№ 14143
гр. София, 25.03.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110151374 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
Постъпила е молба от **********, в качеството си на процесуален представител
на ищеца *********., с която е направено искане за изменение на постановеното по
настоящото дело Решение № ******** в частта му за разноските, като на адвоката
бъде присъдено възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца по
всеки от предявените искове срещу всеки от ответниците в размер на още по 200 лв.
В молбата са изложени съображения, че ищецът е два обективно и субективно
кумулативно съединени искове срещу различни ответници и по арг. от чл. 2, ал. 5 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, всеки от тях има
право на възнаграждение в минимален размер, изчислено според цената на всеки от
предявените искове поотделно, или по 400 лв. за всеки иск.
В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от насрещните страни, с
която изразява становище за неоснователност на молбите предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото, а наред с това се твърди и злоупотреба с
упражняване на процесуални права от страна ищеца и неговия адвокат по повод
образувани множество дела между същите страни със сходен предмет – ***********
Съдът като съобрази доводите на страните и данните по делото, намира
следното:
Молбата е подадена от процесуално легитимирана страна и в предвидения за
това срок, поради което същата се явява процесуално допустима, а по същество е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Действително разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения предвижда, че за процесуално представителство, защита
и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на
съединяване на исковете. Също така съдът отчита, че с посочената Наредба е
определен минималният размер на адвокатските възнаграждения, зависещ от
материалния интерес. Съгласно чл. 2, ал. 2 от същата наредба, в случаите по чл. 38, ал.
2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от
съда или органите на досъдебното производство съгласно тази наредба. В конкретния
случай процесуалното представителство и на ищеца е съществено именно по реда на
1
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, респективно предоставена е безплатна правна
помощ. В посочената хипотеза – на предоставена безплатна правна помощ за
осъществена защита на ищеца за предявени искове с обща цена на исковете – 20 лв.,
след това увеличени на 800,79 лв. и при общност на линията на процесуална защита,
предвид свързаността на двата договора, съдът намира, че не са налице основания за
определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение по всеки един от предявените
искове. За да достигне до този извод съдът изхожда от Решение на СЕС по съединени
дела C 427/16 и C 428/16, в което е прието, че е налице нарушение на член 101 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, когато държава членка налага или
благоприятства сключването на споразумения, противоречащи на член 101 ДФЕС, или
подпомага действието на такива споразумения, или лишава собствената си правна
уредба от характера на държавни мерки, като предоставя на частни оператори
отговорността по вземане на решения за намеса от икономически интерес (решение от
21 септември 2016 г., Etablissements Fr. Colruyt, C 221/15, EU:C:2016:704, т. 44 и
цитираната съдебна практика). Това не е така в случаите, когато тарифите се определят
при спазване на установени със закон критерии от обществен интерес и публичните
органи не делегират правомощията си за одобряване или определяне на тарифите на
частни икономически оператори, дори и представителите на икономическите
оператори да не са малцинство в предлагащия тези тарифи комитет (вж. в този смисъл
решение от 4 септември 2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C
208/13, EU:C:2014:2147, т. 31). Тарифа, определена от професионална организация,
може все пак да има характер на държавна мярка, по-специално когато членовете на
тази организация са независими от съответните икономически оператори експерти и
когато са длъжни по закон да определят тарифите, като отчитат не само интересите на
предприятията или на сдруженията на предприятия от посочилия ги сектор, но и
общия интерес и интересите на предприятията от другите сектори или на ползвателите
на въпросните услуги (решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13,
C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 34 и цитираната съдебна практика).
Прието е също така, че за да се гарантира, че членовете на професионална организация
наистина действат при зачитане на общия интерес, критериите за този интерес трябва
да бъдат определени със закон достатъчно точно и да е налице ефективен контрол и
правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13,
C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 41). Предвид установената липса на точни
критерии, които биха могли да гарантират, че определените от Висшия адвокатски
съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и
обосновани при зачитане на общия интерес и единствената възможност за държавна
намеса по отношение на Наредбата от ВАС, СЕС заключава, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение
в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът
няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер,
би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед
на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря
на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В светлината на горното решение и предвид конкретните данни в настоящото
2
производство, съдът намира, че тази уредба, в това число задължението за адвоката,
респективно съда да присъди минимално адвокатско възнаграждение за всеки един от
предявените искове с цена на иска под 1000 лв. и при общност на същността на
защитата по всеки един, несъмнено води до нарушаване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.
Касае за предявени искове за заплащане на суми в размер на по 10 лв. срещу всеки
ответник, произтичащи от нищожен договор за кредит и поръчителство, с което
първият е обезпечен. Очевидно е, че при съпоставяне на фактическата и правна
сложност на делото, ниският материален интерес и еднаквостта в процесуалните
средства за защита интереса на ищеца по отношение и на двата иска, доколкото
претенции произтичат от едно и също договорно правоотношение, чието изпълнение е
обепечено посредством договор, сключен с втория ответник и защитата се реализира
посредством едни и същи доказателстени средства, присъждането на минимално
адвокатско възнаграждение върху всеки един от исковете, от една страна би довело до
неоснователно разместване на имуществено блага, доколкото престацията на адвоката
не е съответна на облагата, която би получил, и от друга страна, възможността да се
получи такова възнаграждение чрез института на безплатно оказана правна защита по
чл. 38 от ЗА, несъмнено би довела до нарушаване на принципа за свобода на
конкуренцията. Очевидно е, че в хипотезата на сключен възмезден договор за правна
защита и съдействие по дело от този характер и с подобна цена на предявените искове,
когато на клиента е предоставена възможност да прецени съразмерността на
възнаграждението, което ще плати на услугата, която ще бъде предоставена,
последният най-вероятно не би се съгласил да заплати такова възнаграждение. От
друга страна, НМАВ въвежда минимални размери на възнагражденията, а с чл. 2, ал. 2
и минимално възнаграждение за всеки един от предявените искове, неизпълнението на
което може да доведе до дисциплинарна отговорност на адвоката, поради което същият
е принуден или да не предостави правна защита, или да я предостави безплатно.
Последното обаче е възможно единствено за адвокатите с натрупани капитал, които
очевидно имат възможност да оказват безплатна правна помощ и да получат
възнаграждението си в един по-късен момент – след влизане в сила на решението.
Това несъмнено води до нарушаване на конкуренцията между адвокатите и в частност
на чл. 101, пар. ДЕС.
Съдът отчете също така, че при обща цена на всички предявени искове в размер
на 20 лв. при евентуално отхвърлително решение, при стриктно прилагане на нормите
на НМАВ ищецът би понесъл разноски два пъти по-големи от защитавания интерес.
При тези данни приемането на подобна уредба и нейното прилагане би ограничило в
достатъчна степен достъпа до съд на самия ищец под страх от поемане на тежестта на
разноски по-голяма от защитавания интерес. Това би обезкуражило ищеца в подобна
хипотеза да упражни достъпа до съд при реална преценка на ползите и тежестите,
които ще настъпят в неговия патримониум при упражняване правото на иск. И в
светлината на обществения интерес, който следва да бъде отчитан при приемането на
НМАВ, в частност при определяне на възнагражденията, в конкретния случай, тази
уредба е в ущърб на всички участници в съдебното производство.
В допълнение на изложеното съдът взе предвид и постановеното Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл.
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
3
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от
друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-
нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената
национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото
поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по
член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния
случай уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда
ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока
тежест за ищеца, която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и
неговия защитаван материален интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че
определено с решението по настоящото дело адвокатско възнаграждение за
предявените искове отговаря на фактическата и правна сложност на делото,
проявената процесуална активност на адвоката, както и на защитавания материален
интерес. В този смисъл съдът намира, че не са налице основания за определяне на
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер по-висок
от определения с постановеното решение.
Твърденията за злоупотреба с процесуални права, направено от насрещната
страна не следва да бъде разгледано тъй като е направено след приключване на делото,
едва в производство но чл. 248 ГПК.
Мотивиран така, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на **********, в качеството си на
процесуален представител на ищеца *********., за изменение на постановеното по
настоящото дело Решение № ******** в частта му за разноските, като на адвоката
бъде присъдено възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца по
всеки от предявените искове срещу всеки от ответниците в размер на още по 200 лв..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен
срок от връчване на съобщението пред Софийски градски съд.
4
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5