тъй като ответникът възразил срещу заповедта в предвидения от закона срок, ищецът бил мотивиран да предяви настоящите искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК.

Ответникът К., в срока по чл. 131 от ГПК е депозирал писмен отговор, с който изцяло е оспорил предявените искове по основание и размер. Ответникът е посочил, че твърденията на ищцовата страна по отношение на вмененото му задължение по договора за заем, са необосновани, тъй като никога не е сключвал такъв договор и следователно не може да бъде ангажирана отговорността му за неизпълнение на задължението да върне дължимата сума по договора. Твърди, че след раздялата му с дъщерята на ответника – Р. В. К., същата не вземала участие в погасяването на двата кредита, изтеглени по време на брака им и похарчени за нуждите на семейството.

Към делото е приложено заповедното производство, събирани са от първоинстанционния съд писмени и гласни доказателства.

Първостепенният съд направил краен извод, че предявеният главен иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 240 от ЗЗД вр. с чл. 79 от ЗЗД, е допустим /предявен в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК/, но същият е неоснователен. Изложил подробни съображения, с водещ мотив, че ищецът не е доказал предаването на сумата по твърдения от ищеца за сключен устно между страните реален и двустранен договор за заем за потребление.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е изяснена от първостепенния съд обективно, всестранно и пълно. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на което е изградил обосновани фактически констатации. Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и доколкото пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, то счита, че същите не следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно чл. 272 от ГПК препраща и към мотивите на първостепенния съд.

Правните изводи на районния съд също са правилни и са базирани на установените по делото факти и събрания доказателствен материал, в т.ч. изслушаните свидетели, за които съдът мотивирано е изложил съображения относно кредитирането им.

Районният съд е дал отговор на всички направени от ищеца твърдения и искания. Правните изводи на първостепенния съд, са правилни и законосъобразни.

Ищецът при условията на чл. 154 ГПК е следвало да докаже с допустими от закона средства, че процесните суми са дадени като заем, предадени са на ответника и той ги е приел като заем. В това производство доказателствената тежест да установи, че е дал средствата като заем, е върху ищеца, който претендира връщането им. Ищецът в случая не е ангажирал убедителни доказателства за смисъла на постигнатата между страните договореност, а също и за предаването на парична сума.

Не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства / в тази вр . и Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК; Решение № 97 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 417/2010 г., IV г. о., ГК;Решение № 37 от 25.06.1969г. по гр.д.№ 32 от 1969г.-ОСГК; Решение 390 от 20.05.2010г. по гр.д.№ 134 от 2010 г., V г.о./

Договорът за заем е реален договор - счита се сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя. По иска касаещ чл. 240, ал. 1 ЗЗД , ищецът следва пряко и пълно да докаже твърдения юридически факт, източник на спорното задължение - договора за заем или даването на сумата, със задължаването на ответника да я върне. В случая, липсват конкретни свидетелски показания за непосредствени впечатления от постигната договореност между страните в производството за даване в заем на сумата от 2 000 лв. Настоящият съд приема, че липсват доказателства по делото, които да обосноват извод, че сумата е предадена на ответника във връзка с постигнато съгласие на страните същата да се получи в заем от него и той да я върне на ищеца.

По изложените съображения, искът правилно е бил отхвърлен като неоснователен и недоказан от районния съд. Поради извода за неоснователност на главния иск, правилно районният съд е приел, че следва да се отхвърли като неоснователен и акцесорния иск - за заплащане на обезщетение за забава.

С оглед изхода на спора, правилно първоинстанционният съд е възложил върху ищеца и сторените от ответната страна разноски.

Не са налице посочените от въззивника нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от първоинстанционният съд, поради което въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение на РС Б. - потвърдено.

Пред настоящата инстанция са претендирани разноски от въззиваемата страна по представен списък , изготвен по реда на чл. 80 ГПК, които са основателни и доказани по размер от 300 лв. – изплатено възнаграждение за адвокат.

С оглед изхода на спора – такива не се следват на въззивника.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл.280, ал.2 от ГПК, настоящото решение се явява окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Водим от горното, Окръжен съд Б.

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1610/26.02.2013г., постановено по гр. д. № 588/2012 г. по описа на РС - Б..

ОСЪЖДА В. И. К., с ЕГН * и с адрес: с. Ж., община С., област Б., със съдебен адрес: Б., ул. “Т. А.” № ., кантората на адвокат Ю., да заплати на В. Х. К., с ЕГН * и с адрес: с. Ж., община С., област Б., сумата от 300.00/триста/ лева, представляваща сторени от последния разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: