Решение по дело №409/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Делото е образувано въз основа на касационна жалба от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна срещу решение № 1734/19.12.2022 г. на Районен съд – Варна /ВРС/, постановено по НАХД № 20223110201817/2022 г., с което е отменено наказателно постановление № 03-013133/14.10.2020 г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, с което за нарушение на чл. 62, ал. 1 вр. чл. 1, ал. 2 от Кодекса на труда /КТ/, на основание чл. 414, ал. 3 от КТ, на „Д.М.“ ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 5000 лева.

Релевират се доводи за незаконосъобразност на оспореното решение поради постановяването му в нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/, вр. чл. 63в от ЗАНН. Оспорват се изводите на районния съд за липса на трудово правоотношение като се твърди, че са налице достатъчно доказателства, установяващи елементите на съществуващо такова към момента на проверката в обекта на контрол. Отправя се искане за отмяна на съдебното решение и потвърждаване на издаденото наказателно постановление.

В депозирана чрез процесуален представител писмена молба жалбата се поддържа изцяло. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Възразява се срещу размера на претендирания адвокатски хонорар като се моли за неговото редуциране до законоустановения минимум.

Ответникът – „Д.М.“ ЕООД, в депозирани чрез представител по пълномощие писмен отговор, молба и писмени бележки, оспорва касационната жалба и моли решението на ВРС да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените по делото разноски съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.

Представителят на контролиращата страна – ВОП, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и пледира решението на ВРС да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена в предвидения за това преклузивен срок и при наличието на правен интерес от страна в административно-наказателното производство, за която решението е неблагоприятно, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и се дължи нейното разглеждане по същество.

Обжалваното решение е валидно, като постановено в необходимата форма и от съдията, разгледал делото. Правният спор е подсъден на районния съд и местно подсъден на Районен съд – Варна като първа съдебна инстанция, а решението е постановено от едноличен съдебен състав, съгласно правилата на ЗАНН. Проверяваният съдебен акт е и допустим, тъй като съдът е бил надлежно сезиран с редовна и допустима жалба срещу подлежащ на обжалване акт на правораздаване.

Административен съд – Варна, като разгледа делото по реда на чл. 217 и следващите от АПК, прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, както и след извършената на основание чл. 218 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на атакувания съдебен акт с материалния закон, и предвид посочените в касационната жалба пороци на решението, намира същата за НЕОСНОВАТЕЛНА.

С оспореното пред районния съд наказателно постановление „Д.М.“ ЕООД е санкционирано за това, че е допуснало до работа лицето Катя Христова Г., изпълняваща трудови функции, свързани със създаването на база данни, необходими за дейността на дружеството, в софтуерните продукти Clock Effect 3 и Clock Positive 3, в обект хотел „Преслав“, находящ се в гр. Варна, к.к „Златни пясъци“, стопанисван от „Д.М.“ ЕООД, с определено работно време, от 14:00 ч. до 16:00-17:00 ч., определено трудово възнаграждение в размер на 700 лева, без да е сключен трудов договор в писмена форма между страните по трудовото правоотношение. Нарушението е установено при извършена проверка по спазване на трудовото законодателство в стопанисвания от дружеството обект, резултатите от която са обективирани в Протокол № ПР 2026369/07.10.2020 година.

Въз основа на събраните по делото доказателства ВРС е приел от правна страна, че наказателното постановление е издадено от компетентен орган и при липса на допуснати процесуални нарушения като същото е съобразено с изискванията на чл. 57 от ЗАНН. По приложението на материалния закон първостепенният съд е изложил аргументи за недоказаност на административното нарушение, тъй като в случая не са налице елементите на трудово правоотношение, а на гражданско такова с характер на договор за изработка. Така мотивиран, районният съд е отменил оспореното пред него наказателно постановление.

Настоящата касационна инстанция намира решението на ВРС за правилно, като напълно възприема изложените в него съображения и достигнатите въз основа на тях правни изводи.

За да възникне задължението по чл. 62, ал. 1 вр. чл. 1, ал. 2 от КТ за сключване на трудов договор в писмена форма, следва да е установено по категоричен начин наличието на елементите на трудово правоотношение – работно място, уговорено трудово възнаграждение и работно време. В разглеждания казус, противно на изложеното в касационната жалба, събраните в хода на въззивното производство доказателства не установяват К. Г. да е извършвала описаните от административно-наказващия орган трудови функции в полза на санкционираното юридическо лице. Напротив, събраният като писмено доказателство договор от 01.09.2020 г. разкрива данни за наличието на възникнало облигационно правоотношение по договор за изработка. За разлика от трудовия договор, чийто предмет е престацията за труд на работника или служителя, предмет на гражданския договор е постигането на конкретен резултат, който е свързан с предоставянето на определена услуга при пълна самостоятелност на изпълнителя. Основната разлика между тези два договора се състои в техните елементи: работно време, работно място и задължение за спазване на определена трудова дисциплина, както и йерархична зависимост на работника при трудовия договор, докато при договора за изработка изпълнителят е независим от насрещната страна при осъществяването на уговорения резултат, т.е. възложителят може да не одобри и да не приеме този резултат, но не може да наложи дисциплинарно наказание на изпълнителя, за това, че последният се е отклонил от уговореното, нито пък е властен да упражнява над него някакъв йерархичен контрол. За разлика от гражданския договор, при трудовото правоотношение е налице повторяемост на насрещните дължими престации – предоставяна от работника работна сила и заплащано от работодателя трудово възнаграждение.

По силата на представения договор от 01.09.2020 г. „Д.М.“ ЕООД е възложило на К. Х. Г. извършването на конкретна работа – създаване на база данни, необходими за дейността на дружеството-възложител, в софтуерните продукти Clock Effect 3 и Clock Positive 3, за които възложителят притежава лиценз, за определен срок – до 30.09.2020 г., и срещу конкретно договорено възнаграждение – 700 лева. Анализирайки клаузите на договора, решаващият състав на ВРС правилно е констатирал липсата на повторяемост на трудови функции, на конкретно фиксирано в рамките на деня работно време, както и на периодичност на изплащане на възнаграждението. Възникналото между страните правоотношение касае извършването на конкретен резултат – изработване на съответната база данни от изпълнителя, за което възложителят се задължава да му заплати еднократно предварително договорена парична сума. Липсата на повторяемост на престиране на работна сила и на дължимо насрещно трудово възнаграждение характеризира правоотношението като гражданско, а не като трудово. Изпълнителят по договора от 01.09.2020 г. следва да се съобрази с определения в него краен срок за изпълнение, но не е обвързан с конкретно работно време, а е свободен сам да прецени кога точно да извърши работата. Тоест същият е самостоятелен и независим по отношение на това кога /в кои дни и в какви часови диапазони в рамките на крайния срок по договора/ ще изпълни задължението си. Следователно, не е налице задължителният елемент на трудовия договор – работно време. Посоченото от К. Г. в попълнената от нея в хода на проверката декларация, че е отишла в стопанисвания от „Д.М.“ ЕООД хотел около 14:00 ч. и планира да си тръгне между 16:00-17:00ч. не води до различен от горния извод. Лицето е вписало в декларацията, че посочените часове касаят конкретно деня на проверката – 15.09.2020 г., а не твърди, че всеки ден има такова работно време, което сочи на липса на такова. В подкрепа на това е и липсата на декларирани почивни дни в седмицата, доколкото е отбелязано от декларатора, че същото е неприложимо с оглед сключения между страните граждански договор. Изрично в декларацията, в графата „работно време“, е отбелязано „не“. Същото е посочено и по отношение на работното място като присъствието на Г. в стопанисвания от търговеца обект не води до извод за наличие на такова. Предвид естеството на договорената работа – създаване на база данни, която е необходима за дейността на дружеството-възложител, в софтуерните продукти, за които възложителят притежава лиценз, е логично дейността да се извършва чрез използване на техническото оборудване на възложителя и в мястото, където същото се намира и се експлоатира за неговите нужди.

По изложените съображения правилен и съответен на приложимите материално-правни норми се явява достигнатият от ВРС правен извод за липса на съществуващо трудово правоотношение между „Д.М.“ ЕООД и лицето К. Х. Г., поради което не е налице соченото касационно основание. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно и е дължимо оставянето му в сила.

При този изход на правния спор и предвид своевременно заявеното искане в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените по делото разноски. Съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева, за което е представено доказателство за заплащането му по банков път. Предвид направеното от касационния жалбоподател възражение за прекомерност същото следва да бъде редуцирано до минималния размер, предвиден в чл. 18, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно: 800 лева.

По изложените съображения, на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, Шести касационен състав на Административен съд – Варна

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1734/19.12.2022 г. на Районен съд – Варна, постановено по НАХД № 20223110201817/2022 година.

ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна да заплати на „Д.М.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Банкя“, ул. „Шейново“ № 8, сумата от 800 /осемстотин/ лева, представляваща разноски по делото.

Решението е окончателно.

	Председател:	ЕВЕЛИНА ПОПОВА
	Членове:	ВЕСЕЛИНА ЧОЛАКОВА МАРИЯНА БАХЧЕВАН