Р
Е Ш Е
Н И Е
№………
гр.София, 18.12.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в.гр.дело № 12997 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №173687/23.07.2019
г. по гр.д. № 75339/2018 г. по описа на СРС, 126 състав, са отхвърлени
предявените от А.К.И., ЕГН: ********** срещу А. 28, код по Булстат *******, иск
по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ за отмяна на уволнение, извършено съгласно заповед
№ РД-1273/10.10.2018 г., на генералния директор на А. 28, иск по чл. 344, ал.1,
т.2 от КТ за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „експерт управление
на човешките ресурси“ в Дирекция АФДУС и иск по чл. 344,ал.1, т.3 от КТ за
сумата от 14 983,26 лева, представляваща обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода
11.10.2018 г.- 11.04.2019 г. Ответникът е осъден да заплати и сумата от 350 лв.
разноски по делото.
Въззивното
производство е инициирано от А.И.. Депозирана е въззивна жалба от И., чрез
адвокат С., както и допълнение към въззивната жалба, изготвено лично от ищеца И..
Във въззивната жалба и в допълнението към същата са изложени идентични съображения,
изразяващи се в следното: изложено е, че исковете неправилно са отхвърлени
доколкото районният съд погрешно е приел, че е било налице трудово
правоотношение между страните, тъй като в заповедта за уволнение е посочено, че
се прекратява трудов договор от 2004г., който в действителност не е сключван
между страните и че към 2004 г. отношенията всъщност да били уредени чрез
заповед издадена въз основа на Закона за държавния служител (ЗДСл.), поради
което заповедта за уволнение е без предмет и се явява незаконосъобразна;
поддържа се, че не е било налице основанието за уволнение по смисъла на чл.328,
т.10 от КТ, тъй като ищецът не е упражнил правото си на пенсия на основание чл.
68 от Кодекса за социално осигуряване КСО), а е упражнил право по чл. 69б, ал.
1 от КСО – т.нар. ранно пенсиониране; изложено е, че уволнението е било
основано на дискриминация по признак „възраст“ и на злоупотреба с право,
доколкото на мястото на ищеца е назначено друго лице пенсионер (подробни
съображения в тази насока са развити е допълнението на въззивната жалба,
подадено лично от ищеца); сочи, че уволнението е незаконно и поради
несъобразяване с чл. 6 от Директива 2000/78 ЕО на Съвета на ЕС, доколкото ищецът
издържа член на семейството – студент. С оглед на изложеното се моли
обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове –уважени.
Претендират се разноски във въззивното производство.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ответника, в който се
излагат съображения за нейната неоснователност. Поддържа се,че между страните е
съществувало само едно трудово правоотношение, което въпреки неговото различно
правно уреждане през годините, не е спорно. Поддържа, че приложението на чл.
328, т. 10 от КТ при упражнено право на пенсия по чл. 69б, ал.1 от КСО е
правилно установено от пъвроинстанционния съд. Досежно оплакванията на ищеца за
дискриминационно отношение е изложено, че в исковата молба не е поискано
установяване на дисцкриминационно отношение, поради което с въззивната жалба е
направен опит за обосноваване на непредявен иск.
В откритото
съдебно заседание въззивникът се явява лично и с адв. С., като подадени въззивна жалба и
допълнение към нея се поддържат. Въззиваемата страна се представлява от адв.Т.,
който поддържа отговора на въззивната жалба и излага съображения за правилност
на първоинстанционното решение.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предмет на
разглеждане във въззивното производство са искове с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано
по същество, първоинстанционното решение е и правилно, като на основание на
основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на районния съд. Във
връзка с доводите във въззивната жалба следва да бъде допълнено следното.
По делото е
установено, че на 30.12.1999 г. между А.К.И.
и Директора на А. 28 е с сключен трудов договор № 1 за срок до 31.12.2000 г. С
допълнително споразумение № РД-05-277/29.12.2001 г. трудовият договор между
страните е изменен, като е уговорен за неопределено време. Със заповед №
РД-15-34/30.4.2004 г. ищецът е назначен за държавен служител „главен експерт“ с
ранг IV младши, дейност „Човешки ресурси и деловодно обслужване“, дирекция
„Административни и финансови дейности и управление на собствеността“. Със
заповед № РД-10-32/01.8.2008 г., считано от същата дата, служебното
правоотношение е преобразувано в трудово, като впоследствие същото е изменено с
допълнителни споразумения / допълнително споразумение № РД-10-12/31.03.2011 г.
и допълнително споразумение № РД-10-13/ 15.05.2014 г. за преназначаване на
друга длъжност и допълнително споразумение № РД-10-25/23.05.2017 г. за изменение на основното месечно трудово
възнаграждение. В заповед №
РД-12-73/10.10.2018 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между
страните е записано, че се прекратява „трудов договор 1534/30.04.2004 г.“.
Същите факти са коректно установени и от районния съд, като той въз
основа на същите е направил правилен извод, че въпреки посочване на номера и
датата на заповедта от 2004 г., с която ищецът е назначен за държавен служител,
вместо номера и датата на трудовия договор, който се прекратяване необходимото
съдържание на заповедта за прекратяване на правоотношението между страните не е
опорочено. Освен извода за вероятна фактическа грешка, направен от състава на
СРС, настоящият състав намира, че доколкото в заповедта са посочени името, ЕГН
и длъжността на И., съгласно подписаното между страните допълнително споразумение
№ РД-10-13/ 15.05.2014 г. към трудов договор от 2008 г., както за страните,
така и за съда е достатъчно ясно и безспорно кое правоотношение е било прекратено
с процесната заповед. Необходимо е да се добави, че с оглед процесуалното
поведение на ищецът, не може да се обоснове извод, че той не е разбрал кое
правоотношение е прекратено, с оглед което е имал възможност за ефективна
защита срещу заповедта. В определение 32911/06.02.2019 г. постановено по реда
на чл. 140 от ГПК за безспорно между страните е обявено наличието на трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „експерт
управление на човешките ресурси“. В откритото съдебно заседание на 16.04.2019
г. ищецът чрез процесуалния му представител е заявил, че няма възражения към
проекта за доклад, който е приет за окончателен. С оглед изложеното, съдът
намира за неоснователно възражението на ищеца, че заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение е била без предмет, тъй като с нея се прекратява
несъществуващо правоотношение между страните.
По отношение на
възражението на въззивника за липса на предпоставките за приложение на чл. 328,
т.10 от КТ.
Въззивният съд изцяло споделя изводите на
първоинстанционният съд съобразени с практиката на ВКС посочена в обжалваното
решение, че е налице основанието за уволнение по чл.328, т.10 от КТ, когато
служителят е придобил и упражнил правото си на пенсия по реда на чл.69б от КСО
/ т.нар. ранно пенсиониране/, но не е придобил право на обща пенсия за осигурителен стаж и
възраст по чл.68 от КСО.
По делото е
прието Разпореждане № ********** ***, от което е видно, че на ищеца е отпусната
лична пенсия за осигурителен стаж и възраст от 20.01.2017 г. по чл. 69б, ал.1
от КСО.
Съгласно чл.69б,
ал.1 от КСО / ред. ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г./ лицата, които
са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право
на пенсия при следните условия, т.1 - навършили са възраст до 31 декември 2015
г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор
от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете. Разпоредбата на §
4, ал. 1 от ПЗР на КСО урежда по идентичен начин възможността за пенсиониране
до 31.12.2015 г. при посочените чл.69б, ал.1 от КСО условия, поради което и правилно
е прието, че съдебната практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК при
старата редакция на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с § 4, ал. 1 от
ПЗР на КСО, продължава да е актуална и при действието на новата редакция на чл.
328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от КТ, във вр. с чл. 69б, ал. 1 и ал. 2 от КСО.
Възможността за
ранно пенсиониране е създадена в интерес на осигурените лица, които по своя
преценка могат да се възползват от нея с оглед по-тежките възрастови изисквания
на пенсиониране при актуалния общ режим,
като това представлява лично субективно право на работника, което не
може да се упражни от работодателя, който не може да прекрати трудовото
правоотношение с работника поради придобиване на пенсия в посочената хипотеза.
Чрез предвиждането на възможност за т.нар. ранно пенсиониране е осигурен избор
на работниците и служителите дали да предприемат действия в посока пенсиониране,
а не е създадена възможност работодателят да прекрати трудовото правоотношение
на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ с оглед придобитото от служителя право
на ранно пенсиониране/ Решение № 123 от 30.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3817/2016
г., IV г. о., ГК/.
Водейки се от
посочения смисъл на разпоредбата и анализирайки съдебната практика разделена в
две групи - Решение № 311/14.12.2011 г. по гр. д. № 88/2011 г., III г. о., Решение
№ 123/30.05.2017 г. по гр. д № 3817/2016 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 254
от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4086/2016 г., III г. о., ГК и др., от една
страна и Решение № 4 от 9.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 665/2017 г., IV г. о.,
ГК, съдът правилно е стигнал до извод, че в съдебната практика, за да се
отговори на поставения въпрос се отчита, дали служителя реално е упражнил
правото си на пенсиониране, а не само е придобил същото. В случай, че
служителят е упражнил правото си на пенсия и такава му е определена, както в
настоящия случай, за работодателя възниква право да го уволни на основание
чл.328, т.10 от КТ.
В допълнение,
съгласно най-новата съдебна практика /Определение № 258 от 3.04.2019 г. на ВКС
по гр. д. № 4218/2018 г., III г. о., ГК, произнесено в производство по чл. 288 ГПК, което не представлява задължителна практика, но чиито изводи настоящият
съд споделя/ възможността за прекратяване на трудовото правоотношение, поради
придобиване право пенсия за осигурителен стаж и възраст, е предоставена не само
на служителя, но и на съответния работодател при наличие на предпоставките в
чл. 69 КСО / в казуса разглеждан от ВКС се касае за разпоредбата на чл.69в от КСО, но съдът намира, че същото разрешение може да се приложи и в друга
хипотеза на чл. 69 от КСО/, независимо, че лицето не е придобило право на пълна
пенсия. Право на работодателя е да прецени коя от двете норми да приложи –
общата по чл. 68 КСО или специалната– по чл. 69 КСО и това негово право не
подлежи на съдебен контрол. В обхвата на съдебната проверка е единствено фактът
дали са спазени изискванията (налице ли са предпоставките), предвидени в общата
или в специалната норма.
С оглед
изложеното и доколкото по делото са събрани доказателства, че ищецът е придобил
и упражнил право на пенсия по чл. 69б от КСО, настоящият състав приема, че
работодателят законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовото
правоотношение между страните.
По отношение
доводите за дискриминационно отношение:
В исковата молба
ищецът посочва, че при уволнението му е налице дискриминационна преценка,
доколкото на други длъжност, както и на заеманата от него длъжност, след
прекратяване на трудовото правоотношение, са наети лица упражнили правото си на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. В исковата молба не е посочен признак, въз основа на който ищецът твърди, че е бил
дискриминиран по смисъла на чл.4, ал.1 от Закона за защита от дискриминация
(ЗЗД).
Едва във
въззивната жалба се излага, че ищецът е дискриминиран въз основа на признак възраст
и се сочи, че работодателя не е действал добросъвестно по смисъла на чл.8 от КТ
при прекратяване на трудовото правоотношение.
С оглед
твърдения на ищеца в исковата молба, първоинстанционният съд правилно е оставил
без уважение доказателствените искания свързани с установяване дали и на какви
длъжности при работодателя са заети лица придобили и/или упражнили право на
пенсия поради осигурителен стаж и възраст. Във въззивната инстанция не са
допуснати отново направените доказателствени искания в същата връзка, доколкото
същите са преклудирани при приложение на ограниченията предвидени в чл. 266 от ГПК.
С оглед
процесуалното поведение на ищеца, съдът намира възражението му за
дискриминационно отношение, поради което трудовото му правоотношение е
прекратено за неоснователно.
Във връзка с
доводите за несъобразяване на работодателя с Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000
г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и
професиите /Директивата/, съдът намира, с Директивата е определена цел /
успешно прилагане на принципа за равно третиране/, която трябва да бъде постигната
от всички страни от Европейския съюз, но страните членки избират сами формите и
средствата за постигането ѝ. В законодателството на Република България
целите на Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г. за защита срещу
дискриминацията, основана на някой от признаците, посочени в чл. 1 от нея, сред
които е възрастта, се постигат чрез прилагане на нормите на Закона за защита от
дискриминация, предвиждащ в чл. 4, ал. 1 забрана за пряка или непряка
дискриминация основана на възраст и Кодекса на труда, съгласно който трудовите
права и задължения се осъществяват добросъвестно и съобразно изискванията на
законите. Тази уредба обаче е без отношение към извода на въззивния съд относно
законността на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, доколкото основанието за
уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ не е свързано с критерия
"възраст", а с настъпването на други факти - упражненото от работника
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, т. е. възрастта не е
определящия фактор за прекратяване на трудовото правоотношение, а на това дали
работникът е упражнил едно свое право да получава ежемесечен доход извън
трудовото правоотношение.
Относно довода,
че работодателят не се е съобразил в факта, че ищецът издържа член на
семейството- студент и като съобрази, че в чл.6 от Директивата е записано, че
държавите-членки могат да регламентират, че разлики в третирането на основание
възраст не представлява дискриминация, като такива разлики се изразяват в създаването
на специални условия за достъп до заетост и професионално обучение, заетост и
упражняване на занятие, включително условия за уволнение и възнаграждение, на
млади хора, по-възрастни работници, лица, които издържат други лица, за да се
насърчава тяхната професионална интеграция или да се осигури тяхната защита и доколкото
посочихме, че приложението на Директивата е осигурено от ЗЗД и КТ, а в тези
нормативни актове не е предвидено привилигировано третиране на служител или
осигуряването му на защита от уволнение, поради факта, че той издържа член на
семейството,съдът намира, че няма основания за извод в полза на
незаконосъобразност на уволнението.
Следователно, и
на посочените основание извършеното уволнение не се явява незаконосъобразно, а
поради това предявения иск за отмяната му е неоснователен. При това положение и
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т.3
от КТ са неоснователни и следва да се отхвърлят. Първоинстанционното решение
следва да се потвърди изцяло.
С оглед изхода
на спора, в полза на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да
бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски, като той
претендира адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. с ДДС. Приложени са доказателства за заплащане на
адвокатското възнаграждение по банков път.
В откритото съдебно заседание пред въззивния съд процесуалният
представител на на ищеца е направил възражение за прекомерност на
възнаграждението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивният съд намира направеното
възражение за прекомерност за неоснователно,
доколкото предмет на разглеждане са искове с правно основнаие чл. 344, ал.1,
т.2 и т.3 от КТ и претендирания размер е под минимума съобразно чл. 7, ал. 1,
т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и чл. 2, ал. 5 от същата наредба. Поради изложеното ищецът А.К.
Илиева следва да бъде осъден за заплати на А. 28 сумата от 1200 лв. с ДДС-
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото решение може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №173687/23.07.2019 г. по гр.д.
№ 75339/2018 г. по описа на СРС, 126 състав.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 78, ал.3 от ГПК, А.К.И., ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на А. 28,
код по Булстат *******, адрес: гр. София, летище София, сума в размер на 1200,00
/ хиляда и двеста лева/- разноски във
въззивното производство.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.