Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София,10. 05.2022 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на тринадесети април
през две хиляди двадесет и втора година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИРИНА
СТОЕВА
при
секретаря Надежда Масова
и прокурора
сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 8531 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от В.С.Б.,
ответник пред СРС, срещу решение № 70024
от 18.03. 2020 г. на СРС, Трето ГО, 81 с-в, постановено по гр.д.№ 77024 по
описа за 2018 г., с което предявеният срещу нея иск по чл.422 ГПК е бил уважен като
основателен.
Във въззивната
жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на така постановеното
решение. Сочат се допуснати нарушения при приложението на чл.41, ал.2 ГПК,
които довели до лишаването й от участие в производството по делото. Сочи се, че
исковата молба била подадена от П. Х. в качеството й на управител на ЕС
съгласно решение на същата от 29.01.2017 г. С решение от 07.11.2018 г., обаче, Х.
била сменена като управител и вместо нея бил избран като управител „Вход
мениджър“ ЕООД. Договорът с последните бил прекратен с Анекс от 01.04.2019 г.
На 18.04.2019 г. на свиканото от Кмета на района ОС за управител била избрана Д.Л.Х..
Тъй като П. Х. не била изпълнила
задълженията си за периода 01.12.2018 г.- 23.04.2019 г., то тя нямала
представителна власт да подаде исковата молба. Затова и последната се явявала
недопустима. Излагат се доводи относно действията на Х. като управител и
вземането на решения от ОС по времето когато Х. е управител. Не било спазено и
изискването на чл.23, ал.4 ЗУЕС защото липсвало упълномощаване на Х. да
представлява ЕС пред съда и за завеждане на иск по чл.108 ЗС. От представените
писма от 19.12.2019 г. и 05.03.2020 г., издадени от район „Триадица“ било видно, че управител на
ЕС, считано от 19.12.2019 г. е Д.Л.Х.. Това означавало, че ЕС е ненадлежно
представлявана в първото по делото /пред СРС/ публично съдебно заседание,
състояло се на 18.02.2020 г. Сочи, че с решение на ОС от 06.03.2020 г. била
упълномощена да оттегли всички искове заведени от П. Х. като управител на ЕС.
По делото била представена молба от 19.05.2020 г. от новия управител на ЕС с
искане заведения по реда на ГПК, иск да бъде прекратен.
По съществото на спора излага доводи,
че не се дължат такси за поддръжка на общите части, защото било извършено
саниране и тези такси били покривани от фирмата за саниране. Претендираните суми в размер на 204 лв. и 24 лв. били
погасени по давност. Не се дължали и сумите в размер на 35 лв. и 30 лв. за
видео наблюдение и поставяне на входна врата, защото от протокол от 20.07.2015
г. се установявало, че предстои саниране на блока, което ще включва и подмяна
на входната врата. Затова претенциите били неоснователни.
Иска се обжалваното решение да бъде
отменено като неправилно. Не се претендират разноски.
В писмената защита се излагат доводи,
че задълженията не били определени по основание и размер. Поддържат се доводите
за ненадлежно представителство по отношение на П. Х. като същите се доразвиват
във връзка с чл.9, чл.19 ЗУЕС. Поддържат се доводите за допуснати нарушения при
вземането на решенията от ОС на ЕС като се твърди, че СРС не ги бил разгледал. Излагат
се доводи, че за задълженията следва да отговаря Петя Б., която била обитател
на процесното жилище на самостоятелно правно
основание, а не В.Б..
Постъпил е отговор от ищеца /пред СРС/ ЕС на вх.********ж.к.“********в който
се излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на така постановеното съдебно решение. Счита, че не били допуснати
сочените от въззивницата нарушения при постановяване
на решението от СРС. Според въззиваемия претенцията
била надлежно предявена. Не било допуснато нарушение на чл.41, ал.2 ГПК. След
като веднъж била призована, В.Б. имала задължение да уведоми съда и да посочи
друг адрес. От представените по делото призовки се установявало, че за
връчването на призовките за о.с.з. на 18.02.2002 г. трима призовкари
били извършили посещения три пъти, съответно на 19.11.2019 г., 12.12.2019 г. и на 05.01.2020 г. Ответникът не бил намерен. Счита,
че СРС правилно бил приложил чл.41, ал.2 ГПК. Обясненията на призовкаря били за о.с.з. на 29.10.2019 г. на което не бил
даден ход именно заради нередовно призоваване. Счита, че не било накърнено
правото на защита н ответницата-същата била получила препис от исковата молба и
била подала отговор по исковата молба. Сочи, че В.Б. се била информирала за
решението на съда, както и подала въззивна жалба.
Счита, че е налице надлежна представителна власт по отношение на П. Х.. Това се
установявало от протокола на ОС на ЕС от 29.01.2017 г. Не вярно било, че с
решение от 07.11.2018 г. Х. е заменена от „Вход мениджър“ ЕООД. Такъв протокол
не бил оповестяван на собствениците на обекти в ЕС и не бил регистриран в район
„Триадица“. Липсвал надлежно подписан договор с „Вход мениджър“ ЕООД, липсвало
проведено легитимно ОС в този смисъл. Такъв договор не бил действал за
посочения от въззивницата период. По въпроса била
образувана досъдебна преписка № 19578 по описа за 2019 г. Счита, че към датата
на подаване на исковата молба – 05.12.2018 г. П. Х. е действащ управител.
Невярно било, че ОС е било свикано от Кмета на район „Триадица“. Х.
продължавала да бъде управител на дружеството в хипотезата на чл.21, ал.2 ЗУЕС.
Действително, събрание било свикано и проведено на 18.04.2019 г., но същото
било незаконно; то било свикано само от собствениците на обекти, които имат
задължения към ЕС и целта била да се осуети тяхното събиране. Това събрание
било оспорено по реда на чл.40 ЗУЕС като било образувано гр.д.№ 24601/2019 г.
на СРС, 33състав. Оспорено било и друго събрание – на 02.10.2019 г. за което
било образувано гр.д.№ 16074 по описа за 2020 г. на СРС, 143 състав. По тези
дела било поискано като обезпечителна мярка спиране на изпълнението им като
били издадени обезпечителни заповеди на 10.05.2019 г. и 29.04.2020 г. Освен
това тези събрания били проведени след депозиране на исковата молба и не
влияели на редовността на исковата молба, подадена от Х.. Срещу събранието
проведено на 06.03.2020 г. било образувано гр.д.№ 14981/2020 г. на СРС, 35-ти
състав. По него също била издадена обезпечителна заповед; същата била издадена
на 20.03.2020 г. и изпълнението на взетото решение било спряно. Сочи, че В.Б.
не може да представлява ЕС пред съда, нито да оттегля предявените искове защото
тя не била избирана за управител, както и не била упълномощена от никого. Молба
за прекратяване на делото не била прилагана от нея. Тъй като по делото имало
постановено първоинстанционно решение, то същото не
можело да бъде прекратено. Не следвало делото да се прекрати и от въззивната инстанция, защото доводите във връзка с
представителната власт на Х. били неоснователни. Счита, че възраженията по
проведените през 2017 г. събрания и взети решения не били относими
за изхода на спора. Тези решения отдавна били влезли в сила. Счита, че изрично
упълномощаване на управителя на ЕС да води дела не било необходимо;
представителството възниквало на основание на закона – чл.23, ал.1,т.5 ЗУЕС във
вр. с чл.3, ал.3 ЗУЕС. Наред с това разпоредбата на
чл.23, ал.4 ЗУЕС давала изрични пълномощия на управителя пред съда, вкл. и за
водене на искове, предявени срещу собственик, ползвател или обитател, който не
изпълнява решенията на ОС или задълженията си по ЗУЕС. В случая, обаче, било
налице решение на ОС на ЕС за събиране на процесните
задължения, а именно – т.3.3 от протокола на събранието от 29.01.2017 г. Споменатият
във въззивната жалба иск по чл.108 ЗС не бил предявен
по настоящето дело. Възраженията относно недължимостта
на претендираните за установяване вземания били преклудирани. А задълженията на въззивницата
били установени; вземанията на ЕС били ликвидни и изискуеми. Вземанията не били
погасени по давност. Претендира разноски.
В писмената защита се сочи, че по
отношение на определенията за налагане на обезпечителните мерки е приложимо
правилото на чл.396, ал.3 ГПК. Затова не можело да се приеме, че спирането на
изпълнението на горевизираните 3 бр. решения не е
факт; наложените обезпечителни мерки били проявили своето действие.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 17. 06.2020 г. чрез
пълномощника си И.Т.-дъщеря /с пълномощно и акт за раждане, представени по
делото пред СРС/.
Въззивната
жалба е подадена на 29.06.2020 г.
Същата е срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол; налице е правен интерес от
обжалване.
Доколкото се твърди недопустимост на
съдебното решение, то съдът приема, че е налице правен интерес от обжалване и
по отношение на отхвърлителната част на иска по
чл.422 ГПК относно сумата в размер на 5 лв. за контрол на достъп през входа на
ул.“********“.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
По
допустимостта на съдебното решение:
Недопустимо е решението, което не отговаря на
изискванията, при които делото може
да се реши
по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на
иск или ненадлежното
му упражняване, както и ако съдът
е бил десезиран. Липсата на положителна
или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато се касае до
относителна процесуална предпоставка, решението е недопустимо, само ако заинтересуваната страна се позовала
на липсата на процесуалната предпоставка, но въпреки това то
е било постановено. Когато порокът се състои в нередовност
на исковата молба, която е била поправена след дадения за
това срок постановеното решение не е недопустимо, тъй като са
отстранени пречките за постановяване на допустимо решение, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ № 41 ОТ 02.02.2012 Г. ПО ГР. Д. №
1540/2010 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
На
10.07.2018 г. е подадено заявление по реда на чл.410 ГПК от П. Х. в качеството
й на председател и представляващ ЕС при блок********ж.к.“Стрелбище“ за издаване
на заповед за изпълнение срещу В.С.Б. за заплащане на задължения към ЕС въз
основа на взети решения на ОС на ЕС, съответно от 07.06.2015 г., 29.01.2017 г.,
20.07.2015 г.
Заявлението е уважено и е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 18.07.2018 г. по ч.гр.д.№
45440 по описа за 2018 г. на СРС, 81 състав.
За издадената на 18.07.2018 г. заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът В.С.Б. е била уведомена на 25.07.2018 г.
/лично/. Призовката е изпратена и връчена на адрес: гр.София, ж.к.“********ул.“********Видно
от съдържанието на призовката същата съдържа последиците на чл.41, ал.2 ГПК, а
именно: „Страната, която отсъства повече от един месец
от адреса, който е съобщила по делото или
на който веднъж ѝ е връчено съобщение, е длъжна да уведоми съда
за новия си адрес. Същото
задължение имат и законният представител, попечителят и пълномощникът на страната.
(2) При неизпълнение на задължението по ал. 1 всички съобщения
се прилагат към делото и се
смятат за връчени. За тези
последици страната трябва да бъде
предупредена от съда при връчване
на първото съобщение“.
В срока по чл.414 ГПК – на 06.08.2018 г. длъжникът е
подала възражение срещу така издадената заповед за изпълнение.
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за
сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 07.11.2018
г.
Исковата молба е подадена в СРС на 05.12.2018 г. ,
т.е. в срока по чл.415 ГПК с изключение на претенцията за сумата в размер на
750 лв., представляваща наемна цена на общо помещение. Тъй като тази претенция
не е била предявена в срока по чл.415 ГПК за установяване, то с влязло в сила
определение от 11.07.2019 г./л.51/, СРС е прекратил производството по отношение
на нея и е обезсилил в тази й част, издадена заповед за изпълнение.
Относно
процесуалното представителство на П. Х.:
Още със заявлението по чл.410 ГПК е бил представен
протокол от ОС на процесната ЕС, от 29.01.2017 г.
Видно от т.5.2 П. Х. е била избрана за управител на ЕС /л.19 от заповедното
производство/.
Правомощията на управителя на ЕС и представителство по
отношение на собствениците на обекти в същата са уредени в чл.23 ЗУЕС.
Съгласно (3) (Нова - ДВ, бр. 57 от 2011 г.) Председателят на управителния съвет (управителят) представлява собствениците и ползвателите при извършване на всички действия,
които са във връзка с обикновеното
управление на етажната собственост.
Само за действия по
учредяване на право на ползване,
строеж, надстрояване, пристрояване или промяна на предназначението
на общи части
той представлява собствениците, ако бъде упълномощен от общото събрание. Тази хипотеза в случая не е налице.
Съгласно (4) (Нова - ДВ, бр. 57 от 2011 г.) Председателят на управителния съвет (управителят) представлява пред съда собствениците
в етажната собственост по исковете, предявени
срещу тях във връзка с общите
части, и по исковете, предявени срещу собственик, ползвател или обитател,
който не изпълнява решение на общото събрание
или задълженията си по този
закон.
Само по искове срещу
трети лица, във връзка с общите
части, председателят на управителния съвет (управителят) представлява собствениците, ако бъде упълномощен
от общото събрание. Ответницата
В.Б. няма качеството на трето лице, тъй като е собственик на обект в процесната сграда /нот.акт на
л.25 по делото пред СРС/ и това правило не намира приложение в случая.
Съдът не е
сезиран с иск по чл.108 ЗС в който смисъл са доводите във въззивната
жалба поради което този довод на въззивницата не
намира опора в извършените от съда и страните процесуални действия.
Следва да отбележим и, че по т.3.3 от протокола от
29.01.2017 г. е взето решение за събиране на задълженията от членовете на ЕС.
От представените по делото пред въззивната
инстанция и приети обезпечителни заповеди, съответно от 10.05.2019 г.,
29.04.2020 г., 20.03.2020 г. се установява, че по предявените искове от П. Х. по
чл.40 ЗУЕС по гр.д.№ 24601 по описа за 2019 г. на СРС, 33 състав, по гр.д.№
16074 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 176 състав, по гр.д.№ 14081 по описа за
2020 г. на СРС, 87 състав, са спрени изпълненията на взетите решения на
18.04.2019 г., на 02.10.2019 г., на 06.03.2020 г. във връзка с избора на Д.Л.Х.
за управител на ЕС.
С ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 60168 ОТ 30.12.2021 Г. ПО Ч. ГР. Д. № 4097/2021 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС се приеме следното:
„Решенията
на Общото събрание на Етажната
собственост подлежат на изпълнение независимо
от уредената в чл. 40, ал. 1 ЗУЕС възможност за бъде
искана отмяната им. Подаването на молба за
отмяна не спира изпълнението на атакуваните решения, освен ако съдът постанови
друго - чл. 40, ал. 3 ЗУЕС. Когато решението на Общото
събрание, чиято отмяна се иска
по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, е за избор на нов
управител, то извършените от управителя действия в периода докато трае спора относно
законосъобразността на избора не са
лишени от представителна власт. Представителната власт на управителя /по чл. 23, ал. 3, чл. 23, ал. 4, пр.1 ЗУЕС/, възниква с
избирането му и би могла да
отпадне с влизане в сила на решението
за уважаване на иска по
чл. 40, ал. 1
ЗУЕС, т.е. решението на съда има
действие занапред. Липсва разпоредба, която да придава
обратно действие на отмяната, а и действието занапред е наложително за гарантиране правната сигурност предвид отношенията с трети лица, в които влиза
етажната собственост.
За да се предотврати изпълнението на взетото от Общото
събрание решение докато трае процеса
по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС и по този начин да
се обезсмисли успешния резултат от приключването на спора /особено
при решения, които визират еднократно
действие/, стои възможността да се бъде спряно
изпълнението на атакуваното решение като обезпечителна мярка - виж Тълкувателно
решение № 5/2014 г. на
ОСГК, т. 4. Ако изпълнението
на атакуваното решение на Общото
събрание за избор на нов
управител е спряно от съда по
реда на чл.
40, ал. 3 ЗУЕС, то от момента на
налагане на обезпечителната мярка управителят не може да извършва
валидни действия като представител на собствениците и ползвателите“.
При положение, че се доказа от ищеца, че решенията на
ОС за избор на Д.Л.Х. за управител са спрени от съда въз основа на наложената
обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“, то налага се извод, че исковата
молба не е нередовна, респ., че ЕС е надлежно представлявана.
Ирелевантно за надлежното представителство на ЕС е дали П. Х. е
била изпълнила задълженията си за периода 01.12.2018 г.- 23.04.2019 г. като
управител.
По делото от ответницата с отговора по исковата молба
е представен договор с „Вход мениджър“ ЕООД от 01.12.2018 г., но същият е
подписан от Б.М.като „етажен собственик“ /виж л.40-41 по делото пред СРС/. Липсват
доказателства да е взето надлежно решение от ОС на ЕС за сключване на договор с
професионален управител. Още повече, че самата въззивница
твърди такъв договор да е бил прекратен още през 2019 г.
Следователно и този довод на въззивницата
е неоснователен.
Липсват доказателства, че с решение на ОС от
06.03.2020 г. въззивницата е била упълномощена да
оттегли всички искове заведени от П. Х. като управител на ЕС. Няма и подадена
молба по чл.232 ГПК от страна на В.Б..
Действително, пред СРС след постановяване на съдебното
решение е представена молба от 19.05.2020 г., подадена от Д.Л.Х. за която се
твърди, че е „новия управител на ЕС“ с искане заведения по реда на ГПК, иск да
бъде прекратен, но както посочихме по горе, е спряно изпълнението на взетото
решение на ОС на ЕС от 06.03.2020 г. на коетоХ.се позовава.
Налага се извод, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По
съществото на спора:
С обжалваното по настоящето дело
съдебно решение СРС е дал правна квалификация на исковете по чл.422 ГПК вр. с чл.50, ал.2,т.1 и чл.51, ал.1 ЗУЕС.
С обжалваното решение от съда се ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че В.С.Б. дължи на Етажна собственост на вх. ********ж.к.“********гр.София,
сума в размер на 24,00 лв.,
представляваща дължимите месечни такси
за управление и поддръжка на ЕС за м.09.2016 г. и периода м.11.2016 г.–
м.01.2017 г.; сума в размер на 204,00
лв., представляваща дължимите месечни
такси за управление и поддръжка на ЕС за периода м.02.2017 г. – м.06.2018
г.; сума в размер на 12,00 лв.,
представляваща вноски за фонд „Ремонт и обновление” за периодите 09.2016 г.
и от 11.2016 г. до 01.2017 г.; сума в
размер на 85,00 лв., представляваща вноски за фонд „Ремонт и обновление” за
периода от 02.2017 г. до 06.2018 г.; сума
в размер на 35,00 лв., представляваща дължима сума за смяна на входната врата; сума
в размер на 30,00 лв., представляваща дължима сума за поставяне на видеонаблюдение;
и сума в размер на 15,00 лв.,
представляваща дължима сума за ремонт входно пространство - Фаза 2, ведно със законната лихва върху
главниците от 10.07.2018 г. - датата на депозиране на заявление по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на вземането, като отхвърля иска за сума в
размер на 5,00 лв., представляваща дължима сума за конторл
достъп през вход от улица „********“.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че ищецът е установил предявените от него вземания срещу ответницата по
основание и размер. Налице били взети решения на ОС на ЕС за задължаване на
собствениците на обекти в сградата на ЕС с тези задължения. Вземанията били
ликвидни и изискуеми.
Решенията на ОС на ЕС от 07.06.2015 г., 20.07.2015 г.
и от 29.01.2017 г. като необжалвани били влезли в сила и подлежали на изпълнение
от всички собственици като СРС се е аргументирал с чл.6, ал.1,т.8 ЗУЕС.
Взетите решения били от компетентност на ОС.
Ответницата не била ангажирала доказателства да е
изпълнила взетите от ОС на ЕС решения във връзка с процесните
задължения, липсвали и твърдения в този смисъл.
Единствената сума за която СРС е приел, че не е
установено вземането, това е за сумата в размер на 5 лв.за контрол на достъп
през входа на ул.“********“.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция намира следното:
Задължението на етажните собственици
да изпълняват решенията на органите
на управление на етажната собственост,
да заплащат разходите за ремонт,
реконструкция, преустройство
и обновяване на общите части на
сградата, подмяна на общи инсталации
или оборудване и вноските, определени за фонд "Ремонт
и обновяване", съразмерно
с притежаваните идеални части, и да заплащат
разходите за управлението и поддържането на общите части
на сградата, са посочени в т. 9-10 на чл. 6 ЗУЕС.
Съответно при неизпълнение на решението на
общото събрание на собствениците, легитимирани да предявят иск за
събиране на вземане срещу неизпълнилия
задължението си собственик са останалите
етажните собственици чрез управителния съвет (управителя) на етажната собственост
- така според чл. 23, ал. 4 ЗУЕС.
Решенията на ОС на ЕС от
07.06.2015 г., 20.07.2015 г. и от 29.01.2017 г. като необжалвани в срок в
производство по чл.40 ЗУЕС, следва да се считат за влезли в сила и правилно СРС
е приел, че подлежат на изпълнение от всички собственици. Доводите на въззивницата, вкл. с отговора по исковата молба във връзка
с допуснати нарушения на процедурата при вземане на тези решения, не подлежат
на разглеждане в производство по чл.422 ГПК като преклудирани
след срока за обжалване на същите по специално предвидения за това ред и срок
по ЗУЕС.
Ответницата не е ангажира доказателства
да е изпълнила взетите от ОС на ЕС решения във връзка с процесните
задължения, липсват и твърдения в този смисъл.
С отговора по исковата молба
в срока по чл.131 ГПК не е направено възражение за погасяване на предявените за
установяване вземания по давност поради което това възражение като преклудирано не подлежи на разглеждане от въззивната инстанция.
Съгласно чл. 133 ГПК когато
в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде писмен
отговор, не вземе становище, не направи възражения,
той губи възможността да упражни
тези права по-късно.
Следователно преклудирането на процесуалните права на ответника
настъпва с изтичане на срока за
отговор, арг. от чл. 133
ГПК
Следва да отбележим, че в
срока по чл.131 ГПК са въведени доводи главно относно представителната власт на
П. Х., не относно спора по същество, а именно дължимостта
на задълженията от страна на ответницата.
По арг.
от горното, въззивната инстанция не обсъжда и нововъведените доводи в писмената защита на процесуалната
представителка на въззивницата, че задълженията са в патримониума на обитателката на апартамента– Петя Б..
По
доводите във въззивната жалба за нарушено право на
защита:
Ответницата Б. е получила препис от исковата молба на
17.12.2018 г.- лично, виж л.33 по
делото пред СРС.
Подала е отговор по исковата молба на 16.01.2019 г.,
т.е. в срок. Отговорът е подаден от пълномощника й-И.С..
Противно на соченото от въззивницата,
на насроченото първо по делото о.с.з. на 29.10.2019 г. , не е даден ход на
делото и то поради нередовно призоваване на ответницата /виж л.57/.
Обясненията депозирани от призовкарите
на които е възложено връчването на призовката на ответницата/въззивник, само потвърждават щателното й издирване; налице
са три посещения в рамките на един месец.
Следва да отбележим, че още в заповедното производство
/виж по-горе/ на Б. са й съобщени последиците на чл.41, ал.2 ГПК поради което
правилно СРС е приложил същата разпоредба за даване ход на делото в о.с.з. на
18.02.2020 г.
Затова и съдът приема, че не е накърнено правото на
защита на въззивницата.
Поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.
По
разноските:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно
в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемата страна претендира
разноски и твърди такива да са сторени в размер на 300 лв. за адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Доказателства за извършени разноски
пред настоящата инстанция са представени /договорът за правна защита и
съдействие има характер на разписка/ и затова се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 70024 от 18.03. 2020 г. на СРС, Трето ГО, 81
с-в, постановено по гр.д.№ 77024 по описа за 2018 г.
ОСЪЖДА В.С.Б., ЕГН ********** ***, да заплати на Етажна собственост на вх. ********ж.к.“********гр.София, съдебен адрес:***-адв.Д.К., сумата в размер на 300 лв. за адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.