№ 1839
гр. Плевен, 28.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ана Ив. Илиева
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Ана Ив. Илиева Гражданско дело №
20254430103604 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод на депозирана от
„ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.София, жк.Иван Вазов ул.Балша №17, ап.1, представлявано от Борислав
Николчев, чрез юрк.А.Гюров, против В. И. М., ЕГН **********, от ***
съединени в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване
на положителни установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр.
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.240 ЗЗД, вр.чл.79, ал.1, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца обща сума в размер на 1406,07 лв. от които: главница в
размер на 1137,49 лв.; договорна лихва в размер на 268,58 лв. за период от
07.05.2024 г. до 01.02.2025 г., както и лихва за забава върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на
вземанията.
Твърди се в исковата молба, че ищцовото дружество е депозирало
заявление по реда на чл.410 ГПК срещу ответника по делото. Сочи се, че по
ч.г.д. № 1160/2025 г. по описа на ПлРС е уважено искането му и е издадена
заповед за изпълнение срещу длъжника, съобщението за което му е връчено
по реда на чл.47, ал.5 ГПК, по повод на което е депозиран и настоящия иск.
Излага се, че на 08.03.2024 г между страните бил сключен договор за
1
предоставяне на кредит от разстояние №478585 за сумата от 1300,00 лева.
Посочва се, че сключването на договора се извършва въз основа на подробна
информация, достъпна на интернет страница www.minizaem.bg. На същия
електронен адрес са публикувани и общите условия за предоставяне на кредит
от разстояние. Съгласно общите условия сключването на договора става след
регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркирате
на полето „Съгласен съм с общите условия“, с което кандидатът безусловно ги
приема. Твърди се, че кандидатът получава имейл, в който се съдържа
преддоговорна информация за условията на договора за писмено
потвърждаване. Потвърждаването тава като клиентът получава чрез
съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер
четирицифрен уникален код. След това получава втори имейл, в който се
съдържат специален линк, като след отварянето му следва да въведе
получения четирицифрен код. Преди извършване на паричния превод, клиента
получава обаждане на посочен от него телефонен номер, като разговорът се
записва и той отново потвърждава сключването на договора за предоставяне
на финансови услуги от разстояние. Сочи се, че съгласно чл.2, ал.2 от
Договора предаването на сумата следвало да стане по посочен от
кредитополучателя начин, като ответницата е посочила своя банкова сметка в
„Уни Кредит Булбанк „ АД. Ищецът твърди, че до подаване на заявлението в
съда и на исковата молба, от ответника е погасена само първата вноска за
главница в размер на 166,67 лева с падеж 29.09.2023 г. Твърди, че по
предоставения от ответницата E-mail адрес е обявена предсрочната
изискуемост на договора, поради което моли съда да уважи цялата претенция.
Претендира и присъждане на договорна лихва. Поради изложеното моли съда
да уважи предявения иск и да му присъди разноски.
В проведеното по делото о.с.з ищецът не изпраща представител.
В нарочна писмена молба, депозирана преди о.с.з. ищецът сочи, че след
образуване на исковото производство са постъпили две плащания от 1475,00
лева, с които били погасени разноските в заповедното производство в размер
на 76,45 лева, тези в исковото в размер на 173,55 лева, цялата договорна лихва
в размер на 268,55 лева и част от главницата в размер на 956,42 лева, като
оставала неплатена сума от 181,07 лева.
В дадения от съда срок ответникът не е депозирал отговор на ИМ.
2
В проведеното по делото о.с.з. ответницата не се явява и не се
представлява.
Съдът, след като се съобрази със становищата на страните и събраните
по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК
вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет - признаване за установено по отношение на
ответника на вземането, претендирано от ищеца. В производството в
съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест
ищеца следва да докаже учредено по негова инициатива заповедно
производство по реда на чл.417 от ГПК и издадена в негова полза Заповед за
незабавно изпълнение; спазване на срока по чл.415, ал. 1 от ГПК;
съществуването на твърдяното вземане в негова полза вземане по договор за
потребителски кредит по основание, размер и длъжник; че
кредитополучателят е получил твърдяната сума по договора за кредит;
настъпването на предсрочната изискуемост на кредита или падежа на
вземането; достигане до длъжника на волеизявлението на банката да направи
кредита предсрочно изискуем. Съдът е указал на страните доказателствената
тежест в производството с определението по чл.140 от ГПК от 24.09.2025 г.
От приложеното ч.гр.д. №4773/2023 г. на ПлРС се установява, че
същото е образувано на 24.02.2025 г.г. въз основа на депозирано от ищеца
срещу ответника заявление на основание чл.410 от ГПК. Издадена е заповед за
изпълнение за главница в размер на 1 137,49 лева, договорна лихва в размер на
268,58 лева за периода 07.05.2024 г. - 01.02.2025 г., ведно със законната лихва
върху главницата считано от 24.02.2025 г. до изплащане на вземането, както и
26,45 лева за деловодни разноски за държавна такса и 50,00 лева за
юрисконсултско възнаграждение. ЗИ е връчена на длъжника по реда на чл.47,
ал.5 от ГПК и на заявителя са дадени указания по чл.415, ал.1 от ГПК.
От представения с исковата молба договор за предоставяне на кредит
№478585/08.03.2024 г. се установява, че страните са уговорили предоставяне
на кредит в размер на 1300,00 лева, при общо дължима сума в размер на
кредита 1835,87 лева, или при непредставяне на обезпечение - общо дължима
сума в размер на 2171,15 лева; с фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 40,15%; ГПР - 48,44%; начин на връщане: 24 месечни погасителни вноски,
3
с краен срок на погасяване – 26.02.2026 г. В погасителния план към договора
са посочени падежите на отделните вноски и техния общ размер, както и
размерите на главницата и договорната лихва. В чл.3, ал.1 от договора е
уговорено задължение на потребителя да представи обезпечение в тридневен
срок, като при неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в
размер на 335,28 лева /чл.3, ал.2 от договора/. В чл.4, ал.3, т.2 от Договора е
посочен и погасителен план с начислена неустойка по чл.3, ал.2 от договора.
Видно е от изпратеното уведомление по ел. поща на ищеца до тази на
ответницата, че процесния договор за кредит е обявен за предсрочно
изискуем.
Установява се както от изпратеното писмо по ел. поща на ищеца до тази
на ответницата, така и от представеното преводно нареждане, че
предоставената й в заем сума е преведена по личната й сметка.
При така установеното от фактическа страна съдът прави следните
правни изводи:
Ищецът „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, представлява финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това
определя дружеството като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК.
Уважаването на исковете е обусловено от наличието на следните
предпоставки: 1 .наличието на валидно облигационно отношение, породено от
договор за предоставяне на кредит от разстояние №478585, по силата на който
ищецът има качеството на кредитодател, а ответника - на кредитополучател,
вкл. наличие на уговорка за възнаградителна лихва; 2.реалното предоставяне
от кредитодателя на кредитополучателя на сумата, претендирана като
главница по договора; 3.настъпване на падежа на задължението на
кредитополучателя, касаещо връщане на главницата и договорната лихва, и
4.неизпълнение на това задължение, като предпоставка за начисляване на
обезщетение за забава.
Въз основа на събраните писмени доказателства съдът приема за
доказани твърденията на ищеца, че между него и ответника е налице
облигационна връзка, възникнала по силата на сключен между тях договор за
предоставяне на кредит от разстояние №478585 от 08.03.2024 г., по силата на
4
които ищецът, като кредитор, е предоставил на ответника, като потребител,
кредит в размер на 1300,00 лева, със срок на кредита - 24 месечни погасителни
вноски, с краен срок на погасяване – 24.06.2026 г. В тази връзка от
представеното по делото преводно нареждане от 08.03.2024 г. настоящият съд
намира за установен по делото и факта, че кредиторът е изпълнил
задължението си да предаде на ответника предоставения от него
потребителски кредит. Кредитът е обявен за предсрочно изискуем.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между ищеца и кредитополучателя - ответника,
предоставяне на заемната сума в размер на 1300,00 лева, следва да се прецени
дали този договор е действителен в изпълнение на служебните задължения на
съда за преценка на действителността на договор /или клаузи от него/,
сключен с потребител. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20, и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК -
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл.23 от ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит, съдът следва служебно да провери съответствието на договора със
същите. Това е така, защото ответника има качеството потребител по смисъла
на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредит в размер на 1300,00 лева в полза на
5
ответника като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП. Като потребител, ответникът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /например
решение №23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т.о./, която
задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за
наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02.11.2011 г. на ВКС по
гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1
и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК, и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл.411, ал.2,
т.3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следните
самостоятелни основания: Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че
договорът трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
6
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин. От систематичното тълкуване на тази
разпоредба с чл.19, ал.1 и Приложение №1 към ЗПК се достига до извода, че
годишният процент на разходите следва да бъде посочен в договора за
потребителски кредит като числова стойност, както и следва да бъде посочен
начина на неговото формиране, т. е. какво се включва в годишния процент на
разходите. Тази величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19,12,2019 г.
по дело №С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Окръжен съд Търнава, Словакия. Това разбиране
трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска в договор за потребителски
кредит годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-
единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка.
Посочените изисквания на закона да се посочат взетите предвид допускания
при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и
изискването на чл.10, параграф 1, б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се
посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. В
процесния договор ГПР е определен в размер на 48,44% като абсолютна
процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като изрично е посочено, че
единствения показател, включен при формиране на ГПР е възнаградителната
лихва по т.3 от договора. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за
7
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая
ГПР е посочен единствено като процентна стойност в цифри. Поради липсата
на яснота относно начина, по който е формиран посочения ГПР, се препятства
възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит
при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение
на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за
потребителя начин /чл.10, ал.1 от ЗПК/. Поради това, че не са посочени взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин, не е спазено изискването
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
ни на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти на защита.
Тук следва да се отбележи, че при изчисление с общодостъпен ел.
калкулатор, при определяне на ГПР, ако се приеме стойност на кредита
1300,00 лева и освен възнаградителната лихва се включи и неустойката /която
неминуемо е било предварително ясно, че ще бъде начислена с оглед
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му, които създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства/, се получава ГПР
от над 50% а в договора е посочен ГПР 48,44%. Посочването в договора за
кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и
следователно измамна информация относно общите разходи по кредита,
8
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.6, §1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на
чл.4, §1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост. Съгласно така посочената разпоредба договорът следва да
съдържа ГПР не само като краен израз в цифрово изражение в процент, но и
да посочва взетите предвид допускания, използвани при неговото изчисляване
по определения в Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК начин - което
приложение съдържа формулите за изчисляване, общите положения и
допълнителните допускания, на база които се извършва изчисляването, като се
вземат предвид задължителните за потребителя разходи по кредита. Както се
посочи, процесният договор съдържа единствено посочване на ГПР като
абсолютна стойност в проценти - 48,44%, без да сочи допусканията,
използвани за неговото изчисляване. Бланкетното препращане към казаното
Приложение №1 /съдържащо различни видове положения и допускания,
включително и такива, неприложими към процесния кредит/, не е равнозначно
и не съставлява в случая посочване на допусканията по смисъла на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Следователно тази императивна досежно съдържанието на
договора правна норма е нарушена, което е самостоятелно основание за
недействителност на целия договор. Освен това, във връзка с изложеното е
нарушена и императивната норма на чл.10, ал.1 във връзка с възведеното от
нея изискване договорът да е написан по ясен и разбираем начин досежно
всички негови съществени елементи - също самостоятелно основание за
недействителност. Липсата на каквато и да е яснота за начина по който е
формиран ГПР прави невъзможна и преценката дали той е действителния
такъв, съответно дали общата, дължима от потребителя сума е действително в
посочения размер от 1835,87 лева, респективно 2257,28 лева при
непредставяне на обезпечение.
Отделно от дотук изложеното, съдът счита, че в конкретния случай
уговорената в процесния договор неустойка е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, но
9
отделно от главницата - като допълнителен разход - чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК
поради следното: съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, тоест годишният процент на разходите включва
лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва
да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
Следователно се налага извода, че неустойката е следвало да бъде включена в
годишният процент на разходите по кредита. Този извод следва и от
обстоятелството, че в случая неустойката представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита. В Решение от 15,03,2012 г. по дело С-453/10
на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна
по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит,
като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за
действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13. В частност общото задължение на ответника е
съответно на вписаното в погасителния план - неразделна част от договора за
кредит, сборно плащане, в което се включва и задължението за плащане на
неустойка в общ размер на 583,14 лева. Плащането на неустойката обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 48,44%
въпреки, че е включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
10
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от
ЗПК. При отчитането на застрахователната премия като несъмнен разход, не
към главницата, действителният ГПР би бил значително завишен - повече от
50%, което означава, че процесният договор е в противоречие и с разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК. Според същата, която предвижда, че годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България, т. е. повече от 50 %, а според
чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, се считат за нищожни/, съгласно приетото и неоспорено от страните
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът възприема като
пълно и обективно. При това положение и въз основа на съвкупната преценка
на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният
договор да покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК /така определение
№531/10,06,2022 г. на ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о., Решение
№359/21,03,2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.№81/2023 г., Решение
№195/08,03,2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №118/2022 г., Решение
№71/04,07,2022 г. на Русенски окръжен съд по в.т.д.№126/2022 г., Решение
№1748/05,07,2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№10210/2021 г./.
В чл.23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
11
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Тази
разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен
договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена
от съда, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в заявлението.
Действително по този въпрос е съществувало колебание в практиката на
съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на ВКС - вж. решение
№ 50174/26,10,2022 г. на ВКС по гр.д. № 3855/2021 г., IV г. о. по правния
въпрос, по който касационното обжалване е допуснато: допустимо ли е
предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на основание чл.23 от
ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от
ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че при недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 от ГПК,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по
чл.422 от ГПК недействителност на договор за потребителски кредит,
съгласно чл.23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване
на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за
12
чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 от ЗЗД, е
споделено и в решение №60186/28,11,2022 г. на ВКС по т.д. №1023/2020 г., I
т.о., както и в решение №50259/12,01,2023 г. на ВКС по гр.д. №3620/2021 г., III
г.о.
С оглед всичко гореизложено, съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл.22, вр.с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК, в случай че договорът потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно, в настоящия случай, ответникът дължи на ищеца само
непогасената главница по договора от 1137,49 лева.
В случая, от страна на ответника - длъжник, има извършено плащане
както в хода на процеса, така и преди предявяване на настоящата искова
молба. С платените суми в общ размер на 1475,00 лева от ответника, ищецът
неправилно е погасил в различна поредност /каквато сам е преценил/
разноски /които още не са присъдени/, договорна лихва и част от главницата.
Съдът счита, че с постъпилата сума първо следва да се погаси главницата в
размер на 1137,49 лева. От останалата сума в размер на 337,51 лева следва да
се погаси дължимата законна лихва, изчислена от датата на депозиране на
заявлението в съда до датата на депозиране на молбата от 30.09.2025 г.
/доколкото не са представени данни кога е налице плащането в размер на 94,32
лева.
С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск за
претендираната главница следва да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане
в хода на процеса, а в останалата си част следва да бъде отхвърлен като
неоснованателен.
По отношение на разноските в исковото производство: Ищецът е
направил разноски в исковото производство за ДТ в размер на 173,55 лева, от
които ответникът следва да му заплати разноски в размер на 140,38 лева,
съразмерно с частта от вземането, която се установи, че съществува.
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона,
дадено в т.12 от Тълкувателно решение №4/2013 от 18,06,2014 г. по
тълкувателно дело №4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска по чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
13
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода
на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. С оглед изхода на спора ответникът дължи на
ищеца на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски за заповедното производство
в размер на общо 61,85 лева /за ДТ и юрисконсултско възнаграждение/
съразмерно с частта от вземането, която се установи, че съществува.
Съдът като взе предвид, че с направеното плащане от ответника се
покриват и присъдените разноски в настоящето производство, намира че
искането за присъждане на разноски следва да бъде отхвърлено като погасено
чрез плащане в хода на процеса.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр.София, жк.Иван Вазов ул.Балша №17,
ап.1, представлявано от Борислав Николчев, чрез юрк.А.Гюров, против В. И.
М., ЕГН **********, от *** съединени в условията на първоначално
обективно кумулативно съединяване на положителни установителни искове с
правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.240 ЗЗД,
вр.чл.79, ал.1, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца: главница в размер на 1137,49
лв., лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в
съда до окончателно изплащане на вземанията в размер на 94,32 лева, както и
разноски за исковото и заповедното производство в общ размер на 202,68
лева, като погасени чрез плащане в хода на процеса.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр.София, жк.Иван Вазов ул.Балша №17,
ап.1, представлявано от Борислав Николчев, чрез юрк.А.Гюров, против В. И.
М., ЕГН **********, от *** съединени в условията на първоначално
обективно кумулативно съединяване на положителни установителни искове с
правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.240 ЗЗД,
вр.чл.79, ал.1, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца договорна лихва в размер на
268,58 лв. за период от 07.05.2024 г. до 01.02.2025 г., като неоснователен и
14
недоказан.
Решението подлежи на обжалване пред ПлОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
15