№ 4104
гр. София, 01.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 99 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ
при участието на секретаря СТАНИСЛАВА ИЛ. ЧЕРВЕНЯКОВА
като разгледа докладваното от ПЕТРОСЛАВ В. КЪНЕВ Административно
наказателно дело № 20221110205714 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по жалба на „***“ ЕООД, ЕИК ** срещу наказателно
постановление № 22-007173 от 26.01.2021 г., издадено от Директора на Дирекция
„Инспекция по труда“ - гр. София, с което за нарушение на чл.415, ал.1 от Кодекса на
труда (КТ), на дружеството-жалбоподател е наложено административно наказание
„имуществена санкция“ в размер на 2000 лева, на основание чл.416, ал.5, вр. чл.415,
ал.1 от КТ.
С жалбата се иска отмяна на атакуваното НП поради допуснати съществени
нарушения на материалния и процесуалния закон в хода на
административнонаказателното производство. Твърди се, че наказателното
постановление неправилно било отчетено от АНО като връчено на основание чл.58,
ал.2 от ЗАНН. Изразява се оплакване, че на дружеството не бил връчен и препис от
АУАН, което го поставяло в невъзможност да изготви възражение. Претендират се
разноски за адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание процесуалният представител на дружеството-
жалбоподател изцяло поддържа депозираната жалба и иска отмяна на атакуваното НП
по изложените в жалбата мотиви. Твърди, че служителят е получил доста над
дължимите му суми за трудови възнаграждения, поради което не било налице
нарушение. Претендира разноски.
1
Представителят на АНО оспорва жалбата и моли наказателното постановление
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Счита, че нарушението било
доказано по категоричен начин и същото не било маловажно. Претендира
юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските,
поискани от другата страна.
Жалбата изхожда от легитимирано лице, подадена е в законовия срок, срещу
подлежащ на обжалване акт, съдържа необходимите реквизити и производството е
редовно образувано пред РС-София, поради което съдът я намира за процесуално
допустима. Макар в атакуваното НП да е налице служебно отбелязване, че същото е
връчено на 02.02.2021 г. при условията на чл.58, ал.2 от ЗАНН и е влязло в сила на
10.02.2021 г. на основание чл.64, б. „б“ от ЗАНН, то по делото е приложена обратна
разписка от „Български пощи“ от дата 01.02.2021 г., върху която е положен ръкописен
текст „напуснали адрес, празнен офис“. Разпоредбата на чл.58, ал.2 от ЗАНН гласи, че
когато нарушителят или поискалият обезщетение не се намери на посочения от него
адрес, а новият му адрес е неизвестен, наказващият орган отбелязва това върху
наказателното постановление и то се счита за връчено от деня на отбелязването. Тази
разпоредба обаче няма предвид фактическото ненамиране на нарушителя на адреса му
на определена дата и час, а безспорни факти, че към момента на посещението на
длъжностните лица същият вече не живее на адреса и кумулативно с това „новият му
адрес е неизвестен“. Изричното уточнение за това кумулативно обстоятелство от
страна на законодателя е именно, за да се отграничат случаите на недостатъчно
положени адекватни усилия по връчване на НП от съставомерната хипотеза на чл.58,
ал.2 от ЗАНН. Следва да се има предвид, че нарушителят е юридическо лице, което
предполага много повече начини за осъществяване на контакт с него – адрес по
седалище, адрес на управителя или представляващия дружеството, електронна поща,
декларирана в Търговския регистър. В случая АНО не е изчерпал всички възможни
начини за връчване, поради което неправилно се е позовал на хипотезата на чл.58, ал.2
от ЗАНН, която не е била налице. Освен това чл.58, ал.2 от ЗАНН изисква нарушителят
да не е бил намерен на посочения от него адрес, а този адрес се посочва при връчването
на АУАН, тоест с връчването на АУАН нарушителят вече знае за започналото срещу
него административнонаказателно производство и посочва адрес, на който може да
бъде открит от контролните органи впоследствие и на който да му бъде връчено
издаденото НП. В случая обаче съставеният АУАН не е бил връчван на нарушителя и
той не е посочил адрес, на който може да бъде открит, поради което чл.58, ал.2 от
ЗАНН става неприложим. С оглед на изложеното, жалбата се явява подадена в срок.
Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
2
При последваща проверка на документи, представени от „***“ ЕООД,
извършена в Дирекция „ИТ” - гр. София във връзка със спазване на трудовото
законодателство и приключила на 15.12.2020 г., проверяващите установили, че
дружеството-жалбоподател, в качеството си на работодател, не е изпълнило даденото
му задължително предписание под № 2 от връчения на 23.10.2020 г. протокол, а
именно да заплати уговореното трудово възнаграждение на служителя К.Й.С. за
положения от него труд през месец март 2019 г., както изисква чл.128, т.2 от КТ.
Констатирано било неизпълнение на това предписание, тъй като работодателят не бил
заплатил на К.Й.С. трудовото възнаграждение за извършената от него работа за месец
март 2019 година. Срокът за изпълнение на даденото задължително предписание бил
изтекъл на 06.11.2020 г., поради което нарушението било извършено на 07.11.2020 г., а
до приключване на проверката на 15.12.2020 г. не били представени доказателства за
изплащане на трудовото възнаграждение на лицето К.Й.С. за посочения месец март на
2019 година. Представени са доказателства, че за други месеци преди и след процесния
месец март 2019 г. на служителя били заплащани по-големи трудови възнаграждения
от дължимите му по трудовия договор.
С оглед констатираното нарушение бил съставен акт за установяване на
административно нарушение срещу дружеството-жалбоподател, което било
квалифицирано по чл.415, ал.1 от КТ. Актът бил съставен в отсъствие на представител
на дружеството, тъй като такъв не се явил на определената дата. Актът бил подписан
от актосъставителя и двама свидетели на неговото съставяне.
АНО счел изложените в акта фактически констатации за доказани и въз основа
на него издал обжалваното в настоящото производство наказателно постановление №
22-007173 от 26.01.2021 г., с което за нарушение на чл.415, ал.1 от Кодекса на труда
(КТ), на дружеството-жалбоподател е наложено административно наказание
„имуществена санкция“ в размер на 2000 лева, на основание чл.416, ал.5, вр. чл.415,
ал.1 от КТ.
Гореизложената фактическа обстановка се доказва по категоричен начин от
показанията на свидетелките М. Д. и Г. С., както и от приложените по делото писмени
доказателства. Показанията на свидетелките са логични, последователни,
непротиворечиви, взаимно се допълват и изцяло съответстват на изложеното в
обстоятелствената част на съставения АУАН и издаденото въз основа на него НП,
поради което съдът ги кредитира напълно. От друга страна те изцяло се подкрепят и от
събрания писмен доказателствен материал – протокол за извършена проверка изх. №
2027854 от 23.10.2020 г. с дадените задължителни предписания на дружеството, със
срок за тяхното изпълнение; протокол за извършена проверка изх. № 2037102 от
15.12.2020 г. и платежен фиш за месец март 2019 г. относно К.Й.С., който не е
подписан от служителя. Свидетелките Д. и С. подробно разказват за извършената
3
проверка и констатациите от нея. Съдът изцяло се довери на заявеното от
свидетелките, тъй като те депозират показания за факти, които непосредствено са
възприели и пресъздават в разпитите си.
Предвид изложеното съдът намира за категорично доказана описаната по-горе
фактология.
Съдът, с оглед установената фактическа обстановка и съобразно
възраженията и доводите на дружеството-жалбоподател, както и като съобрази
задължението си да проверява изцяло законосъобразността на наказателното
постановление, независимо от основанията, посочени от страните, прие от правна
страна следното:
При съставяне на АУАН и при издаване на атакуваното НП са спазени
изискванията, визирани в разпоредбите на чл.42 и чл.57 от ЗАНН. АУАН и НП са
издадени от компетентни органи, съдържат всички изискуеми от ЗАНН реквизити -
описано е нарушението и обстоятелствата, при които то е извършено, посочени са дата
и място на извършване на деянието, както и нарушената законова разпоредба и
нормата, въз основа на която е определена санкцията. Спазени са сроковете по чл.34 от
ЗАНН за съставяне на акта и издаване на НП. В случая не са налице формални
предпоставки за отмяна на обжалваното НП, тъй като при реализиране на
административнонаказателната отговорност на дружеството-жалбоподател не са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да накърняват
правото му на защита до степен, даваща основание на съда да отмени оспореното НП
само на това основание, без да разглежда спора по същество.
Неоснователни са възраженията за допуснато съществено процесуално
нарушение, свързано с липсва на връчване на АУАН. За разлика от правилата за
връчване на НП при нарушения на КТ, които са уредени в общия закон – ЗАНН, по
отношение на правилата за връчване на АУАН е предвиден специален ред в чл.416,
ал.3 от КТ („Актът за установяване на административно нарушение се връчва на
нарушителя лично срещу подпис, а при невъзможност да му се връчи се изпраща по
пощата с препоръчано писмо с обратна разписка. Ако лицето не бъде намерено на
адреса на управление, на постоянния му адрес или по месторабота, връчването се
извършва чрез поставяне на съобщение за съставянето на акта, подлежащ на връчване,
на таблото за обявления и в интернет страницата на съответния орган по чл. 399, 400 и
401“), който в случая се явява приложим по аргумент на чл.416, ал.6 от КТ
(„Установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на
наказателните постановления се извършват по реда, предвиден в Закона за
административните нарушения и наказания, доколкото с този кодекс не е установен
друг ред“). Съпоставяйки специалните разпоредби на КТ с приложените по делото
писмени доказателства се установява, че на Борислав Тошев - управител на „***“
4
ЕООД на 01.12.2020 г. е била връчена лично покана на основание чл.40, ал.2 от ЗАНН
за явяване на 15.12.2020 г. в сградата на ДИТ-София за съставяне на АУАН. На
посочената дата дружеството не е изпратило представител, поради което АУАН
законосъобразно е бил съставен на основание чл.40, ал.2 от ЗАНН в отсъствие на
нарушителя. Впоследствие и в изпълнение на процедурата по чл.416, ал.3 от КТ
контролните органи са изпратили писмо, съдържащо процесния АУАН, чрез
управителя Борислав Тошев, на адреса по седалище на „ТРАВЪЛ ЕКСПРЕС
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, но видно от обратната разписка на „Български пощи“ от
21.12.2020 г., адресатът бил „преместен“. С писмо до изп. Директор на ИА „ГИТ“ било
изпратено съобщение за издадения АУАН за публикуване на интернет страницата на
ИА „ГИТ“. Видно от допълнително съобщение до управителя на „***“ ЕООД,
процесният АУАН е бил поставен на таблото за съобщения в сградата на ДИТ-София
на 05.01.2021 г. и свалено от там на 12.01.2021 г. При тези факти се налага изводът, че
е налице редовно изпълнение на изключителната процедура на чл.416, ал.3 от КТ,
поради което и по аргумент на чл.416, ал.4 от КТ процесният АУАН следва да се смята
за връчен след изтичане на 7-дневен срок от поставянето на съобщението.
Според разпоредбата на чл.415, ал.1 от КТ, който не изпълни задължително
предписание на контролен орган за спазване на трудовото законодателство, се наказва
с имуществена санкция или глоба в размер от 1500 до 10 000 лева. Съгласно
предписание № 2 от връчения на 23.10.2020 г. на дружеството-работодател протокол за
извършена проверка, то същото е следвало до 06.11.2020 г. да заплати уговореното
трудово възнаграждение на служителя К.Й.С. за положения от него труд през месец
март 2019 г. От представените доказателства не се установи изплащане на трудовото
възнаграждение от работодателя на лицето К.Й.С. в указания срок, поради което съдът
счита, че дружеството-жалбоподател е нарушило чл.415, ал.1 от КТ и правилно на
основание чл.416, ал.5, вр. чл.415, ал.1 от Кодекса на труда е ангажирана
отговорността му за това, че към 07.11.2020 г. не е изпълнило в предоставения му срок
дадено задължително предписание.
За да е съставомерно посоченото нарушение трябва да са налице две
обстоятелства: да е било дадено задължително предписание от съответните
длъжностни лица на дружеството-жалбоподател и това предписание да не е било
изпълнено от последното в указания му срок. Настоящият състав няма правото и
компетентността да проверява законосъобразността и правилността на дадените
задължителни предписания, понеже не това е предметът на настоящото производство.
Дадените задължителни предписания подлежат на обжалване пред съответния
административен съд по реда на чл.145 и сл. от АПК и той е единственият компетентен
да се произнесе по тяхната законосъобразност. След като дадените задължителни
предписания не са били обжалвани по надлежния ред пред съответния
административен съд, то същите стават задължителни за изпълнение, независимо
5
правилни ли са или не, а настоящият състав следва да прецени само и единствено дали
те са били изпълнени.
Задължителните предписания дадени с протокола за проверка не следва да се
разглеждат като едно цяло, а следва да се налага отделно наказание за неизпълнението
на всяко едно от тях. С протокола за проверка са били дадени предписания за
заплащане на трудовите възнаграждения за различни месеци на служителя С..
Неизпълнението на задължението за изплащане на трудовото възнаграждение за всеки
самостоятелен месец представлява отделно нарушение. Няма как месеците да бъдат
обединени, тъй като тогава няма как да бъде разграничено неплащането за кои месеци
ще бъде нарушение, и за кои няма да бъде такова. От друга страна това би означавало,
че работодателят може да заплати само за един от месеците и това да се счита за
цялостно изпълнение на дадените задължителни предписания. Това също би
означавало да се издава отделен протокол с предписание за всеки отделен служител и
за всеки отделен месец, което е абсурдно и вместо с един протокол да се дадат
предписания за заплащане на заплати за няколко месеца, то да се издават множество
отделни протоколи. Неплащането на трудовите възнаграждения за отделни месеци са
самостоятелни нарушения на разпоредбите на КТ. Противното схващане и
разглеждането на предписанията анблок, би дало възможност на работодателя
примерно да не плаща възнаграждение на всички свои работници за множество месеци
и накрая да бъде санкциониран по административен ред само за едно единствено
нарушение за неизпълнение на предписания по чл.415, ал.1 от КТ, което не е целта на
закона.
Неоснователно е възражението, че тъй като на служителя С. били заплащани
по-големи трудови възнаграждения от дължимите му по трудовия договор за други
месеци преди и след процесния месец март 2019 г., то следвало да се приеме
изпълнение на предписанието, понеже сборът на надплатените трудови вземания
надвишавал дължимото възнаграждение за месец март 2019 г. Действително по делото
има доказателства, че за предходни и следващи месеци на служителя са заплащани по-
високи трудови възнаграждения от дължимите му, като разликата надхвърля
дължимото възнаграждение за месец март 2019 г., но това не може да се приравни на
изпълнение на даденото задължително предписание и заплащане на трудовото
възнаграждение за месец март 2019 г. Реално за предходните и следващите месеци
работодателят може да е бил много доволен от работата на С. и да му е дал
допълнителни парични бонуси, които не следва да се приравняват на плащане на
заплатата за месец март 2019 г. Независимо, че се води и гражданско дело за тези
надплатени суми, то предметът на това гражданско дело няма общо с настоящия казус,
който не е дали има надплащане или не, а дали са дадени предписания и били ли са
изпълнени те в указания срок, което не е сторено. Освен това работникът не е длъжен
да връща добросъвестно получено трудово възнаграждение. В Кодекса на труда,
6
законодателят е установил презумпция за добросъвестност при получаване на
трудовото възнаграждение. Така, според чл.271, ал.1 от КТ, работникът не е длъжен да
връща сумите за трудово възнаграждение по трудовото правоотношение, които е
получил добросъвестно. Съгласно чл.8, ал.2 от КТ – добросъвестността при
осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на
противното. Тоест да са добросъвестно получени означава – без знание на работника
към момента на получаването им, че са недължими, без значение дали причината за
незнанието на работника се дължи на обикновено незнание, незаинтересуваност или
пък на доверие, че работодателят коректно е изчислил дължимите му суми.
Добросъвестността се презумира, т.е. счита се, че е налице до доказване на противното,
което означава, че за да се иска връщането им, заинтересованата страна (работодател)
следва да докаже в осъдителен исков процес по реда на ГПК липсата на
добросъвестност. Без да бъде доказано по надлежния ред, добросъвестност се
предполага и искането им за връщане е незаконосъобразно. Тази норма е правно и
социално оправдана – задължение на работодателя е изплащаните суми на работника
за трудово възнаграждение да бъдат законосъобразно определяни, а е социално
оправдано, защото обикновено работникът е изразходвал получените суми и
връщането им би го поставило в сериозно затруднение. Бидейки добросъвестен,
работникът е изразходвал получените суми, считайки, че това е дължимото му трудово
възнаграждение.
Освен това и с твърденията, че на работника са били давани допълнителни пари
в пликове, означава, че дружеството-работодател цели да черпи права от собственото
си неправомерно поведение, тъй като даването на пари в пликове говори, че
работникът действително е получавал по-голямо трудово възнаграждение от
официално посоченото му в трудовия договор, като по този начин работодателят е
избягвал заплащането на по-големи осигуровки на С. и го е осигурявал на по-ниска
заплата, а същевременно реално му е плащал по-голямо възнаграждение.
Доколкото е ангажирана административнонаказателната отговорност на
юридическо лице, която е обективна и безвиновна, то не следва да бъде обсъждан
въпросът за субективната страна на деянието към която спадат освен наличието на
вина, така също причините и мотивите за извършване на нарушението.
В конкретния случай не може да се приложи разпоредбата на чл.415в от КТ,
тъй като посоченият нормативен текст изисква нарушението да е било отстранено
веднага след установяването му и да не са произтекли вредни последици за работника
или служителя. Нарушението е било установено на 15.12.2020 г., но и към настоящия
момент не са представени доказателства от страна на работодателя за изпълнение на
даденото задължително предписание, чрез изплащане на дължимото възнаграждение,
поради което не може да се приеме, че нарушението е било отстранено веднага след
7
установяването му и няма как да бъде приложен чл.415в от КТ. Освен това с
неплащане на трудовото възнаграждение възникват вредни последици за работника,
тъй като той е лишен от паричните средства необходими за ежедневната издръжка на
него и неговото семейство, тоест той е лишен от полагащото му се възнаграждение за
престирания труд.
Нарушението не може да бъде квалифицирано и като маловажен случай по
смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като не се отличава с по-ниска степен на обществена
опасност в сравнение с други деяния от същия вид. Целта на дадените задължителни
предписания е да се защитят правата на работника и той да получи дължимото му
възнаграждение за вече положения труд в полза на работодателя. Касае се за
резултатно нарушение, тъй като неизпълнението на задължението води до лишаване на
работника от средства необходими за ежедневната му издръжка, а негово основно
право е да получи възнаграждение за труда си. Работодателите следва да бъдат
дисциплинирани и да изпълняват стриктно законовите разпоредби и задължителните
предписания на контролните органи, а това може да стане само и единствено чрез
налагане на ефективни наказания.
Обстоятелството, че се касае за първо такова нарушение на дружеството-
жалбоподател (от доказателствата по делото не се установява друго), следва да бъде
взето предвид при определяне размера на имуществената санкция и е основание
същата да бъде минимална. Поради това съдът намира, че размерът на наложената
имуществена санкция е завишен и не следва да бъде 2000 лева. Не са представени
влезли в сила други наказателни постановления срещу дружеството за подобни
нарушения или каквито и да е други нарушения на КТ, поради което и предвид
спазване принципа за невиновност, то няма как да се приемат такива отегчаващи
обстоятелства. Предвид това е необосновано санкционирането с по-висок от
минимално предвидения в закона размер за това нарушение, липсва обсъждане на
предпоставките по чл.27, ал.2 от ЗАНН, поради което за настоящия състав не е налице
причина, която да мотивира определянето на наказание над предвидения в закона
минимален размер от 1500 лева.
С оглед на изложеното, атакуваното наказателно постановление следва да бъде
изменено досежно размера на наказанието, като същото бъде намалено от 2000 лева на
1500 лева.
При този изход на спора и с оглед направеното искане от процесуалния
представител на наказващия орган за присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
съдът намира същото за основателно. Съгласно чл.63д, ал.4 от ЗАНН, в полза на
учреждението или организацията, чийто орган е издал акта по чл.58д, се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт или друг служител с юридическо образование. Размерът на присъденото
8
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ. На основание чл.27е от
Наредбата за заплащането на правната помощ, възнаграждението за защита в
производства по Закона за административните нарушения и наказания е от 80 до 150
лв., поради което съдът намира, че следва да се присъди такова в определения от
закона минимум от 80 лева, тъй като делото не се отличава с правна и фактическа
сложност, беше проведено само едно открито съдебно заседание с даден ход и бяха
разпитани двама свидетели.
Въпреки изменението на обжалваното НП и намаляването размера на
имуществената санкция, то няма как да бъде уважено искането на защитника за
присъждане на разноски в полза на дружеството-жалбоподател. Съгласно чл.63д, ал.1
от ЗАНН, в производствата пред районния и административния съд, както и в
касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на
Административнопроцесуалния кодекс, тоест ЗАНН препраща към АПК по въпроса за
определянето на разноските. Според чл.143, ал.1 от АПК, когато съдът отмени
обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт,
държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат,
ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал
отменения акт или отказ. В случая съдът не намира, че е налице някаква непълнота,
която да налага субсидиарното прилагане на ГПК по смисъла на чл.144 от АПК.
Законодателят е бил пределно ясен, че разноски в полза на жалбоподателя се дължат
само при отмяна на обжалвания акт. Съгласно разпоредбата на чл.63, ал.2 от ЗАНН,
районният съд се произнА. с решение, с което може да потвърди, да измени или
отмени акта по чл.58д. Това са трите възможности за районния съд и когато
обжалваното НП се потвърждава или изменя, то разноските са в полза на наказващия
орган, тъй като се приема, че законосъобразно е ангажирана отговорността на
нарушителя. Само когато НП се отменя, единствено в този случай разноските са за
жалбоподателя, понеже е бил наказан незаконосъобразно. От друга страна
производството пред районния съд се развива по реда на НПК, а чл.189, ал.3 от НПК
гласи, че когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати
разноските по делото, без значение дали впоследствие наложеното му наказание е
било изменено (намалено, увеличено и т.н.), релевантно е единствено дали е признат за
виновен да е извършил инкриминираното деяние. В тази връзка, дори горната
инстанция да измени присъдата и да намали наказанието, то размерът на разноските не
се променя, тъй като той не е обвързан с размера на санкцията. По тези дела става
въпрос за извършени административни нарушения, които с оглед по-ниската степен на
обществена опасност се наказват по административен ред, а не са престъпления по
смисъла на НК, тоест касае се за вид наказателна отговорност, а не гражданска такава
и тези производства се доближават повече до наказателните производства по реда на
9
НПК, отколкото до гражданските такива по реда на ГПК. Предвид на това, частичното
уважаване на гражданския иск и отхвърлянето за останалата част не може да се
приравнява на намаляването на наказанието в административнонаказателните и
наказателните производства, тъй като в единия случай се касае за гражданска
претенция за определени суми, а в другия за наказание за извършено нарушение или
престъпление, което се налага по справедливост от съда. Отново трябва да се
подчертае, че в случая не е налице празнота в АПК, която да налага приложение на
ГПК, тъй като ясно и изрично е посочено, че само при отмяна на обжалвания акт се
присъждат разноски в полза на жалбоподателя, а по настоящото дело атакуваното НП
не се отменя. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция, а именно
Определение № 2369 от 01.04.2021 г., постановено по дело № 2503/2021 г. по описа на
АССГ, XV касационен състав.
Така мотивиран и на основание чл.63, ал.2, т.4 и чл.63д, ал.4 от ЗАНН,
Софийският районен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ наказателно постановление № 22-007173 от 26.01.2021 г., издадено
от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - гр. София, с което за нарушение на
чл.415, ал.1 от Кодекса на труда КТ), на „***“ ЕООД, ЕИК ** е наложено
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2000 /две хиляди/
лева, на основание чл.416, ал.5, вр. чл.415, ал.1 от КТ, като НАМАЛЯВА размера на
санкцията от 2000 /две хиляди/ лева на 1500 /хиляда и петстотин/ лева.
ОСЪЖДА дружеството-жалбоподател „***“ ЕООД, ЕИК ** да заплати на
Дирекция „Инспекция по труда“ - гр. София (ДИТ-София) сумата от 80 /осемдесет/
лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд –
София град в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10